Джудит Макнот
Ад и рай (29)

29.

Херцог Станхоуп настоя да има пищна сватбена гощавка и голям прием, на които да бъдат поканени всички знаменитости с неизбежния им антураж, за да се сложи край на клюките за миналото на Елизабет и Иън. В резултат тържеството се състоя в Монтмейн, а не в Хейвънхърст, тъй като там не можеха да се настанят хиляда души гости, а нямаше и покъщнина.

Елизабет бе застанала в единия край на балната зала, която армията от декоратори на Иън бе превърнала в градински кът с избуяли цветя и дори в другия край имаше миниатюрен градински павилион. Измъчено бягаше от образа на Уърдсуърт и от думите, които й наговори. И въпреки това се държа все едно всичко е нормално.

Щом усетеше сянката на страха, поглеждаше към Иън. През дългите часовете след венчавката откри, че така изчезваха всички съмнения и обвиненията на Уърдсуърт й се струваха абсурдни, каквито и бяха. Ако Иън не беше до нея, се държеше както се очакваше от нея — с блестяща светска усмивка заблуждаваше себе си и всички останали, че е лъчезарно щастлива и безгрижна младоженка. И колкото повече се вживяваше в ролята, толкова повече се чувстваше точно такава.

И тъй като Иън отиде да й донесе шампанско и бе задържан от приятели, Елизабет изцяло се посвети на гостите, които в безкраен поток се нижеха да поднасят своите благопожелания или да превъзнасят прелестната декорация и изумителната вечеря. Студенината, която й се стори, че усеща тази сутрин в църквата, сега си помисли, че е била плод на въображението й, и осъзна, че е имала погрешно мнение за повечето от тях. Наистина преди две години те не бяха във възторг от поведението и. А сега дали биха го одобрили? Като че ли повечето от тях бяха склонни напълно да забравят миналото.

Фактът, че те изкусно се преструваха, че никога нищо не се случвало, караше Елизабет да се усмихва, когато за сетен път оглеждаше божествено красивата декорация. Никой освен нея не подозираше, че балната зала е превърната в поразително копие на градината във вилата на Шарис Дюмон и че павилионът с увивните растения е копие на мястото, където с Иън за пръв път танцуваха валс през онази далечна нощ.

Недалеч от нея на една маса бяха седнали викарият, Джейк Уайли, Лусинда и херцог Станхоуп, който вдигна чаша и я поздрави. Елизабет му се усмихна. Джейк Уайли проследи безмълвния разговор и се усмихна.

— Не е ли изящна булката? — рече той не за пръв път. През последния час тримата мъже радостно се бяха поздравявали един друг за приноса им тази сватба да се състои и от изпитите наздравици взеха да стават по-общителни.

— Изключително изящна! — съгласи се Дънкан.

— Ще бъде превъзходна съпруга на Иън — каза херцогът. — Добре се справихме, господа — каза той и вдигна чашата си за още една наздравица. — За вас, Дънкан — поклони се той към него, — че успяхте да убедите Иън.

— За вас, Едуард — отвърна викарият, — за туй, че накарахте обществото да ги приеме. — После се обърна към Джейк: — За теб, стари приятелю, че отведе Атила и госпожица Трокмортън-Джоунс в селото.

Този тост със закъснение ги накара да си спомнят за гувернантката, която мълчеше и вдървено седеше до тях, а лицето й беше безизразно.

— И за вас, госпожице Трокмортън-Джоунс — каза Дънкан с дълбок, галантен поклон, — за това, че взехте онзи лаунданум и ми разкрихте истината за поведението на Иън преди две години. Това сложи началото на всички по-сетнешни събития, да си кажа правичката. Но вие — той повика един лакей, който поднасяше шампанското — нямате чаша, добра госпожо, за да вдигнете с нас наздравица.

— Аз не пия алкохол — осведоми го Лусинда. — Освен това, добри човече — допълни тя с високомерно изражение, което при силно въображение можеше да мине за усмивка, — също така не взимам и лаунданум.

И след това смайващо съобщение подбра невероятните си сиви поли и се запъти да вгорчава питието на друга компания. Зад себе си остави трима мъже, които се спогледаха и после изведнъж бурно се разсмяха.

Елизабет вдигна поглед към Иън, който й поднасяше шампанско.

— Благодаря — усмихна му се тя и вдигна чаша към Дънкан, Джейк и херцога, които се превиваха от смях.

— Изглежда, че отлично се забавляват — отбеляза тя.

Той разсеяно ги погледна и после отново се обърна към нея:

— Когато се усмихваш, си поразително красива.

Гласът му беше дрезгав, а очите му бяха сънливи и Елизабет се учуди за причината, когато той меко попита:

— Ще се оттегляме ли?

Въпросът му я накара да предположи, че се е преуморил. Самата тя копнееше за своята спалня, но тъй като не беше присъствала друг път на сватбено тържество, смяташе, че протоколът е един същ за всеки прием. А това означаваше, че домакините трябва да останат, докато не си отиде и последният гост. Тази нощ всички спални за гости щяха да бъдат заети, а за сутринта бе предвидена празнична закуска и лов.

— На мен не ми се спи, само малко съм изморена от безкрайните усмивки — му каза тя и млъкна, за да отговори на още един гост, който й помаха. И като погледна Иън, му предложи: — Денят бе дълъг. Ако желаете да се оттеглите, сигурна съм, че всеки ще разбере.

— Сигурен съм, че ще разберат — съгласи се той някак сухо и тя с учудване забеляза, че очите му изведнъж проблеснаха.

— Аз ще остана тук заради вас — предложи му. Очите му още по-силно заблестяха:

— Не мислите ли, че ако се оттегля сам, ще изглежда малко странно?

Елизабет знаеше, че ще изглежда нелюбезно, но чак пък странно! И тогава я озари идея и тя му каза насърчително:

— Оставете всичко на мен. Аз ще поднеса вашите извинения, ако някой попита.

Той леко се подсмихна.

— Питам само от любопитство: какво извинение ще измислите?

— Ще кажа, че не се чувствате добре. Или смятате, че ще ни хванат в лъжа, когато се появите съвсем бодър на закуска. — Тя помисли малко и прибави: — Ще кажа, че имате главоболие.

Очите му се разшириха.

— Много мило от ваша страна да се преструвате заради мен, милейди, но тази своеобразна лъжа ще ме принуди следващия месец непрекъснато да се дуелирам, за да защитя своята… своята… мъжественост.

— Защо? Мъжете не страдат ли от главоболие?

— Не — отвърна той с дяволита усмивка. — През първата си брачна нощ нямат главоболие.

— Не разбирам защо.

— Не разбирате ли?

— Не. И — въздъхна тя с леко раздразнение — не разбирам защо никой не си отива, вече стана много късно. Никога не съм била на сватбено тържество, но като че ли и гостите се измориха.

— Елизабет — каза Иън, като едва сдържаше смеха си, — на сватбените тържества не е прието гостите да си тръгват, преди булката и младоженецът да се оттеглят. Ако се огледате, ще видите, че моите пралели вече клюмат на столовете си.

— Ах! — възкликна тя искрено разкаяна. — Не знаех. Защо не ми казахте по-рано?

— Защото — отвърна й той, прегърна я през раменете и я поведе към вратата — исках да се насладите на всяка минута от нашия бал, дори ако трябваше да оставя гостите да заспят в храсталаците.

— Като стана въпрос за храсталаци — радостно го подкачи тя, като се спря на площадката, за да погледне за последен път „павилиона“ от дървета в големи саксии и гирлянди от цветя, които опасваха цялата зала, — всички бяха очаровани от идеята и казаха, че ще декорират с градини и павилиони балните си зали. Мисля, че сложихте начало на нова мода.

— Да можехте да видите лицето си — засмя се той и я поведе, — когато оценявате нещо направено от мен.

— Вероятно сме единствената двойка — отвърна му тя, като съучастнически и засмяно го загледа, — която е открила бал, като е започнала танца не от средата на залата, а в края.

Когато оркестърът бе засвирил валса, с който се откриваше балът, Иън я въведе в декорирания павилион и двамата дадоха оттам началото на бала.

— Имате ли нещо против да се оттегляме?

— Знаете, че нямам — отговори тя и тръгна след него по извитото стълбище.

Той спря пред спалнята й, отвори вратата и я притегли към себе си, но забеляза, че по коридора се задават две камериерки, натоварени със спално бельо.

— Има време — прошепна. — Цялото време е наше.