Дейвид Балдачи
Клуб „Кемъл“ (30)

29

Докато Алекс и Симпсън преодоляваха пречките в НРЦ, Оливър Стоун играеше шах в парка срещу Белия дом. Противник му беше един стар приятел — Томас Джеферсън Уат, известен като Ти Джей, работил в кухнята на Белия дом близо четирийсет години.

Ти Джей беше в управата на Обединената методистка църква, собственик на гробището „Маунт Цион“. Именно той беше уредил Стоун на сегашната му работа, която вървеше в комплект с къщичката.

Щом времето позволяваше, двамата неизменно сядаха на открито и отваряха шахматната дъска, най-често в почивния ден на Уат. Благодарение на играта неусетно станаха приятели.

Стоун направи един необмислен ход и изгуби царицата си.

— Добре ли си, Оливър? — погледна го Уат. — Подобни грешки са нетипични за теб.

— Мисля си разни работи, Ти Джей — облегна гръб на пейката Стоун и погледна приятеля си. — По всичко личи, че шефът ти ще изкара още един мандат.

— От кухнята всички президенти изглеждат еднакви — сви рамене Уат. — Ядат без значение дали са републиканци или демократи. Но не ме разбирай погрешно. Този е свестен. Отнася се добре с нас, уважава ни. А също и агентите на Сикрет Сървис. Не всички са като него, което е малко странно, защото човек трябва да се държи добре с хората, които са готови да го защитят с тялото си. — Уат въздъхна и поклати глава. — Виждал съм неща, от които да ти призлее.

— Като говорим за Сикрет Сървис, снощи се видях с агент Форд — подхвърли Стоун.

Лицето на Уат светна.

— Той е човек на място. Нали ти бях казал, че когато Кити почина и аз пипнах пневмония, Форд всеки ден идваше да ме види. Разбира се, когато не беше ангажиран служебно.

— Помня — кимна Стоун, направи ход с офицера и каза: — Вчера видях хеликоптера на Картър Грей да каца на поляната пред Белия дом.

— Това никак не е по вкуса на Сикрет Сървис — рече Уат. — По правилник там може да каца само президентският хеликоптер.

— Постът на Картър Грей очевидно му позволява да променя правилата.

Уат се ухили, надвеси се над дъската и понижи глас:

— Разполагам с няколко нещица за него, от които направо ще ти потекат лигите!

Стоун отлепи гръб от пейката. Техните шахматни партии често се гарнираха с клюки, повечето безобидни. Помощният персонал в Белия дом бе доста постоянен и известен с изключителната си дискретност по отношение на първото семейство. Стоун бе принуден да чака години, преди Уат да се отпусне достатъчно, за да обсъжда с него какво се случва в Белия дом.

— Президентът поканил Грей да го придружи до Ню Йорк, където ще произнесе възпоменателна реч за единайсети септември. — Уат замълча и изчака отдалечаването на някакъв случаен минувач.

— И?

— И Грей категорично отказал.

— Доста нагло дори за човек като него — поклати глава Стоун.

— Но нали знаеш какво се е случило с жена му и дъщеря му?

— Да.

Стоун се беше запознал с Барбара Грей преди десетилетия. Една великолепна жена, изпълнена със състрадание към хората. Качество, което съпругът й не притежаваше. С това спечели дълбокото му уважение. Единственият й недостатък според него беше неудачният избор на съпруг.

— Такааа… — проточи Уат. — След това президентът го помолил да го придружи до родния му град в Пенсилвания, който ще се преименува на Бренан.

— Приел ли е?

— Никой не може да откаже на президента два пъти, нали?

— Никой — съгласи се Стоун.

Замълчаха. Уат огледа разположението на фигурите и премести топа си така, че застраши коня на Стоун.

Стоун се зае да обмисля ответния ход и някак между другото подхвърли:

— Чух, че Грей си има и други проблеми. Онзи Патрик Джонсън, когото откриха мъртъв на остров Рузвелт, бил служител в НРЦ.

— О, да. Това предизвика доста раздвижване в голямата къща.

— Президентът разтревожен ли е?

— И още как. Всяко петно, лепнато върху Грей, неизбежно ще изцапа и него. Човекът не е глупак. Държи се лоялно, но не е глупак. — Ти Джей се огледа и прошепна поверително: — Знаеш, че не говоря празни приказки. Всички го знаят.

— Убеден съм, че НРЦ и Белият дом вземат мерки по отношение на медиите, защото в сутрешните новини почти нямаше информация по случая.

— Знам само, че снощи президентът поръча голямо количество кафе и леки закуски. Човекът тръгва на предизборна обиколка и не иска някое камъче да преобърне каруцата. А един труп може да направи големи бели.

Партията приключи и Уат си тръгна, а Стоун остана на пейката. Значи Грей заминаваше за Бренан, Пенсилвания. Интересно. Досега беше възприемал идеята за преименуването на града като подмазваческо изхвърляне на управата, ала то очевидно бе прието добре.

Понечи да си тръгне, но в същия момент видя Аделфия, която се приближаваше с две чаши кафе.

— Заповядай — подаде му едната тя и се настани до него. — Сега кафе ще пием и ще си побъбрим. Освен ако пак за среща не бързаш.

— Не бързам за среща, Аделфия. Благодаря за кафето. — Замълча за момент, после попита: — Откъде знаеш, че съм тук?

— Голяма загадка, няма що. Къде шах играеш? Тук, нали? С оня, черния, дето работи в Белия дом…

— Не знаех, че поведението ми е толкова предвидимо — промърмори с леко раздразнение Стоун.

— Мъжете винаги са предвидими — отсече Аделфия. — Харесва ли ти кафето?

— Много — кимна Стоун. — Но то е скъпичко.

— Е, по сто кафета на ден не пия.

— Значи имаш пари?

— Че какво? — промърмори тя и очите й пробягаха по новите му дрехи. — Виждам, че и ти имаш.

— Аз работя, а и приятелите ми помагат.

— На мен никой не ми помага. Сама парите си печеля.

Стоун с изненада установи, че никога не се е сетил да я попита как си вади хляба.

— Какво работиш?

— Шивачка съм в една пералня. Работя когато поискам. Плащат ми добре, дават ми и подслон. Затова мога кафе да пия когато пожелая.

— Сигурно е хубаво да притежаваш такива умения — разсеяно промърмори Стоун.

Замълчаха. Очите й бавно опипваха останалите посетители на малкия парк.

— Как шахът завърши? — обади се най-после Аделфия. — Ти ли победи?

— Не. Нещо съм разсеян, а и той е добър.

— И баща ми беше много добър шахматист. Беше, как да кажа… — Замълча, очевидно търсейки точната дума на английски: — Баща ми беше това, което ние наричаме wielki Mistrz…

— Голям шампион? Не, предполагам, че искаш да кажеш голям майстор. Много впечатляващо.

— Говориш полски? — погледна го смаяно тя.

— Съвсем мъничко.

— Бил ли си в Полша?

— Преди много години — отвърна Стоун, отпи глътка кафе и спря поглед върху леко потрепващите листа над главата си. — Да разбирам ли, че си оттам? — любопитно добави той. Аделфия никога не говореше за произхода си.

— Родена съм в Краков, но по-късно семейството ми в Бялисток премести се. Тогава бях дете и да отида с тях трябваше.

Стоун беше посещавал и двете места, но не възнамеряваше да го споделя.

— Познавам само Варшава, но, както вече ти казах, беше много отдавна. Вероятно преди да се родиш.

— Ха! Приятно ми е да го чуя, дори лъжа да е. — Тя остави чашката си на пейката и се втренчи в него. — Изглеждаш много по-млад, Оливър.

— Благодарение на твоите умения с ножицата и бръснача.

— Приятелите ти също мислят така, да?

— Кои приятели?

— Видях ги.

Той я стрелна с поглед.

— Много хора идват да ме видят в парка „Лафайет“.

— Не. Имам предвид онези, с които срещаш се. Тях видях.

Стоун направи неимоверни усилия да запази самообладание.

— Проследила си ме на срещите?! Сигурно си умряла от скука!

Какво ли бе видяла и чула?

В очите на Аделфия се появи закачлив пламък.

— Може пък да съм нещо чула, а може и да не съм — сякаш отгатна въпроса му тя.

— Кога беше това?

— Най-сетне цялото ти внимание имам! — тържествуващо се усмихна жената, примъкна се по-наблизо и го потупа по ръката. — Не безпокой се, Оливър. Не съм шпионка. Виждам някои неща, но не подслушвам. А и каквото видя, за мен остава си. Завинаги.

— Не че сме направили нещо, което си струва да бъде видяно или чуто — каза той.

— Ти търсиш истината, Оливър — усмихна се тя. — Нали така на плаката ти пише? Знам, че я искаш. Ти си от хората, които търсят такива неща.

— Боя се, че колкото повече време минава, толкова по-малки са шансовете ми да я открия.

Погледът на Аделфия изведнъж се измести към сгърченото същество, което се влачеше по алеята. Кой ли не бе виждал този нещастник по улиците на Вашингтон през последните десетина години? На мястото на ръцете му стърчаха чуканчета, покрити с почерняла кожа, а краката му бяха толкова изкривени, че по чудо издържаха тялото му. Обикновено беше полугол, включително и през зимата. Не носеше обувки и босите му крака със странно разкривени пръсти бяха покрити с рани. Очите му бяха празни, а от устата му се точеха лиги. Никой не го беше чувал да говори. На шията му висеше окачена на връв торбичка, а върху протърканата му риза с разкривен детски почерк беше изписана една-единствена дума: „Помогнете“.

Стоун редовно му даваше монети. Знаеше, че спи върху металната решетка на един отдушник близо до Министерството на финансите. На няколко пъти през годините се беше опитвал да му помогне с нещо. Не беше чувал някоя държавна или обществена организация да се е погрижила поне малко за този човек, който отдавна беше загубил разсъдъка си.

— Горкият! — промълви Аделфия. — Сърцето ми къса се, като го гледам!

Тя скочи, измъкна някакви банкноти от джоба си и ги напъха в торбичката му Нещастникът изфъфли нещо и се насочи към групичката хора в съседство, които също започнаха да бъркат по джобовете си.

Аделфия се обърна и тръгна към пейката, но пътят й беше препречен от някакъв едър мъж.

— Не изглеждам като оня малоумник, но съм гладен и имам нужда от една чашка — изръмжа навъсено той. Разрошената коса покриваше голяма част от небръснатото му лице, но дрехите му не изглеждаха дрипави. От него се разнасяше тежка воня.

— Нямам повече пари — уплашено отвърна Аделфия.

— Лъжеш! — дрезгаво изкрещя здравенякът и грубо я дръпна за ръката. — Дай някакви пари!

Стоун се озова между тях още преди Аделфия да изкрещи.

— Пусни я! — хладно заповяда той.

Мъжът беше поне двайсет и пет години по-млад от него и много по-як.

— Разкарай се, старче — презрително изръмжа той. — Не е твоя работа.

— Тази жена ми е приятелка.

— Казах да се разкараш! — извика онзи и рязко замахна. Ударът попадна в брадичката на Стоун и го повали на земята.

— Оливър! — извика ужасено Аделфия.

Писъкът й привлече вниманието на минувачите, които се разкрещяха, а някои от тях хукнаха да търсят полиция.

Стоун бавно започна да се надига. Мъжът измъкна сгъваем нож от джоба си и щракна острието му под носа на Аделфия.

— Давай парите, кучко! Иначе ще опиташ това!

Стоун успя да се изправи и се хвърли върху него. Атаката беше колкото неочаквана, толкова и ефективна. Мъжът пусна Аделфия и залитна назад. Ножът изтрака върху чакъла. Тялото му се олюля и той бавно рухна на колене. В следващия миг вече беше проснат по гръб на тревата и се гърчеше от болка.

Стоун вдигна ножа и го прибра в дланта си по доста необичаен начин. Свободната му ръка разкъса яката на нападателя. Отдолу се появи зачервеният му дебел врат с пулсиращи артерии. Острието на ножа сякаш се готвеше да го пререже от ухо до ухо. В очите на Стоун се появи странен блясък, непознат дори и за най-старите му приятели. Всичко продължи само миг. После тялото му рязко се дръпна назад, а главата му се вдигна към Аделфия, която дишаше тежко и го гледаше с опулени очи. Не беше ясно от кого повече се страхува в момента.

— Оливър? — прошепна тя. — Оливър?!

Стоун захвърли ножа, изправи се и изтупа коленете си.

— Господи, кървиш! — каза Аделфия. — Кървиш, чуваш ли?

— Нищо ми няма — промърмори той и избърса с ръкав разбитите си устни. Беше лъжа. Крошето на нападателя му беше нанесло тежки щети. Главата го болеше, гадеше му се. Бръкна в устата си и с едно дръпване извади един зъб, жестоко разклатен от удара.

— Не си добре! — изпищя Аделфия.

Някаква жена се приближи тичешком към тях.

— Полицията идва! — задъхано съобщи тя. — Добре ли сте?

Стоун мигом се обърна — точно когато полицейската кола с включени светлини спираше на ъгъла.

— Аделфия, обясни на ченгетата какво се е случило! — забързано изфъфли той с разбитата си уста.

После се отдалечи, без да обръща внимание на Аделфия, която викаше нещо след него.

Когато полицаите пристигнаха и започнаха да разпитват свидетелите, Аделфия не успя да измисли нищо друго, освен онова, което беше видяла. А то не беше много: Оливър Стоун просто беше забил показалеца си странично в тялото на нападателя, близо до гръдния кош. И това невинно действие бе накарало един едър и очевидно разгневен мъж да се строполи на земята като заклано прасе.

Особено много я впечатли начинът, по който Стоун държеше ножа. Само един път в живота си беше виждала човек да борави с хладно оръжие по подобен начин, но то се беше случило в Полша преди много години. Въпросният човек беше агент на КГБ, който беше дошъл да отведе чичо й — отявлен противник на съветския режим. По-късно откриха обезобразеното му тяло в един изоставен кладенец на трийсет километра от градчето.

Аделфия потърси с очи приятеля си и ахна от учудване.

Оливър Стоун беше изчезнал.