Роберт ван Хюлик
Езерото, което не връщаше удавниците (18)

Глава осемнадесета

Част от една господарска къща изгаря при странни обстоятелства; Най-сетне съдията Ди открива загадъчната стая

Съдията събра четиримата си помощница и със забързан шепот им разказа своя план:

— Бъдете много внимателни! — заключи той. — Тук в трибунала се спотайват предатели.

И стените имат уши! Ма Жун и Цял Тай се втурнаха навън, а съдията каза на Хун:

— Иди във вратарката къщичка, Хун, и дръж под око пазачите и стражниците. Ако забележиш, че външен човек се опитва да се приближи до някой от тях, незабавно заповядай да арестуват и двамата!

После съдията напусна кабинета си и заедно с Тао Ган се заизкачва по стълбите към втория етаж на трибунала. Излязоха на мраморната тераса. Съдията отправи неспокоен поглед към небето. Въздухът беше горещ и неподвижен. Над главите им блестеше пълна луна. Той вдигна ръка — не се усещаше и най-слаб полъх. Ди седна край перилата с въздишка на облекчение. Облегна брадичка в шепите си и се загледа към тъмния град. Беше минал часът на първата стража. Хората започваха да палят фенерите си. Тао Ган остана прав зад стола на съдията. Като си играеше с дългите косми на бузата си, той също се загледа в далечината. Дълго време двамата останаха, без да проговорят. Откъм улицата под тях долетяха звуците на дървени хлопки — нощната стража правеше своята обиколка. Внезапно съдията се изправи.

— Става късно! — каза той.

— Задачата ни не е лесна, Ваша Милост! — загрижено каза Тао Ган. — Може да ни отнеме повече време, отколкото предполагаме!

Неочаквано съдията дръпна ръкава на Тао Ган:

— Гледай! — възкликна той. — Започва се!

Над покривите на къщите в източната част на града се издигаше стълб от сив дим. Проблесна слаба светлина.

— Да тръгваме! — извика съдията и се втурна надолу по стълбите. Когато стигнаха в двора, отекна бронзовият глас на големия гонг при портата на трибунала. Двама яки пазачи удряха по него с тежки дървени сопи. Бяха забелязали огъня. Стражниците и пазачите тичешком заизлизаха от помещенията си, затягайки подбрадниците на шлемовете си.

— Всички към огъня — заповяда съдията. — При портата да останат само двама пазачи.

После изтича на улицата, последван от Тао Ган. Когато стигнаха до къщата на Хан, те намериха голямата порта широко отворена. Събрали вещите си в набързо приготвени вързопи, последните слуги тичаха към улицата. Пламъците ближеха стряхата на килера в задната част на къщата. На улицата се бе събрала тълпа от граждани. Ръководени от пазача на квартала и подредени във верига, те подаваха ведра с вода на стражниците, покачили се върху оградата. Съдията се изправи пред портата и извика гръмогласно:

— Двама стражници да застанат тук на пост. Не позволявайте на крадци или мародери да се промъкнат в къщата! Аз ще ида да проверя дали някой не е останал вътре.

Заедно с Тао Ган той се втурна в опустелия двор. Отидоха право при будисткия параклис.

Застанал пред олтара, съдията извади от ръкава си хартията с рисуваното копие на будисткия текст и бързо посочи седемнадесет думи, обградени с кръгчета.

— Погледни! — каза той. — Това изречение е ключът, с помощта на който ще можем да проникнем зад нефритената плоча: „АКО РАЗГАДАЕТЕ ПОСЛАНИЕТО МИ И НАТИСНЕТЕ ТЕЗИ ДУМИ, ЩЕ ПРОНИКНЕТЕ ПРЕЗ ТАЗИ ВРАТА И ЩЕ НАМЕРИТЕ ПОКОЙ“. Това може да означава само едно нещо — че нефритената плоча е врата, която води към тайна стая. Дръж хартията!

Съдията натисна с показалец нефритената плочка с думата „АКО“ в първата колона. Плочката леко се отмести навътре. Той я натисна по-силно с двата си палеца. Плочката се отмести на половин инч и не поддаде повече. После съдията натисна плочката с думата „РАЗГАДАЕТЕ“ в следващата колона. И тази плочка хлътна навътре. Когато натисна думата „ПОКОЙ“ в последната колона, внезапно се чу слабо щракване. Тогава съдията бутна цялата плоча, тя бавно се завъртя навътре и откри тъмен отвор, широк четири стъпки. Ди взе фенера от Тао Ган и пропълзя вътре. Когато самият Тао Ган последва неговия пример, той забеляза, че вратата бавно се затвори след тях. Сграбчи бързо дръжката и я завъртя. За негово голямо облекчение вратата отново се отвори. Съдията бе отишъл напред в ниския тунел. След около десет крачки проходът ставаше по-висок и той се изправи. Светлината на фенера падна върху стръмни стъпала, които се спускаха в мрака надолу. Съдията заслиза и преброи двадесет стъпала, които го доведоха до една площадка от петнадесет квадратни стъпки, изсечена в твърда скала. Край стената вдясно бяха наредени дузина глинени делви. Гърлата им бяха вързани с дебел пергамент. Върху една от делвите пергаментът беше скъсан. Съдията бръкна през дупката и извади шепа сушен ориз. Вляво се виждаше желязна врата. Пред тях тъмнееше свод, който водеше към друг тунел. Ди натисна дръжката на желязната врата, която се завъртя безшумно на добре смазаните си панти. Той се закова на мястото си. Пред него се скри малка шестоъгълна стая, осветена от една единствена свещ, прикрепена към стената. Край квадратна маса в средата на стаята седеше едър мъж и четеше някакъв свитък. Ди виждаше само широкия гръб и превитите му рамене. Следван от Тао Ган, съдията влезе на пръсти в стаята. В този момент мъжът се обърна. Това беше майстор Ван. Той скочи и блъсна меча си назад в краката на съдията. Когато Ди успя да се изправи, Ван вече беше застанал от другата страна на масата и държеше в ръката си дълъг меч. Лицето му бе разкривено от гняв. Изведнъж нещо изсвистя над рамото на съдията. Ван успя да се наведе с изненадваща за едрия му ръст бързина и една кама се заби с тъп звук във вратичката на шкафа край отсрещната стена. Съдията грабна от масата тежкото мраморно блокче за затискане на хартия и като се обърна леко встрани, за да избегне удара на меча, насочен от Ван към гърдите му, с мощен тласък преобърна масата. Ван бързо отстъпи една крачка, но ръбът на масата го удари по коленете. Той падна напред с меч, все още насочен към съдията, но тънкото острие прониза само ръкава му. В същия момент Ди стовари мраморното блокче върху тила на Ван, който се строполи върху килнатата маса и от смазания му череп бликна кръв.

— За малко щях да го улуча — разочаровано каза Тао Ган.

— Штт! — изсъска съдията. — Наблизо може да има други!

Той се наведе и огледа главата на Ван.

— Това мраморно блокче се оказа по-тежко, отколкото предполагах — отбеляза Ди. — Той е мъртъв!

Когато съдията се изправи, погледът му падна върху две високи купчини от черни кожени кутии, струпани от двете страни на вратата. Бяха повече от две дузини, всяка една препасана с каиш и заключена с меден катинар.

— В такива кутии едно време са съхранявали златни слитъци! — каза учуден съдията. — Но тези изглеждат празни. — Той огледа набързо стаята и продължи: — Хан Юнхан знае, че най-добрата лъжа е онази, която е примесена с възможно най-много истина. Когато ми разказваше историята за своето мнимо отвличане, Хан ми е описал тайното свърталище на „Белият лотос“ под собствената си къща! Сигурно той е ръководителят на организацията. Вероятно е изпратил Лиу Фейпо с последни наставления до водачите на местните подразделения на организацията. Навярно Ван е заемал твърде високо положение в тази организация. Главата му кърви много, Тао Ган! Избърши кръвта с шалчето си, после превържи с него главата. Засега ще скрием трупа. Не трябва да оставяме никакви следи от посещението си тук!

Съдията взе свитъка, в чието съдържание се бе задълбочил Ван при тяхното влизане, и го поднесе към свещта. Хартията бе изписана с дребен четлив почерк.

Тао Ган обърса кръвта от масата и мраморното блокче, после превърза главата на мъртвия и постави тялото на пода. Съдията изправи масата и каза възбудено:

— Това е подробен план за възобновяване на „Белият лотос“! Но за нещастие всички имена на хора и места са зашифровани! Някъде трябва да има ключ за този шифър. Я погледни в шкафа при стената в дъното!

Тао Ган измъкна камата си от вратичката и разгледа шкафа. Върху долната полица бяха наредени големи каменни печати с девизи на „Белият лотос“. От горната полица той свали една малка каса, направена от гравирано сандалово дърво, и я подаде на съдията. Касата беше празна, но в нея имаше място за два малки свитъка. Съдията огледа свитъка, който четеше. Външната му страна бе облепена с пурпурен брокат. Размерите му бяха същите като тези на касата, но в нея имаше място за още един такъв свитък.

— Трябва да намерим втория свитък! — възбудено каза съдията. — Шифърът сигурно е в него! Виж дали има тайна каса в стените!

Докато Тао Ган разкъсваше полуизгнилите тапети и изследваше стените, Ди повдигна килима и започна да разглежда каменния под.

— Няма нищо, само камък! — докладва Тао Ган. — Но там горе има няколко отверстия. Усещам свежия въздух, който минава през тях.

— Това са отверстия за проветряване — каза нетърпеливо съдията. — Сигурно водят някъде към покрива на къщата. Я да разгледаме кожените кутии!

Разтърсиха всички кутии, но те бяха празни.

— Сега да тръгнем по другия тунел! — каза съдията. Тао Ган взе фенера си и двамата се върнаха обратно на площадката. Като посочи към квадратната дупка на пода встрани от тъмния свод, Тао Ган отбеляза:

— Това трябва да е кладенец!

Съдията не се изненада. Той кимна и каза:

— Да, Отшелникът Хан е помислил за всичко! Това подземие, без съмнение, е трябвало да послужи за скривалище на семейството му в смутни времена. Тук е било струпано цялото му златно съкровище, има запаси от ориз и питейна вода. Я ми светни!

Тао Ган вдигна фенера си така, че да освети пода.

— Този втори тунел трябва да е прокопан много по-късно, Ваша Милост! — отбеляза той. — Тук скалата свършва. Проходът е прокопан в земя и дървените подпори изглеждат съвсем нови!

Съдията пое фенера от ръката на Тао Ган и насочи светлината му към един продълговат, тесен сандък, поставен на пода, близо до стената.

— Отвори този сандък! — заповяда той. Тао Ган коленичи и заби камата си под капака на сандъка. Изправи се бързо и отвърна лице. От сандъка лъхна отвратителна миризма. Съдията закри устата и носа си с шалчето. Той видя в сандъка разложен човешки труп. От главата бе останал само един ухилен череп. Подплашени насекоми лазеха върху полуразпадналия се халат, прилепнал към гниещия труп.

— Затвори капака! — каза бързо съдията. — Когато му дойде времето, ще изследваме трупа. Сега нямаме време за това.

Ди продължи надолу по стълбите. След около двадесет ярда на пътя му се изпречи висока и тясна желязна врата. Той натисна дръжката и вратата се отвори. Пред погледа му се откри огряна от лунната светлина градина. Точно насреща се виждаше обрасла в бръшлян беседка.

— Това е градината на Лиу Фейпо! — прошепна зад гърба му Тао Ган. Той също надникна навън и продължи: — Външната страна на тази врата е покрита със замазка от каменни парчета. Тя е част от изкуствен алпинеум. В беседката отсреща Лиу се е усамотявал, уж за следобедна дрямка.

— Тази тайна врата обяснява фокусите с „изчезването“ на Лиу — отбеляза съдията. — Да се връщаме!

Но на Тао Ган не му се тръгваше. Той гледаше вратата с нескрито възхищение. В далечината се чуваха виковете на хората, които се мъчеха да загасят пожара в къщата на Хан.

— Затвори тази врата! — пошепна съдията.

— Великолепна изработка! — със съжаление каза Тао Ган, докато дърпаше вратата, за да я затвори. Когато тръгна след съдията обратно по тунела, светлината на фенера му падна върху една ниша в стената. Тао дръпна Ди за ръкава и мълчешком му посочи сухите кости в нишата. Имаше четири черепа. Съдията ги огледа и каза:

— Очевидно, „Белият лотос“ е избивал жертвите си в тази крипта. Костите са лежали тук дълго време. Тялото в сандъка е най-скорошната им жертва. — Той се из качи бързо по стъпалата, влезе в шестоъгълната стая и рече: — Помогни ми да отнесем тялото на Ван до кладенеца!

Отнесоха безжизненото тяло до каменната площадка и го хвърлиха в тъмната дупка. Някъде далеч долу се чу силен плисък. Съдията отново влезе в стаята, духна свещта и на излизане затвори вратата след себе си. После прекосиха площадката и се из качиха по стръмните стъпала на тунела, който водеше към олтара. Когато се върнаха обратно в параклиса, нефритената плоча се затвори безшумно. Тао Ган застана пред нея и натисна напосоки няколко думи от надписа. Плочката е първата дума хлътна навътре, но веднага щом натисна втората, първата се върна обратно на мястото си и се изравни с останалите.

— Какъв изкусен майстор е бил този прекрасен Хан! — въздъхна Тао Ган. — Ако човек не знае тайната на надписа, може да натиска тези плочки, докато му посивеят косите!

— Ще ги разглеждаш по-късно! — тихо каза съдията и повлече Тао Ган за ръкава към изхода на параклиса. В двора видяха група слуги, които се връщаха от града.

— Угасиха огъня! — извикаха те.

На улицата срещнаха Хан Юнхан, облечен в домашен халат. Той каза на съдията:

— Благодарение на навременната намеса на вашите хора пожарът не успя да причини големи щети, Ваша Милост! По-голямата част от покрива на килера е изгоряла н запасите ми от ориз са мокри. Но това е всичко! Мисля, че сеното под покрива се е нагряло, запалило се е и е причинило пожара. Двама от вашите служители се изкачиха на покрива със забележителна бързина и успяха да попречат на огъня да се разпространи. Цяло щастие е, че не задуха вятър, от това се страхувах най-много!

— Също и аз! — чистосърдечно каза съдията. Размениха си по още няколко любезни изречения, след което съдията и Тао Ган се върнаха в трибунала. Две странни фигури очакваха Ди в личния му кабинет. Халатите им бяха изпокъсани, а лицата — изпоцапани със сажди.

— Най-лошото е — рече навъсено Ма Жун, — че носът и гърлото ми се опърлиха от този проклет пушек! Сега вече знаем от опит, че да се запали пожар е много по-лесно, отколкото да се угаси!

Съдията се усмихна мрачно. Като седна зад писалището, той каза на двамата си помощници:

— Вие отново свършихте чудесна работа! Съжалявам, че и сега не мога да ви дам напълно заслужената от вас почивка! Но най-трудната ви задача все още предстои!

— Тя ще бъде едно развлечение за нас! — бодро каза Ма Жун.

— Сега най-добре идете с Цяо Тай да се умиете — продължи съдията — и да хапнете набързо. После сложете ризниците и шлемовете си и се върнете тук! — Към Тао Ган добави: — Повикай инспектора Хун!

Когато остана сам, Ди намокри четката си и избра един дълъг свитък хартия. После извади от ръкава си документа, намерен в криптата, и започна да го чете. При влизането на Хун и Тао Ган съдията вдигна глава и каза:

— Донесете и поставете тук на писалището всички документи, отнасящи се до убитата танцьорка, тъй че да можете да ми прочетете пасажите, които ме интересуват!

Двамата мъже се заловиха за работа, а съдията започна да пише. Той покри свитъка с бързописен почерк, който владееше майсторски. Четката сякаш летеше по хартията. Ди спираше да пише само от време на време, за да помоли помощниците си да му прочетат на глас някой пасаж от документите, който той трябваше да цитира дословно в доклада си. Най-сетне, с дълбока въздишка, съдията остави четката. Нави на стегнато руло доклада заедно с документа, намерен в криптата, опакова ги в восъчна хартия и каза на Хун да подпечата свитъка с големия печат на трибунала. Влязоха Ма Жун и Цяо Тай. Облечени в тежките си ризници с железни предпазители на раменете и със заострени шлемове на главите, те изглеждаха още по-огромни. Съдията даде на всеки от тях по тридесет сребърника. После, като ги гледаше напрегнато, каза:

— Вие двамата веднага ще заминете с коне за столицата. Сменяйте конете често. Ако на пощенските станции не намерите коне, вземете под наем. Това сребро ще бъде достатъчно. Ако по пътя ви не възникнат неочаквани препятствия, ще стигнете преди изгрев слънце. Идете право в двореца на Върховния столичен съдия. Там, пред входа, виси сребърен гонг. Всеки гражданин на империята има право да удари този гонг до един час след зазоряване и да представи жалбата си пред Върховния съдия. Ударете гонга. Кажете на управителя на двореца, че идете от далеч, за да се оплачете от ужасна несправедливост, извършена спрямо вас. Когато коленичите пред Върховния съдия, дайте му този свитък! Никакви други обяснения не са необходими.

Поемайки запечатания свитък, Ма Жун каза с усмивка:

— Нищо и никаква работа! Нямаше ли да е по-добре да облечем леки ловни костюми? Тази железария ще убива на конете!

Съдията изгледа сериозно двамата си помощници и бавно каза:

— Задачата ви може да се окаже както лесна, така и много трудна. Не е изключено да ви устроят засада по пътя. Така че е по-добре да тръгнете в този вид. Не прибягвайте до помощта на местните власти. Трябва да се справяте сами. Ако някой се опита да ви спре, съсечете го. Ако единият от вас бъде убит или ранен, другият трябва да продължи и да занесе свитъка в столицата. Ще го дадете само на Върховния съдия и на никой друг!

Цяо Тай притегна колана, на който висеше мечът му, и каза спокойно:

— Това навярно е много важен документ, Ваша Милост!

Съдията скръсти ръце в ръкавите си и отговори с напрежение в гласа:

— Отнася се за съдбата на Упълномощения от Небето!

Цяо Тай разбра. Той изпъна рамене и каза на висок глас:

— Нека Дворецът пребъде десет хиляди години!

Ма Жун погледна озадачено приятеля си, но машинално довърши вековната благословия:

— И да живее императорът!