Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (41)

40

— Разполагаме с още малко време, Рубън — подвикна от коша Стоун. — Може ли да се отбием на гробището „Арлингтън“?

Рубън хвърли поглед към най-почетното място за погребение на героите от войните и кимна.

Няколко минути по-късно влязоха през официалния вход и закрачиха покрай Мемориала на жените воини. Спряха за момент пред гробовете на братята Кенеди — едно от най-често посещаваните места в „Арлингтън“.

Изминаха няколко алеи и Рубън спря на поляната пред Арлингтън Хаус, някогашния дом на генерал Робърт Лий, конфискуван от федералното правителство, след като той бе оглавил силите на Конфедерацията.

— Тук ме откри преди време, нали? — промърмори той. — Пиян-залян.

Стоун огледа полянката и поклати глава.

— Беше отдавна, Рубън. Ти успя да се измъкнеш сам, побеждавайки демоните в себе си.

— Без теб нямаше да успея, Оливър. — Очите му пробягаха по надгробните камъни. — Бях много отчаян. Половината от хората в моята рота във Виетнам станаха жертва на оранжевия газ, но армията дори не призна, че това е нейно дело. Същото се случи и по-късно със синдрома на Залива. Единственото ми желание беше да дойда тук и да крещя, докато ме чуе някой.

— По-добре, че си бил в несвяст, защото същия ден тук беше и министърът на отбраната. Можеше да стане грозен инцидент.

— Бях тук като всеки друг, да отдам почитта си към загиналите.

Стоун спря между алеите и започна да брои надгробните плочи. Изправи се пред една от тях, някъде в средата на реда, скръсти ръце пред гърдите си и наведе глава. Слънцето бавно потъваше зад хоризонта. Рубън погледна часовника си, но не посмя да го повика.

Уединението на Стоун беше прекъснато от група хора, които се движеха по алеята в посока към новите парцели. Там се строеше мемориал на загиналите на 11 септември.

Стоун забеляза човека, който крачеше в плътното обкръжение на охраната си, и лицето му се вкамени. Рубън проследи погледа му.

— Картър Грей! — възкликна той.

— Предполагам, че е дошъл да почете съпругата си ден по-рано, за да избегне утрешната навалица — тихо рече Стоун.

* * *

Картър Грей коленичи пред гроба на съпругата си Барбара и положи малък букет на почистената земя. Годишнината от смъртта й беше на другия ден, но, както Стоун беше отгатнал, той не желаеше да споделя мъката си с тълпата.

Изправи се и сведе поглед към пръстта, под която лежеше тялото на съпругата му Охраната тактично се държеше на почетно разстояние.

След забележителна кариера, превърнала се в пример за много жени с пагон, Барбара Грей се бе уволнила от армията с чин бригаден генерал.

Сутринта на 11 септември 2001 — ва Барбара Грей, по това време цивилен консултант, се намираше в Пентагона за делова среща по военен проект. Самолетът на „Америкън Еърлайнс“ се заби точно в онази част на сградата, където се провеждаше съвещанието й. По нещастно стечение на обстоятелствата единствената дъщеря на семейство Грей Маги, която работеше като юридически съветник в правителството, бе дошла в Пентагона да се срещне с майка си. Тялото й бе напълно изпепелено при експлозията.

И до ден-днешен Картър Грей не можеше да се отърве от чувството за вина, защото и той трябваше да е с тях. Бяха се разбрали да се видят преди началото на работния ден, за да уточнят последните подробности от дълго планираната семейна почивка. Но той попадна в задръстване и закъсня с двайсетина минути. А когато най-сетне се добра до Пентагона, семейството му вече го нямаше.

Вдигна глава и погледът му попадна на двама души в съседния парцел, които го наблюдаваха отдалеч. По-едрият му бе напълно непознат, но другия май го беше срещал някъде. Очевидно забелязали, че са обект на вниманието му, двамата се обърнаха и се отдалечиха. Грей остана край гроба още десетина минути, после импулсивно тръгна към мястото, на което бяха стояли двамата непознати. В движение си даде сметка, че парцелът му е познат. Забави ход и започна да чете имената, издълбани върху надгробните плочи, после спря.

В следващия миг се обърна и забърза към изхода. Охраната се втурна след него. На няколко крачки от оградата Грей спря, преви се на две и напълни дробовете си с въздух. Агентите се струпаха около него, засипвайки го с тревожни въпроси. Но той не им отговори, защото не ги чуваше.

Пред очите му се въртеше единствено името, което беше прочел на плочата. Вероятно защото знаеше, че ковчегът под нея е празен. Тази измама бе част от мащабна тайна операция. Но самото име беше истинско. То принадлежеше на човек, който по всеобщо убеждение беше отдал живота си за родината.

— Джон Кар — тихо прошепна той. Име, което не беше произнасял в продължение на десетилетия.

Джон Кар. Най-опасният убиец, когото Картър Грей изобщо познаваше.

 

 

Заведението „При Нейтън“ все още не беше препълнено и Алекс Форд и Кейт Адамс бяха настанени на маса в ъгъла, близо до бара. Поръчаха си питиета.

— Лъки е страхотна — промърмори Алекс. — Как се запозна с нея?

— Преди да постъпя в министерството, работех в частна фирма. Бях адвокат по имуществени дела и след смъртта на съпруга й се сближихме покрай уреждане на наследството. Покани ме да живея при нея. Отначало отказах, но тя продължи да настоява, а идеалният мъж упорито отказваше да почука на вратата ми. Между другото, плащам й наем. — Замълча за момент, после добави: — Лъки наистина е много интересна личност. Била е къде ли не, има безброй познати. Същевременно е ужасно самотна, но смело се бори със старостта. Още е изключително жизнена и иска да прави това, което е правила винаги. Но за съжаление не може…

— От кратката ни среща останах с впечатлението, че се справя доста добре — подхвърли Алекс. — А ти защо реши да минеш на държавна служба?

— По обичайните причини. Просто изнемогвам от надпреварата да се навъртат извънредни часове за повече пари. А и никой в бизнеса с наследства и недвижими имоти не е променил света.

— А с какво променяш света в министерството?

— Там се занимавам с една практически нова материя. След Гуантанамо и отношението към военнопленниците в Абу Граиб, Солната мина и други подобни места Министерството на правосъдието сформира екип за гражданските им права, който има задължението да разследва всички престъпления срещу тях.

— Ако съдя по това, което пишат вестниците, трябва да имате доста работа.

— По принцип се смята, че САЩ имат добро отношение към военнопленниците и лицата, третирани като бойци на чужда държава, но колкото по-продължителна е войната срещу тероризма, толкова по-големи са изкушенията на нашите да прекрачват чертата. Те са обикновени хора все пак. Лесно е да решат, че човекът срещу тях няма никакви граждански права.

— Което не ги оправдава за нарушаването на законите.

— Не, разбира се. И тук се намесват хората като мен. През последните две години съм посетила шест различни военни зони. За съжаление без особен резултат.

— По всичко личи, че Картър Грей пипа здраво, особено при ответните удари.

Кейт се облегна на стола си и отпи глътка червено.

— В това отношение съм малко раздвоена — призна тя. — В личен план му съчувствам за тежката загуба. Убедена съм, че тя е причината да поеме този пост. Но не съм сигурна, че е подходящ за него.

— Какво искаш да кажеш?

— Той наистина постигна забележителни резултати. Но се питам с какви средства ги е постигнал. Като пример ще посоча, че в момента имаме големи проблеми с екстрадирането.

— Чувам, че това е нещо като политически футбол.

— Може да се каже, като вземем предвид процедурите. Заподозрените в тероризъм лица се екстрадират от САЩ в други страни без никакви юридически процедури и без задължителното посредничество на Международния червен кръст. Когато ние предаваме такива лица на чужда държава, изискваме само устно уверение, че те няма да бъдат подлагани на изтезания. Но нямаме механизъм, който да установи, че е така. Практиката показва, че на много места наистина се прибягва до изтезания. На всичкото отгоре съществува подозрение, че ние екстрадираме хора в страни, където могат да ги изтезават, с цел да измъкнем полезна информация. Защото у нас изтезанията са забранени от закона. Има сведения, че дори притискаме приемната страна да фабрикува обвинения срещу заподозрени лица, които там стават обект на постоянни разпити и мъчения в затворите. А това е в остро противоречие с духа на американските закони.

— Съвсем наскоро получих възможност да посетя НРЦ и вече съм убеден, че те са способни на всичко — поклати глава Алекс.

— Означава ли това, че имаш проблеми с разследването на онзи смъртен случай?

Алекс се поколеба, след което реши, че няма нищо лошо да сподели как стоят нещата. Разказа й за смущаващия си разговор с директора на Сикрет Сървис, след който бе изритан в охранителния взвод.

— Много съжалявам, Алекс — промълви Кейт и докосна ръката му.

— Не, не, аз вече се настроих на новата вълна — увери я той. — Грей играе в шампионската лига, а фактът, че партньорката ми му е близка, изобщо не ми помогна. — Отпи от коктейла и усмихнато поклати глава. — Твоето мартини е много по-хубаво.

— Знаех си, че ще те харесам — усмихна се в отговор тя и чукна чашата си в неговата.

— Би трябвало да се придържам към първоначалния си план — рече с въздишка той. — Да не клатя кораба и да карам на автопилот, докато изтекат трите ми години до пенсия.

— Не ми приличаш на човек, който може да кара на автопилот — поклати глава Кейт.

— Виж какво, хайде да прекратим този разговор. Разкажи ми нещо за себе си. Първите срещи са затова, нали?

Тя се облегна назад и отчупи късче хляб от панерчето в средата на масата.

— Е, добре. Аз съм единствено дете в семейството, родителите ми живеят в Колорадо. Те твърдят, че произхождаме от прочутата фамилия Адамс в Масачусетс, но аз не го вярвам. Като малка мечтаех да стана световноизвестна гимнастичка. Тренирах като луда, но за една година пораснах с петнайсет сантиметра и това сложи край на мечтите ми. След като завърших гимназия, имах друга мечта — да стана крупие в Лае Вегас. Не питай защо. Мечта, и толкоз. Записах се на курсове, изкарах ги с отличие и отлетях за Града на греха. Но и това не се получи. Оказа се, че имам малък проблем с пияните комарджии, които бяха убедени, че са в правото си да ме щипят по задника когато си поискат. И понеже някои от тях загубиха част от зъбите си, казиното ми предложи да си хвана обратния полет в източна посока. Записах се в колеж и реших да се издържам като барманка. Продължих да бъркам коктейли и след като влязох в юридическия факултет. Вече бях оценила предимствата на тази професия, главното от които е дървената преграда между теб и менажерията. Ти правилно отгатна, че съм свирила на пиано. Дори давах уроци, за да си помагам по време на следването. В момента вече не е необходимо да съм барманка, но признавам, че тази работа ми харесва. Приемам я като приятно разнообразие. В полицейския бар идват страхотно интересни типове.

— Гимнастичка, крупие, барманка, пианистка — започна да изброява Алекс. — И същевременно защитник на справедливостта и правосъдието. Доста впечатляващо…

— Понякога си мисля, че не е толкова впечатляващо, колкото нефункционално — въздъхна Кейт. — А сега искам да чуя нещо за теб.

— Което едва ли ще те впечатли — отговори Алекс. — Израснах в Охайо, най-малкото дете в семейството и единствено момче след четири дъщери. Денем баща ми продаваше авточасти, а вечер се превръщаше в двойник на Джони Кеш.

— Наистина ли?

— Е, поне такава беше мечтата му. Притежаваше най-голямата колекция от лични вещи на Кеш извън Нашвил. Обличаше се в черно, свиреше на раздрънкана акустична китара и наистина имаше хубав глас. Аз също усвоих китарата и свирех заедно с него. Осъществихме дори няколко турнета и смея да твърдя, че предлагахме най-добрата музика, която се свиреше из кръчмите в долината на Охайо. Е, не бяхме велики, но се справяхме доста добре. Беше страхотно преживяване. После четирите пакета цигари на ден си казаха думата. Ракът на белите дробове го довърши за шест месеца. Мама живее в един пансион за възрастни хора във Флорида, а сестрите ми се пръснаха из цялата страна.

— Но какво те накара да избереш професията на жив щит?

Алекс отпи още една глътка, а очите му потъмняха.

— Бях на дванайсет, когато видях кадрите на Запрудър от убийството на Кенеди. Бях силно потресен. Казах си, че такова нещо не бива да се повтаря никога. И до днес виждам агент Клинт Хил, който скача в лимузината и блъсва мисис Кенеди обратно на седалката. По онова време много хора подозираха, че и тя е била част от заговора за убийството на президента, други пък я презираха, че иска да избяга от кръвта в колата, въпреки че е била кръвта на собствения й съпруг. Но истината е друга — мисис Кенеди се беше опитала да върне на мястото му откъснатото парче от главата на мъжа си.

Довърши питието си, помълча известно време, после продължи:

— По-късно, вече като агент на Сикрет Сървис, имах възможност да се срещна с Клинт Хил. Тогава беше доста възрастен, но всички искаха да стиснат ръката му. Казах му, че за мен е голяма чест да се запозная с него, защото единствено той беше реагирал по време на покушението, прикривайки първата дама с тялото си. Казах му още, че бих действал по същия начин, ако се наложи. А знаеш ли какво ми отвърна той?

Вдигна глава и срещна очите на Кейт, заковани в лицето му. Момичето сякаш беше спряло да диша.

— Какво? — нетърпеливо прошепна тя.

— Не бъди като мен, синко, това каза. Защото може и да съм защитил съпругата, но изгубих своя президент.

Над масата се възцари тежко мълчание.

След малко Алекс тръсна глава и възкликна:

— Не мога да повярвам! Седнал съм на една маса с теб и нищя разни депресиращи истории! Не съм такъв човек!

— Изненадана съм, че не отложи срещата след тежкия ти ден в службата — промълви тя.

— Ще ти призная нещо, Кейт. Издържах всичките си служебни неприятности с единствената мисъл, че тази вечер имам среща с теб.

Смутен от откровеността си, той сведе поглед и започна да изучава маслината в празната си чаша.

— Вероятно ще усиля смущението ти — докосна ръката му Кейт. — Но ще ти кажа, че никога не съм чувала по-мили думи.

После разговорът се прехвърли на по-невинни теми и времето отлетя неусетно. В момента, в който станаха от масата, Алекс изведнъж се закова на място и изруга под носа си.

На входа на заведението се появиха сенатор Роджър Симпсън и съпругата му, а зад тях се мяркаше физиономията на дъщеря им Джаки.

Тя веднага го засече въпреки отчаяните му опити да се измъкне някъде встрани.

— Хей, Алекс!

— Агент Симпсън — сдържано отговори той.

— Запознай се с родителите ми.

Роджър Симпсън и жена му бяха като близнаци: много високи и много руси, извисяващи се над своята дребничка и тъмнокоса дъщеря.

— Сенаторе, мисис Симпсън — каза Алекс и им кимна. Роджър Симпсън го изгледа враждебно, което можеше да означава само едно — Джаки го беше запознала със ситуацията, разбира се, от своята гледна точка.

— Това е Кейт Адамс — добави сковано той.

— Приятно ми е — усмихна се Кейт.

— Е, всичко хубаво, агент Симпсън — процеди Алекс. — Съмнявам се, че скоро ще се видим отново.

След тези думи се обърна и напусна заведението, следван от Кейт.

— Не мога да повярвам! — избухна той в момента, в който стъпиха на тротоара. — От всичките заведения в шибания град да дойдат точно…

Млъкна, тъй като забеляза дребната фигура на Джаки Симпсън, която изскочи от входа.

— Алекс, може ли за минутка? — попита тя, после погледна Кейт и нервно добави: — Насаме…

— Нямаме какво да си кажем! — мрачно отсече той.

— Само за минутка, моля те!

Алекс погледна Кейт, която сви рамене и бавно се отдалечи към съседната витрина.

— Виж какво, знам, че си бесен — пристъпи крачка напред Симпсън. — И си убеден, че аз съм те предала.

— До този момент си точно в десетката! — изръмжа в отговор той.

— Но не е така. Картър Грей е позвънил на татко в момента, в който се раздели с нас. Още преди да се свърже с президента. Баща ми се обади, също бесен. Каза, че не бива някакъв смахнат бездомник да руши кариерата ми още преди да е започнала.

— Откъде тогава директорът е научил за „стария ми приятел“?

— Знам, че звучи глупаво — отчаяно прошепна Симпсън. — Но баща ми умее да бъде настоятелен и го измъкна от мен. — Замълча за момент, после въздъхна. — Той е човек с характер. А майка ми е била „мис Алабама“, което в този щат е равносилно на светица. Не приеха с ентусиазъм решението ми да стана обикновено ченге. Мечтаеха да ме подготвят за кариера в бизнеса или в политиката, но аз държах да бъда детектив и нищо друго. Те го приеха, но явно решиха да ми помогнат и в това поприще. Постъпих в Сикрет Сървис с единствената надежда да се отърва от опекунството им. Но татковите връзки ми осигуриха мястото във ВОБ. Новата му мечта беше да ме види като първата жена директор на Сикрет Сървис. А аз исках да бъда добре ченге, нищо повече. За тях обаче това не беше достатъчно.

— Цял живот ли ще правиш каквото искат родителите ти? — попита Алекс.

— Обратното никак не е лесно — въздъхна Симпсън. — Баща ми е свикнал хората да му се подчиняват. — Погледна го в очите. — Но това си е мой проблем. Исках да знаеш, че наистина съжалявам за станалото. И се надявам, че някой ден ще мога да поправя грешката си.

След тези думи тя изчезна във входа на заведението, без да му даде възможност за отговор.

Кейт се приближи и Алекс й предаде накратко разговора.

— Винаги става така — промърмори в заключение той. — Тъкмо решиш да смачкаш фасона на някого, и той идва да ти се извинява, с което усложнява нещата. — После погледна към другия тротоар и лицето му се разведри. — Моля те, кажи ми, че умираш за един сладолед!

Тя проследи погледа му и бавно кимна към сладкарницата отсреща.

— Добре. Но те предупреждавам, че ям минимум по две топки и не ги деля с никого!

— Ей такива жени харесвам!