Джоана Линдзи
Нежен бунт (8)

Глава осма

Тази сутрин времето беше чудесно, като по поръчка. Ездачите в Хайд Парк в сравнително ранния час бяха три пъти повече от обикновено. Следобедите са време за разходка. Всякакви екипажи, каквито човек може да си представи, се разхождат бавно по алеите. Сутрините не са за срещи с приятели и познати. Подходящи са за тренировки. Тогава не е нужно да се спираш за поздрав или разговор, както се случва следобед.

Антъни Малъри се отказа от обичайния си бесен галоп и яздеше в лек тръс. Рийгън яздеше наравно с него, но той се съмняваше дали нейната игрива кобила би могла да мери сили с буйния му жребец. Тя настояваше да се разходят заедно, затова той се принуди да намали темпото.

След снощния разговор предчувстваше причината, поради която Реджи настоя да яздят заедно. Но в никакъв случай нямаше желание да обсъждат младата дама. Когато племенницата му намали скоростта и помаха на Джеймс и Джереми, без да пожелае да се присъедини към тях, той разбра, че няма да се измъкне от предстоящия разговор. Малкото съкровище понякога ставаше досадно настоятелно.

— Мислех, че ще бъдем сами, когато те помолих да пояздим заедно — започна Рийгън. В тона й се долавяше леко раздразнение. — Мога да разбера защо Джереми пожела да дойде с нас. Но чичо Джеймс… Той рядко става преди пладне.

Всъщност Антъни беше измъкнал насила брат си и племенника си от леглото, за да го придружат. Но това не осуети желанието на Реджи да разговарят. По дяволите Джеймс! Той трябваше да знае много добре, че единствената причина, заради която е тук, е да поддържа неангажиращ разговор. Но ето, той се отдалечаваше в тръс с шеговита усмивка. Антъни невинно сви рамене.

— Какво мога да кажа аз? Джеймс определено е променил навиците си, откакто е станал баща. Но не се ли случи същото и с онзи негодник, за когото ти се омъжи?

— Негодник! Защо трябва винаги да критикуваш Никълъс, след като твоето собствено държание не е по-различно. — Тя пристъпи направо към въпроса. — Тя е наполовина шотландка, нали знаеш?

Той изобщо не благоволи да попита коя и отговори равнодушно:

— Нима?

— О, те се славят с ужасния си характер.

— Добре, сладурче — въздъхна той. — Какво се върти в главичката ти, за което се чувстваш длъжна да ме предупредиш?

Тя сбърчи вежди. Погледна го настойчиво със сините си очи.

— Интересуваш ли се от нея, Тони?

— Да не мислиш, че вуйчо ти съвсем се е смахнал?

Тя се изсмя:

— Разбира се, че се интересуваш от нея. Както и още дузина други мъже. Това беше много глупав въпрос от моя страна. Следващото, което искам да знам, е дали имаш намерение да предприемаш нещо.

— Това, моето момиче, не е твоя работа. — Тонът му беше нежен, но категоричен.

— Знам. Мисля, че искаш да научиш нещо повече за нея, преди да решиш дали да я преследваш.

— Ще ми разкажеш ли цялата й биография? — сухо попита той.

— Тони, не ставай заядлив. Тя е дошла в Лондон, за да се омъжи.

— Вече чух тези ужасни новини от самата дама.

— Искаш да кажеш, че вече сте разговаряли? Кога?

— За твое сведение снощи в градината.

Тя ахна:

— Ти не си…

— Не съм.

Рийгън въздъхна с облекчение. Но веднага беше обхваната от нови притеснения. След като дори и това, че търси партия за женитба не може да отклони Антъни, то тя е обречена.

— Вероятно осъзнаваш колко е сериозна? Тя смята да се омъжи до края на месеца. О, изобщо не повдигай вежди. Не става въпрос за това. Всъщност по отношение на опита й с мъжете тя прилича на шестнадесетгодишна.

— Е, това не мога да повярвам.

— Видя ли? Нищо не знаеш за нея, а искаш да разрушиш живота й. В действителност тя е живяла изключително затворено. След смъртта на родителите й е била отведена от дядо си във Високите планини. Очевидно е прекарала всички години в грижи за него и досега не е имала време да мисли за брак. Знаеше ли това?

— Разговаряхме малко, Реджи.

Забеляза как той се мъчи да потисне раздразнението си.

— Баща й не бил потомствен граф. На вуйчо Джейсън няма да му хареса…

Антъни я прекъсна:

— Миличка, не ме интересува черния списък на брат ми. Не съм длъжен да му давам обяснения.

— Имам да ти казвам още нещо. Тя е наследница. Дядо й е бил нелепо богат. Всичко е завещал на госпожица Рослин. Тази малка новина все още не е достигнала до ушите на всички. Но представяш ли си какво ще се случи, ако тя не се омъжи, преди да се разчуе?

— Всички лондонски мошеници ще изпълзят от бърлогите си, за да я преследват — рязко отвърна Антъни.

— Точно така. Но за щастие тя вече има предвид някои господа. Доколкото разбирам, проблемът е да научи колкото се може повече, преди да се спре на някой от тях. Трябва да попитам Никълъс какво знае за тукашните мъже.

— След като знаеш всичко това, мила госпожо, кажи за какво е това проклето бързане да се омъжи?

О, той определено изглежда заинтригуван. И то толкова много, че дори не усеща как издава раздразнението си. Интересът му стресна Рийгън. Никога преди това не го бе виждала толкова развълнуван от жена. Имаше прекалено голям избор, а той определено показваше повече от интерес към тази. Трябва да преосмисли виждането си по въпроса.

Тя предложи колебливо:

— Свързано е с обещанието, което е дала пред смъртния одър на дядо си. Затова толкова бърза да си намери съпруг. Според приятелката й Франсиз Гренфел, ако не беше обвързана с думата си, никога не би се омъжила. Искам да кажа, че такова съчетание не се среща често — една толкова богата, красива и свободна в най-хубавия смисъл жена.

Наистина, това беше необичайна ситуация. Антъни не можа да го осъзнае в момента, защото името Гренфел го притесни.

— Колко е близка с Франсиз Гренфел?

Въпросът смути Рийгън:

— Защо?

— Госпожа Франсиз беше една от младежките грешки на Джордж. Това не се повтори повече.

— Разбира се, че не — каза тя на един дъх. — Имаш предвид добрия стар Джордж, твоя най-добър приятел, който толкова много ме дразнеше? Този ли Джордж?

Изненадата й го накара да се засмее.

— Същият. А ти още не си отговорила на въпроса ми.

— Не виждам какво значение може да има това. Толкова са близки, колкото могат да бъдат две приятелки.

— Това значи всички проклети доверявания и всякакви такива! — той почти проплака.

Проклятие! Антъни все още чуваше дрезгавия глас, с който му довери: „Предупредена съм за мъже като вас“. Той беше помислил, че тя го дразни. Сега разбра откъде идват тези отвратителни предупреждения. Тя изобщо не беше го дразнила. Винаги щеше да бъде нащрек. Никога нямаше да забрави нещастието на приятелката си. Внезапно му се прииска да удуши Джордж Армхърст за младежкото му неблагоразумие. Дяволите да го вземат!

Рийгън видя потъмнелия му поглед и загуби желание да продължи разговора. Никой не би се осмелил да разговаря толкова дръзко с него.

— Тони, нали разбираш, че ако нямаш намерение да направиш голямата стъпка, с която да изненадаш цял Лондон и да очароваш семейството, настина трябва да я оставиш на мира.

Той изведнъж се разсмя.

— За бога, скъпа, кога се превърна в будната ми съвест?

Тя се изчерви.

— Е, никак не е справедливо, нали знаеш. Съмнявам се дали на света има жена, която да не можеш да съблазниш, ако пожелаеш.

— Преувеличаваш способностите ми.

— Знам какво опустошително въздействие може да има чара ти. Но аз много харесвам Рослин Чадуик. За нея е много важно да изпълни обещанието, независимо каква е причината. Ако се намесиш, ще я нараниш и дори нещо повече.

Той се усмихна обичливо.

— Твоята загриженост за някой, с когото си се запознала съвсем наскоро е похвална. Но е малко преждевременна, не мислиш ли? Освен това тя не е толкова глупава. Независима е и сама може да се грижи за себе си. Ти самата каза същото. Не мислиш ли, че е достатъчно голяма и разумна, за да се пази от такъв женкар като мен? Разбира се, ако пожелае да се пази.

— Думата „пожелае“ ме плаши до смърт — изстена тя. В отговор чу само смеха му.

— Снощи ти поговори доста дълго с нея. Не стана ли случайно дума за мен?

Господи, този въпрос доказва, че упорито се интересува от нея дори след всичко, което чу.

— Ако трябва да бъда искрена, ти беше единственото нещо, което обсъждахме. Това не е необичайно. Снощи всички говориха за теб. Убедена съм, че тя беше чула доста клюки, преди да отида при нея.

— Добре ли ме нарисува, миличка?

— Да, но тя не се продава така лесно. Предполагам, че ще бъдеш възхитен да узнаеш, че колкото прикриваше равнодушието си, толкова по-лесно прозираше интересът й към теб. Както и ти не можеш да скриеш своя към нея. — Тази забележка предизвика ослепителна усмивка. — О, скъпи, не трябваше да ти казвам това. Но понеже съм започнала, трябва да добавя, че въпреки интереса й към теб, тя продължава да си търси подходящ за брак господин. Може и да си я впечатлил, но това не е променило плановете й.

Рийгън нямаше какво да добави повече. Разбра, че нищо не е в състояние да го обезкуражи. Никога досега не беше се опитвала да се намесва в любовните му авантюри. Безпредметно бе да го прави и сега. Той ще действа така, както винаги е намирал за добре. Вуйчо Джейсън се беше мъчил години наред да го обуздава в разгулния му начин на живот. Но всичко завършваше катастрофално. Какво я беше накарало да помисли, че този път тя ще успее?

Изведнъж осъзна колко глупаво се е държала. Опитваше се да промени качества, които толкова харесваше у вуйчо Тони. Той беше очарователен развратник. Той си беше такъв и точно затова беше любимият й вуйчо. Вярно, беше оставил безброй разбити сърца зад гърба си. Но това беше само защото жените не можеха да устоят, влюбваха се в него, макар че той никога не гледаше сериозно на връзките си. Правеше ги щастливи и доволни. А това си струваше.

— Надявам се, че не се сърдиш, че си пъхам носа, където не трябва? — тя се усмихна с най-чаровната си усмивка.

— О, това носле е толкова хубаво.

— Да, но твърде любопитно в момента. Съжалявам, Тони, наистина съжалявам. Аз просто мислех… Е, няма значение. Досега си се оправял без съветите ми. Предполагам, че и сега…

Рийгън не довърши. Погледът й бе привлечен от един великолепен черен жребец, които се носеше в лек галоп, за да може наравно с него да препуска и едно пони. Вътрешно изстена, виждайки кой е на гърба на това силно животно. Какъв ужасен късмет! Как попаднаха точно на нея сред толкова много ездачи.

Тя погледна Антъни, за да види дали е забелязал госпожица Рослин. Разбира се, че я беше забелязал. Ако не беше видял вече превъзходния жребец, то ирландско зеленият й костюм за езда и ярко осветената от слънцето коса не можеха да не привлекат погледа му. Лицето му доби толкова разбираемо изражение, че просто беше неудобно да го гледа човек.

Боже господи, никога досега не го беше виждала да гледа така някоя жена. А беше го виждала с дузини красавици. Снощи я беше гледал втренчено, преднамерено, играеше на прелъстяване с очите си. Но това беше различно. Сега погледът му приличаше на този, с който Никълъс понякога поглеждаше Рийгън — със страст и нежност.

Тя се почувства като глупачка от опита си да го разубеждава. Беше очевидно поне за нея, че се случва нещо специално. Нямаше ли да бъде прекрасно, ако излезе нещо истинско от това?

Намеренията й се промениха окончателно. Сега вече се чудеше как би могла да помогне тези двамата да се съберат.

Антъни имаше свои идеи.

— Би ли постояла за малко тук, Реджи, докато аз поднеса почитанията си на дамата?

Очите й говореха: „Само през трупа ми!“. Той въздъхна дълбоко:

— Добре, ела с мен тогава. Дължиш ми го.

Антъни препусна напред, без да дочака съгласието й.

Препречи пътя на Рослин. Надяваше се Реджи да го остави поне за няколко минути насаме. Това вече нямаше значение. Пустият Джеймс избра точно този момент да се върне и провери защо още се бавят и успя пръв да прегради пътя й. Когато Антъни пристигна, чу Джеймс да казва:

— Възхитен съм да ви видя отново, госпожице Чадуик.

Това, че трудно управляваше Брут, беше изнервило достатъчно Рослин. Не й се беше случвало досега. Беше смутена. Видя сър Антъни да приближава. В този момент сякаш от вдън земя изникна русият непознат и я уплаши. Ядоса се, че се наложи той да успокоява коня й. Движението беше толкова тенденциозно, че тя не можа сама да се справи. Разбира се, тонът й беше рязък:

— Познавам ли ви, господине?

— Не, но аз имах възможността да ви се възхищавам снощи в градината на Грандал. За нещастие вие избягахте, преди да имам възможността да ви се представя.

Антъни забеляза как бузите й поруменяха.

— Затова, скъпи братко, мисля да те поканя обратно в Нейтънсхол.

Джеймс не му обърна внимание. На дневна светлина Рослин Чадуик изглеждаше по-красива от всички малки женички, които бе срещал. Нямаше значение, че Антъни пръв я е намерил. Положението беше малко конфузно, нищо повече. Това беше честно съревнование и то щеше да продължи, докато дамата изяви предпочитанията си.

Рослин гледаше втренчено Джеймс. Никога по външния му вид не би отгатнала, че е брат на Антъни. След това, което чу, можеше да разбере защо смятат Антъни за втори по развратност в семейството. И двамата бяха невероятно красиви. Дъхът й секна при вида им. Но докато Антъни беше чаровен, тя предчувстваше, че русият Малъри е безмилостен в любовните си похождения. Както и във всичко друго. Той просто излъчваше опасност. О, тя все още не беше уплашена. Именно Антъни беше този, който смути спокойствието й и обърка мислите й.

— Значи вие сте черната овца на рода Малъри? Кажете, какви ужасни неща сте извършил, за да спечелите това прозвище?

— Нищо доказуемо. Уверявам ви в това, скъпа госпожице. — Обърна се предизвикателно към Антъни. — Но, скъпо момче, къде са добрите ти обноски? Няма ли да ни представиш?

Другият изскърца със зъби:

— Брат ми Джеймс Малъри. — И без промяна в тона добави: — А този младеж, който искаше да ни прегази, е синът му Джереми.

В последната минута Джереми успя да овладее коня. Беше въодушевен от ездата и надвисналата заплаха. Пристигна точно навреме, за да чуе забележката на Рослин.

— Вашият син? Как не се сетих! — В гласа й имаше толкова явна ирония, та всички разбраха, че не е повярвала нито дума.

Джереми весело се разсмя. Самият Джеймс изглеждаше озадачен. С всеки изминат миг гневът на Антъни растеше заплашително. Знаеше, че това можеше да се случи. Но защо трябваше да е точно с нея? Младият човек така се тресеше от смях, че щеше да падне от коня. Нямаше никакъв смисъл да се опитва да разсейва съмненията й.

Рослин беше заобиколена от Малъри. Съжаляваше за излишната смелост и отказа да бъде придружена от коняря на Тими. Мислеше, че не й трябва пазач за езда в парка. У дома никога не бе имала нужда. Но в Лондон нещата бяха различни.

Сякаш Антъни улови мислите й:

— Да не би да сте изгубили придружителя си?

Шестгодишният Тими се появи и отговори с тънко гласче.

— Рос е моя придружителка, а аз съм неин. Каза, че двамата се нуждаем един от друг.

— Ти пък кой си?

— Лорд Гренфел — важно отвърна Тими.

Антъни се обърка от русата коса на Джордж Армхърст и тези сиви очи.

— Познавам… искам да кажа, че познавах баща ти много добре. Следващият път, когато госпожица Рос реши да бъде твой придружител, ти й кажи…

— Аз сама стигнах до заключението, че паркът не е толкова безопасен, колкото смятах, сър Антъни — многозначително го прекъсна тя. — Обещавам ви, че повече не бих приела тази роля.

— Радвам се да го чуя. Но междувременно ще ви придружа до вкъщи.

Джеймс се обади възхитено:

— Трябва ли да ти напомням, братко, че вече си поел ангажимент? Аз съм на разположение и бих могъл да изпратя госпожицата.

— Разбира се, по дяволите — изстреля бързо Антъни.

Рийгън се беше оттеглила настрана и се наслаждаваше на малкото спречкване. В момента, в който разбра, че ситуацията излиза от контрол, смушка коня и се присъедини към тях:

— Преди да се сбиете искам да кажа, че Джереми също е на разположение и би могъл да се справи за такова кратко разстояние. И тъй като и аз имах намерение да посетя госпожа Франсиз, смятам да се присъединя към тях, Тони. Благодаря ти за чудесната сутрин. — След това се обърна към Рослин: — Съгласна ли си с това?

Другата въздъхна с облекчение. Не знаеше как би могла да се справи с двамата братя.

— Съгласна съм, госпожо Идън.

— Никаква госпожа, за теб съм само Реджи. — Тя се усмихна на Джеймс и добави: — Както ме наричат почти всички.

Забележката сякаш повдигна настроението на Антъни. Той с усмивка гледаше Рослин. И то каква усмивка! Тя положи усилия да не го погледне отново дори когато си вземаха довиждане. Снощи беше взела достатъчно мъдро решение: не трябва да вижда този мъж отново. Срещата, колкото и невинна да беше, я смути и я накара да затвърди решението си.

Антъни наблюдаваше как четиримата се отдалечават. Искаше му се следващият път, когато види Реджи, да я преметне през коляното си и да я натупа.

— Откакто се омъжи за Идън, е станала непоносимо наперена.

— Така ли мислиш? — изсмя се Джеймс. — Може би никога досега не си забелязвал това, защото не се е държала така с теб.

Антъни го погледна обидено.

— А ти…

Джеймс не му даде възможност да се разгневи.

— Не ставай досаден, скъпи. След като видях как се държи с теб, мисля, че нямам никакви шансове с нея. — Обърна коня и добави с дяволита усмивка, преди да го смушка в слабините: — Но изгледите за неуспех никога не са ме спирали.