Христо Пощаков
Посредникът

Стефан най-сетне се измъкна от света на хаотичните образи и видения, които се сменяха като калейдоскоп в съзнанието му и отвори очи. Състоянието на просъница постепенно премина и погледът му започна да опипва обичайната околна обстановка, след това се закова върху коланите, опасали тялото му. „Катастрофата! — изплува внезапно в него парлива като ужилване мисъл. — Ана, Марта, Вертов, Скот, Хагира! Къде са?“

Мислите му постепенно възвърнаха собствената си последователност и измъкнаха нужните спомени. Пронизителния писък на алармената инсталация и неистово мигащата червена светлина. Оглушителният грохот, тъпият удар, после разлятата локва кръв под тялото му. Замръзналите данни на екрана, които показваха, че от звездолета е останала само носовата му част, а в липсващата преди се намираха тези, които търсеше. Те се бяха опитвали да отстранят повредата.

„Никога няма да ги видя повече, стопени са във взрива на реактора! Малкото му слънце е унищожило дори и сенките им. А аз продължавам да живея и не ми се вярва, че съм останал съвсем сам. Ала… изглежда не е …така…“

От дъното на продълговатото помещение се надигна висока фигура и се насочи към него.

„Този беше…този е….Сигунд — прескачаха мислите на Стефан. — Той също е тук…, впрочем винаги е бил на това място, но защо? Каква е връзката му със загиналите…?“

Командирът се опита да се размърда, но коланите му пречеха. Едрият мъж с бръсната глава доплува до поставката оборудвана с медицински апарати, върху която лежеше, включи хидравликата за повдигане и започна да го освобождава. Стефан се вгледа в лицето му и се изпълни с внезапно подозрение. Откъде се бе взело това подобие на легло, защо Сигунд липсваше в спомена му за катастрофата? И същевременно по каква причина го възприемаше като нещо неделимо от командната каюта?

— Какво се е случило с мен? — попита той.

— Беше болен — отвърна невъзмутимо едрият мъж и голото му теме лъсна под светлината на носовия екран. — Беше много болен, затова те положих в реаниматорната вана. След като премина успешно лечебната процедура, те извадих от нея. Сега си под ремнисцитора.

Стефан погледна към металната каска над главата си. Стотиците тънки кабелчета, свързани в едър сноп се губеха в правоъгълната кутия, закрепена към пода.

„Ремнисцитор — помисли той. — Думата ми е съвсем непозната, а подозирам за какво служи. От какво съм бил болен? Кога съм се разболял?“

Подсъзнателното съмнение го обземаше все по-силно. Стефан започна внимателно да оглежда обстановката около себе си, погледът му запечатваше всеки детайл от нея. Повечето от уредите бяха познати, беше боравил с тях стотици пъти. Но имаше и други, които разпалваха любопитството му със странните си форми и неизвестното си предназначение. Усмихнат, Сигунд продължаваше да го наблюдава. Неспособен да осмисли веригата от неизвестни, Стефан се добра до едно от пилотските кресла, придърпа се към седалката му и се взря в един от екраните. Съзвездията изглеждаха привично познати, данните говореха за придвижване с немислимо висока скорост. Полетът продължаваше, но като че ли в друга посока.

— Защо всичко е объркано? Какво става? — зададе Стефан донякъде безсмислени въпроси.

— Пътуваме — отвърна лаконично едрият мъж. Преместваме се от една в друга точка на космоса.

— Терминът „изгубени в пустотата“ няма ли да е по-точен?

— Погледни по-внимателно уредите. Те функционират напълно нормално и дават нужната информация.

— Но остатъкът от звездолета, в който се намираме, е неуправляем!

 — Не е точно така. Носовият антимартор функционира, полетът вече е коригиран с помощта на двата допълнителни пропулсатолра. Погледни по-внимателно, командир.

Стефан включи главният изкуствен интелект и поиска данни за траекторията на полета. След като ги получи, почти онемя. Те се движеха към Слънчевата система.

„Ремнисцитор, антимартор, пропулсатор? Чудесни думи, лишени от смисъл, както впрочем и самото присъствие на Сигунд. Все пак с него се чувствам някак си уверен.“- помисли той.

Съмнението продължаваше да го гложди. Той се оттласна от креслото и заплува към дъното на командната каюта, където встрани от шлюзовата врата, съединяваща носовата със средната част на звездолета, се бе появил внушителен по обем, прозрачен куб. Под слабата светлина, която осветяваше вътрешността му, се забелязваше нещо като вана, от чиито стени излизаха странно преплетени тръбички. Вероятно това беше мястото, където Сигунд го бе положил и извадил. Стефан се взря в странното съоръжение и почувства, че го обхваща безпричинен гняв. Обърна глава и се втренчи в Сигунд.

— Кой си ти!? — проехтя на пресекулки гласът му. — Защо липсваш във спомените ми и същевременно те приемам като част от околната обстановка?

— Аз съм Сигунд, знаеш го. Този, който ще разговаря с теб и ще те учи.

— Ще ме учи ли!? Защо?

— Налага се. Предишното ти състояние не позволяваше да го правя.

— Не отговори изчерпателно на първоначалния ми въпрос. Откъде си се взел?

— Отговорих толкова добре, колкото можах. Приеми реалността.

— Ще поясня въпроса си — нервира се Стефан. — Защо не си част от загиналия екипаж? Защо те възприемам като нещо отделно от него?

— Разбирам. Доста си объркан, но ще се оправиш.

— Как си попаднал тук? Не отговори кой си, но инстинктивно усещам в теб нещо твърде непривично. Не вярвам да си изкуствено създание. Преди да тръгнем в космоса, на Земята все още не бяха започнали да произвеждат толкова съвършен тип андроиди.

— Не съм робот, ако това имаш предвид — поясни кратко Сигунд и устните му насмешливо се присвиха.

— Тогава…какъв си? — попита пресипнало командирът, достигнал до границата на нервна криза.

— Такъв, какъвто ме виждаш. Можеш да ме наричаш учител, дори да ме пипнеш, ако желаеш.

— Не ме разбра. Какво представляваш в действителност? Ти едновременно липсваш в спомените ми и същевременно те възприемам като част от околната обстановка. Следователно или предпоставката на мислите ми е невярна, или започвам да откачам. Защото едното изключва другото. Не може да те няма на едното от двете места. Ако съм получил мозъчно сътресение, то не може да предизвика забравата за съществуването на даден апарат и същевременно да съм напълно наясно с неговите изпълнителни функции. Около мен всичко е странно и объркано. Ти изглеждаш като човек и твърдиш, че не си робот, въпреки че по-рано те е нямало — не съществуваш в спомените ми. И същевременно те наричам по име! Но всичко това може да ми е било внушено, особено след като се събудих обвързан в колани под нещо, което не знаех, че се нарича ремнисцитор, но се досещах за какво служи.

— Похвална логика! — отбеляза Сигунд с усмивка.

— Ще продължа по-нататък. Твърдиш, че съм бил много болен. Не ти вярвам. Последният ми спомен е свързан с катастрофата на звездолета — катапултирането на носовата част и избухването на ядрения двигател, после с локвата кръв, която се разливаше под тялото ми. След това всичко ми се губи като в непрогледна мъгла. Не е възможно да съм се разболял от каквото и да било — тук въздухът е стерилен.

— Но все пак, когато се събуди и ме видя, ти стана приятно — установи високият мъж.

— Така беше. Отначало се зарадвах. Бях помислил, че съм останал съвсем сам. Но после се появиха съмненията и изпитах известен страх. Започнах да подозирам, че с мен се е случило нещо друго. Нереалното ти присъствие ми го подсказваше подсъзнателно.

— Свикна ли вече с мен?

— Да, макар да не получих ясен отговор на зададените въпроси. Отговори ми честно: наистина ли съм бил болен? Как бих могъл да се разболея тук, на звездолета? От какво?

— Беше извънредно болен в известен смисъл. Ако такъв термин можеше да се употреби за един мъртвец.

— Но съм оживял… Впрочем, този факт не изглежда съвсем логичен — промълви Стефан. — Тогава…

— Доста поработихме над теб. Благодарение на космическия студ, беше добре консервиран. Успяхме да регенерираме клетките ти, поразени от кристалите, образувани при внезапното замръзване от водната съставка на кръвната ти плазма, после бавно те върнахме към живот.

— Вие!? Кои Вие?! Почакай малко! Следователно… ти не си …човек!

— Вече го намекнах под някаква форма, но исках сам да се досетиш, за да го осмислиш. Открихме те в положение, което предлагаше идеални условия за контакт. С помощта на ремнисцитора се запознах със съдържанието на мислите в мозъка ти. Това доста ме улеснява в настоящия момент.

— Но ти не се отличаваш външно от мен! — възкликна Стефан.

— В нашата вселена съществуват много общи закони на развитие, а така наречената от вас „еволюция на видовете“, често постига еднакви резултати. Изправена стойка, специализирана функция на пръстите и крайниците, определен обем на черепната кутия. Дори е възможно да сме произлезли от еднакви зародиши, носители на една и съща ДНК, които са се реели в безкрая на космоса. Вероятно някоя друга, невъобразимо по-стара цивилизация се е погрижила за разширяването на ареала на живота. Е, някое дребно физическо различие между нас трябваше да бъде премахнато. Обръснах зелената си коса, защото такъв цвят липсваше в спомените ти. В последствие разбрах, че много по-просто е било да я боядисам, но в името на контакта се правят жертви — засмя се Сигунд.

— Къде са другите, за които говориш?

— Имай търпение. Тук са, съвсем наблизо.

— Какво смятате да правите с мен? — попита нерешително Стефан.

— Ти как би постъпил, ако ме беше намерил на някоя отломка в космоса?

— Щях да ти помогна да се завърнеш у дома и щях да реализирам контакт между нашите цивилизации. Самите ние отдавна мечтаем да срещнем братя по разум, но никога не съм очаквал, че ще изглеждат толкова подобни на нас. Надявам се и вие да мислите по подобен начин.

— Точно така. Изглежда, че за излезлите от прегръдката на родната си планета се оформя стереотипен начин на мислене. Макар че в мозъка ти открих и предпоставки за враждебност. В звездолета ти е имало и доста оръжие, така ли е?

— Как ме открихте? — избегна отговора Стефан .

— Взривът на двигателя привлече вниманието ни, останалото беше процент от нищожна вероятност.

— Ти спомена за учене. С какво смяташ да ме занимаваш?

— Ще ти бъде достатъчно интересно. Ще трябва да заработиш билета си до Земята — засмя се отново Сигунд.

— Отново не отговори на въпроса ми.

— Както и ти на моя. Добре, този път ще бъда напълно конкретен. Необходимо е отлично да усвоиш науката на посредник, тя включва голям информационен масив. Жителите на Земята не са от най-кротките, знаеш го. За да осъществиш мисията си, трябва да си добре запознат с нашите етични норми и начин на поведение, изисква се и да познаваш историята на нашата цивилизация. Всяко дребно неразбирателство може да доведе до нежелани последствия в осъществяването на контакта и дори до конфликт, а ние вече притежаваме известен опит в тази насока. Имаш ли желание да сътрудничиш?

— Да, освен това едва ли имам друг избор — реши Стефан след краткотрайно колебание. — Ако съдя по теб, изглеждате доста симпатични същества. Не вярвам да таите някакви задни мисли, а и моята планета не е съвсем безпомощна. Но ще поставя едно условие: за в бъдеще няма да се ползваш от услугите на ремнисцитора. Не желая да ми човъркаш в мозъка.

— Обещавам — отвърна тържествено извънземният. — Досега се ръководех от правилата за подготовка към контакт, в чиято ефективност съм убеден.

— Виждам, че ще постигнем разбирателство — грейна най-сетне усмивка по лицето на Стефан.

— Да оставим емоциите, очакват ни — изрече Сигунд сериозно и посочи скафандъра, окачен в близката ниша. — Облечи го, време е да вървим.

„Звездолетът не беше изпратен напразно“ — помисли Стефан, докато поставяше шлема си. Чувстваше се доста зашеметен.

Вратата на шлюзовата камера, монтирана в дъното на командната каюта, бавно започна да се отваря. Някъде наблизо зад нея се намираше нещо съвсем различно, за което човечеството отдавна бе мечтало — чуждо, донякъде страшно и същевременно невъобразимо привлекателно.