Джудит Макнот
Ад и рай (28)

28.

Възбудена и щастлива, Елизабет бе застанала пред голямото огледало в спалнята си на Промънад Стрийт. В стаята бяха още и четирите камериерки, които Иън бе пратил да й помагат. На вратата се показа друга камериерка и каза:

— Извинете, милейди, Бентнър ме изпрати да ви предам, че е пристигнал господин Уъртсуърт и настоява да се срещне с вас веднага.

— Идвам. — Елизабет се огледа за дреха, подходяща за пред посетител — мъж.

— А кой е Уъртсуърт? — попита Алекс, леко озадачена от идеята, че има нещо по-важно от сватбените приготовления.

— Агентът, който наех да открие какво се е случило с Робърт.

Уъртсуърт угрижено се въртеше с шапка в ръка, когато Елизабет влезе.

— Съжалявам, че ви безпокоя в деня на вашата сватба — веднага започна той, — но в действителност точно поради тази причина бързам. Мисля, че трябва да затворите вратата.

Тя потрепери и я затвори.

— Лейди Камерън — каза той с тревожен глас, — имам основание да смятам, че бъдещият ви съпруг е замесен в изчезването на вашия брат.

Елизабет се отпусна на дивана.

— Това е… абсурдно — изрече. — Защо говорите такива неща?

Той се обърна и я погледна право в очите.

— Знаете ли, че Иън Торнтън се е дуелирал с брат ви седмица преди да изчезне?

— О, за това ли става дума? — отдъхна си тя. — Да, зная, но никой не е пострадал сериозно.

— Точно обратното, Торнтън… простете, Кенсингтън е бил прострелян в ръката.

— Да, зная.

— Знаете ли, че брат ви е стрелял, преди да се обяви началото на дуела?

— Да.

— Оттук можете да си извадите заключение за настроението, което е завладяло Кенсингтън. Била му е причинена болка заради безчестната постъпка на брат ви и това е станало причина той да потърси възмездие.

— Господин Уъртсуърт — каза Елизабет е измъчена усмивка, — ако Иън… лорд Кенсингтън… е искал някакво жестоко възмездие, за каквото предполагам, че намеквате, той щеше да го получи още на дуела. Той е изключителен стрелец. Но независимо от това не се е възползвал от уменията си — продължи да го защитава, — защото не вярва, че разногласията могат да се разрешат с убийство при дуел.

— Така ли? — с неприкрит сарказъм попита агентът.

— Точно така — уверено потвърди Елизабет. — Лорд Торнтън сам ми разказа всичко това и имам причини да вярвам, че е истина — допълни, като си спомни случая с лорд Евърли.

— А аз имам причини да вярвам — също толкова уверено каза Уъртсуърт, — че на шотландеца, за когото ще се омъжвате — и той произнесе думата с презрението, с което много англичани се отнасяха към своите съседи, — окото му няма да трепне, ако трябва да отнеме човешки живот на дуел.

— Аз не…

— Убил е най-малко петима, за които със сигурност зная.

Елизабет преглътна.

— Сигурна съм, че… че е имал причини и че дуелът е бил честен.

— Ако това главно ви интересува… но както и да е, има и друго.

Дланите й се изпотиха. Искаше й се да стане и да излезе, но стоеше като парализирана.

— Какво имате предвид?

— Нека да повторим, ако обичате, какво знаем: Торнтън е бил ранен и справедливо разгневен от непочтеното поведение на брат ви по време на дуела.

— Зная… или поне го проумявам. Има смисъл.

— А знаете ли, милейди, че три дни след неуспешния опит на брат ви да убие Торнтън на дуел, се е опитал отново да го убие, този път на пътя за Мербълмеър?

Елизабет бавно се надигна.

— Грешите! Как можете да знаете такива неща? Защо Робърт изведнъж ще реши…

Гласът й се разтрепери. Точно три дни след дуела виконт Мондевейл оттегли предложението си и заедно с това угаснаха всички надежди за финансово осигуряване, а после и Робърт изчезна.

— Зная, защото чрез сведенията, които ми дадохте, проследих всяка стъпка на брат ви през седмицата, когато е изчезнал. Това е стандартна процедура, която ни води към разкриване на мистерията. Три дни след дуела брат ви е прекарал целия следобед в клуба „Найтбридж“, където се е показал много объркан и започнал да разправя, че ще убие Торнтън. Взел е пура от един познат и казал, че отива да търси жертвата си. Узнал, че Торнтън е в Лондон и има намерение да пътува за Дърлшър, което означава, че трябва да хване пътя за Мелбърмеър. Тъй като се е налагало да сменя конете, проверихме по странноприемниците, където се сменят коне, дали някой ще си спомни по нашите описания за Торнтън или за брат ви. В „Черния глиган“ извадихме късмет: конярчето си спомни много добре Торнтън, защото той му дал половин крона. Онова, което също много точно си спомни, беше, че до прозореца на каретата имало дупка и че кочияшът още треперел, защото няколко километра преди това на пътя изскочил ездач, който се опитал да застреля Торнтън през прозореца на каретата, за когото Торнтън казал, че е Робърт Камерън.

Два дни по-късно вашият брат разправил историята на стар приятел в „Найтбридж“. Твърдял, че Торнтън е съсипал вас и него и че ще го убие, преди той да се усети. Според един от конярите на Торнтън същата вечер брат ви го причакал по пътя за Лондон и този път успял да го рани в рамото. Торнтън се опитал да се защити и брат ви избягал в гората. Тъй като Торнтън не можел да го преследва с карета през гората, брат ви се измъкнал. Но на следващия ден, след като излязъл от клуба, внезапно изчезнал. Казахте, че всичките му вещи си стоели в стаята му. Какво ви говори това, лейди Камерън? — попита той грубо.

Тя преглътна отново, като не искаше да се замисля за нищо друго освен за онова, което вече знаеше.

— Говореше се, че Робърт бил обсебен от идеята да отмъсти за мен и че методите му не били… не били особено… особено честни.

— Торнтън някога споменавал ли ви е нещо?

Елизабет поклати глава и добави:

— Темата за Робърт е болезнена за нас. Не я обсъждаме.

— Вие не ме слушате, милейди — избухна той. — Не желаете да си извадите очевидните заключения. Смятам, че Торнтън е отвлякъл брат ви или нещо още по-лошо, за да не го издебва повече.

— Ще го попитам — извика Елизабет и почувства, че главата й започва да бучи.

— Няма да направите нищо подобно — заплаши я Уъртсуърт. — Имаме шанс да открием какво се е случило само ако Торнтън не знае, че го следим. Ако не успеем, тогава ще ви помоля да му кажете каквото знаете, а ние ще наблюдаваме реакциите му. Но ще постъпим така само ако не успеем. — И най-накрая завърши със съчувствие: — Съжалявам, че ще бъда причина да понесете още клюки, но почувствах, че трябва да ви уведомя, преди да се омъжите за този ужасяващ шотландец.

Произнесе отново „шотландец“ подигравателно и както бе изтормозена до дъното на душата си, тази глупост я накара да настръхне.

— Престанете да произнасяте „шотландец“ по този обиден начин — изкрещя тя. — Иън — лорд Торнтън — е наполовина англичанин — добави почти обезумяла.

— Това означава само, че е половин варварин — отговори Уъртсуърт с унищожителна логика. После смекчи малко тона си, когато погледна пребледнялото красиво момиче, което дръзко се взираше в него. — Вие не знаете какви хора са те. Сестра ми се омъжи за един такъв и не мога да ви опиша в какъв ад превърна той живота й.

— Иън Торнтън не е вашият зет!

— Не, не е — сопна се агентът. — Торнтън е човек, който е натрупал началното си богатство от хазарт и неведнъж е обвиняван, че е измамник! Преди дванайсет години — това за никого не е тайна — спечелил право на собственост с нотариален акт на малка златна мина при игра на карти с един бял заселник на някакво пристанище по време на първото си пътешествие. Мината била богата и миньорът, който половината си живот промивал злато там, се опитал да обвини Торнтън. Заклел се, че годеникът ви мами на карти и знаете ли какво се е случило?

Елизабет поклати глава.

— Вашият половин шотландец го убил най-хладнокръвно. Чухте ли ме? Убил го. Това е всеизвестно, казвам ви.

Тя започна неудържимо да трепери.

— Дуелирали са се и този варварин го е убил.

Думата „дуел“ се стовари върху Елизабет като обезболяващ и вцепеняващ наркотик. При дуел не се говори за хладнокръвно убийство.

— А дали… дали е бил честен дуел?

Уъртсуърт вдигна рамене.

— Според слуховете такъв е бил, но това са само слухове.

Елизабет скочи на крака, но гневният упрек в очите й не можа да прикрие опасенията й.

— Вие премълчавате слуховете, които го оневиняват, и се осланяте изцяло само на злостните. Как искате да ви повярвам!

— Моля ви, милейди — отвърна той с искрена тревога, — само се опитвам да ви докажа колко безразсъдно е да се омъжите за този човек. Умолявам ви, откажете се. Трябва да изчакате.

— Това ще реша аз — гордо и гневно вдигна глава тя, за да прикрие уплахата си.

Гой видимо се разочарова и най-накрая каза:

— Ако сте толкова безразсъдна, за да се омъжите днес и този човек, моля ви, поне не му казвайте какво съм разкрил и както досега избягвайте да разговаряте за Робърт Камерън. Ако не ме послушате, рискувате живота на брат си, ако все още е жив.

Елизабет заби нокти в дланите си, за да не припадне.

— Какво говорите? — сподавено извика. — Това са безсмислици. Ще попитам Иън. Така ще му дам възможност да отрече тези клевети, да обясни, да…

Уъртсуърт изпадна в паника, сграбчи я за раменете и я раздруса.

— Чуйте ме — изрева той, — ако го направите, може да станете причина за убийството на брат ви. — Той сам се притесни от грубостта си, отдръпна ръцете си, но тонът му си остана все така заплашителен: — Вижте фактите, ако не приемате моите доказателства: годеникът ви току-що е признат за наследник на една от най-високите титли в Европа. Ще се жени за вас — красива жена с графска титла, която щеше да бъде недостижима за него само допреди няколко седмици. Нима мислите, че той ще рискува всичко това, като разреши брат ви да бъде открит и доведен тук, за да свидетелства срещу него? Ако брат ви не е убит, ако Торнтън го е пратил да работи в някоя от мините му или на някой от корабите му и ако вие започнете да го разпитвате, няма да му остане голям избор, освен да се отърве от доказателствата. Чувате ли ме, лейди Камерън? Разбрахте ли ме?

Елизабет кимна.

— Тогава ви пожелавам приятен ден и ще продължа разследването. — Той се спря до вратата и погледна към момичето с наведена глава и призрачно бледо лице. — За ваше добро, не се омъжвайте за този човек, поне докато не разберем със сигурност истината.

— И кога ще стане това? — попита тя отчаяна.

— Кой знае? Месец, може би година. А може би никога. Ако противно на всякакъв разум днес се венчаете за него, поне заради сигурността на брат ви запазете мълчание. Вие също може да се окажете в опасност, ако е виновен и се изплаши да не го разкриете.

Когато той си замина, Елизабет се свлече на дивана и затвори очи, като едва преглъщаше риданията си. В главата й кънтеше гласът на Уъртсуърт. В душата си виждаше Иън, който й се усмихваше и с дрезгав глас, преливащ от копнеж, й нашепваше: „Обичай ме, Елизабет!“ После видя сцената с чичо й, стиснатата му челюст, яростта му. Спомни си и сцената в зимната градина, когато Робърт се нахвърля върху тях и каза, че Елизабет вече е сгодена; Иън я бе погледнал унищожително.

Но на дуела не бе наранил Робърт. Въпреки че е бил в правото си, е запазил желязно самообладание. Елизабет изтри сълзите си. Имаше чувството, че е разкъсана на парчета.

Пред очите й се появи лицето му, сурово и мрачно, но щом се усмихнеше по неговия характерен ленив начин, имаше момчешко излъчване. Видя очите му — леденостудени в Шотландия; пламтящи, когато ги впи в чичо й; усмихнати, когато дойде в Хейвънхърст.

Но това, което заглуши съмненията й, бе гласът му — дрезгав, с богат, неустоим тембър: „Обичай ме, Елизабет.“

Тя бавно се изправи и макар да беше още смъртнобледа, бе взела решение. Ако Иън бе невинен и тя се откажеше от брака, той щеше да полудее; тя дори нямаше да може да изложи причините за постъпката си и той никога не би й простил. Ако се омъжеше за него, следвайки интуицията си, навярно никога нямаше да научи какво се е случило с Робърт. А може би Иън щеше да бъде оправдан или пък един ден тя щеше да открие, че се е омъжила за чудовище, за убиец.

Александра погледна бледото лице на приятелката си и веднага се завтече да я прегърне.

— Какво има, Елизабет? Лоши новини ли? Кажи ми, моля те, едва се държиш на краката си.

Елизабет искаше да й каже, щеше да й каже, но се страхуваше, че Александра ще настоява да отменят сватбата. Твърде трудно взе решението и нямаше да понесе повече разговори по този въпрос. Вярваше на Иън и много й се искаше Алекс да го приеме, след като тъкмо бе започнала да го харесва.

— Няма нищо особено — неохотно отвърна. — Поне засега. Господин Уъртсуърт се интересуваше за още подробности относно Робърт и за мен е мъчително да говоря за него.

* * *

Булката стоеше в църквата, а шаферките и Александра раздипляха шлейфа й. Елизабет очакваше церемонията на пръв поглед спокойно, но лошите предчувствия я разкъсваха, макар и да се убеждаваше, че това са само нерви преди венчавката.

Погледна през вратата към препълнената катедрала. Сред множеството нямаше нито един неин роднина, нито един мъж, който да я отведе до олтара. Там съзря Джордан Таунсенд, който пристъпи и зае мястото си, а зад него бе Иън — висок, тъмен, надвишаващ всички по ръст. Не се бе родил онзи, който би могъл да го принуди да спази тяхното споразумение, ако той реши да го пренебрегне. Дори съдът ще бъде безсилен.

— Елизабет! — нежно я повика херцог Станхоуп и й подаде ръката сп. — Не се страхувай, дете — каза той меко, като се усмихваше, взрян в огромните й очи. — Ще свърши, преди да го осъзнаеш.

Началните звуци на органа мощно разтърсиха пространството, после затихнаха и ето че Елизабет тръгна по пътеката между редиците. Стотици очи се впериха в нея и тя се попита колко ли от тях все още си спомнят разгласяването на „връзката“ им с Иън и вече умуват след колко ли месеца ще се появи бебето.

Много от лицата бяха сърдечни и все пак, както забеляза, смутени. Едната сестра на херцога й се усмихна, когато мина покрай нея; другата й хвърли остър поглед. Роди Кърстеърс най-безочливо й намигна и у нея се надигна истеричен смях, заглушен от паника и смут. Иън също я наблюдаваше с непроницаемо изражение. Само викарият, ведро спокоен, чакаше с отворен требник в ръце.