Николай Гогол
Нос (1)

Николай Гогол
Нос (1)

I

На двайсет и пети март в Петербург се случи едно необикновено странно произшествие. Бръснарят Иван Яковлевич, който живееше на Вознесенския проспект (фамилията му е загубена и дори на фирмата му — дето е изобразен господин с насапунисана буза с надпис: „И пускане кръв“ — няма нищо повече), бръснарят Иван Яковлевич се събуди доста рано и подуши мирис на топъл хляб. Като се привдигна малко на кревата, видя, че съпругата му, достопочтена дама, която много обичаше да пие кафе, изваждаше от печката току-що опечени хлебчета.

— Днес, Прасковя Осиповна, аз няма да пия кафе — каза Иван Яковлевич, — а вместо това ми се иска да хапна топла питка с лук. (Тоест Иван Яковлевич би искал и едното, и другото, но знаеше, че беше съвсем невъзможно да се искат две неща отведнъж; защото Прасковя Осиповна никак не обичаше такива прищевки.) „Нека глупакът яде хляб за мен е по-добре — помисли си съпругата. — Ще остане още кафе.“ И хвърли една питка на масата.

От приличие Иван Яковлевич облече над ризата си фрак, седна до масата, взе нож и като направи многозначителна гримаса, почна да реже питката. Като я разряза на две половини, той погледна в средата и за свое учудване видя, че нещо се белее. Иван Яковлевич разчопли с ножа и опипа с пръст: „Твърдо — каза си той. — Какво ли може да бъде?“

Пъхна пръстите си и измъкна — един нос!… Иван Яковлевич дори отпусна ръце; почна да търка очите си и да опипва: нос, наистина нос! И освен това като че познат. Ужас се изписа по лицето на Иван Яковлевич. Но тоя ужас не беше нищо в сравнение с негодуванието, което обзе неговата съпруга.

— Откъде, звяр такъв, отряза тоя нос? — викна му тя гневно. — Мошеник, пияница! Аз сама ще те обадя на полицията. Разбойник неден! Чух вече от трима души, че през време на бръснене тъй си дърпал носовете им, че те едва се държат.

Но Иван Яковлевич беше ни жив, ни умрял. Той позна, че тоя нос не беше на никой друг, а на колежкия асесор Ковальов, когото бръснеше всяка сряда и неделя.

— Чакай, Прасковя Осиповна! Аз ще го сложа в ъгъла, завит в парцалче: нека постои малко там, а после ще го изнеса.

— Не искам и да чувам! Да позволя в стаята ми да има отрязан нос?… Дръвник такъв! Знае само да точи бръснача си на ремъка, а скоро вече съвсем не ще може да изпълнява своя дълг, пачавра, негодник! Аз ли ще трябва да отговарям за теб пред полицията?… Ах, ти, отрепка, глупав пън! Махай го! Махай го! Носи го, дето щеш! Да не съм го помирисала тук!

Иван Яковлевич стоеше съвсем като убит. Той мислеше, мислеше — и не знаеше какво да измисли. „Дявол да го вземе, как е станало? — каза той най-сетне, като се почеса зад ухото. — Пиян ли съм се върнал вчера, или не — не мога положително да кажа. А по всички признаци това произшествие е невероятно: защото хлябът е нещо, което се пече, а носът — нещо съвсем друго. Нищо не мога да разбера!…“ — Иван Яковлевич млъкна. Мисълта, че полицаите ще намерят у него носа и ще го обвинят, го накара просто да падне в несвяст. Вече му се мяркаше червената полицейска яка, обшита красиво със сребро, шпага… и той затрепера с цялото си тяло. Най-сетне взе долните си дрехи и обущата, намъкна върху си всички тия парцали и придружен от тежичките приказки на Прасковя Осиповна, обви носа в едно парцалче и излезе на улицата.

Искаше да го пъхне някъде: или до уличното стълбче при портата, или тъй някак, без да ще, да го изпусне и да завие в напречната улица. Но за проклетия все се изпречваше някой познат, който веднага го запитваше: „Къде отиваш?“ или „Кого ще бръснеш толкова рано?“, тъй че Иван Яковлевич съвсем не можеше да намери сгодна минута. Веднъж насмалко не го изпусна, но полицаят в будката още отдалеч му посочи с алебардата и му рече: „Вземи го! Изпусна нещо!“ И Иван Яковлевич трябваше да вдигне носа и да го скрие в джоба си. Обзе го отчаяние, още повече че хората по улицата непрекъснато се увеличаваха, тъй като почваха да отварят магазините и бакалниците.

Реши да отиде до Исакиевския мост: дали оттам някак не можеше да го хвърли в Нева?… Но аз съм малко виновен, че досега не съм казал нищо за Иван Яковлевич, човек почтен в много отношения.

Иван Яковлевич, като всеки почтен руски занаятчия, беше страшен пияница. И макар че всеки ден бръснеше чуждите бради, неговата собствена винаги беше небръсната. Фракът на Иван Яковлевич (Иван Яковлевич никога не ходеше в сюртук) беше нашарен, тоест беше черен, но целият с кафяво-жълти и сиви петна, яката му бе омазана, а вместо три копчета висяха само конци. Иван Яковлевич беше голям циник и когато колежкият асесор Ковальов през време на бръсненето му казваше обикновено: „Ръцете ти, Иван Яковлевич, вечно миришат!“, Иван Яковлевич отговаряше на това с въпрос: „Че защо пък да не миришат?“ „Не знам, братко, само че миришат“ — думаше колежкият асесор и Иван Яковлевич смръкваше емфие и заради тия думи го насапунисваше и по бузата, и под носа, и зад ухото, и под брадата, с една дума, дето му се искаше.

Тоя почтен гражданин беше вече на Исакиевския мост. Преди всичко той се огледа наоколо; след това се наведе над перилата, уж да погледне под моста дали има много риба — и тихичко хвърли парцалчето с носа. Той се почувства така, сякаш изведнъж се е освободил от сто и осемдесет килограма тежест. Иван Яковлевич дори се усмихна. Вместо да отиде да бръсне чиновнически бради, той се запъти към заведението с надпис „Ястия и чай“, за да поиска чаша пунш, когато изведнъж съзря в края на моста участъковия пристав, човек с благородна външност, с широки бакенбарди, с триъгълна шапка и шпага. Той замръзна, а участъковият пристав му правеше знак с пръст и думаше: „Я ела насам, драги!“

Иван Яковлевич знаеше как трябва да постъпи, сне още отдалеч фуражката си, приближи се пъргаво и рече:

— Здраве желая, ваше благородие!

— Не, не, драги, не, ваше благородие, а я ми кажи какво правеше там на моста?

— Бога ми, господине, ходих да бръсна и се поспрях да видя дали реката тече бързо.

— Лъжеш, лъжеш! Няма да се отървеш с това. Я благоволи да отговориш!

— Готов съм да бръсна ваша милост два пъти в седмицата или дори три пъти без всякакво възражение — отвърна Иван Яковлевич.

— Не, приятелю, това са дребни работи! Мен ме бръснат трима бръснари и отгоре на туй — смятат го за голяма чест. Ами ти, я разправи какво правеше там?

Иван Яковлевич побледня… Ала тук произшествието съвсем се покрива с мъгла и какво стана по-нататък, нищо положително не се знае.

I

Ha двадесет и пети март в Петербург се случи едно извънредно странно произшествие. Бръснарят Иван Яковлевич, който живееше на Вознесенския проспект (презимето му не се знае и дори върху фирмата, на която е изрисуван господин със сапунисана буза и надпис: „И кръв пускаме“ — няма нищо повече), бръснарят Иван Яковлевич се събуди доста рано и усети миризмата на топъл хляб. Той се понадигна от леглото и видя, че съпругата му, твърде почтена дама, която много обичаше да пие кафе, вади от фурната току-що изпечените хлябове.

— Прасковя Осиповна, аз днес няма да пия кафе — каза Иван Яковлевич, — но ми се ще да си хапна топъл хлебец с лук.

(Тоест на Иван Яковлевич му се искаше и едното, и другото, но знаеше, че е изключено да настоява за двете отведнъж, защото Прасковя Осиповна много мразеше подобни прищевки.) „Нека нагъва хляб, глупакът; толкова по-добре за мене — помисли си съпругата, — ще остане още една чаша кафе.“ И хвърли на масата един хляб.

Иван Яковлевич навлече от благоприличие върху ризата си фрака, седна до масата, отсипа си сол, обели две глави лук, хвана в ръка ножа и с многозначителен израз на лицето почна да реже хляба. Като го разряза на две половини, той погледна в средата и за свое голямо учудване видя, че там нещо се белее. Иван Яковлевич зачовърка предпазливо с ножа и пипна с пръст. „Нещо плътно — каза си той, — какво ли ще е?“

Той пъхна пръсти и измъкна… един нос!… На Иван Яковлевич му премаля; търкаше очи, пипаше: нос, наистина нос! И то сякаш нечий познат нос. Ужас се изписа на лицето на Иван Яковлевич. Но този ужас беше нищо в сравнение с гнева, който обзе съпругата му.

— На кого си отрязал носа, звяр такъв? — разкрещя се тя ядосано. — Мошеник! Пияница! Ще те обадя в полицията. Я го виж ти, разбойника! Вече от трима души чувам, че като бръснеш, така дърпаш на хората носовете, та едва не ги откъсваш.

Но Иван Яковлевич беше ни жив, ни умрял. Той позна, че носът е не на някой друг, а на колежкия асесор^[1] Ковальов, когото бръснеше всяка сряда и неделя.

— Почакай, Прасковя Осиповна! Ще го увия в парцалче и ще го сложа в ъгъла; да полежи малко там, пък после ще го махна.

— Не искам и да чуя! Аз да позволя в стаята ми да лежи отрязан нос?… Прегорял сухар! Знае само да си точи бръснача с ремъка, а задълженията си скоро изобщо няма да може да изпълнява, хаймана, мръсник! Да не искаш аз да отговарям заради тебе пред полицията?… Ах, мърльо мърляв, дръвник! Я го махай оттука! Махай го! Където искаш го носи! Да не съм го видяла повече тук!

Иван Яковлевич беше смазан. Той мислеше, мислеше — и не знаеше какво да измисли.

— Дявол знае как е станало — каза той най-сетне и се почеса зад ухото. — Дали съм се прибрал снощи пиян, вече не мога да кажа със сигурност. Но както по всичко личи, станало е нечувано произшествие: защото хлябът е нещо печено, а носът е съвсем друго. Нищо не разбирам!

Иван Яковлевич замълча. Мисълта, че полицаите ще намерят у него носа и ще го обвинят, го накара да загуби ума и дума. Вече му се привиждаше алената яка, красиво извезана със сребро, шпагата… и той трепереше цял. Най-сетне взе долните си дрехи и ботушите, навлече всички тези дрипи и сподирен от цветистите увещания на Праскови Осиповна, загърна носа в едно парцалче и излезе на улицата.

Искаше да го хвърли някъде: или на тротоара до някоя порта, или просто да го изтърве, уж без да ще, и да свие в пресечката. Но за проклетия срещаше някой познат, който почваше веднага да го разпитва: „Къде отиваш?“ или „Кого си се наканил толкова рано да бръснеш?“ — тъй че Иван Яковлевич все не можеше да улучи сгодна минута. Веднъж вече го пусна, но лостовият стражар още отдалеч му го посочи с алебардата си и каза: „Вдигни го, я виж, изтърва нещо.“ Иван Яковлевич беше принуден да вдигне носа и да си го пъхне в джоба. Обзе го отчаяние, още повече че улицата вече гъмжеше от хора, защото бяха почнали да отварят магазините и бакалничките.

Реши да тръгне към Исакиевския мост: дали няма да успее някак да го хвърли в Нева?… Но аз съм малко виновен, че още не съм казал нищо за Иван Яковлевич, човек почтен в много отношения.

Иван Яковлевич, като всеки порядъчен руски занаятчия, беше страшен пияница. И въпреки че бръснеше всеки ден хорските бради, неговата собствена беше вечно небръсната. Фракът на Иван Яковлевич (Иван Яковлевич никога не носеше сюртук) беше пъстър; тоест той беше черен, но целият на кафяво-жълти и сиви петна; яката беше мазна, а на мястото на трите копчета висяха само кончета. Иван Яковлевич беше голям циник и когато колежкият асесор Ковальов му казваше почти всеки път по време на бръсненето: „Иван Яковлевич, ръцете ти вечно смърдят!“ Иван Яковлевич отговаряше с въпрос: „Че що ще смърдят?“ — „Не знам, братко, но смърдят“ — казваше колежкият асесор; Иван Яковлевич смръкваше енфие, а после го сапунисваше заради тези думи и по бузата, и под носа, и зад ухото, и под брадата — с една дума, където му скимнеше.

Сега този почтен гражданин беше вече на Исакиевския мост. Най-напред се поозърна; после се наведе над перилата, уж да надникне под моста дали шава много риба, и хвърли незабелязано парцалчето с носа. Усети, сякаш изведнъж му смъкнаха десет пуда от гърба; Иван Яковлевич чак се усмихна. Но вместо да отиде да бръсне брадите на чиновниците, той се запъти към едно заведение с надпис: „Ястия и чай“, за да си поръча чаша пунш, и изведнъж забеляза в края на моста кварталния, човек с благородна външност, с широки бакенбарди, с триъгълна шапка и шпага. Премаля му, а кварталният го викаше с пръст и казваше:

— Я ела насам, уважаеми!

Иван Яковлевич знаеше какъв е редът, затова свали отдалече каскета си, а като се приближи, бързо каза:

— Желая ви здраве, ваше благородие!

— Не, не, братле, не съм благородие, ами я кажи какво правеше там, на моста?

— Ами нищо, господине, ходих да бръсна и се поспрях само да видя бързо ли тече реката.

— Лъжеш, лъжеш! Няма да се отървеш току-така, ами ще благоволиш да отговаряш.

— Готов съм да бръсна ваша милост два пъти седмично, даже три, колкото кажете — отговорил Иван Яковлевич.

— Я остави тия приказки, приятелю! Мене трима бръснари ме бръснат и го смятат даже за голяма чест. Ами я разкажи какво правеше там.

Иван Яковлевич пребледня… Но тук произшествието се забулва изцяло в мъгла и какво е станало по-нататък, е абсолютно неизвестно.