Роберт ван Хюлик
Езерото, което не връщаше удавниците (13)

Глава тринадесета

Инспекторът Хун е заподозрян в непочтени намерения; Арестувани са един самозван духовник и отвлеченият от него младеж

На следното утро, на зазоряване, съдията и тримата му придружители напуснаха пограничното село. С бърза езда те се прибраха в града преди пладне.

Съдията отиде право в личната си резиденция, направи си гореща баня и облече син летен халат от тънък памучен плат. После пое към кабинета си, където представи Тао Ган на инспектора Хун. Малко след това дойдоха Ма Жун и Цяо Тай. Всички се настаниха на табуретки срещу писалището на съдията. Той забеляза, че Тао Ган се държи със скромност, естествена за един новодошъл, но без излишна раболепност. Този странен човек очевидно умееше да се приспособява към всякаква обстановка.

Съдията разказа на Хун, че не са намерили търсената извънградска къща, но предположенията на Тао Ган са открили нови възможности. После нареди на инспектора да докладва.

Хун извади от ръкава си лист с бележки и започна:

— В архивата имаме само няколко обикновени документа, засягащи майстор Ван: регистрации на децата му, данъчни декларации и прочее. Но старши писарят ни го познава много добре. Той ми каза, че Ван е много богат. Притежава двата най-големи магазина за злато и скъпи украшения в града. Независимо, че минава за любител на виното и жените, той е честен търговец и се ползува с всеобщо доверие. Изглежда обаче, че напоследък е имал някакви парични затруднения. Забавил плащането на големи суми, които дължал на търговците, снабдяващи го със злато. Но те били сигурни, че за кратко време ще възвърне загубите си, и ни най-малко не се тревожели. Су също се ползува с добро име. Хората го съжаляват обаче, че се е влюбил така страстно в куртизанката Бадемов цвят, която не му обръщала внимание. Той бил много потиснат от това. Общо взето, говори се, че е станало по-добре, дето момичето е умряло. Хората се надяват, че щом преживее скръбта си, Су ще се ожени за скромна порядъчна жена.

Хун погледна в листа с бележките и продължи:

— Отидох на улицата, на която живее Ван Ифан. Него не го обичат много. Смятат го за непочтен човек, който се впуска в съмнителни сделки. Той е нещо като „момче за всичко“ на Лиу Фейпо и понякога събира за него пари от длъжниците му. Разбира се, не исках да разпитвам из магазините за дъщеря му, за да не я излагам. Но на ъгъла на улицата видях една стара вещица да продава гребени, червило и пудра за лице и завързах разговор с нея. Такива особи често посещават жените по домовете им и знаят всичко, което става там. Попитах я дали познава дъщерята на Ван Ифан.

Хун погледна смутено към съдията и продължи с явно притеснение:

— Старицата веднага ми каза: „Вие май сте още твърде предприемчив за възрастта си, господине! Е, добре, тя иска по две връзки медни монети за вечерта и по четири за цялата нощ, но господата винаги остават много доволни.“ Обясних й, че съм сватовник и действувам от името на един бакалин в западния квартал и че хората там са споменали името на госпожица Ван. „Ония от западния квартал дрънкат врели-некипели! — рече презрително сводницата. — Всички тук знаят, че след смъртта на майка й госпожица Ван започна да живее свободно. Баща й се опита да я продаде на един професор, но не успя. Сега тя сама си печели парите, а баща й си затваря очите. Той е много стиснат и това, че не се налага да я издържа, му е добре дошло.“

— Което значи, че безсрамният мошеник е излъгал в съда! — гневно възкликна съдията. — Той ще си плати за това! Добре, а как вървят нещата у съветника Лян?

— Лян Фън изглежда умен момък — отвърна Хун. — Двамата е него преглеждахме сметките повече от два часа. Действително всичко води до заключението, че съветникът продава имуществата си със значителни загуби, за да се сдобие бързо с голямо количество злато. Но по нищо не можахме да разберем за какво го използува. Напълно ясно е, че секретарят има защо да се тревожи.

Тао Ган, който до този момент бе слушал напрегнато, сега подметна:

— Казват, че цифрите не лъжат, Ваша Милост, но те могат дълбоко да ни заблудят. Всичко зависи от това как се тълкуват! Не е изключено племенникът да е подправил книжата, за да прикрие собствените си злоупотреби.

— Тази възможност вече ни хрумна — забеляза съдията. — Положението е доста объркано!

— Тази сутрин, докато яздехме обратно към града — продължи Тао Ган, — Ма Жун ми разказа за делото „Лиу срещу Джан“. Съвсем сигурно ли е, че освен стария пазач в будисткия храм не живее някой друг монах?

Съдията погледна въпросително към Ма Жун, който отговори незабавно:

— Напълно! Претърсих целия храм, включително градината.

— Това е странно! — каза Тао Ган. — Оня ден, когато бях в града, ми се случи да мина оттам. Видях един монах, застанал зад една колона край портата. Той бе проточил врат и се стараеше да надникне вътре. Понеже аз съм любознателен по природа, запътих се към него, за да му помогна да надникне в храма, но като ме видя, той се стресна и бързо се отдалечи.

— Бледо и изпито ли беше лицето на този монах? — живо запита съдията.

— Не, Ваша Милост — отвърна Тао Ган, — той беше здравеняк с надменен поглед. Всъщност, стори ми се, че не прилича на истински монах.

— Тогава той не може да бъде човекът, който ме наблюдаваше през прозореца на брачната стая — каза съдията. — Сега имам една работа за тебе, Тао Ган. Знаем, че когато дърводелецът Мао Юан е напуснал къщата на доктор Джан, току-що му е било платено. Знаем също, че той е обичал да пие и да играе на комар. Възможно е да са го убили заради парите, защото в трупа не намерихме пукната пара. Подозирам, че доктор Джан е замесен в убийството му, но сме длъжни да проверим всички възможности. Сега иди, обиколи всички свърталища на комарджиите в града и разпитай за Мао Юан. Предполагам, че знаеш как да откриеш тези места! А ти, Ма Жун, иди още веднъж в кръчмата „Червеният шаран“ и попитай главатаря на просяците къде точно в Дзянбей е отишъл Мао Лу. В гостилницата за юфка той спомена, но аз забравих точното име на мястото. Хун, с какви въпроси ни предстои да се занимаем на обедното заседание на трибунала?

Ма Жун и Тао Ган напуснаха кабинета едновременно, а в това време Хун и Цяо Тай поставиха няколко папки на писалището.

В двора Тао Ган каза на Ма Жун:

— Доволен съм, че още сега трябва да събера сведения за дърводелеца. Защото новините се разпространяват бързо из престъпния свят и скоро ще стане известно, че работя за трибунала. Между другото, къде се намира тази кръчма — „Червеният шаран“? Смятам, че вече познавам града достатъчно добре, но такова място не съм срещал.

— Не си пропуснал нищо интересно! — отвърна Ма Жун. — То е една мръсна дупка, някъде оттатък рибния пазар. Хайде, желая ти успех!

Тао Ган се спусна в ниската част на града и навлезе в западния квартал. Мина през плетеница от тесни улички и се спря пред един малък зарзаватчийски магазин. Като си проправяше внимателно път между каците с кисело зеле, той измърмори някакъв поздрав на търговеца и тръгна към стълбата в дъното. На втория етаж беше тъмно като в рог. Опипвайки покритата с паяжини мазилка на стените, Тао Ган намери вратата. Отвори я и застана на прага, оглеждайки мъждиво осветената стая с нисък таван. Край една кръгла маса с вдлъбнатина за хвърляне на зарове в средата седяха двама души. Единият беше дебел мъж с безизразно лице и увиснали бузи. Главата му беше гладко обръсната. Той бе съдържателят на игралния дом. Другият беше слаб и силно кривоглед. Хората с такъв недостатък са твърде полезни като надзиратели на хазартните игри, защото ония, които лъжат, никога не могат да разберат дали са наблюдавани, или не.

— Това е брат Тао — каза дебелият без особен ентусиазъм. — Хайде, стига си висял там! Влизай! Още е рано за игра, но скоро ще надойдат хора.

— Не — каза Тао Ган, — сега много бързам. Надникнах само да видя дали дърводелецът Мао Юан не е тук. Искам да си прибера парите, които ми дължи.

Двамата мъже избухнаха в смях.

— В такъв случай — изкикоти се дебелият — ще трябва да биеш дълъг път, братко! Ще трябва да идеш чак на оня свят! Не знаеш ли, че старикът Мао е мъртъв?

Тао Ган изруга и седна в един разнебитен бамбуков стол.

— Така е, като нямам късмет! — рече ядосано той. — Точно сега, когато ми трябват пари! Какво се е случило с мръсника?

— Вече целият град знае — отбеляза кривогледият. — Намерили са го в будисткия храм с такава дупка на челото, в която можеш да си пъхнеш юмрука.

— Кой го е убил? — попита Тао Ган. — Бих могъл да намеря убиеца и да го изнудя да ми върне парите, при това с малка добавка за късмет!

Дебелият сбута с лакът съседа си. Двамата отново се разсмяха.

— Какво смешно има? — попита ядосано Тао Ган.

— Смешното, приятелю — отговори съдържателят, — е, че в това убийство вероятно е замесен Мао Лу. Ха сега, братко Тао, иди на Острова на трите дъба, за да го изнудиш!

Кривогледият се запревива от смях.

— Пак го хвана натясно, шефе! — извика той с кикот.

— Говорите глупости! — възкликна Тао Ган. — Мао Лу е собственият братовчед на дърводелеца!

Дебелият се изплю на пода.

— Слушай, братко Тао — рече той, — слушай внимателно, пък току-виж, си разбрал нещо дори и ти. Преди три дни, късно следобед, Мао Юан пристига тук. Току-що са му платили за работата и в ръкава му има пари. Намира добра компания. Късметът му работи и спечелва хубава сума. И кой пристига тогава? Братовчед му. Вярно е, че напоследък Мао Юан не припадаше от любов по тоя свой братовчед, но сега, с виното в търбуха и парите в ръкава, той го посреща, както се посреща брат след дълга раздяла. Двамата изпиват четири гърнета от най-доброто вино. После Мао Лу поканва братовчед си да похапнат някъде навън. Тогава ги видяхме за последен път. Разбираш ме, нали? Не искам да кажа нищо лошо за Мао Лу. Само изброявам фактите!

Тао Ган кимна с разбиране.

— Така е, като нямам късмет! — каза той унило. — Е, да си вървя по пътя!

Течно когато се надигаше да си тръгне, вратата се отвори и влезе един здравеняк, облечен в парцалив монашески халат. Тао Ган побърза да седне отново.

— Ха, ето го и монаха! — възкликна съдържателят. Човекът, когото нарекоха така, изсумтя и седна.

Съдържателят побутна към него чаша чай. Монахът плю на пода.

— Нямаш ли да ми предложиш нещо по-добро от тая помия? — грубо попита той.

Дебелият вдигна дясната си ръка и потри палеца и показалеца си. Монахът поклати глава.

— Няма го майстора! — кисело рече той. — Почакай да пребия от бой оня хлапак, тогава ще ти покажа богатство!

Съдържателят сви рамене и каза о безразличие:

— Засега ще пиеш чай!

— Струва ми се, че съм те срещал някъде — намеси се в разговора Тао Ган. — Не се ли видяхме пред будисткия храм?

Новодошлият го изгледа подозрително.

— Кое е това бостанско плашило? — попита той.

— О, това е брат Тао — отвърна съдържателят. — Добър момък, но не особено умен. А ти какво си правил в храма? Да не би наистина да си намислил да ставаш духовник?

Кривогледият се изсмя шумно. Монахът му кресна: „Стига с твоето глупаво кикотене!“, но съдържателят го изгледа остро и той продължи с по-спокоен глас:

— Е, сега съм ядосан, пък и няма защо да крия… Оня ден срещам онова приятелче, Мао Лу, при… къде беше? А, да… някъде близо до рибния пазар. Вижда се, че ръкавът му е натежал от пари! „Къде е дървото на съкровищата, братко?“ — питам го като приятел. „Там, откъдето съм взел това, има още много — казва ми той, — ти само иди да погледнеш в будисткия храм!“ И аз отивам там…

Монахът изгълта чая, направи гримаса на отвращение и продължи:

— И какво, мислите, намирам там? Един стар дърдорко, по-беден и от мене, и един ковчег!

Дебелият съдържател избухна в смях. Очите на монаха засвяткаха от ярост, но той не посмя да го наругае.

— Добре, добре! — каза съдържателят. — В такъв случай ще е най-умно да идеш до Острова на трите дъба заедно с брат Тао — той също иска да си поговори с Мао Лу!

— Значи оня е изиграл и тебе? — запита монахът малко по-жизнерадостно.

Тао Ган изруга в знак на съгласие.

— Много ми се иска да издоя оня хлапак, за когото говореше — сухо каза той. — Това ще бъде малко по-лесно, отколкото да се разправям с Мао Лу.

— Така си мислиш, братко! — кисело рече монахът. — Срещам го посред нощ, а той тича, като че ли самият Владетел на ада го гони по петите. Сграбчвам го за врата и го питам накъде тича, а той ми казва: „Остави ме!“ Виждам, че е богаташче, от ония, слаботелесните, дето ядат със сребърни пръчици. Разбирам, че е извършил нещо, което не е трябвало да върши. И така, тупвам го по главата, мятам го на рамо и го отнасям чак до дома…

Монахът шумно прочисти гърлото си и се изплю в ъгъла. Посегна за чайника, но размисли и продължи:

— Ама представете си, младежът отказва да ми каже каквото и да било! След всичкия труд, който си направих заради него! Такъв удобен случай за изнудване, а той не иска да говори!… При това съвсем не поради липса на убеждаване от моя страна! — добави той с коравосърдечна усмивка.

Тао Ган стана.

— Е — рече той с въздишка на примирение, — винаги е така с такива като нас, монахо! Само лош късмет и нищо друго! Ако бях здравеняк като тебе, довечера щях да припечеля тридесет сребърника. Както и да е, желая ти успех! — И той тръгна към вратата.

— Хей! — извика монахът. — Защо се разбърза? Тридесет сребърника ли казваш?

— Това не те засяга! — озъби му се Тао Ган и отвори вратата.

Монахът скочи, сграбчи го за яката и го върна обратно.

— Прибери си ръцете, монахо! — остро каза съдържателят. После се обърна към Тао Ган: — Защо не бъдеш по-разумен, братко Тао? Ако не можеш да свършиш тая работа сам, остави я на монаха и прибери една част от парите като посредник!

— Разбира се, че помислих и за това — каза сопнато Тао Ган. — Но както знаете, тук аз съм нов и не схванах точно името на мястото, където те се събират. Тъй като казаха, че им е нужен здравеняк, който умее да се бие, не ги разпитвах повече.

— Глупав кучи син! — възкликна монахът. — Тридесет сребърника! Помъчи се да си спомниш, мръснико!

Тао Ган сбърчи вежди. После вдигна рамене.

— Няма смисъл… Спомням си само, че споменаха думата „шаран“ или нещо подобно.

— Кръчмата „Червеният шаран“! — възкликнаха едновременно монахът и съдържателят.

— Точно така беше! — каза Тао Ган. — Но не зная къде е тази кръчма.

Монахът стана и хвана Тао Ган за ръката.

— Тръгвай с мене, братко! — каза той. — Аз зная къде се намира това място!

Тао Ган издърпа ръката си. После я протегна с дланта нагоре.

— Пет процента от спечеленото! — дрезгаво рече монахът.

Тао Ган тръгна към вратата.

— Петнадесет или нищо! — каза той през рамо.

— Седем за тебе и три за мене! — намеси се съдържателят. — Значи, разбрахме се. Отиваш там с монаха, братко Тао, и им казваш, че аз лично гарантирам, че той си разбира от работата. Хайде, тръгвайте!

Тао Ган и монахът излязоха и се запътиха към бедняшкия квартал на изток от рибния пазар. Монахът заведе Тао Ган в една зловонна, тясна странична улица и посочи вратата на разнебитена дървена барака.

— Ти влез пръв! — дрезгаво прошепна той.

Тао Ган отвори вратата. Погледна и въздъхна с облекчение. Ма Жун беше все още там, седнал в един ъгъл с предводителя на просяците. Освен тях в мизерно обзаведената стая нямаше никой.

— Здравей, братко! — поздрави сърдечно Тао Ган. — Водя ти точно такъв човек, какъвто е нужен на твоя началник.

Монахът се поклони с угодническа усмивка. Ма Жун стана и тръгна към него. Изгледа го от главата до петите и запита:

— За какво ли му е на моя началник тоя грозен песоглавец?

— Той знае твърде много за убийството в будисткия храм! — бързо рече Тао Ган.

Монахът отстъпи назад, но не достатъчно бързо. Преди да успее да вдигне ръце, Ма Жун му нанесе прав удар в сърдечната област и го просна по гръб през една малка маса. Но монахът бе изпадал в такива положения и преди. Той не направи опит да се изправи, а със светкавична бързина измъкна камата си и я хвърли към гърлото на Ма Жун. Ма Жун се наведе и камата се заби с тъп звук в касата на вратата. После той сграбчи малката маса и я стовари върху полувдигнатата глава на монаха, която се удари в пода. Нещастникът не мръдна повече.

Ма Жун развърза тънката верига, която носеше навита на кръста си. Обърна монаха с очи към пода и здраво върза ръцете му зад гърба.

Тао Ган рече възбудено:

— Той знае за Мао Юан и братовчед му повече, отколкото би признал, а освен това е и член на банда, която се занимава с отвличания.

Върху лицето на Ма Жун се появи широка усмивка.

— Хубава работа си свършил! — одобрително каза той. — Но как успя да доведеш мошеника тук? Мислех, че не знаеш тази кръчма…

— О — каза самодоволно Тао Ган, — разказах му една измислица и той сам ме доведе.

Ма Жун го изгледа косо.

— Имаш доста безобиден вид — каза замислено той, — но май си хитър за трима!

Без да обърне внимание на тази забележка, Тао Ган продължи:

— Неотдавна той е отвлякъл един младеж от добро семейство. Може би мръсникът е член на същата банда, за която съобщи Хан Юнхан! Да го накараме да ни отведе до убежището им! Тогава ще можем да докладваме на негова милост нещо интересно.

Ма Жун кимна. Той вдигна на крака припадналия мъж и го хвърли на един стол до стената. После викна на сивобрадия да донесе тамян. Старецът незабавно изчезна в задната стая и се върна с две горящи пръчки тамян, които излъчваха силна, остра миризма. Ма Жун изправи главата на монаха и доближи до носа му запалените пръчки. Скоро мъжът започна силно да кашля и киха. След това погледна към Ма Жун със зачервените си очи.

— Искаме да видим бърлогата ви, кучешка муцуно! — каза Ма Жун. — Говори! Как да стигнем до нея?

— Добре ще си изпатите, когато шефът разбере това! — каза монахът с пресипнал глас. — Ще ви изтръгне червата!

— Ти за нас не се грижи! — рече безгрижно Ма Жун. — Хайде, отговори на въпроса ми!

Той приближи горящите пръчки до бузата на монаха, който ги изгледа с ужас, и бързо замърмори някакви обяснения. Трябвало да се излезе от града по една пътека, която започвала някъде зад будисткия храм…

— Достатъчно! — прекъсна го Ма Жун. — Останалото ще ни покажеш сам на място!

Той каза на сивобрадия да донесе едно старо одеяло я да повика двама хамали с носилка.

С помощта на Тао Ган Ма Жун уви монаха от главата до петите в одеялото. Монахът се развика, че му било много топло, но Тао Ган го срита в ребрата и рече:

— Не се ли сещаш, че имаш температура, мръснико?

Натовариха монаха на носилката и потеглиха.

— По-внимателно, песоглавци! — развика се той.

Ма Жун изръмжа на носачите:

— Бъдете внимателни! Приятелят ми е тежко болен!

Щом стигнаха до боровата горичка зад будисткия храм, Ма Жун им каза да оставят носилката на земята и им плати. Изчака ги да си отидат и освободи монаха от одеялото. Тао Ган извади от ръкава си ивица пластир и залепи устата на монаха.

— Когато наближим мястото, спри и ни го посочи! — нареди му той.

Монахът с мъка се изправи на крака.

— Тези разбойници — обясни Тао Ган — имат специални свирки и други сигнали за тревога.

Ма Жун кимна и поощри монаха да действува бързо е добре прицелен ритник.

Монахът ги поведе по една пътека нагоре в планината. След известно време изостави пътеката и започна да си проправя път през гъстата гора. После спря и посочи с глава към една стръмна скала, която се виждаше през дърветата на неголямо разстояние пред тях. Тао Ган свали пластира от устата му и каза ядосано:

— Ние не сме любители на природата! Трябва ни къщата!

— Нямам къща — унило каза монахът. — Живея ей там, в една пещера.

— Пещера ли? — извика гневно Ма Жун. — Да не мислиш, че можеш да ни баламосваш! Заведи ни в свърталището на твоята банда или ще те удуша! — И сграбчи монаха за гърлото.

— Кълна ви се! — изхърка монахът. — Единствената банда, в която участвувам, е тази на комарджиите. Откакто съм дошъл на това проклето място, живея сам в една пещера.

Ма Жун — го пусна. Извади камата, която монахът бе хвърлил към него, погледна затворнически към Тао Ган и попита:

— Да го поокастрим ли?

Тао Ган вдигна рамене.

— Защо не? Но нека първо погледнем тази пещера! — рече той.

С треперещи крака монахът ги заведе до скалата. Настъпи храстите и зад тях се откри тъмен процеп, висок горе-долу колкото един човешки бой.

Тао Ган легна по корем и пропълзя вътре, стиснал между зъбите си тънък нож със зловещо острие. След малко се върна, вече изправен.

— Няма никой освен един разциврен хлапак! — разочаровано съобщи той.

Тао Ган влезе отново, а Ма Жун го последва, като влачеше зад себе си монаха. След като изминаха десетина-дванадесет крачки в тъмния проход, се озоваха в широка пещера, осветена от една пукнатина на тавана. Вдясно имаше грубо сковано дървено легло и смачкана кожена кутия. От другата страна, на пода, лежеше един младеж само с парче плат, увито около бедрата. Ръцете и краката му бяха вързани с въже.

— Пуснете ме, моля ви се, пуснете ме! — изхленчи той.

Тао Ган преряза въжетата. С голям труд младежът успя да се надигне и да седне. Видяха, че гърбът му бе изранен от бой.

— Кой те е бил? — сърдито попита Ма Жун. Младежът мълчаливо посочи към монаха. Ма Жун бавно се обърна към него и той веднага падна на колене.

— Моля ви се, недейте, Ваше Превъзходителство! — проплака той. — Този мръсник лъже!

Ма Жун го изгледа с презрение и каза студено:

— Ще те запазя за началника на стражниците, той ще се занимае с тебе с голямо удоволствие!

Тао Ган бе помогнал на момъка да седне на леглото. Той изглеждаше на около двадесет години. Главата му беше грубо обръсната, а лицето му бе сгърчено от болка. Но от пръв поглед личеше, че е образован човек от добро семейство.

— Кой си ти и как си изпаднал в това положение? — полюбопитствува Тао Ган.

— Този човек ме отвлече! Моля ви се, отведете ме оттук!

— Ще направим повече от това! — каза Ма Жун. — Ще те заведем при негово превъзходителство съдията!

— Не! — извика младежът, — Пуснете ме да си вървя!

Той се опита да стане.

— Я виж ти! — каза бавно Ма Жун. — Значи, ето каква била работата! Ще дойдеш с нас в трибунала, млади приятелю!

После Ма Жун викна на монаха:

— Ей, ти, щом не се числиш дори и към банда, която се занимава с отвличания, хич не ме е грижа кой ще ни види. Този път няма да те повиваме и да те носим!

Той вдигна едва протестиращия младеж от леглото и го постави с разкрачени крака върху шията на монаха. После наметна върху раменете му старо одеяло, взе от ъгъла една окървавена върбова пръчка и удари монаха през прасците.