Николай Гогол
Нос (3)

Николай Гогол
Нос (3)

III

Съвсем глупави неща стават по света. Понякога съвсем неправдоподобни: изведнъж същият тоя нос, който се разхождаше с чин на статски съветник и вдигна толкова шум в града, се озова, като че нищо не е било, отново на мястото си, тоест тъкмо между двете бузи на майор Ковальов. Това се случи още на седми април. Като се събуди и се погледна неволно в огледалото, той видя: имаше нос! Пипна с ръка — вярно, имаше нос!

— Ехе! — рече Ковальов и както си беше бос, от радост едва не подкара из цялата стая казачок, но Иван, който влезе, му попречи.

Той веднага заповяда да му донесе да се измие и като се миеше, пак погледна в огледалото: имаше нос! Като се избърсваше с кърпата, отново погледна в огледалото: имаше нос!

— Я виж, Иване, струва ми се, че на носа ми май има пъпчица — каза той, а през това време си мислеше: „Ами какво ще бъде, ако Иван рече: Не, господарю, не само пъпчица, ами и носът го няма!“

Ала Иван каза:

— Нищо, няма никаква пъпчица, носът е чист!

„Добре е, дявол да го вземе!“ — рече си майорът и щракна с пръсти. В това време през вратата надникна бръснарят Иван Яковлевич, но тъй страхливо, като котка, току-що набита задето е откраднала сланина.

— Казвай първо: чисти ли ти са ръцете? — извика му отдалеч Ковальов.

— Чисти.

— Лъжеш!

— Бога ми, господарю, чисти са.

— Хайде, но да внимаваш!

Ковальов седна. Иван Яковлевич го обви с кърпа и за миг превърна с четката си брадата и част от бузата му в крем, какъвто поднасят на търговските именни дни. „Гледай ти!“ — каза си Иван Яковлевич, като зърна носа и след това изви глава и го погледна от другата страна.

— Ей на! Като помислиш, наистина той е! — продължаваше Иван Яковлевич и дълго гледа носа.

Най-сетне лекичко, с невероятна предпазливост дигна два пръста, за да го хване за крайчеца. Такава беше системата на Иван Яковлевич.

— Ей, ей, внимавай! — извика Ковальов. Иван Яковлевич отпусна ръце, вцепени се и като никога се обърка. Най-сетне почна предпазливо да го глади с бръснача под брадата и макар че никак не му беше удобно и трудно можеше да бръсне, без да държи оная част от тялото, с която човек мирише, все пак, като опираше как да е власатия си голям пръст в бузата и в долния му венец, най-сетне преодоля всички пречки и го избръсна.

Когато всичко бе готово, Ковальов побърза да се облече, взе файтон и отиде право в сладкарницата. Още с влизането си викна отдалеч:

— Момче, чашка шоколад! — и в същия миг се погледна в огледалото: имаше нос.

Той се обърна весело назад и със сатирически израз погледна малко прижумял двамата военни, единият от които имаше нос, не по-голям от копче на жилетка. След това тръгна за канцеларията на онова министерство, дето се опитваше да получи вицегубернаторска служба, а в случай на несполука — екзекуторска. Минавайки през приемната, погледна в огледалото: имаше нос. След това отиде при друг един колежки асесор или майор, голям шегаджия, на когото често казваше в отговор на закачливите му забележки: „Знам те аз теб, ти си шило!“ Из пътя мислеше: „Ако и майорът не се пукне от смях, като ме види, това вече ще е сигурен знак, че всичко си е на мястото.“ Но колежкият асесор не каза нищо. „Добре е, добре е, дявол да го вземе!“ — помисли си Ковальов. Из пътя срещна щабофицершата Подточина заедно с дъщерята, поклони им се и беше посрещнат с радостни възклицания — значи нищо не му липсваше. Разговаря с тях доста време, като извади нарочно табакерката си, дълго пълни двете дупки на носа си с емфие, като си повтаряше наум: „Виждате ли сега, женоря, кокоши народ! За дъщеря ти все пак няма да се оженя. Тъй просто, par amour^[1] — ще има да вземаш!“ И от тоя ден нататък майор Ковальов се разхождаше, като че нищо не е било, и по Невския проспект, и в театрите, и навсякъде. И носът му, като че нищо не е било, беше на лицето му, без дори да напомня, че се е отделял от него. След това виждаха майор Ковальов винаги в добро настроение, усмихнат, преследващ абсолютно всички хубавички дами, а веднъж дори спря пред едно дюкянче в Безистена, за да купи някаква лента за орден, неизвестно по какви причини, защото сам не беше кавалер на никакъв орден.

Ето каква история се случи в северната столица на нашата обширна държава! Едва сега, като вземем предвид всичко, виждаме, че в нея има много неправдоподобни неща. Необяснимо е например как тъкмо от това чудновато свръхестествено отделяне на носа и от неговото появяване на различни места в образа на статски съветник Ковальов не бе разбрал, че не бива да дава обявления за носа си чрез вестникарската агенция. Споменавам за това не в смисъл, че ми се струва скъпо да се плаща за обявлението: това е дребна работа и аз съвсем не съм користолюбив човек. Но е неприлично, неудобно, не е хубаво! И още — как носът се бе озовал в печената питка и как самият Иван Яковлевич?… Не, това съвсем не мога да разбера, решително не мога да разбера! Но най-странно, най-необяснимо от всичко е как могат авторите да вземат такива сюжети. Признавам, че това е съвсем неразбираемо, това е наистина… Не, не, съвсем не разбирам. Първо, няма абсолютно никаква полза за отечеството, второ… но и от второто пак няма никаква полза. Просто не зная какво е това… Ала въпреки всичко, макар, разбира се, че може да се допусне и едното, и другото, и третото, може дори… че къде ли пък няма несъобразности? И все пак, като поразмислиш, във всичко това има наистина нещичко. Кой каквото ще да казва, но такива произшествия се случват по света — рядко, но се случват.

III

Ужасни нелепости стават на този свят. Понякога съвсем неправдоподобни неща: изведнъж същият този нос, който си се разхождаше с чин статски съветник и вдигна такъв шум в града, се озова, като че нищо не е било, отново на мястото си, тоест точно между двете бузи на майор Ковальов. Това стана чак през април, на седмо число. Като се събуди и се погледна случайно в огледалото, майор Ковальов видя изведнъж: носа! Хоп с ръката — наистина носа! „Ехе!“ — каза си Ковальов и от радост за малко да затанцува бос из стаята лудешки хопак, но влезе Иван и му попречи. Заповяда му веднага да му полее да се измие и докато се миеше, хвърли още веднъж поглед към огледалото: да, имаше нос! Докато се изтриваше с пешкира, пак се погледна в огледалото: имаше нос!

— Я виж, Иване, на носа ми е излязла май пъпчица — каза той, а си мислеше: „Какво нещастие, ако Иван каже: ами, господарю, не пъпчица, целия ви нос го няма!“

Но Иван каза:

— Няма нищо, господарю, никаква пъпчица няма, носът ви е чист!

„Колко е хубаво, дявол да го вземе!“ — каза си майорът и щракна с пръсти. В това време през вратата надникна бръснарят Иван Яковлевич, но боязливо, като котка, която току-що са набили, задето е откраднала сланината.

— Казвай веднага: чисти ли са ти ръцете! — викна му отдалече Ковальов.

— Чисти са.

— Лъжеш!

— Честна дума, чисти са, господине.

— Хем внимавай.

Ковальов седна. Иван Яковлевич му върза кърпата и само за миг с помощта на четчицата превърна цялата му брада и част от бузата в крем като този, който поднасят на имен ден в семействата на търговци.

„Я виж ти! — каза си Иван Яковлевич, като хвърли поглед към носа, а после наведе глава в обратна посока, да го огледа и отстрани. — Я глей! Я го глей ти, таквиз ми ти работи“ — продължи да си мисли той и дълго гледа носа му. Най-после вдигна лекичко, с невъобразима предпазливост, двата си пръста, за да го хване за крайчеца. Такава си му беше системата на Иван Яковлевич.

— Ей, ей, внимавай! — извика Ковальов.

Иван Яковлевич отпусна ръце, слиса се и се смути както никога не се беше смущавал. Най-после го загъделичка предпазливо с бръснача под брадата; въпреки че му беше много неудобно и трудно да бръсне, без да хване миришещата част на тялото, преодоля най-сетне всички препятствия, като опираше криво-ляво грапавия си палец в бузата и в долната челюст, и го избръсна.

Когато всичко беше готово, Ковальов побърза веднага да се облече, взе файтон и пое направо към сладкарницата. Още от входа извика отдалече: „Момче, чаша шоколад!“ И се втурна веднага към огледалото: носът си беше на мястото! Той се обърна весело и изгледа иронично, с леко присвити очи, двама военни, от които единият имаше нос не по-голям от копче за жилетка. След това се запъти към канцеларията на онова министерство, в което беше подал молба за вицегубернаторско място, а в случай на неуспех, за екзекуторско. Когато минаваше през приемната, хвърли поглед към огледалото: носът си беше на мястото! После отиде при един друг колежки асесор, или майор, голям присмехулник, на когото беше казвал често, в отговор на разни саркастични забележки: „А, знам те аз тебе, голяма си драка!“ По пътя си помисли: „Ако и майорът не се запревива от смях, като ме види, това ще е сигурно доказателство, че всичко, което трябва, си е на мястото.“ Но колежкият асесор не прихна. „Хубаво, хубаво, да го вземе дяволът!“ — помисли си Ковальов. По пътя срещна щабофицершата Подточина и нейната дъщеря, поздрави ги и бе посрещнат от тях с радостни възклицания: значи, всичко е наред и абсолютно нищо не му липсва. Той разговаря с тях много продължително и като извади нарочно табакерата си, тъпка пред тях доста дълго носа си, и двете отвърстия, като си повтаряше наум: „На̀, да видите, женоря, кокошо племе! И пак няма да се оженя за дъщерята. Без ангажименти, par amour може!“ Оттогава майор Ковальов се разхождаше преспокойно по Невския проспект, обикаляше театрите и къде ли не още. А носът, сякаш нищо не е било, си стоеше на лицето му и се преструваше, че никога никъде не е кръшкал. След това виждаха майор Ковальов винаги в добро настроение, усмихнат, преследващ всички, без изключение, хубавички дами, а веднъж го видяха даже спрял пред едно магазинче в Покрития пазар, да си купува лентичка за орден, не се знае защо, тъй като самият той не беше кавалер на никакъв орден.

Ето каква история се случи в северната столица на нашата обширна държава. Едва сега, след като сме направили необходимите съждения, виждаме, че в нея има много неправдоподобни неща. Без да говоря за това, че са наистина странни свръхестественото отделяне на носа и появата му в разни места като статски съветник — как не е съобразил Ковальов, че не бива да дава във вестникарската агенция съобщение за носа? Не го казвам в смисъл че според мене обявите са скъпи: това е дребна работа и аз съвсем не съм користолюбив човек. Но е неприлично, срамно, лошо! И друго — как се е озовал носът в изпечения хляб и как самият Иван Яковлевич?… Не, не мога да го проумея, просто не го проумявам. Но най-странното, най-непонятното е — как могат авторите да избират подобни сюжети! Признавам, това е вече съвсем необяснимо, то е като… не, не, нищо не разбирам. Преди всичко — абсолютно никаква полза за отечеството, и второ… но и второ — пак няма полза. Просто нищо не разбирам.

И все пак, въпреки всичко, макар, разбира се, да може да се допусне и едно, и друго, и трето, може дори… то къде ли няма несъобразности?… И все пак, като поразмислиш, във всичко това, честна дума, има нещо. Кой каквото ще да казва, но подобни произшествия се случват на този свят — рядко, но се случват.