Джудит Макнот
Ад и рай (12)

12.

Джейк отвори очи и объркано примигна срещу ослепителните слънчеви лъчи, които нахлуваха през един прозорец високо над главата му. Претърколи се в неудобното и като че ли чуждо легло и осъзна къде се намира едва когато се озова срещу огромно черно животно. То бе присвило уши и с оголени зъби се мъчеше да докопа ухото му през пречките на преградата.

— Ах, ти, проклет канибал! — изруга той злонравния кон. — Дяволско изчадие! — продължи да ругае и ритна дървената преграда, за да сплаши животното. — Ох, по дяволите! — изстена от болка.

Най-накрая седна в импровизираната си постеля, прокара пръсти през гъстата си рижа коса и се намръщи, когато видя стръкчетата сено, които останаха в ръката му. Кракът го болеше и главата го цепеше от виното, което изпи снощи.

Стана, обу си ботушите и оправи ризата си, потръпващ от утринния хлад. Преди петнайсет години, когато се хвана на работа в малкото стопанство, тук му беше спалнята. Но след като спечели покрай Иън някоя и друга пара, оцени предимствата на пухеното легло и фините чаршафи.

— От дворец та в обор — мърмореше той на излизане от плевнята.

Когато мина покрай отделението на Атила, конят едва не го ритна.

— За теб, проклето животно, никаква храна! — изръмжа той и с умиление нахрани другите два коня пред възмутения поглед на черния Атила. — Рано сутрин ми развали настроението. Ако се поразвеселя, може и да те нахраня… — Разтревожен, престана да бъбри, тъй като видя, че расовият кон на Иън си държи особено единия крак. — Ела, Мейхъм — напевно му прошепна той, — дай да видим това копито!

Отлично дресираното животно, което печелеше всяко състезание, а потомъкът му спечели първото място на последните състезания в Хитън, не оказа ни най-малка съпротива, когато Джейк вдигна копитото му и се наведе да го огледа.

— Забило ти се с едно камъче — каза мъжът на животното, което го слушаше с щръкнали уши.

Джейк се огледа за някакъв инструмент, за да извади камъчето. На една греда откри шило.

— Това ще свърши работа — прошепна той на коня, отново се наведе и вдигна копитото му. Внимателно подхвана камъчето и го измъкна. — Оправихме го — доволно сумтеше той, но в следващия миг нададе вой, тъй като черният кон най-сетне бе докопал задника му през пречките на преградата. Джейк скочи на крака и се надвеси, за да цапардоса Атила. Но конят се отдръпна и както се стори на Джейк, го погледна самодоволно.

— Ще ти дам да се разбереш — вбесен размаха той юмрук, но изведнъж осъзна каква глупост е да се ядосва на безсловесната твар.

Разтри задните си части и предпазливо зае позиция откъм стената. Отново повдигна копитото на Мейхъм, за да провери дали добре го е почистил. Когато докосна мястото, където се бе загнездило камъчето, конят трепна от болка.

— Боли ли те? — нежно му говореше той. — Не е за чудене, бая голям беше камъкът, пък ти вчера хич не се издаде, че си ранен.

После повиши глас и като потупваше дорестия жребец по хълбока, продължи да му говори гальовно, без да сваля поглед от Атила:

— То е защото си чистокръвен аристократ и си храбър, а не долно, подло добиче, което не заслужава да седи до теб даже в конюшнята.

Атила не показа никакво разкаяние, което още повече ядоса Джейк.

Когато влезе в къщата, Иън седеше на масата с чаша димящо кафе в дланите си.

— Добро утро — поздрави той Джейк и с интерес загледа смръщената му физиономия.

— За теб може и да е добро, но за мен не е. Спах премръзнал до едно животно, което си бе внушило, че ставам за ядене, и най-накрая успя да ухапе задника ми. На всичкото отгоре — ядосано допълни той и като си наля кафе от чайника на печката, погледна приятеля си, който очевидно се забавляваше — твоят кон е окуцял.

След тази тирада Джейк се тръшна на стола до Иън и отпи голяма глътка горещо кафе, без да мисли какво прави. Очите му изхвръкнаха, а челото му се покри с капчици пот.

Усмивката на Иън помръкна.

— Какво е станало с коня?

— Беше му се забило камъче в едното копито.

Младият мъж бързо стана, за да отиде в плевнята.

— Не скачай, оправих го. Остана само натъртеното.

* * *

Докато се миеше, Елизабет долавяше неясни мъжки гласове, идващи от кухнята на долния етаж. Негостоприемният й домакин тази сутрин бе оставил пред вратата две кани топла вода и куфарите, които тя издърпа в стаята. И преди да ги отвори, знаеше, че ефирните й рокли не бяха подходящи за подобно място.

Избра най-семплата — бяла ленена, с висока талия, с бродерия от розови рози и зелени листенца по краищата и на маншетите на бухналите ръкави. Имаше и нещо като шлейф със същата бродерия, който тя махна, защото не знаеше как да го носи.

Напъха се в роклята и с големи усилия успя да закопчае безбройните малки копченца на гърба. Застана пред малкото огледало над умивалника, за да се огледа, и прехапа устни — фигурата й бе станала по-женствена и корсажът й беше доста опънат.

— Прекрасно — промърмори на глас, но колкото и да го подръпваше, той си оставаше все така — тесен. — Е, през този сезон са модерни такива рокли — осведоми тя отражението си в огледалото.

После взе няколко панделки за коса, но не можеше сама да ги вплете. В Лондон, когато за последен път бе носила тази рокля, Бърта й бе правила съответната прическа, а в Хейвънхърст тя изобщо не се занимаваше с прически. Гъстата й коса свободно падаше на буйни къдрици.

След известно колебание среса набързо косата си и я върза на тила с бродираните панделки. Повече нямаше какво да направи и отново се обърна към огледалото. Тя не съзнаваше красотата си — огромните зелени очи, искрящата от здраве кожа, всичко онова, заради което мечтае всеки мъж, както отбеляза Джейк. Огледа се, видя, че всичко е на мястото си, и повече не помисли за това как изглежда. Седна на леглото си и се зае да анализира събитията от вечерта, както правеше всяка сутрин. Въпросът, който най-много я смущаваше, бе относително маловажен — твърдението на Иън, че е получил записка от нея с покана за среща в зимната градина. Вероятността да лъже според нея бе малка, защото, доколкото познаваше Иън Торнтън, той бе безцеремонен и едва ли би спестил истината, за да се хареса на приятеля си. Затвори очи и се опита да си припомни какво точно каза онази вечер. Беше нещо от рода на: „И кого очаквате след тази бележка — престолонаследника ли?“

Тогава си помисли, че споменава бележката, която сама бе получила. Но той твърдеше, че е получил покана за среща. Освен това я укори за почерка й, който според нейните учителите бил „изискан почерк на образован човек — чест за всеки възпитаник на Оксфорд!“. Защо Иън Торнтън ще споменава почерка й, освен ако наистина вярва, че бележката, която бил получил, е от нея. Може би наистина е луд, но Елизабет не го допускаше. След това си напомни, че когато станеше въпрос за него, тя не можеше да мисли трезво. Нямаше какво да се чуди! Ето, че и сега, вече пораснала и помъдряла, се обърка, когато той внимателно впери златистите си очи в нея. С цената на живота си тя не можеше да проумее поведението му. Навярно все още не бе простил на Робърт заради това, че наруши правилата на дуела и го простреля. Сигурно бе така, реши и се захвана с далеч по-сложния проблем.

Двете с Лусинда бяха хванати в капан, но техният домакин не го знаеше, а Елизабет до болка се срамуваше да признае този позорен факт. Не би го понесла. Ето защо трябваше да измисли начин как да остане тук една седмица без сътресения и в относителна хармония. За да преживее това изпитание, не трябваше да обръща внимание на необяснимата му враждебност, а да приема всеки миг естествено, без да си спомня миналото и без да очаква нещо от бъдещето. После щяха спокойно да си заминат. И Елизабет тържествено се закле, че каквото и да се случи през следващите седем дни, вече никога няма да му разреши да я вбесява. Толкова много я разстрои последния път, че изгуби представа за истинските факти.

Оттук нататък нещата щяха да бъдат различни. Щеше да се държи уравновесено и учтиво, независимо колко грубо и оскърбително би му хрумнало да се отнася с нея. Не беше вече девойчето, което той можеше да съблазни, нарани или разгневи. Щеше да му го докаже и да му даде великолепен пример как се държат благовъзпитаните хора.

След като взе това решение, тя тръгна към стаята на Лусинда. Тя вече бе облечена, по черната й рокля нямаше и следа от вчерашния прах, косата й бе пригладена във вечния й кок. Седеше до прозореца с изправен гръб и замислено изражение.

— Добро утро — поздрави Елизабет и тихичко затвори вратата.

— Хм! О, добро утро, Елизабет!

— Искам да ти кажа — започна тя — колко съжалявам, че те домъкнах тук и те подложих на подобно унижение. Поведението на господин Торнтън е необяснимо и непростимо.

— Предполагам, че… е бил изненадан от неочакваното ни появяване.

— Изненадан ли? — зяпна я Елизабет. — Той беше полудял. Сигурно се чудиш как съм могла да имам нето общо с него — взе да обяснява тя, — но ако трябва да ти отговоря честно, и аз не зная.

— Не мисля, че е толкова непонятно — отговори Лусинда. — Той е изключително красив.

Девойката нямаше да се удиви повече, ако тя беше казала, че е добродушен човечец.

— Красив! — възкликна невярващо. — Не мога да не отбележа, че си прекалено любезна и толерантна.

Стана и преценяващо погледна Елизабет.

— Не бих описала моето поведение като „любезно“ — отговори замислено тя. — По-скоро бих казала, че така е по-удобно. Корсажът на роклята ви е отеснял, но така ви стои по-привлекателно. Ще слизаме ли за закуска?