Николай Гогол
Нос (2)

Николай Гогол
Нос (2)

II

Колежкият асесор Ковальов се събуди доста рано и направи с устни: „бррр…“, което правеше винаги при събуждане, макар че сам не можеше да обясни по каква причина. Ковальов се протегна и заповяда да му дадат малкото огледало, което беше на масата. Искаше да види пъпчицата, която снощи бе излязла на носа му, но за най-голямо свое изумление видя, че вместо нос на лицето му има съвсем гладко място! Изплашен Ковальов заповяда да му дадат вода и потърка с кърпа очите си: вярно, няма нос! Той почна да пипа с ръка, за да разбере: не спи ли? Изглеждаше, че не спи. Колежкият асесор Ковальов скочи от кревата и разтърси тяло: няма нос!… Поръча веднага да му дадат да се облече и хукна направо към началника на полицията.

Но през това време необходимо е да кажа нещо за Ковальов, за да може читателят да разбере що за колежки асесор беше той. Колежките асесори, които получават това звание благодарение на научни атестати, никак не могат да се сравняват с ония колежки асесори, които се произвеждаха в Кавказ. Това са съвсем различни видове. Учените колежки асесори… Но Русия е такава чудна земя, че ако кажеш нещо за един колежки асесор, всички колежки асесори от Рига до Камчатка бездруго ще го вземат за своя сметка. Същото е и за всички звания и чинове. Ковальов беше кавказки колежки асесор. Той имаше това звание само от две години и затуй не го забравяше нито миг, а за да си придаде по-голямо благородство и тежест, никога не казваше, че е колежки асесор, а винаги — майор. „Слушай, гълъбице — казваше той обикновено, когато срещнеше на улицата някоя жена, която продаваше нагръдници, — ела при мен, вкъщи, моето жилище е в Садовая; щом попиташ: тук ли живее майор Ковальов — всеки ще ти посочи.“ Ако пък срещаше някоя хубавичка, даваше й освен това и тайно поръчение, като прибавяше: „Попитай, душичке, за жилището на майор Ковальов.“ Поради това занапред и ние ще наричаме тоя колежки асесор майор.

Майор Ковальов бе свикнал да се разхожда всеки ден по Невския проспект. Яката на нагръдника му винаги беше извънредно чиста и колосана. Бакенбардите му бяха такива, каквито и сега още могат да се видят на губернските и околийски землемери, на архитектите, ако те са руски хора, а също така и на ония, които изпълняваха различни полицейски длъжности, изобщо на всички мъже, които имат пълни румени бузи и доста добре играят бостон: тия бакенбарди вървят точно по средата на бузата и стигат направо до носа. Майор Ковальов носеше много печати, изрязани на скъпи камъни и с гербове, и други, на които беше изрязано: сряда, четвъртък, понеделник и т.н.

Майор Ковальов бе пристигнал в Петербург, защото беше необходимо, а именно — да търси съответна на званието си служба: ако успее — вицегубернаторство, ако ли не — екзекуторска, в някое по-важно министерство. Майор Ковальов нямаше нищо против и да се ожени; но само в случай, че булката може да има двеста хиляди капитал. И затова читателят може сега сам да прецени: какво беше положението на тоя майор, когато вместо доста хубавия и умерен нос — преглупаво равно и гладко място.

Като за проклетия по улицата не се виждаше ни един файтонджия и той трябваше да върви пешком, загърнат в наметката си и закрил лице с кърпичка, като се преструваше, че уж му тече кръв. „Дано тъй да ми се е сторило: не може да бъде носът ми да се загуби тъй глупаво.“ Отби се в една сладкарница само за да се погледне в огледалото. За щастие в сладкарницата нямаше никой: хлапетата метяха стаите и нареждаха столовете; някои носеха със сънливи очи горещи пирожки на табли; по масите и столовете се търкаляха вчерашни вестници, залети с кафе. „Ех, слава Богу, няма никой — рече той. — Сега мога да се огледам.“ Приближи се боязливо до огледалото и погледна: „Дявол знае що за мръсотия! — каза той и плю… — Поне да имаше каквото и да е вместо нос, а то — нищо!…“

Раздразнен, той прехапа устни, излезе от сладкарницата и въпреки навика си реши да не поглежда никого и да не се усмихва никому. Изведнъж се изправи като втрещен до вратата на една къща; пред очите му се случи необяснимо явление: до входната площадка спря карета, вратичката се отвори, от каретата скочи приведен господин в мундир и изтича по стълбата. Какъв беше ужасът и заедно с него смайването на Ковальов, когато видя, че беше неговият собствен нос! При това необикновено зрелище стори му се, че всичко пред очите му се обърна с главата надолу; чувстваше, че едва се държи на крака; но реши на всяка цена да го дочака и да се върне в каретата, цял треперещ като от треска. Наистина след две минути носът излезе. Облечен беше в мундир, обшит със злато, с висока твърда яка; носеше кожени панталони; на кръста — шпага. По шапката му с перо можеше да се разбере, че имаше ранг на статски съветник. По всичко личеше, че отиваше някъде на визита. Той се обърна на две страни, извика на кочияша: „Ела насам!“ — качи се и замина.

Клетият Ковальов едва не се побърка. Той не знаеше какво да помисли за това чудно произшествие. Как беше възможно наистина тоя нос, който до вчера беше на лицето му, не можеше да се вози и да ходи — сега да е облечен в мундир! Той отърча след каретата, която за щастие отиде недалеч и се спря пред Казанската катедрална черква.

Побърза към черквата, промъкна се през редицата стари просякини със завързани лица и с две дупки за очите, на които по-рано много се смееше, и влезе вътре. Вътре в черквата имаше малко богомолци, всички бяха само около вратата. Ковальов се чувстваше толкова разстроен, че съвсем не можеше да се моли и търсеше с поглед оня господин от всички ъгли. Най-сетне го видя, изправен встрани. Носът съвсем бе скрил лицето си във високата твърда яка и се молеше с израз на най-голяма набожност.

„Как да отида при него? — помисли Ковальов. — По всичко — по мундира, по шапката — личи, че той е статски съветник. Дявол знае как да направя това.“

И почна да покашлюва около него, ала носът нито за миг не промени държанието си на богомолец и правеше метани.

— Уважаеми господине… — рече Ковальов, като се мъчеше сам да се насърчи. — Уважаеми господине…

— Какво обичате? — отговори носът, като се обърна.

— Чудно ми е, уважаеми господине… струва ми се… че вие трябва да знаете де ви е мястото. Изведнъж ви намирам и — де? — в черква. Ще се съгласите, че…

— Извинете, не мога да разбера за какво благоволявате да говорите… Обяснете.

„Как да му обясня?“ — помисли Ковальов и като се осмели започна:

— Разбира се, аз… впрочем аз съм майор. Ще се съгласите, че да ходя без нос е неприлично. Някаква търговка, която продава на Възкресенския мост обелени портокали, може да седи без нос, но като имам предвид, че ще получа… а освен това, като съм познат с много дами от почтени къщи: Чехтарьова, статска съветница, и други. Преценете сам… аз не зная, уважаеми господине… (При тия думи майор Ковальов сви рамене). Извинявайте… от гледна точка на правилата на дълга и честта, това… вие сам можете да разберете.

— Абсолютно нищо не разбирам — отговори носът. — Обяснете се по-задоволително.

— Уважаеми господине… — рече Ковальов с чувство на собствено достойнство, — не зная как да разбирам думите ви… Цялата работа тук, струва ми се, е съвсем очевидна… Или вие искате… Ами че вие сте моят собствен нос!

Носът погледна майора и веждите му малко се намръщиха.

— Лъжете се, уважаеми господине. Аз съм си нещо отделно. Освен това между нас не може да има никакви близки отношения. Ако съдя по копчетата на вашия вицмундир, вие навярно служите в сената или най-много по правосъдното ведомство. А аз съм по научната част. — като каза това, носът се извърна и продължи да се моли.

Ковальов се обърка съвсем и не знаеше какво да прави, нито дори — какво да помисли. В това време се чу приятен шум от дамска рокля: приближи се една възрастна дама, цяла окичена с дантели, а заедно с нея друга, тъничка, в бяла рокля, която падаше много мило на стройната й снага, със светлокремава шапчица, лека като баничка. Зад тях се спря и отвори кутийката си с емфие висок телохранител с големи бакенбарди и с цяла дузина яки.

Ковальов се приближи, издърпа батистената яка на нагръдника си, пооправи закачените на златна верижка печатчета, усмихна се на вси страни и се загледа в тъничката дама, която като пролетно цвете се навеждаше леко и дигаше до челото си бялата си ръчичка с полупрозрачни пръсти. Усмивката по лицето на Ковальов стана още по-широка, когато съзря под шапчицата нейната кръгличка, съвсем бяла брадичка и част от бузата, обагрена с цвета на първата пролетна роза. Но изведнъж отскочи като опарен. Спомни си, че вместо нос на лицето му няма нищо и сълзи бликнаха в очите му. Той се обърна, за да каже направо на господина в мундира, че той само се преструва на статски съветник, че е мошеник и подлец и че не е нищо повече, освен неговия собствен нос… Ала носът го нямаше вече: той бе успял да офейка, навярно пак на визита у някого.

Това докара Ковальов в отчаяние. Той тръгна назад и спря за миг под колонадата, като огледа внимателно навсякъде, дали няма да съзре някъде носа. Помнеше много добре, че шапката му бе с перо, а мундирът — със златна нашивка, но не бе забелязал шинела, нито цвета на каретата му, нито конете, нито дори дали имаше отзад на каретата някакъв лакей и в каква ливрея бе облечен той. Освен това толкова карети препускаха насам-натам и с такава бързина, че мъчно можеше да се забележи; но дори и да би забелязал някоя от тях, по никакъв начин не би могъл да я спре. Денят беше прекрасен и слънчев. По Невския проспект имаше сума народ, същински цветен водопад от дами се изливаше по целия тротоар, като се почне от Полицейския до Аничкиния мост. Ето и познатия му надворен съветник, когото той наричаше подполковник, особено ако това ставаше пред чужди хора. Ето и Яригин, шеф на бюро в сената, голям негов приятел, който винаги губеше на бостон, когато играеше на осем. Ето и друг един майор, който бе станал в Кавказ асесор, маха му с ръка, за да отиде при него…

— Ах, дявол да го вземе! — рече Ковальов. — Хей, файтонджия, карай направо при полицейския началник.

Ковальов седна във файтона и само подвикваше на файтонджията:

— Препускай с всичка сила!

— Тук ли е началникът на полицията? — извика той, като влезе в преддверието.

— Съвсем не — отвърна вратарят, — току-що излезе.

— Туй-то!

— Да — добави вратарят, — не беше много отдавна, но излезе. Ако бяхте дошли минутка по-рано, може би щяхте да го заварите.

Без да сваля кърпичката от лицето си, Ковальов седна във файтона и викна с отчаян глас:

— Карай!

— Къде? — каза файтонджията.

— Карай направо!

— Как направо, тука има завой: надясно или наляво?

Тоя въпрос възпря Ковальов и го накара пак да се замисли. При това положение трябваше да се обърне най-напред към Управата на благочинието, не защото то имаше пряка връзка с полицията, а защото неговите разпореждания можеха да бъдат много по-бързи, отколкото на други учреждения; но да търси удовлетворение от началството на учреждението, дето носът каза, че служи, щеше да бъде безразсъдно, защото от самите отговори на носа вече личеше, че за тоя човек нямаше нищо свято и че може би сега пак щеше да го излъже, както излъга, когато уверяваше, че никога не го е виждал. И тъй Ковальов вече искаше да заповяда да го закарат в Управата на благочинието, когато отново му хрумна мисълта, че тоя измамник и мошеник, който още при първата среща постъпи тъй безсъвестно с него, би могъл пак тъй лесно, като използува това време, да се измъкне някак от града и тогава всички търсения ще бъдат напразни или могат да продължат, не дай Боже, цял месец. Най-сетне като че самото небе го вразуми. Той реши да се обърне направо към вестникарската агенция и своевременно да даде обявление с подробно описание на всичките му качества, та всеки, който го срещне, да може веднага да му го доведе или поне да съобщи за местопребиваването му. И тъй, като реши това, Ковальов заповяда на файтонджията да кара към вестникарската агенция и из целия път не спираше да го тупа с юмрук по гърба и да му повтаря: „По-скоро, подлецо! По-скоро, мошенико!“ — „Ех, господарю!“ — говореше коларят, като поклащаше глава и шибаше с поводите коня, чиито косми бяха дълги като на рошаво кученце. Най-сетне файтонът спря и Ковальов се втурна задъхан в малката приемна стая, дето един побелял чиновник в стар фрак и с очила седеше до масата, захапал със зъби перото, и броеше донесените медни пари.

— Кой приема тук обявленията? — извика Ковальов. — А, здравейте!

— Моите почитания! — каза побелелият чиновник, като дигна за миг очи и отново ги наведе към купчината пари.

— Искам да се напечата…

— Моля. Моля, почакайте малко! — рече чиновникът, като написа с едната си ръка някаква цифра на листа и бутна с пръстите на лявата си ръка две единици от сметалото.

Един лакей със златни ширити и с външност, която показваше, че служи в аристократически дом, се бе изправил до масата със записка в ръка и сметна за прилично да покаже, че умее да се държи с хората: „Ще повярвате ли, господине, че кученцето не струва и осемдесет копейки, тест аз не бих дал за него и осем пари, но графинята го обича. Бога ми, обича го и — ето на, на оня, който го намери — сто рубли! Да си говорим правичката, ето на, както сега ние с вас, вкусовете на хората съвсем не са еднакви: ако си ловец, дръж хрътка или пудел; не жали и петстотин рубли, дай и хиляда, но да бъде хубаво куче.“

Почтеният чиновник слушаше това с многозначителна гримаса и в същото време пресмяташе колко букви има донесената бележка. Встрани се бяха наредили много баби, търговски служащи и портиери с бележки. В една от тях се казваше, че се предлага за работа кочияш с трезвено поведение; в друга — малко използвана каляска, докарана през 1814 година от Париж; в трета се предлагаше селско момиче за прислужница, деветнайсетгодишно, опитно за пране, годно и за други работи; здрав файтон без един ресор; млад буен кон на сиви петна, седемнадесетгодишен; нови, получени от Лондон семена от ряпа и репички; вила с всички удобства: две ясли за коне и място, върху което може да се посади превъзходна брезова или елхова градина; също така се предлагаше на желаещите да си купят стари подметки, с покана да се явят за пазарлък всеки ден от осем до три часа. Стаята, в която се бе побрало цялото това общество, беше мънинка и въздухът в нея бе извънредно гъст; но колежкият асесор Ковальов не усещаше миризмата, защото се бе забулил с кърпичката и защото собственият му нос се намираше Бог знае в какви места.

— Уважаеми господине, позволете да ви попитам… Много ми е необходимо — каза най-сетне с нетърпение Ковальов.

— Сега, сега!… Две рубли и четирийсет и три копейки! Ей-сегичка!… Една рубла и шейсет и четири копейки! — каза белокосият господин, като сочеше записките на старите жени и на портиерите. — Какво обичате? — каза най-сетне той, като се обърна към Ковальов.

— Моля… — рече Ковальов — случи се едно мошеничество или измама и досега не мога нищо да разбера. Моля само да се обяви, че оня, който ми доведе тоя подлец, ще получи доста голямо възнаграждение.

— Моля, мога ли да зная името ви?

— Но защо ви е името? Не бива да го казвам. Аз имам много познати: Чехтарьова, статска съветница, Пелагея Григориевна Подточина, жена на щабофицер… Не дай Боже, ако неочаквано се научат! Можете просто да напишете: един колежки асесор или още по-добре, човек с чин на майор.

— А избягалият от вашата прислуга ли беше?

— Каква прислуга? Ако беше тъй, не би било голямо мошеничество! Избяга ми… носът…

— Хм! Какво чудновато име! И голяма сума ли ви открадна тоя господин Носов?

— Носът, тоест… вие не можете да разберете! Носът ми, моят собствен нос се изгуби някъде. Дяволът се пошегува с мен!

— Но как се е загубил? Май не мога добре да разбера това.

— Ами че и аз не мога да ви кажа как, важното е, че сега той се разхожда с каляска из града и се нарича статски съветник. И затова ви моля да обявите: който го залови, да ми го доведе в най-скоро време. Помислете само как наистина мога да живея без такава една видна част от тялото? То не е като някакво малко пръстче на крака, който пъхам в обувката — и никой не ще види, че го няма. Всеки четвъртък ходя на гости у статската съветница Чехтарьова; Пелагея Григориевна Подточина, жена на щабофицер, и нейната доста хубавичка щерка са също мои много добри познати, помислете сам как мога сега… Сега не мога да се явя пред тях.

Чиновникът се замисли, което личеше от силно стиснатите му устни.

— Не, не мога да поместя такова обявление във вестниците — каза той най-сетне след дълго мълчание.

— Как? Защо?

— Така. Вестникът може да загуби доброто си име. Ако всеки почне да съобщава, че носът му е избягал, то… И без това вече се приказва, че се печатат много невероятни неща и лъжливи слухове.

— Но защо тая работа да е невероятна? Тук, струва ми се, няма нищо подобно.

— На вас се струва, че няма. Ето миналата седмица имаше такъв случай: дойде един чиновник също тъй, както вие сега дойдохте, донесе едно обявление, по сметка трябваше да плати две рубли и седемдесет и три копейки, и цялото обявление се състоеше в туй, че един черен пудел избягал. Изглежда, че няма нищо особено, нали? А излезе цял пасквил: тоя пудел бил касиер на не помня кое учреждение.

— Но аз не ви давам обявление за пудел, а за моя собствен нос: почти същото, като че за себе си.

— Не, такова обявление не мога по някакъв начин да поместя.

— Ами щом носът ми наистина се е загубил!

— Щом се е загубил, това е работа на лекар. Разправят, че има хора, които могат да принадят какъвто и да е нос. Но на мен ми се струва, че вие навярно сте весел човек и обичате да се шегувате с другите.

— Кълна ви се в каквото искате! Най-сетне, щом стигнахме дотам, аз сам ще ви покажа.

— Защо ще се безпокоите! — продължи чиновникът, като смръкна емфие. — Впрочем ако това не ви безпокои — прибави той и мръдна любопитно, — желателно е да погледна.

Колежкият асесор махна кърпичката от лицето си.

— Наистина извънредно чудно! — рече чиновникът. — Мястото е съвсем гладко, сякаш току-що изпържена палачинка. Да, невероятно равно!

— Е, сега ще спорите ли? Сам виждате, че не може да не се обяви. Ще ви бъда особено благодарен и много се радвам, че тоя случай ми достави удоволствието да се запозная с вас… — Както се вижда, тоя път майорът бе решил да се подмаже малко.

— Е, то, разбира се, не е голяма работа да се напечата — рече чиновникът, — само че не виждам никаква полза за вас от това. Щом толкова искате, кажете на някой, който има изкусно перо, да го опише като рядко произведение на природата и да напечата тая статийка в „Северна пчела“ (сега той смръкна пак емфие) за полза на юношеството (сега си избърса носа) или така, за общо любопитство.

Колежкият асесор беше съвсем отчаян. Той изви очи към долния край на вестника, дето имаше обяви за спектакли; лицето му беше вече готово да се усмихне, когато съзря името на една хубавичка актриса и ръката му опипа джоба: дали има там синя банкнота, защото според Ковальов щабофицерите трябва да седят в кресла — но мисълта за носа развали всичко!

Самият чиновник, изглежда, беше трогнат от затруднителното положение на Ковальов. Като искаше да облекчи донякъде неговата скръб, той сметна за прилично да изрази съчувствието си с няколко думи: „На мен наистина ми е много тъжно, че с вас се е случило такъв анекдот. Не обичате ли да смръкнете енфие? То разсейва главоболието и тъжните настроения, дори по отношение на хемороидите — пак е хубаво.“ Като казваше това, чиновникът поднесе на Ковальов табакерката си и доста сръчно обърна капачето й, върху което имаше портрет на някаква дама с шапчица.

Тая неумишлена постъпка извади от търпение Ковальов.

— Не мога да разбера как ви се иска да се шегувате — каза той кипнал. — Нима не виждате, че аз нямам тъкмо това, с което мога да смъркам? Дявол да ви вземе емфието! Не мога да го гледам сега, и то не само това гадно ваше березинско емфие, но дори и да бихте ми предложили истинско рапе.

— Като каза това, той излезе силно раздразнен от вестникарската агенция и се запъти към участъковия пристав, който беше необикновен любител на захар. В къщата му цялото преддверие, което беше и трапезария, бе отрупано с буци захар, донесени поради приятелство от търговците. В това време готвачката сваляше от участъковия пристав държавните ботуши; шпагата и всичките му военни доспехи бяха вече мирно окачени по ъглите, а тригодишното му синче пипаше страшната му триъгълна шапка и той след бойния войнствен живот, се готвеше да вкуси от сладостите на мирния живот. Ковальов влезе при него тъкмо когато той се протегна, изпъшка и рече: „Ех, славно ще си поспя два часа!“ И затова можеше да се предполага, че колежкият асесор бе дошъл съвсем ненавреме. И не зная — дори ако той би му донесъл в това време няколко фунта чай или сукно, дали пак би бил приет много сърдечно. Приставът беше голям покровител на всички изкуства и текстилни изделия, но предпочиташе държавните банкноти. „Това е вещ — казваше обикновено той. — И няма нищо по-хубаво от тая вещ: нито иска да яде, нито заема много място, винаги може да се събере в джоба, а падне ли — не се чупи.“

Приставът прие доста сухо Ковальов и каза, че след обяд не е време да се правят следствия, че самата природа е отредила така — след като се наяде, човек трябва малко да си почине (от това колежкият асесор можа да разбере, че на участъковия пристав не бяха съвсем непознати изреченията на древните мъдреци), че на един почтен човек няма да му откъснат носа и че по света има различни майори, които нямат дори прилични долни дрехи и се мъкнат по всевъзможни непочтени места.

Тоест право куме в очи! Трябва да отбележа, че Ковальов беше извънредно обидчив човек. Той можеше да прости всичко, каквото кажеха за самия него, но никак не извиняваше онова, което се отнасяше до чина или до званието му. Дори смяташе, че в театралните пиеси може да се допусне всичко, което се отнася до оберофицерите, но щабофицерите съвсем не бива да се нападат. Приемът на пристава толкова го сконфузи, че той тръсна глава, разпери малко ръцете си и каза с чувство на достойнство:

— Признавам, че след такива оскърбителни от ваша страна забележки не мога да кажа нищо повече… — и излезе.

Върна се вкъщи, едва влачейки нозе. Беше вече здрач. След всички тия неуспешни търсения жилището му се стори тъжно и извънредно противно. Като влезе в преддверието, видя върху кожения измърсен диван лакея си Иван, който лежеше на гръб, плюеше към тавана и доста сполучливо попадаше все на едно и също място. Равнодушието на тоя човек го накара да побеснее той го удари с шапката си по челото и рече:

— Ти, свиня такава, винаги се занимаваш с глупости!

Иван изведнъж скочи и се втурна да снеме наметката му.

Като влезе в стаята си, уморен и тъжен, майорът се тръшна в креслото, въздъхна няколко пъти и най-сетне каза:

— Боже мой, Боже мой! Защо ме сполетя това нещастие? Да бях без ръка или без крак, все пак щеше да бъде по-добре, да съм без уши е лошо, но все още поносимо, ала човек без нос е дявол знае що: да е птица, не е птица, да е гражданин, не е гражданин, просто вземи, че го изхвърли през прозореца! И поне да бяха го отрязали на война или на дуел, или аз сам да бях причина за това, а той изчезна за нищо и никакво, изчезна съвсем напразно!… Само че не, не може да бъде — прибави той, като помисли малко. — Невероятно е да се загуби нос: съвсем невероятно е. Това наистина е или сън, или просто тъй ми се струва; може би някак по погрешка да съм сръбнал вместо вода от водката, с която търкам след бръснене брадата си. Иван, глупакът, не я е прибрал и аз сигурно съм я нагълтал. — и за да се увери наистина, че не е пиян, майорът сам се ощипа тъй силно, че извика. Тая болка напълно го увери, че той действа и живее наяве. Приближи се полекичка до огледалото и изпърво зажумя с мисълта — дано носът се появи на мястото си, но в същия миг отскочи назад, като каза: Какъв противен вид!

Това наистина беше необяснимо. Ако се загубеше копче, сребърна лъжичка или нещо подобно — както и да е; но да се загуби и кой да се загуби? И при това в собственото му жилище!… Като се съобразяваше с всички обстоятелства, майор Ковальов помисли, че най-вероятно е да не е виновен никой друг освен щабофицерската жена Подточина, която искаше да го ожени за дъщеря си. И той самият обичаше да се усуква около нея, но избягваше окончателното решение. Ала когато жената на щабофицера направо му каза, че иска да я ожени за него, той се отдалечи тихичко заедно със своите комплименти, като каза, че е още млад, че му е необходимо да прослужи още пет години, за да може да навърши точно четирийсет и две годинки. И сигурно, за да си отмъсти, щабофицерската жена е решила да го обезобрази и е платила за това на някакви врачки, защото по никакъв начин не можеше да се предположи, че носът му е отрязан: никой не бе влизал в стаята му. Бръснарят Иван Яковлевич го беше бръснал още в сряда, а през целия ден в сряда и дори през целия четвъртък носът му си беше цял — той много добре помнеше и знаеше това; а от друга страна, би чувствал болка и несъмнено раната не би могла толкова бързо да заздравее и да бъде гладка като палачинка. Той почна да крои планове: дали да даде под съд щабофицершата, или сам да отиде при нея и да я изобличи. Размишленията му бяха прекъснати от светлината, която блесна през пролуките на вратата и която показа, че Иван вече е запалил свещта в преддверието. Скоро се появи и самият Иван, който носеше свещта пред себе си и освети ярко цялата стая. Първото движение на Ковальов беше да грабне кърпата и да скрие мястото, дето до вчера още беше носът му, та глупавият човек наистина да не зине, като види такова чудно нещо у господаря си.

Иван не бе успял да се прибере в дупката си, когато в преддверието се чу непознат глас, който каза: — Тук ли живее колежкият асесор Ковальов?

— Влезте. Майор Ковальов е тук — каза Ковальов, като скочи бързо и отвори вратата.

Влезе един чиновник от полицията с красива външност, с бакенбарди, немного светли и немного тъмни, с доста пълни бузи, същият, който в началото на нашата повест стоеше в края на Исакиевския мост.

— Вие ли сте благоволили да загубите носа си?

— Точно тъй!

— Той е намерен сега.

— Какво думате? — извика майор Ковальов. Радостта го накара да онемее. Той гледаше втренчено изправения пред него полицай, по чийто пълни устни и бузи трептеше ярко светлината на свещта. — По какъв начин?

— По един чудноват случай, заловили го почти на пътя. Вече се настанявал в дилижанса и искал да замине за Рига. И пашапортът му отдавна бил написан на името на един чиновник. И чудното е, че отначало аз сам го помислих за господин. Но за щастие очилата ми бяха с мен и аз веднага видях, че това е нос. Зер аз съм късоглед и ако вие се изправите пред мен, виждам само, че имате лице, но нито нос, нито брада, нищо не мога да забележа. Тъща ми, тоест майката на жена ми, също нищо не вижда.

Ковальов не беше на себе си. „Но де е той? Де? Още сега ще изтичам.“

— Не се безпокойте. Понеже знаех, че ви е потребен, аз ви го донесох. И най-чудното е, че главният участник в тая работа е мошеникът бръснар на улица Възнесенска, който седи сега в участъка. Отдавна го подозирах аз в пиянство и кражба, още преди три дни бе отмъкнал от едно дюкянче дузина копчета. Вашият нос е съвсем същият, какъвто си беше — при тия думи полицаят бръкна в джоба си и измъкна оттам обвития в хартия нос.

— Той е! — извика Ковальов. — Същият! Останете да изпиете с мен чашка чай.

— С голямо удоволствие, но съвсем не мога: оттук трябва да отида в затвора… Всички продукти много поскъпнаха… При мен вкъщи живее и тъща ми, тоест майката на жена ми, и децата. Особено най-големият дава големи надежди: много умно хлапе, но няма никакви средства за възпитанието им.

Ковальов се сети и като грабна от масата една червена банкнота, мушна я в ръката на полицая, който се поклони, излезе и почти в същия миг Ковальов чу гласа му на улицата, дето той увещаваше с юмрук по зъбите един глупав селяк, връхлетял с каруцата си точно на булеварда.

След като полицаят излезе, колежкият асесор остана няколко минути в едно неопределено състояние и едва по-късно почна да вижда и да чувства: неочакваната радост го потопи в пълно безпаметство, той грижливо взе в шепа намерения нос и още веднъж внимателно го разгледа.

— Той е, той същият! — говореше майор Ковальов. — Ето и пъпчицата на лявата страна, която бе излязла вчера.

Майорът едва не се засмя от радост. Ала в света нищо не е дълготрайно, затова и радостта във втората минута вече не е тъй жива, както в първата, в третата минута тя е още по-слаба и най-сетне незабелязано се слива с обикновеното настроение на душата, както кръгът, причинен от падане на камъче във вода, най-сетне се слива с гладката повърхнина. Ковальов почна да размисля и разбра, че работата още не е свършена: носът е намерен, но ще трябва да се сложи и да се намести, където е бил.

— Ами ако не се залепи?

При тоя въпрос, който сам си зададе, майорът побледня. С чувство на необясним страх той се втурна към масата и приближи огледалото, да не би да сложи някак накриво носа. Ръцете му трепереха. Предпазливо и внимателно го постави на предишното място. О, ужас! Носът не се залепи!… Той го приближи до устата си, стопли го леко с дъха си и пак го сложи на гладкото място, което се намираше между двете бузи, ала носът по никакъв начин не се задържаше.

— Хайде! Хайде, де! Залепвай се, глупако! — говореше му той! Ала носът беше като дървен и падаше на масата с чудноват звук, като че беше тапа. Лицето на майора се сгърчи. — Нима няма да зарасне? — попита той изплашен.

Но колкото и да го слагаше на мястото му, старанието му оставаше все така безуспешно.

Ковальов извика Иван и го изпрати да доведе доктора, който живееше в същата къща, в най-хубавата квартира на белетажа. Тоя доктор беше виден мъж, имаше прекрасни смолести бакенбарди, свежа здрава докторица, ядеше сутрин пресни ябълки и държеше устата си необикновено чиста, като я плакнеше всяка заран почти по три четвърти часа, лъскаше зъбите си с пет различни четчици. Докторът веднага пристигна. Като попита откога се е случило това нещастие, той вдигна брадичката на майор Ковальов и го чукна с големия си пръст по същото място, дето по-рано беше носът, тъй че майорът трябваше да дръпне главата си назад с такава сила, че удари тила си в стената. Лекарят каза, че няма нищо от това и го посъветва да се мръдне малко по-далеч от стената, заповяда му да наведе главата си изпърво надясно и като опипа мястото, дето по-рано беше носът, рече: „Хм!“ След това го накара да наведе главата си наляво и каза „Хм!“ И накрая пак го чукна с големия си пръст, тъй че майор Ковальов дръпна главата си като кон, на който преглеждат зъбите. Като направи тоя опит лекарят поклати глава и рече:

— Не, не може. По-добре останете си така, защото може да стане по-лошо. То, разбира се, би могло да се залепи; аз и сега бих ви го залепил, но, уверявам ви, за вас ще е по-лошо.

— И таз добра! Че как ще остана без нос! — каза Ковальов. — Та по-лошо от това не може да бъде. Дявол знае каква е тая работа! Де мога да се покажа с такава мръсотия? Аз имам добри познанства: ето довечера трябва да бъда в две семейства. Аз съм познат с много хора: статската съветница Чехтарьова, Подточина, щабофицерска жена… макар че след днешната й постъпка аз ще се разправям с нея само чрез полицията. Моля ви се — рече Ковальов умолително, — няма ли някакво средство? Прилепете ми го как да е; макар и да не е много добре, само да се държи; в опасни случаи мога дори лекичко да го държа с ръка. Освен туй не танцувам, за да му навредя с някакви непредпазливи движения. Всичко, което ви дължа от благодарност за вашата визита, бъдете сигурни, доколкото ми позволяват средствата.

— Вярвате ли — каза докторът с глас, който беше нито висок, нито тих, но извънредно убедителен и магнетичен, — аз никога не лекувам за пари. Това е противно на моите правила и изкуство. Наистина вземам за визитите си, но само да не оскърбявам с отказ. Разбира се, бих залепил носа ви, но уверявам ви с честта си, ако не вярвате на думите ми, че това ще бъде много по-лошо. По-добре предоставете всичко на самата природа. Измивайте се по-често със студена вода и уверявам ви, че макар и без нос, ще бъдете толкова здрав, колкото и ако го имахте. И съветвам ви да сложите носа в буркан със спирт или още по-добре, да налеете вътре две супени лъжици люта водка и топъл оцет — и тогава ще можете да вземете за него добри пари. Дори аз сам бих го взел, ако не искате много скъпо.

— Не, не! За нищо на света няма да го продам! — извика отчаяният майор Ковальов. — По-добре да изчезне!

— Извинете! — рече докторът, като се кланяше. — Исках да ви бъде полезен… Какво да се прави! Видяхте поне, че се постарах.

— Като каза това, докторът излезе от стаята с благородна осанка. Ковальов дори не видя лицето му и в своята дълбока безчувственост съзря само маншетите на бялата и чиста като сняг риза, които се подаваха от ръкавите на черния му фрак.

Още на следния ден той реши, преди да подаде жалба, да пише на щаб-офицершата дали не би се съгласила да му върне, без да се противи, онова, което му дължи. Писмото имаше следното съдържание:

Уважаема госпожо

Александра Григориевна!

Не мога да разбера странната постъпка от ваша страна. Бъдете уверена, че като правите така, няма да спечелите нищо и по никакъв начин няма да ме принудите да се оженя за вашата дъщеря. Повярвайте, че историята около моя нос ми е напълно известна, както и това, че вие, а не някой друг, сте главният участник в нея. Неговото внезапно отделяне от мястото му, бягството и маскирането му ту като чиновник, ту най-сетне в собствения му вид — не е нищо друго освен последица от магиите, извършени от вас или от ония, които упражняват като вас подобни благородни занятия. От своя страна, смятам се задължен да ви предупредя, че ако споменатият от мене нос не бъде още днес на мястото си, ще бъда принуден да прибягна до защитата и покровителството на законите.

Впрочем с пълно уважение към вас имам чест да бъда ваш покорен слуга

Платон Ковальов.

Уважаеми господине

Платон Кузмич!

Вашето писмо извънредно ме учуди. Аз, право да си кажа, съвсем не го очаквах и толкова повече относително несправедливите укори от ваша страна. Известявам ви, че чиновникът, за когото споменавате, никога не съм приемала вкъщи нито маскиран, нито в истинския му вид. Идвал е у нас наистина Филип Иванович Потанчиков. И макар че той, това е вярно, поиска ръката на дъщеря ми, бидейки сам с добро и трезвено поведение и много учен, аз никога не съм му давала никаква надежда. Споменавате още за нос. Ако с това разбирате, че уж съм искала да ви оставя на сухо, тоест да ви дам формален отказ, то мен ме учудва, че вие сам приказвате за това тогаз, когато, както ви е известно, аз бях на съвсем противно мнение и ако вие сега поискате дъщеря ми по законен начин, готова съм веднага да ви удовлетворя, тъй като това винаги е било предмет на моето най-голямо желание, с надежда за което оставам винаги готова на вашите услуги

Александра Подточина.

— Не — каза си Ковальов, като прочете писмото. — Наистина тя не е виновна. Не може да бъде! Писмото е написано тъй, както не може да го напише виновен човек в престъпление — колежкият асесор беше опитен в това, защото още в Кавказката област няколко пъти бе изпращан на следствие. — Но по какъв начин, как така се случи това? Само дяволът може го разбра! — каза най-сетне той, като отпусна ръце.

Между това слуховете за необикновеното приключение се пръснаха из цялата столица и както му е редът — с доста особени прибавки. Тъкмо тогава умовете на всички бяха настроени за необикновени неща: наскоро целият град се занимаваше с опити за действието на магнетизма. Освен това случката с танцуващите столове на улица Конюшина беше още прясна и затуй не беше чудно, че скоро почнаха да разправят как носът на колежкия асесор Ковальов се разхождал по Невския проспект точно в три часа. Всеки ден се стичаха множество любопитни. Някой каза, че носът уж се намирал в магазина на Юнкер, и около магазина на Юнкер се събра тълпа и настана такава блъсканица, че дори полицията трябваше да се намеси. Един спекулант с почетна външност и с бакенбарди, който продаваше при входа на театъра разни сухи сладкиши, специално направи чудесни здрави дървени пейки и канеше любопитните срещу осемдесет копейки на човек да се качват по тях. Един заслужил полковник нарочно излезе по-рано от къщи и едва можа да се промъкне през навалицата, но за голямо свое негодувание видя в прозореца на магазина вместо нос една обикновена вълнена фланела и литографирана картинка с изображение на девойка, която си поправя чорапа, и едно конте в жилетка с ревери и с малка брадичка, надничащо към нея иззад едно дърво — картинка, която повече от десет години висеше все на това място. Като се махна оттам, той каза ядосано: „Как може да се смущава народа с такива глупави и неправдоподобни слухове?“ След това се пръсна слухът, че носът на майор Ковальов се разхожда не по Невския проспект, а в Таврическата градина, че уж той отдавна бил вече там, че още когато там живеел Хозрев-Мирза, той много се учудвал на тая странна игра на природата. Някои от студентите на Хирургическата академия се запътиха нататък. Една знатна почтена дама помоли със специално писмо пазача на градината да покаже на децата й тоя рядък феномен и ако е възможно, с поучително и назидателно обяснение за юношите.

От всички тия произшествия извънредно много бяха зарадвани светските постоянни посетители на официалните приеми, които обичаха да разсмиват дамите и чийто запас през това време бе съвсем изчерпан. Една малка част от почтени и благонамерени хора беше крайно недоволна. Някакъв господин с негодувание разправяше, че той не разбира как могат в днешния просветен век да се разпространяват глупави измислици и че се учудва как правителството не обръща внимание на това. Личеше, че тоя господин принадлежи към ония господа, които биха искали да забъркат правителството във всичко, дори във всекидневните разправии с жените си. След това… но сега отново цялото произшествие се забулва с мъгла и какво е станало после, съвсем не е известно.

II

Колежкият асесор Ковальов се събуди доста рано и направи с устни „бърр…“, което правеше всеки път, щом се събудеше, макар и сам да не можеше да обясни по каква причина. Ковальов се протегна и заповяда да му подадат малкото огледало, което стоеше на масата. Искаше да види пъпчицата, която му беше изскочила вчера на носа; но за своя огромна изненада видя, че вместо нос има съвсем гладко място! Уплашен, Ковальов заповяда да му донесат вода и си избърса очите с пешкира: наистина носа му го нямаше! Почна да се опипва с ръка, за да разбере дали не спи. Не, май не спи. Колежкият асесор Ковальов скочи от леглото, разсъни се: носа му го нямаше!… Заповяда веднага да му дадат да се облече и хукна право при полицейския началник.

Но сега трябва да кажем нещо за Ковальов, та читателят да разбере от кои колежки асесори беше той. Колежките асесори, получили званието си с помощта на учени дипломи, изобщо не могат да се сравнят с онези колежки асесори, които се удостояват с това звание в Кавказ^[1]. Те са два съвсем различни вида. Учените колежки асесори… Но Русия е толкова чудна страна, че ако кажеш нещо за един колежки асесор, всички колежки асесори от Рига до Камчатка непременно ще го приемат за своя сметка. Същото важи за всички звания и чинове. Ковальов беше кавказки колежки асесор. Беше получил званието си само преди две години и затова не можеше да забрави за него нито за миг; а за да си придаде повече благородство и тежест, никога не наричаше себе си колежки асесор, а винаги майор. „Я чуй, миличка — казваше той обикновено, когато срещнеше на улицата някоя продавачка на нагръдници, — хайде намини у дома; живея на Садовая; само като попиташ: тук ли живее майор Ковальов? — всеки ще ти покаже.“ Ако се случеше някоя хубавица, даваше й освен това и тайна заповед и добавяше: „Ще попиташ, душице, за квартирата на майор Ковальов.“ Тъкмо затова и ние ще наричаме занапред този колежки асесор майор.

Майор Ковальов имаше навика да се разхожда всеки ден по Невския проспект. Яката на нагръдника му беше извънредно чиста и колосана. Бакенбардите му бяха такива, каквито носят и сега някои губернски и околийски земемери, архитекти или полкови лекари, а също изпълняващите разни полицейски длъжности и изобщо онези мъже, които имат пълни, румени бузи и много добре играят бостон: тези бакенбарди минават точно по средата на бузата и стигат право до носа. Майор Ковальов носеше голям брой миниатюрни ахатови дрънкулки, някои с гербове и други, върху които е гравирано: сряда, четвъртък, понеделник и пр. Майор Ковальов беше пристигнал в Петербург по работа, а именно да си намери място, подобаващо на неговото звание: ако успее, вицегубернаторско, ако ли не — екзекуторско в някое важно министерство. Майор Ковальов нямаше нищо против и да се ожени, но само ако се случи годеница с двеста хиляди зестра. Затова читателят може сега да съди сам какво беше състоянието на този майор, когато видя вместо своя твърде хубав и умерен нос преглупаво равно и гладко място.

За проклетия на улицата не се мяркаше никакъв файтон и той трябваше да върви пеш, загърнат в наметалото и закрил лицето си с кърпа, уж че от носа му тече кръв. „Дано все пак само да ми се е сторило: невъзможно е носът ми да е изчезнал така глупаво“ — помисли си той и се отби нарочно в една сладкарница, за да се погледне в огледалото. За щастие в сладкарницата нямаше никой; чирачетата метяха стаите и подреждаха столовете; някои от тях, със сънени очи, изнасяха на табли горещи пирожки; по масите и столовете се търкаляха залети с кафе вчерашни вестници. „Е, слава богу, няма никой — измърмори той, — ще мога да се погледна.“ Приближи се плахо към огледалото и погледна. „Дявол да го вземе, що за идиотщина! — каза той и плю. — Поне нещичко да имаше вместо нос, а то — нищо!“…

Прехапа устни от яд, излезе от сладкарницата и реши въпреки навика си никого да не поглежда и никому да не се усмихва. Изведнъж застана като вцепенен пред вратата на една къща; пред очите му се случи необяснимо явление: пред стълбището спря карета; вратичката се отвори; един господин с мундир изскочи, понаведен, после изтича нагоре по стълбата. Но какъв беше ужасът и изумлението на Ковальов, когато позна в него собствения си нос! При това необикновено зрелище сякаш всичко се сля пред очите му; усещаше, че едва се държи на крака; но целият разтреперан като от треска, реши да дочака на всяка цена господинът да се върне в каретата. След две минути носът наистина излезе. Беше облечен в мундир, везан със злато, с голяма права яка; носеше панталон от чортова кожа; на хълбока — шпага. По шапката с пера можеше да се заключи, че има чин статски съветник. По всичко личеше, че отива някъде на посещение. Той се огледа наляво и надясно, викна на кочияша: „Хайде, по-бързо!“ — качи се и замина.

Нещастният Ковальов едва не полудя. Не знаеше какво да мисли за такова странно произшествие. Възможно ли беше наистина този нос, който до вчера се намираше върху неговото лице и не можеше нито да пътува, нито да ходи, сега да носи мундир! Той хукна подир каретата, която за щастие не беше се отдалечила много и беше спряла пред Казанската катедрала.

Забърза към катедралата, проби си път през редицата бабички-просякини с овързани лица и с две дупки на очите, на които преди така се подиграваше, и влезе в черквата. Вътре нямаше много богомолци; повечето бяха застанали при входа. Ковальов се чувствуваше така разстроен, че просто не беше в състояние да се моли, и затърси с очи онзи господин из всички ъгли. Най-после го видя застанал настрана. Носът беше скрил цялото си лице във високата права яка и се молеше с израз на безкрайна набожност.

„Как да се приближа до него? — мислеше си Ковальов. — По всичко — по мундира, по шапката — личи, че е статски съветник. Дявол знае как трябва да постъпя!“

Застана до него и почна да кашля, но носът нито за миг не промени набожната си поза и продължи да прави метани.

— Уважаеми господине… — каза Ковальов, като се мъчеше вътрешно да си даде кураж, — уважаеми господине…

— Какво обичате? — отговори носът и се обърна.

— Много съм учуден, уважаеми господине… струва ми се… че вие трябва да си знаете мястото. Изведнъж ви намирам, и то къде? В черквата. Съгласете се…

— Извинете, но аз просто не мога да проумея какво ми говорите… Обяснете.

„Как да му обясня?“ — помисли си Ковальов, събра смелост и почна:

— Разбира се, аз… впрочем аз съм майор. За мене, съгласете се, е неприлично да ходя без нос. Някоя зарзаватчийка, която продава на Вознесенския мост белени портокали, може да си стои там и без нос; но като имам предвид да получа… и тъй като съм представен на дамите в много домове: статската съветничка Чехтарьова и други… Вие сам ще прецените… наистина не зная, уважаеми господине… — Тук майор Ковальов сви рамене. — Извинете… но ако се прецени това от гледна точка на правилата на дълга и честта… сам можете да разберете…

— Абсолютно нищо не разбирам — отговори носът. — Изяснете се по-добре.

— Уважаеми господине… — каза Ковальов с чувство за собствено достойнство, — не зная как да разбирам думите ви… Струва ми се, че цялата гази работа е съвсем очевидна… Или искате… Та вие сте моят собствен нос!

Носът погледна майора и веждите му се понавъсиха.

— Вие грешите, уважаеми господине. Аз съм напълно самостоятелен. При това между нас не може да има никакви по-близки отношения. Ако се съди по копчетата на вашия мундир, вие служите в друго ведомство.

Като каза това, носът се обърна и продължи да се моли.

Ковальов съвсем се обърка и не знаеше какво да прави, нито дори какво да мисли. През това време се чу приятното шумолене на дамска рокля; приближи се възрастна дама, облечена цялата в дантели и придружена от една тъничка, в бяла рокля, която много мило очертаваше стройната и галия, кремавата й шапка беше лека като паста.

Зад тях спря и отвори табакерата си висок лакей с големи бакенбарди и цяла дузина яки.

Ковальов пристъпи по-близо, издърпа батистената якичка на нагръдника си, оправи окачените на златна верижка ахатови дрънкулки и като се усмихваше на всички страни, спря вниманието си върху ефирната дама, която се накланяше леко като пролетен цветец и вдигаше към челото си бяла ръчица с полупрозрачни пръсти. Усмивката на лицето на Ковальов стана още по-широка, когато видя под шапчицата нейната овална, ослепителна бяла брадичка и част от бузата, обагрена с цвета на първа пролетна роза. Но изведнъж отскочи като опарен. Спомни си, че вместо нос няма абсолютно нищо и сълзи бликнаха от очите му. Обърна се, за да каже направо на господина с мундира, че той само се е престорил на статски съветник, че е мошеник и подлец и не е нищо повече от неговия собствен нос… Но носа вече го нямаше; беше успял да замине, навярно пак по някакви посещения.

Това хвърли Ковальов в отчаяние. Той си тръгна и спря за миг под колонадата, като се озърташе внимателно на всички страни, дали няма да се мерне някъде носът. Помнеше много добре, че носеше шапка с пера и златошит мундир; но не беше запомнил дали носи шинел, нито цвета на каретата му, нито конете, нито даже дали стои отзад лакей и в каква ливрея. А толкова много карети препускаха в двете посоки и с такава бързина, че беше трудно даже да я разпознае между тях; но дори да я познаеше, не би имал никаква възможност да я спре. Денят беше прекрасен и слънчев. По Невски беше пълно с хора; същински пъстър водопад от дами струеше по целия тротоар, като се почне от Полицейския, та чак до Аничкин мост. Ето, задава се и един негов познат, придворен съветник, когото той наричаше много учтиво подполковник, особено пред чужди хора. Ето го и Яригин, началник на бюро в Сената, голям негов приятел, който вечно губеше на бостон, когато играеше на осем. Ето и друг майор, станал асесор в Кавказ, маха му с ръка да отиде при него…

— Ах, дявол да го вземе! — каза Ковальов. — Хей, коларю, карай право при полицейския началник!

Ковальов седна в лекото файтонче и непрекъснато подвикваше на файтонджията: „Карай, карай по-бързо!“

— Полицейският началник тука ли е? — извика той още от входа.

— Съвсем не — отговори вратарят, — току-що си отиде.

— Ами сега!

— Да — добави вратарят, — допреди малко беше тука, но си отиде. Преди минутка да бяхте дошли, може би щяхте да го сварите.

Без да сваля кърпата от лицето си, Ковальов се качи пак във файтона и извика отчаяно:

— Карай!

— Къде? — попита файтонджията.

— Карай направо!

— Как тъй направо? Тук има завой: надясно или наляво?

Този въпрос спря Ковальов и го накара пак да се позамисли. В неговото положение беше редно да се обърне най-напред към Управата на благочинието^[2] не защото тя имаше пряко отношение към полицията, но защото можеше да се разпореди много по-бързо от всяко друго учреждение; да търси удовлетворение от началството на ведомството, където носът беше заявил, че служи, щеше да е безсмислено, защото от отговорите на носа личеше, че за този човек няма нищо свято и той може да излъже отново, както бе излъгал, уверявайки, че никога не го е виждал. И тъй, Ковальов вече искаше да заповяда да го откарат в Управата на благочинието, когато пак му мина през ума мисълта, че този хитрец и мошеник, който бе постъпил вече така безсъвестно при първата среща, можеше пак да използува много лесно времето, за да се измъкне някак от града — тогава всички търсения ще бъдат напразни или могат да продължат — не дай боже — цял месец. Най-сетне сякаш самото небе го вразуми. Той реши да се обърне направо към вестникарската агенция и овреме да даде съобщение с подробно описание на всички белези, та да може всеки, който го срещне, начаса да му го доведе или поне да съобщи местонахождението му. И тъй, след като се спря на това решение, той заповяда на файтонджията да го откара във вестникарската агенция и през целия път не престана да го удря с юмрук по гърба и да повтаря: „По-бързо, подлецо! По-бързо, мошенико!“ — „Ех, господарю!“ — казваше файтонджията, разтърсваше глава и шибаше с юздата коня, който имаше козина, дълга като на стайно кученце. Файтончето най-сетне спря и Ковальов се втурна запъхтян в малката приемна, където побелял чиновник в овехтял фрак и с очила седеше на една маса и стиснал в зъбите си перо, броеше събраните медни монети.

— Кой приема обяви? — извика Ковальов. — А, добър ден.

— Моите почитания — каза побелелият чиновник, вдигна за миг очи и ги сведе отново към наредените купчинки монети.

— Бих искал да се напечата…

— Извинете. Ще ви помоля да имате малко търпение — каза чиновникът, записа с едната ръка цифра върху хартията и прехвърли с пръстите на лявата ръка две халки на сметалото.

Един лакей с галуни и с външност, която говореше, че служи в аристократична къща, стоеше до масата с бележка в ръка и сметна за прилично да прояви своята общителност:

— Повярвайте, господине, кученцето не струва и осем гривни^[3], тоест аз не бих дал за него и осем гроша, но графинята го обича, честна дума, обича го и на, дава на който го намери сто рубли! То, да си кажем правичката, между нас двамата, вкусовете на хората хич не се съвпадат: тъй де, ако си ловджия, дръж гонче или пудел и тогава недей да жалиш и петстотин, хиляда дай, ама да е хубаво кучето.

Почтеният чиновник слушаше със сериозен израз на лицето, но в същото време се занимаваше със сметката си: колко букви има в донесената бележка. Бяха го наобиколили много бабички, продавачи в магазини и портиери с бележки. В една се казваше, че дават под наем крепостен — файтонджия, който не пие; друга беше за запазена каляска, докарана от Париж през 1814 година; пращаха да слугува крепостна селянка, деветнадесетгодишна, изкусна в прането, годна и за друга работа; продаваха здрав файтон без един ресор; млад буен кон на сиви петна, седемнадесетгодишен; нови, получени от Лондон семена от ряпа и репички; вила с имот; два яхъра и място, на което може да се посади чудесна брезова или елхова горичка; пак там приканваха купувачи на вехти подметки, с молба да се явяват за пазарлък всеки ден от осем до три часа. Стаята, в която се намираше цялото това общество, беше малка и въздухът доста тежък, но колежкият асесор Ковальов не можеше да долови миризмата, защото се беше закрил с кърпата си и защото носът му се намираше кой знае къде.

— Уважаеми господине, позволете да ви помоля… Крайно ми е необходимо — каза той най-сетне нетърпеливо.

— Сега, сега! Две рубли и четиридесет и три копейки! Ей сегичка! Рубла и шестдесет и четири копейки! — мърмореше беловласият господин и хвърляше на стариците и портиерите бележките в лицата. — Вие какво ще обичате? — обърна се той най-сетне към Ковальов.

— Аз моля… — каза Ковальов — извършено е мошеничество или измама, още не мога да разбера. Моля ви само да обявите, че който ми доведе оня подлец, ще получи прилично възнаграждение.

— Позволете да попитам, как ви е името?

— Но моля ви, защо ви е име? Не мога да ви го кажа. Аз имам много познати: Чехтарьова, статска съветничка, Пелагея Григориевна Подточина, съпруга на щабофицер^[4]. Ами ако научат, опазил ме господ! Можете да напишете просто: колежки асесор или още по-добре — с чин майор.

— Избягалият ваш крепостен слуга ли беше?

— Какъв ти крепостен слуга? То нямаше да е чак толкова голямо мошеничество! Избяга… моят нос…

— Хм! Какво чудато име! Голяма сума ли ви отмъкна този господин Носов?

— Носът, той… вие не ме разбрахте! Носът ми, моят собствен нос изчезна безследно. Дяволът е решил да си направи с мен шега!

— Как тъй изчезнал? Аз май не мога добре да ви разбера.

— То и аз не мога да ви обясня как стана; но важното е, че той се разхожда сега из града и се представя за статски съветник. Затова ви моля да пуснете обява: който го хване, веднага да ми го доведе в най-кратък срок. Помислете сам, мога ли да остана без толкова забележима част на тялото? Това не е, да речеш, малкото пръстче на крака — обуй си ботуша и кой ще разбере, че липсва? Но аз ходя всеки четвъртък у статската съветничка Чехтарьова; Подточина, Пелагея Григориевна, щабофицерша, има много хубавичка дъщеря — и те са мои близки познати, та помислете сам какво да правя сега… Не мога вече и да се мярна пред тях.

Чиновникът се замисли, това личеше по силно стиснатите му устни.

— Не, аз не мога да публикувам във вестниците такова съобщение — каза той най-сетне след продължително мълчание.

— Как? Защо?

— Така. Може да навреди на репутацията на вестника. Ако всеки почне да пише, че му е избягал носът, то… И без туй вече приказват, че се публикували много безсмислици и неверни слухове.

— Но какво безсмислено има тук? Тук, струва ми се, няма нищо подобно.

— На вас ви се струва, че няма. А миналата седмица имахме подобен случай. Дойде един чиновник, както сте дошли вие сега, донесе обява, сметката му беше за две рубли и седемдесет и три копейки, и цялата обява беше, че е избягал пудел с черна козина. На пръв поглед — нищо особено, нали? А се оказа, че било пасквил: този пудел бил ковчежник в не помня кое учреждение.

— Но аз не ви давам обява за пудел, а за собствения си нос, тоест почти за самия себе си.

— Не, в никакъв случай не мога да поместя такава обява.

— Но ако моят нос наистина е изчезнал?

— Ако е изчезнал, обърнете се към лекар. Казват, че имало хора, които могат да ви сложат какъвто си пожелаете нос. Впрочем, както забелязвам, сигурно сте човек с весел нрав и в общество обичате да се пошегувате.

— Кълна ви се, в бога ви се кълна! Щом не може иначе, готов съм даже да ви го покажа.

— Не си правете труд! — отговори чиновникът и смръкна енфие. — Впрочем, ако не ви затрудни — добави той в порив на любопитство, — бих искал да погледна.

Колежкият асесор свали кърпата от лицето си.

— Да, наистина, много странно! — каза чиновникът. — Мястото е съвсем гладко, като току-що изпържена палачинка. Да, просто невероятно гладко.

— Е, сега ще продължите ли да спорите? Сам виждате, не можете да не пуснете обявата. Ще ви бъда извънредно благодарен; и много се радвам, че този случай ми достави удоволствието да се запозная с вас…

Както личи, майорът бе решил този път малко да се подмаже.

— То да пуснем обява, не е трудно, разбира се — каза чиновникът, — но не предвиждам от нея никаква полза за вас. Щом сте решили, помолете по-добре някой човек с изкусно перо да го опише като рядко произшествие в природата и да публикува статийката си в „Северна пчела“ (той смръкна отново енфие) за полза на юношеството (сега си избърса носа) или просто така, като нещо занимателно за всички.

Колежкият асесор съвсем се отчая. Той сведе поглед към долната част на вестника, където бяха обявите за спектакли; лицето му беше вече готово да се усмихне, защо то срещна името на една хубава артистка и ръката му опипа джоба: дали има в себе си синя банкнота, защото според Ковальов щабофицерите трябва да седят в партера — но мисълта за носа развали всичко.

Самият чиновник беше, изглежда, развълнуван от затруднителното положение на Ковальов. От желание да облекчи поне малко мъката му, той сметна за прилично да изрази с няколко думи съчувствието си:

— Повярвайте, много съжалявам, че ви се е случил такъв анекдот. Заповядайте, смръкнете си енфие. То разсейва главоболието и тъжното настроение; даже за хемороиди помага.

При тези думи чиновникът поднесе на Ковальов табакерата си, като прегъна твърде умело под нея капака с портрета на някаква дама с шапчица.

Тази непреднамерена постъпка изкара Ковальов от търпение.

— Не разбирам как намирате за уместно да се шегувате — каза той сърдито, — нима не виждате, че ми липсва тъкмо онова, с което бих могъл да смръкна? Дявол да го вземе това енфие! Аз вече не мога да го гледам, и то не само вашето отвратително березинско, но даже ако ми поднесете истинско pane^[5].

Като каза това, той излезе ужасно ядосан от вестникарската агенция и се запъти при участъковия пристав, който ужасно обичаше захар. В къщата му целият вестибюл, който служеше и за трапезария, беше затрупан със захар на големи конуси, с което му засвидетелствуваха приятелството си разни търговци. В това време готвачката свличаше на участъковия пристав униформените ботуши; шпагата и военните му доспехи висяха вече мирно по ъглите, а към вдъхващата ужас триъгълна шапка вече посягаше тригодишното му синче; той самият се готвеше след напрегнатия боен живот да вкуси от удоволствията на мира.

Ковальов влезе при него тъкмо когато той се протегна, изпуфтя и каза: „Ох, как сладко ще си дремна два часа!“ Затова можеше да се предвиди, че появата на колежкия асесор ще бъде съвсем ненавременна; не мога да кажа дали ако беше донесъл по такова време няколко фунта чай или парче сукно, щеше да бъде приет особено радушно. Участъковият беше голям покровител на всички изкуства и на всички видове манифактура, но държавната банкнота предпочиташе пред всичко. „Тя е такова едно нещо — обичаше да казва той, — такова нещо, от което по-хубаво няма: да яде — не иска, място заема малко — в джоба ти винаги ще се смести, и да я изтървеш — няма да се натърти.“

Участъковият прие доста сухо Ковальов и каза, че следобедът не е време за провеждане на следствия, защото самата природа го е предназначила да може човек, след като си хапне, да поотпочине (от това колежкият асесор можеше да разбере, че на участъковия пристав не бяха неизвестни изреченията на древните мъдреци), че на порядъчен човек няма да му откъснат носа и че този свят гъмжи от майори, които нямат даже прилично бельо и се шляят по разни непристойни места.

Тоест право, куме, та в очи! Трябва да отбележа, че Ковальов беше извънредно докачлив човек. Той можеше да прости всичко, казано за самия него, но не прощаваше, ако засягаха чина или званието му. Той смяташе даже, че в театралните пиеси може да се допуска всичко, засягащо оберофицерите, но щабофицерите не бива в никакъв случай да се нападат. Начинът, по който го прие приставът, толкова го слиса, че той тръсна глава и каза с чувство на достойнство, като разпери леко ръце: „Трябва да призная, че след тези оскърбителни забележки от ваша страна нямам какво повече да кажа…“ — и си отиде.

Прибра се капнал от умора. Вече се здрачаваше. След всички безуспешни търсения жилището му се видя тъжно и безкрайно отвратително. Като влезе в антрето, видя върху мръсното кожено канапе своя лакей Иван; легнал по гръб, той плюеше в тавана и улучваше доста точно едно и също място. Такова равнодушие у един човек го вбеси; той го удари с шапката си по челото и измърмори: „Свиня такава, само с глупости се занимаваш!“

Иван скочи в миг от мястото си и се втурна усърдно да му сваля наметалото.

Като влезе в стаята си, майорът се тръшна, уморен и тъжен, в едно кресло и най-сетне, след няколко въздишки, изрече:

— Боже мой! Боже мой! Защо ме сполетя това нещастие?! Да бях останал без ръка или без крак, пак щеше да е по-добре; без уши да бях останал — пак лошо, но щеше да е по-поносимо, — но без нос човек се превръща в дявол знае какво: нито е птица като птица, нито е гражданин като гражданин, ами просто да вземеш, че да го изхвърлиш през прозореца! То поне на война да ми го бяха отрязали или на дуел, или да беше станало по моя вина, а то — изчезна си за едната хубост, загина мърцина за оня, дето духа!… Не, не, не може да бъде! — добави той, след като поразмисли. — Просто е невероятно да изчезне един нос; направо е невероятно. Такива неща навярно или насън се присънват, или просто му се привиждат на човек; може би по погрешка съм изпил някак вместо вода водката, с която си изтривам след бръснене брадата. Оня глупак Иван не я е прибрал и аз положително нея съм глътнал.

За да се увери наистина, че не е пиян, майорът се ощипа така болезнено, че извика. Болката го убеди напълно, че действува и живее наяве. Той се приближи бавно към огледалото и отначало замижа с мисълта, че може би все пак носът ще се окаже на мястото си; но в същия миг отскочи назад и възкликна:

— Как пасквилно изглеждам!

Беше наистина непонятно. Да беше се загубило копче, сребърна лъжица, часовник или нещо подобно; но да изчезне, да изчезне какво? И то в собственото му жилище!… Съобразил всички обстоятелства, майор Ковальов реши, че най-близо до истината трябва да е предположението, че виновна за всичко това е щабофицершата Подточина, която искаше да го ожени за своята дъщеря. Той обичаше да я ухажва, но се пазеше от решителната стъпка. А когато щабофицершата му заяви направо, че иска да я омъжи за него, той неусетно вдигна котва с куп комплименти, като каза, че е още млад и трябва да послужи поне още четири-пет години, та да навърши точно четиридесет и две. Затова щабофицершата, навярно за да си отмъсти, бе решила да му направи магия и беше платила за тази цел на някакви врачки, защото беше недопустимо носът да е бил отрязан: никой не беше влизал в стаята му; бръснарят Иван Яковлевич го бръсна още в сряда, а през цялата сряда и дори целия четвъртък носът му беше невредим — това той помнеше и знаеше много добре; освен това щеше да усети болка и без съмнение раната не би могла да зарасне така бързо и да остане гладка като палачинка. Той градеше мислено планове: дали да призове щабофицершата по законния ред в съда, или да отиде сам при нея и да я изобличи. Размишленията му бяха прекъснати от светлината, блеснала през всички пролуки на вратата, която показваше, че Иван вече е запалил в антрето свещта. Скоро се появи и Иван, като я носеше пред себе си и озаряваше ярко цялата стая. Първото движение на Ковальов беше да грабне кърпата и да закрие мястото, където до вчера се намираше носът, за да не се зазяпа на всичкото отгоре тоя глупак, щом забележи у господаря си такава чудатост.

Иван още не беше се върнал в килерчето си, когато в антрето се чу непознат глас, който произнесе:

— Тука ли живее колежкият асесор Ковальов?

— Влезте. Майор Ковальов е тук — каза Копальов, скочи бързо и отвори вратата.

Влезе полицейски чиновник с красива външност, с бакенбарди, които не бяха нито много светни, нито тъмни, и доста пълни бузи — същият, който стоеше в началото на повестта в края на Исакиевския мост.

— Вие ли сте благоволили да изгубите своя нос?

Тъй вярно.

— Той е вече намерен.

— Какво говорите? — възкликна майор Ковальов. От радост загуби дар слово. Той се облещи срещу застаналия пред него квартален надзирател, по пълните устни и бузи на когото блестеше ярко треперливата светлина на свещта. — По какъв начин?

— По една странна случайност: заловиха го почти насред пътя. Вече се качваше в пощенската кола, искаше да замине за Рига. И пашапортът му бил издаден отдавна, на името на един чиновник. Чудното е, че даже аз го взех отначало за някой господин. За щастие носех си очилата и веднага разбрах, че това е нос. Нали съм късоглед, пред мене да застанете, ще видя само, че имате лице, но няма да различа нито носа ви, нито брадата, нищо. Моята тъща, тоест майката на жена ми, и тя недовижда.

Ковальов беше извън себе си.

— Но къде е той? Къде е? Веднага ще изтичам.

— Не се безпокойте. Знаех, че ще ви трябва, и го донесох. Но чудното е, че главният участник в тая работа е мошеникът бръснар от улица Вознесенска, той е сега в ареста. Отдавна го подозирах, че пие и краде, само преди един ден беше отмъкнал от едно дюкянче цяла дузина копчета. Вашият нос е цял и невредим.

При тези думи кварталният надзирател бръкна в джоба си и извади от него загърнатия в хартийка нос.

— Да, той е! — извика Ковальов. — Той, същият! Останете да пийнете сега с мене чашка чай.

— Щеше да ми е много приятно, но ми е невъзможно: трябва да отида веднага до лудницата… Храната толкоз поскъпна… Издържам и тъща си, тоест майката на моята жена, и деца имам; големшкият ми е много кадърно, много умно момче, но откъде средства да го изучим…

Ковальов се досети, грабна от масата една банкнота от десет рубли и я пъхна в ръката на надзирателя, който тракна токове, излезе навън и почти в същия миг Ковальов чу вече гласа му на улицата, където той вразумяваше с юмрук в зъбите един глупав селяк, който се беше довлякъл с каруцата си право на булеварда.

След като кварталният си отиде, колежкият асесор остана няколко минути в някакво неопределено състояние и едва след малко си възвърна способността да вижда и чувствува: от неочакваната радост просто беше загубил ума и дума. Той пое внимателно намерения нос с ръце, събрани в шепа, и още веднъж го разгледа внимателно.

— Да, той е, той е! — повтаряше майор Ковальов. — Ето и пъпчицата отляво, дето ми излезе вчера.

Майорът едва не се засмя от радост.

Но на този свят няма нищо трайно, затова и радостта още в минутата, която следва първата, вече не е толкова буйна; през третата минута тя намалява още повече и най-сетне се слива незабелязано с обичайното състояние на душата, както кръгът върху водата, породен от падането на камъче, се слива най-сетне с гладката повърхност. Ковальов се размисли и съобрази, че работата още не е свършена: носът е намерен, но нали трябва да го нагласи, да го върне на мястото му.

— Ами ако не се нагласи?

При този въпрос, който зададе сам на себе си, майорът пребледня.

С чувство на смътен страх той се спусна към масата и приближи огледалото, за да не сложи случайно носа накриво. Ръцете му трепереха. Внимателно и предпазливо той го нагласи на предишното му място. О, ужас! Носът не прилепваше!… Той го поднесе към устата, постопли го с дъха си и пак го вдигна към гладкото място между двете бузи; но носът не искаше да се закрепи.

— Е, хайде де! Намествай се, глупако! — увещаваше го той. Но носът беше като дървен и падаше на масата с такъв странен звук, като да беше тапа. Лицето на майора се разкриви конвулсивно. — Нима няма да се хване? — повтаряше той уплашен. Но колкото и да го слагаше на собственото му място, усилията продължаваха да остават безуспешни.

Повика Иван и го прати за доктора, който живееше в същата къща, в най-хубавата квартира на първия етаж. Този доктор беше представителен мъж, носеше прекрасни смолисточерни бакенбарди, имаше си свежа, яка докторица, ядеше сутрин пресни ябълки и поддържаше устата си в изрядна чистота, като я плакнеше всяка сутрин близо три четвърти час и си лъскаше зъбите с пет вида четчици. Докторът се яви тутакси. След като попита преди колко време се е случило нещастието, той повдигна брадата на майор Ковальов и го перна с големия си пръст по мястото, където се намираше преди носът, така че майорът отметна глава назад с такава сила, че тилът му се удари в стената. Медикът заяви, че няма нищо страшно, и като го посъветва да се поотдръпне от стената, накара го да наведе глава най-напред вдясно, попила мястото, където се намираше преди носът, и каза: „Хм!“ После го накара да наведе глава вляво и каза: „Хм“, а в заключение го перна отново с големия си пръст, та майор Ковальов вирна глава като кон, на който му гледат зъбите. След като направи този опит, медикът поклати глава и каза:

— Не, не може. По-добре си стойте така, защото може и по-лошо да стане. Не че е невъзможно да се залепи; бих могъл веднага да ви го сложа, но ви уверявам, че ще е по-зле за вас.

— И таз добра! Че как ще остана без нос? — възкликна Ковальов. — От това по-лошо не може да стане. Дяволска работа! Къде мога да се покажа сега с тази подигравка? Имам отбран кръг познати; ето и тази вечер трябваше да отида на две места. Имам доста познати: статската съветничка Чехтарьова, щабофицершата Подточина… въпреки че след тази нейна постъпка мога да имам работа с нея само чрез полицията. Бъдете така добър — изрече умолително Ковальов, — намерете някакво средство! Няма ли начин някак да ми го сложите; и да го крепя с ръка, ако има опасност. Още повече че не танцувам и няма да му навредя с някое непредпазливо движение. А що се отнася до благодарността за вашата визита, бъдете уверен, че доколкото ми позволяват средствата…

— Моля да ми повярвате — изрече докторът с нито висок, нито тих, но извънредно приветлив и внушаващ глас, — аз никога не лекувам с корист. Това противоречи на моите правила и на моето изкуство. Наистина вземам пари за визитите, но само за да не обидя с отказа си. Аз, разбира се, бих ви сложил носа, но ви се кълна в своята чест — щом не искате да повярвате на думите ми, — ще ви стане много по-зле. По-добре предоставете всичко на природата. Мийте се по-често със студена вода и ви уверявам, че без да имате нос, ще бъдете също така здрав, като да го имахте. А носа ви съветвам да сложите в буркан със спирт или още по-добре, да налеете в него две лъжици силна водка и стоплен оцет — тогава ще можете да вземете за него добри пари. Готов съм даже аз да го купя, ако не поискате много висока цена.

— Не, не! За нищо на света няма да го продам! — възкликна отчаян майор Ковальов. — По-добре да отиде на вятъра.

— Моля да ме извините! — каза докторът и се сбогува. — Исках само да ви бъда полезен… Какво да се прави! Поне се уверихте в доброто ми желание.

След тези думи докторът излезе с благородна осанка от стаята. Ковальов не забеляза даже лицето му и обзет от дълбока апатия, виждаше само подалите се от ръкавите на черния му фрак маншети на бялата и чиста като сняг риза.

Реши още на другия ден, преди да подаде жалба, да напише на щабофицершата дали няма да се съгласи да му върне без бой онова, което му принадлежи. Писмото имаше следното съдържание:

„Уважаема госпожо

Александра Григориевна,

Не мога да проумея вашата странна постъпка. Бъдете уверена, че като постъпвате така, няма да спечелите нищо и в никакъв случай няма да ме принудите да се оженя за вашата дъщеря. Повярвайте, че историята с моя нос ми е напълно ясна, а също, че вие сте главната участничка в нея и никой друг. Внезапното му отделяне от неговото място, бягството и маскирането му ту като чиновник, ту най-сетне в собствения му вид е само последица от магиите, извършени от вас или от онези, които се отдават като вас на подобни благородни занимания. От своя страна смятам за свой дълг да ви предупредя: ако споменатият от мене нос не се върне още днес на мястото си, ще бъда принуден да прибягна към закрилата и покровителството на законите.

Впрочем, със съвършено почтение към вас, имам честта да остана

ваш покорен слуга

Платон Ковальов“

„Уважаеми господине

Платон Кузмич,

Вашето писмо извънредно ме учуди. Да ви призная откровено, съвсем не очаквах такова нещо, особено що се отнася до несправедливите укори от ваша страна. Предупреждавам ви, че чиновника, за който споменавате, не съм приемала никога у дома си нито маскиран, нито в истинския му вид. Вярно е, че у дома е идвал Филип Иванович Потанчиков. И въпреки че той наистина искаше ръката на моята дъщеря и е човек с добро, трезво поведение и много учен, аз никога не съм му давала никаква надежда. Вие споменавате и за нос. Ако с това искате да кажете, че съм се опитвала да ви покажа нос и педя, тоест да ви дам формален отказ, учудва ме, че тъкмо вие казвате това, защото аз, както ви е известно, бях на точно обратното мнение, и ако вие поискате още сега по законен начин ръката на моята дъщеря, готова съм тозчас да ви удовлетворя, защото това е било винаги предмет на най-горещите ми желания, с надежда за което оставам винаги готова да ви служа.

Ваша Александра Подточина“

„Не — каза си Ковальов, като прочете писмото. — Тя наистина не е виновна. Просто е изключено! Писмото е написано така, както не може да пише човек, виновен в престъпление. — Колежкият асесор беше опитен човек, защото го бяха пращали на няколко пъти, още в Кавказката област, да провежда следствия. — Но как, по какъв начин беше станало всичко? Само дяволът може да се оправи!“ — каза той най-сетне и отпусна безпомощно ръце.

Междувременно слуховете за това необичайно произшествие плъзнаха из цялата столица и, както става, доста поукрасени. По това време умовете на всички бяха настроени тъкмо за необичайни неща: съвсем наскоро публиката беше заинтригувана от опитите с въздействието на внушението. Още беше прясна и историята с танцуващите столове на улица Конюшенна и няма защо да се учудваме, че скоро почнаха да приказват, че уж носът на колежкия асесор Ковальов се бил разхождал точно в три часа по Невски проспект. Всеки ден се стичаха тълпи любопитни. Някой каза, че носът се намирал в магазина на Юнкер — и пред Юнкер се събра такава тълпа, че се наложи даже да се намеси полицията. Един спекулант с почтена външност и с бакенбарди, който продаваше пред входа на театъра сухи сладки, беше направил нарочно за случая чудесни здрави дървени пейки и приканваше любопитните да се качат срещу осемдесет копейки на посетител. Един заслужил полковник излезе само заради това по-рано от къщи и с голяма мъка си проби път през тълпата; но за голямо свое негодувание видя във витрината на магазина вместо нос обикновена вълнена фланела и литографирана картина: една девойка си оправя чорапа, а иззад някакво дърво наднича франт със силно изрязана жилетка и малка брадичка — картина, която висеше на това място вече над десет години. Той се отдалечи и каза ядосано: „Как могат да смущават хората с такива глупави и неправдоподобни слухове?“

После се пръсна слух, че носът на майор Ковальов се бил разхождал не по Невския проспект, а в Таврическата градина, и то отдавна; още докато живеел там, Хозрев мирза^[6] много се бил чудил на тази странна игра на природата. Неколцина студенти от Хирургическата академия отишли да видят. Една знатна, почтена дама помолила с нарочно писмо надзирателя на градината да покаже на нейните деца този рядък феномен и ако е възможно, да даде обяснение — нравоучително и назидателно за юношите.

Тези произшествия радвали извънредно много всички светски неизменни посетители на приеми, които обичат да разсмиват дамите и чийто запас от шеги бил тъкмо по това време напълно изчерпан. Малка част от почтените и благонамерени хора била крайно недоволна. Един господин казал с негодувание, че не разбира как може в нашия просветен век да се разпространяват нелепи измислици и че се учудва защо правителството не обръща внимание на тези работи. Господинът принадлежал, както личи, към онези господа, които биха искали да намесят правителството във всичко, даже в ежедневните кавги с жените си. След всичко това… но на това място цялото произшествие отново потъва в мъгла и какво е станало по-нататък, е абсолютно неизвестно.