Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,7 (× 3 гласа)

Информация

Източник
sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

Оскар Беньон допиваше чашка „перно“ и разсеяно оглеждаше минувачите. Вечерният Париж излизаше на улицата, търсеше удоволствия и се превръщаше в колоритна тълпа. Мекият полумрак не нарушаваше приятното замайване от напитката, но очите на Оскар непрекъснато се отместваха, неспособни да издържат мимолетен контакт. Сковано от дългогодишна скука и равнодушие, лицето му оставаше безразлично. Това бе станало привично състояние — отдавна беше изгубил интерес към търсене на остри преживявания, конфликти в човешките отношения слабо го интересуваха.

Навлязъл в категорията „стар ерген“, свикнал със самотата, той празнуваше своята петдесетгодишнина. Същата вечер, преди да излезе от дома си, бе надникнал в огледалото и бе разбрал, че оплешивял, с деформирано тяло, изглежда по-възрастен, но неприятната констатация не го беше развълнувала. Успехите не съпътствуваха битието му, бе придобил навика да живее без амбиции.

Пред масичката му мина красива блондинка, която не го удостои с внимание. След нея се появи висок елегантен мъж с посребрени коси. Оскар се вгледа в него и едва не раззина уста от изненада. Несъмнено срещу него се движеше Шарл Готие — един от малцината приятели в юношеството, понастоящем известен физик, чието име често се появяваше по страниците на периодичния печат. Очевидно Шарл го позна. Усмихна се и гласът му се извиси над околните шумове:

— Оскар, каква изненада!

Известният учен прие поканата и седна до съвсем неизвестния чиновник. Двамата още веднъж се спогледаха, после Шарл добави:

— Отдавна не съм те виждал. Как живееш, приятелю?

— Горе-долу нормално — отвърна Оскар неловко. — Колко ли години изминаха?

— Много, само не казвай, че сме стари — разсмя се Шарл. — Разправи нещо за себе си!

— Нищо за отбелязване. Дребен чиновник, останал незадомен. Това е всичко.

— Любопитен съм да науча повече.

Оскар отпи глътка и се замисли.

— Добре — съгласи се той. — Днешният ден дава повод за размисли. Не се смятам за много умен, не съм и от най-глупавите. Често си задавам въпроса защо животът не ми е поднесъл особени радости и стигам до извода, че просто не ми върви. По-точно и нещо като полувървене. Представи си: да те блъсне автомобил и да се отървеш със счупен крак, но жив. После да ограбят апартамента ти и да не намерят най-ценното в него — скъпо златно колие, предавано от поколение на поколение. Да не се издигаш в службата, но да не са те изхвърлили. Има ли нужда от повече примери? Къде е причината? В ограничените ми възможности или просто съм неудачник? Ако се върна назад, може би несполуките тръгнаха от самото начало на житейския ми път. Спомняш ли си завършването на търговския колеж? Мантиите, тържествените речи, връчването на дипломи? Представители на фирми предлагаха работа, всичко изглеждаше розово. Тогава стоях до Мишел — неприятния пъпчив тип, с когото се биехме и треперех от вълнение. Той ме изпревари със секунда, с една секунда по-рано прие работата, предлагана от „Кроазие“, а аз останах с отворени уста, онемял от стеснителност. Няма да повярваш, Шарл, но досега имам чувството, че тази закъсняла секунда предопредели бъдещите ми неприятности. За мене остана работа в дребна фирма с ограничени възможности, за него — перспективен концерн. Но нека пийнем, защо ли те занимавам с глупости?

— Не можеш да си представиш с какъв интерес те слушах!

— Какво толкова? — възрази Оскар. — Посредствена история на възрастен неудачник.

В очите на събеседника му се появи особен блясък.

— Не е така — ентусиазирано повиши тон Шарл, — усещам определена закономерност. Следи разсъжденията ми внимателно: представи си съзнателния живот като верига от хронологично свързани събития, обусловени от дадени причинности. Повечето хора с целенасочените си действия създават причинности за реализиране на благоприятни за тях събития, но ти не влизаш в тази категория. Животът ти сякаш конвергира в подобни временни точки, а липсата на страст за борба ги подрежда в монотонна математическа връзка. Струва ми се, че доста точно си определил началния момент на нейното развитие — закъснялата секунда на взетото решение.

Физикът разхлаби възела на вратовръзката си и продължи разпалено:

— Искам да ти помогна и мисля, че зная как. Ще прекъсна развитието на тази неизгодна верига и ще поставя началото на нова — благоприятна за тебе. Ще ти върна изгубената секунда, да, Оскар, това е възможно!

— Как ще го направиш? С вълшебна пръчица или с машината на времето?

— Не се подигравай, приятелю. Дори да можех да те върна в миналото, ти никога няма да се превърнеш в младия Оскар, а даже е да се срещнеш с него, за да го посъветваш, той едва ли ще превъзмогне чувствата си и ще повтори историята със секундата. Идеята ми съдържа нещо съвсем различно, свързано с непроверени на практика теоретични разработки. Ще те изолирам от околния пространствено-временен континуум, ще те „гмурна“ в друг и ще те върна обратно, но вече изпреварил локалното течение на времето с една секунда. Предлагам ти участие в достатъчно опасен експеримент.

— За да се съглася, необходими са повече подробности — колебливо изрече Оскар, но изглеждаше оживен. Събеседникът му отегчено сви устни.

— Затрудняваш ме — произнесе с досада, — но ще се опитам да обясня накратко. Нужни са огромни количества енергия и вярвам, че ще ми бъдат отпуснати. Мощен импулс ще деформира пространството в зоната на специална камера, ще те препрати в чуждото време-пространство на някой паралелен свят, после ще „изплуваш“ обратно. Останалите детайли са непонятни за тебе, интересува ме, приемаш ли?

Да! Оскар Беньон прие. Най-сетне в сивия му живот щеше да настъпи дългоочакваната промяна.

Темпоралната камера се озари от ярко сияние. За миг очертанията й се стопиха, след това тя отново възвърна предишния си вид. Лаборантите се затичаха и отвориха облицованата с олово врата. В отвора й се показа изпотеното лице на Оскар, Шарл Готие се спусна към него.

— Имаш ли оплаквания? Добре ли се? — попита възбудено.

— Нищо ми няма. Изпитах леко главозамайване, стана ми топло, но всичко премина бързо.

Шарл го прегърна и даде знак да пуснат журналистите, които от сутринта очакваха сензационната новина. Облян от светкавиците на фотоапаратите, Оскар се чувствуваше не по-малко горд от автора на експеримента. Беше станал известен — първият доброволец в света, преминал през изпитание в темпорална камера. Бъдещето изглеждаше примамливо — интервюта, почести, слово! Наоколо кипеше импровизирано тържество, вдигаха тостове за негово здраве!

Излезе от Института с натежала глава, услужлив шофьор му отвори вратата на луксозна лимузина. Собственото му време замря сладостно.

На следващия ден закъсня за работа. Въпреки очакваните упреци, шефът му го посрещна грейнал от щастие, което изглеждаше обяснимо — от вестниците, разхвърляни по бюрото му, самодоволно надничаше физиономията на Оскар. Част от едрите заглавия го величаеше със суперлативи, друга част го изкарваше мъченик на науката. Колегите го оглеждаха със странно страхопочитание и сякаш не смееха да се приближат до него. Шефът се сети да разведри обстановката. Върху бюрото се появиха бутилки и чаши, скоро малкото помещение заприлича на бар.

Напусна кантората щастлив. „Една секунда! — мислеше по пътя. — Този нищожен отрязък от време отново промени живота ми, Шарл имаше право!“ Всички проблеми изглеждаха ликвидирани, пред него възникваха нови перспективи. Кой щеше да откаже нещо на такава знаменитост?! Срещнатите минувачи го познаваха, вторачваха се в него, спираха се и се обръщаха. Внезапно Оскар се сети за собствения си котарак, който го очакваше в къщи и ускори крачките си. „Не съм го хранил от вчера, как можах да забравя!“ Подвоуми се, след това реши, че най-бързо ще стигне при него с метрото. Затича се към зеления светофар на пресечката, но спря ядосан — светлината се беше сменила. „Каква досада!“ — промърмори на себе си и се втренчи в голямото червено око, от което го деляха двайсетина метра. В този миг сякаш Вселената се обърна и невъобразимо силна болка угаси съзнанието му.

Около проснатото му тяло се образуваше локва кръв, към него тичаха хора. Здрав младеж се наведе и отмести мраморната плоча, причинила смъртта му, после повдигна поглед към козирката на зданието, откъдето се бе откъснала.

— Горкият! — съчувствено произнесе възрастна жена. — Видях го като тичаше към пресечката. Ако светофарът беше сменил светлината си една секунда по-късно, сега щеше да е жив!

Край
Читателите на „Една секунда по-рано, една секунда по-късно“ са прочели и: