Джоана Линдзи
Нежен бунт (36)

Глава тридесет и шеста

За щастие Рослин не видя кога Антъни се прибра в къщи. Той се изкъпа, преоблече и с това заличи всички следи от боя. Кокалчетата на ръката му бяха запазени благодарение на ръкавиците, които носеше и по тях нямаше видими белези от зъбите на Камерън. Изпитваше отвращение от случилото се. Антъни беше в ужасно настроение и това поддържаше яростта му през цялото време. Сега трябваше да разчита на същото това настроение, за да се справи с Рослин — поредното му предизвикателство.

Не държеше да я вижда точно в този момент, но за зла участ я срещна в салона.

— Антъни?

Необичайно колебливият й тон го накара да се намръщи.

— Какво има?

— Ти… предизвика ли Джорди?

— Той не е от тези, които приемат предизвикателства — промърмори той.

— Все пак си го видял?

— Да, видях го. Можеш да се успокоиш, скъпа. Той няма да те безпокои повече.

— Ти…

— Не съм правил нищо особено. Само го убедих да напусне Лондон. Е, може да се наложи да го изнесат, но той ще го напусне. Не ме чакай за вечеря. Отивам в клуба.

Рослин се втренчи в затворената зад гърба му врата. Не можеше да си обясни защо толкова се разстройва от резкия му тон. Би трябвало да чувства облекчение и задоволство от това, че Джорди най-сетне си е получил заслуженото. Беше сигурна за начина, по който Антъни го е убеждавал. Но вместо това се чувстваше много разстроена. Студеното равнодушие и резкият тон на съпруга й свиваха сърцето й. През изминалата седмица той беше изпадал в различни настроения, но това беше нещо ново и изобщо не й хареса.

Осъзна, че не може да отлага повече. Крайно време беше да вземе някакво решение за отношенията си с Антъни. Трябваше да го направи колкото се може по-скоро. Още днес и то преди съпругът й да се прибере от клуба.

— Е, Нети?

Нети прекарваше четката през огнените коси на Рослин. Погледна образа й в огледалото.

— Наистина ли имаш таквоз намерение, момичето ми?

Рослин кимна с глава. Най-накрая разказа всичко на Нети: как беше прелъстена точно в тази къща и какви брачни условия беше поставила. Разказа за убедителните му клетва през първата брачна нощ и за това как му бе повярвала, че ще й бъде верен. И накрая как беше открила, че я мами.

Нети изглеждаше ужасена и ядосана и на двамата. Рослин не пропусна нищо в разказа си и накрая й каза какво решение е взела. Искаше да узнае мнението на прислужничката си и имаше нужда от нейната подкрепа.

— Май грешиш, момиче!

Рослин не беше споделила всичко, за да получи такова мнение.

— Защо?

— Щот така само ще го използваш и туй не ще му хареса.

— Аз ще се върна в леглото му. Как така ще го използвам?

— Ще го споделяш само за малко.

— Но той се съгласи да имаме дете.

— А, тъй! Ама ни се е съгласил след туй да те остави сама, с него.

Рослин се намръщи.

— Нети, аз само се защищавам. Постоянната близост… не искам… не го обичам…

— Но ти вече го обичаш.

— Не го обичам! — Рослин подскочи и стрелна с убийствен поглед по-възрастната жена. — Няма да го обичам! Отказвам! Ще оставя той да реши. Изобщо… аз не знам защо трябваше да ти разказвам всичко.

Нети изсумтя. Избухването на Рослин никак не я обезпокои.

— Ам чи тогаз иди да му кажеш. Ей сегичка го видях да влиза в стаята си.

Рослин настръхна. Усети как стомахът й се свива от притеснение.

— Май е по-добре да почакам до утре. Не беше в особено добро настроение, когато излизаше от къщи.

— Той е мъж. Не е бил в добро настроение от тогаз, откакто ти напусна спалнята му. Не знам дали разбираш колко е глупаво твойто…

— Не! — гласът на Рослин отново прозвуча решително. — Не е глупаво. Това е инстинкт за самосъхранение.

— Щом тъй му казваш. Но не забравяй, че съм те предупредила…

— Лека нощ, Нети!

Рослин остана на мястото си. Десет минути след като Нети напусна стаята, тя продължи да се любува на образа си в огледалото. Решението й беше правилно. Това ни най-малко не значеше, че прощава на Антъни. Беше стигнала до заключението, че е крайно време да престане да се самоизмъчва. Трябваше или да потиска гнева си и да продължава да държи Антъни на разстояние, или да направи компромис. В такъв случай можеше да има дете. А тя иска дете. Всичко е толкова просто.

Това означава да преглътне гордостта си и да се върне при Антъни. След днешната му студенина разбра, че тя трябва да направи първата стъпка. Но само временно, напомни си тя. Би трябвало той да се съгласи. Все още не можеше да убеди себе си, че трябва да го приеме какъвто е, въпреки че се беше съгласила, когато се женеха. Всъщност тя не го искаше такъв. Разбра, че е изключителна егоистка, ако го желае само за себе си. И ако не може да се примири с тази мисъл, рискува да остане сама и да се измъчва до края на живота си. Но как да се примири с това, че не е единствената жена в живота му? Тези мисли я караха да губи самообладание! Тя рязко стана и излезе от стаята.

Грубо почука на вратата на Антъни. Сега вече няма връщане назад! Втория път почука плахо, така че тя самата едва го чу.

Уилис отвори вратата, видя я и мълчаливо излезе от стаята, като й даде възможност да влезе. Тя колебливо пристъпи и затвори вратата зад гърба си. С неохота се огледа и впери поглед не в Антъни, а в празното оправено легло. Усети как бузите й пламват, а дланите й плувват в пот. Изведнъж се почувства отвратително. Защо е дошла? За да прави любов с Антъни! Сърцето й лудо заби.

Той я гледаше. Дъхът му секна при вида й. Беше в бяла ефирна копринена нощница, която меко и предизвикателно се спускаше около тялото й. Над нея беше метнала халат от същата фина коприна. Прозрачните ръкави разкриваха голите й ръце. Косата й беше спусната и меки огнени вълни падаха по гърба й. Изпита желание да зарови пръсти в косите й.

Антъни видя босите й крака и в този момент осъзна защо е дошла. Причините можеха да бъдат две. Или тя е толкова глупава да мисли, че може да го измъчва с това оскъдно облекло, а след това ще се прибере спокойно в стаята си, или беше дошла да сложи край на тези мъчения.

Каквато и да беше причината, тя беше в неговата стая. А след като цяла седмица беше отказвала да бъде с него, сега видът й беше повече от предизвикателен. Точно сега той нямаше намерение да я оставя да си отиде. Независимо дали това беше клопка от нейна страна или искаше да сложи край на отчуждението, явно, че със самотните му нощи беше свършено.

— Рослин?

Искаше да узнае защо е дошла. По дяволите, не беше ли очевидно? Уилис разбра само с един поглед и тактично напусна стаята. Но Антъни искаше да му го каже. А това не беше лесно.

Накрая се обърна по посока на гласа му. Беше седнал точно в този стол, за който веднъж я беше заплашил, че ще я завърже. Спомни си, че той я беше накарал насила да седи там и да го наблюдава как се облича. Тя цяла тръпнеше под погледа му, който шареше бавно и изучаващо по цялото й тяло. Не можеше да отрони нито дума.

Пулсът й се ускори още повече. Беше облечен със същия сребристосив халат и свободно падащите панталони, които носеше в нощта, когато се любиха за пръв път. От тези спомени бузите й пламнаха. Нещо съвсем различно от предишното безпокойство сви стомаха й.

— Е, скъпа моя?

Рослин прочисти гърло, но това не й помогна много.

— Аз… Аз си помислих, че можем…

Тя не можа да продължи. Очите му бяха приковани в нейните. Сега погледът му беше настойчив, макар че тя не можеше да разбере точно какви чувства го вълнуват.

Антъни загуби търпение. Очакваше да чуе това, което му се искаше да чуе.

— Какво можем? Има толкова много неща, които можем да направим. Какво точно имаш предвид?

— Обеща ми дете!

Тя изстреля много бързо тези думи, а след това въздъхна с облекчение.

— Значи се връщаш в спалнята ми?

По дяволите, тя беше забравила какво още трябва да му каже.

— Не, аз… Мисля, че няма причина…

— Да споделяш леглото ми?

Внезапният му гняв я спря. Но тя беше взела решение и трябваше да го изпълни.

— Точно така.

— А-ха. Разбирам.

Тези две думи прозвучаха толкова зловещо, че тя направо потрепери. Нети я беше предупредила, че това няма да му хареса. И тя го разбра по стиснатата му челюст и студения блясък на сините му очи. О, той беше изключително ядосан. Но въпреки това не беше помръднал от стола. Само стисна по-здраво чашата бренди в ръката си. Продължи меко, но заплашително:

— Първоначалното ни споразумение не беше такова.

— Но всичко се промени оттогава — напомни тя.

— Нищо не се е променило. Освен твоите болни подозрения и фантазии.

— Ако ти не се съгласиш…

— Рослин, стой там, където си — грубо изсъска той. — Все още не съм приключил с обсъждането на най-новото ти условие.

Той остави чашата на масата до себе си и без да сваля поглед от нея, скръсти ръце. Продължи да говори, а гласът му зазвуча отново съвсем спокойно:

— Значи ти искаш временно да ме използваш за разплод.

— Не е нужно да ставаш вулгарен.

— Ами това са най-подходящите думи за разговора, който ти започна. От мене се иска само да те оплодя и нищо повече. Въпросът е дали аз ще мога да ти дам единствено това, което ти искаш. Това ще бъде ново изживяване за мен. Не съм сигурен дали съм способен на такова изпълнение, в което да не влагам никакви чувства.

Но точно в този миг той беше сигурен, че е способен. Толкова й беше ядосан и разгневен, че това, което искаше, действително беше да вдигне нощницата й, да я преметне през коляното си и да я бие докато се вразуми. Но тя щеше да получи точно това, за което го молеше. Искаше му се да узнае колко време ще й е нужно да разбере, че не е получила желаното.

Самата Рослин вече бе разколебана. В неговата уста всичко звучеше така… така… животинско. И да не влага никакви чувства? Какво искаше да каже с това? Как щеше да я люби, ако му е безразлично? Та нали той й беше казал, че човек не може да се люби, ако няма желание? Разбира се, това се отнасяше за времето, в което я убеждаваше, че няма нужда от друга жена, освен нея. А това се оказа просто лъжа. Дори сега каза, че не е сигурен дали може да го направи. По дяволите! От самото начало той искаше само това от нея. Как така няма да може да го направи!

Гласът му прекъсна мислите й:

— Ела тук, Рослин — спокойно й заповяда той.

— Антъни, може би…

— Искаш дете, нали?

— Да — тихо отвърна тя.

— Тогава ела тук.

Тя се приближи бавно и малко страхливо. Не го харесваше такъв студен и пресметлив. Знаеше, че кипи от гняв, но не се издава. С всяка стъпка пулсът й се ускоряваше все повече. Те ще се любят! Няма значение как, нито къде. Погледна празното легло, а след това стола. Изведнъж си спомни заплахата на Антъни вечерта, когато Джордж и Франсиз бяха тук. Той й беше казал, че ще й даде един урок точно на този стол. Изведнъж замръзна на мястото си.

За нещастие вече бе твърде късно. Беше достатъчно близо до него. Той само се протегна и я придърпа на скута си. Тя се обърна да седне на една страна с лице към него. Той не й позволи. Постави я да седне така, както той иска — с гръб към него. Тази поза я изнерви още повече. Тя не виждаше лицето му зад гърба си. Вероятно това беше намерението му. Не знаеше какво да мисли.

— Държиш се като пън, скъпа моя. Трябва ли да ти напомням, че идеята беше твоя?

— Но не и за стола.

— Не съм казал, че ще го правим тука. Но не съм казал и че няма. Има ли значение всъщност къде го правим? Първо трябва да разбера обаче, дали аз самият имам намерение да правя нещо.

В тази поза, в която беше поставена — седнала на бедрата му, тя нямаше начин да узнае дали той има намерение да прави нещо. Усети как той хваща косата й с две ръце, но не разбра, че е притиснал копринените й кичури към устните и бузите си. Не можа да види как той със затворени очи се любува на допира на къдриците до кожата си.

— Антъни, не мисля…

— Шът! — Той рязко дръпна главата й назад и прошепна в ухото й: — Прекалено много мислиш, скъпа моя. Защо не опиташ нещо спонтанно? Може и да ти хареса.

Тя не каза нищо. Той свали халата от рамене й и ръцете му се спуснаха надолу по нейните. После с обратно движение дланите му се върнаха към раменете й. Продължи да я докосва, но тя много бързо усети разликата от миналия път. Дори снощи в каретата, когато галеше голата й ръка, беше съвсем различно. Тогава чувстваше плам, който я изгаряше. А сега не чувстваше нищо. Едно безразличие. Като че ли само я докосваше, без да влага нищичко. О, господи, без никакво чувство!

Не можеше да го понесе. Не и по този начин. Поиска да се изправи, но две ръце я сграбчиха за гърдите и я върнаха обратно.

— Няма да ходиш никъде, скъпа. Ти дойде тук да ми поставяш проклетите си условия и аз се съгласих с тях. Твърде късно е да променяш решението си.

Главата на Рослин се отпусна на гърдите му. Той говореше, а ръцете му неспокойно я опипваха, притискаха и от това гърдите й се наляха. Той можеше и да не влага никакво чувство, но при нея не беше точно така. Тя не можеше да устои, нито да спре топлината, която я изпълваше и я караше да се размеква. Цялата тръпнеше от очакване.

Няма значение. Не я е грижа, че му липсва плам. Тя е завладяна от своето желание. Твърде късно е да променя решението си. Той й каза, че е твърде късно. И това е начин да сложат край, нали. Трябваше да мисли за това.

Миг по-късно вече не можеше да мисли. Ръцете му се плъзгаха по тялото й, нежно и грубо, но в никакъв случай не безстрастно. Макар че тя вече не усещаше разликата. Дори коприненият халат я милваше чувствено, докато се спускаше надолу по краката й. Изведнъж една ръка я докосна между бедрата. Ръката му замря на най-чувствителното място.

— Разтвори си краката — изкомандва той и топлият му дъх опари ухото й.

За миг Рослин се стегна. Думите му предизвикаха вълни по цялото й тяло. Останала без дъх, с лудо биещо сърце, тя разтвори коленете си. Ръката му остана неподвижна върху тициановите й къдрици. А другата се провря под нощницата и потърси гърдите й. Сега вече коприната не я делеше от галещите пръсти.

— По-широко, Рослин — изкомандва отново той.

Дъхът й секна. Подчини му се. Разтвори колене толкова широко, че краката й се спуснаха от двете страни на стола върху бедрата му. Това не беше достатъчно за него. Той разтвори колене и с това раздалечи нейните още повече. Спусна надолу ръката си и проникна с пръст в най-интимното място.

Рослин изстена, изви гръб като арка. Беше впила пръсти в халата му зад гърба си. Изобщо не съзнаваше какво точно прави. А той я наблюдаваше хладнокръвно. Всеки неин вик на удоволствие беше като мехлем за измъчената му от чакане душа. Все още контролираше бушуващата в гърдите му страст. Почти не можеше да си обясни как го прави. Но знаеше, че не може да издържа по-дълго.

— Няма значение, нали? — въпросът му беше пресметливо жесток. Така поддържаше гнева си. — Все едно тук, на леглото или на пода.

Тя чу това и поклати глава в знак на съгласие.

— В този момент мога да те накарам да се откажеш от всичките си проклети условия. Нали разбираш добре това, скъпа?

Тя не можеше да отговори по друг начин, освен да простене.

— Но аз няма да го направя. Искам да помниш, че ти си направила този избор.

Рослин вече изобщо не се интересуваше от това. Единствено огънят, който той разпали у нея имаше значение. Антъни също не се интересуваше от глупавите й условия. Без да я предупреждава, той я повдигна. Намести се и изведнъж грубо я спусна точно така, че да може бързо и рязко да проникне в нея. Нейният вик го изпълни с удоволствие. Тя протегна ръце да хване главата му, защото само до там можеше да достигне. Цялото й тяло беше под негов контрол. Той милваше всеки сантиметър от плътта й. Както седеше върху му, обърната с гръб. Беше изпаднала в екстаз и цялото й съзнание усещаше единствено набъбналата пълнота, проникнала в нея.

Това продължи само за миг. Той бързо си спомни „целта“ й и се осъзна. Да върви по дяволите с всичките си проклети условия! Искаше да я обърне към себе си, да я притисне в обятията си и да я целува с цялата нежност и страст, на която беше способен. Но нямаше да го направи. Тя трябва да се връща с погнуса към този момент и да признае, че желае от него много повече от едно дете.

Взе ръцете й и ги постави на страничните облегалки на стола. Наведе се към изправения й гръб. После се отпусна назад и я остави в същата поза. Косата й се спускаше като водопад по корема му. Тя се огледа с почуда. Той знаеше, че очаква от него да я води. Не беше чувала нищо за различните пози в правене на секс. А както бяха застанали, тя трябваше сама да поеме инициативата. Той каза преднамерено:

— Нали искаше тялото ми. Е, имаш го. Вземи си това, което ти трябва.

Тя разтвори широко очи. Но той изобщо не й даде възможност да протестира.

— Давай!

Тя отново се обърна с гръб към него. Бузите й пламтяха, но онази гореща пълнота все още беше в утробата й и тя можеше да й даде отговор. Ако той не иска да направи нещо…

Не беше много трудно, особено след като веднъж влезе в ритъм. Беше лесно. Тя се чувстваше прекрасно. Всичко беше под неин контрол и можеше да забави или ускорява темпото, точно както й се приискаше на момента. Можеше нежно да се полюлява напред и назад или да се повдигне и рязко да се спусне към корема… или да се плъзга нагоре, а после надолу изключително бавно… точно така… И тя се отдаде на прищевките си. Но в следващия момент Антъни взе надмощие.

Той просто нямаше избор. Тя прекалено бързо влезе в ритъм и той се чувстваше много добре. Знаеше, че няма да изчака нейния екстаз. А и нямаше намерение да чака. Щеше да я остави така — желаеща, търсеща… В края на краищата нали не е нужно да изпиташ удоволствие, за да имаш дете. Но той не можеше да направи това. Независимо дали го заслужава или не.

Седна, обхвана с ръка талията й, за да я успокои. С другата ръка се плъзна по меките дипли на долните й устни, за да напипа най-чувствителното й място. Накара я да изпадне в безпаметност. После я остави сама да довърши започнатото. И когато тя го направи с бързи и ритмични движения, след секунди и двамата бяха обхванати от спазми. Тя се свлече по гръб върху му на стола, изтощена и блажена. Той й позволи това само за миг. Само за миг позволи и на себе си удоволствието да я задържи в така желаната прегръдка. След това седна и й помогна да се изправи.

— Отивай в леглото. В моето легло. Ще спиш тук, докато забременееш.

Студеният му тон прекъсна екстаза й. Тя онемя. Обърна се и видя безизразното му лице. Кобалтовите му очи бяха хладни. Почуди се дали е чула правилно. Той погледна настрани, за да освободи съзнанието си от образа й и спокойно закопча панталона си. В този миг тя осъзна, че той дори не се е събул. Дори не е развързал колана на халата си. А и тя все още беше по нощница.

Очите й се наляха със сълзи. Антъни я погледна и изведнъж лицето му придоби яростно изражение.

— Недей да плачеш — изръмжа той. — Ще ядеш бой. Ти получи точно това, което искаше.

— Не е вярно — проплака тя.

— Не е ли? Какво очакваш повече, след като искаш да се любим планомерно и целенасочено!

Тя се обърна с гръб към него, криейки сълзите си и намери убежище в леглото му. Колкото и да й се искаше да се върне в своята стая, не се осмеляваше да го направи. Беше обхваната от срам. Плачеше тихо. Той имаше право. Беше дошла тук, мислейки, че той ще я люби както преди. Това, което бе получила, се оказа съвсем различно. Но си го заслужаваше. А удоволствието, което бе изпитала, я накара да се срамува още повече.

 

 

Беше убедена, че е взела правилно решение. О, господи, защо не послуша съвета на Нети! Защо винаги се държеше като абсолютна егоистка! Ако Антъни беше дошъл при нея със същото предложение — да спи с нея само докато забременее, а след това да няма нищо общо с него, тя щеше да се разстрои и да го сметне за най-жестокия… О, господи, какво ли си мисли за нея той? Тя не би приела толкова жестоко предложение. Щеше да бъде ужасно обидена и ядосана, много по-ядосана от него.

Но той не я обича. Тя не искаше да разбере какво точно чувства той в момента. И все пак на какво можеше да се дължи отношението му към нея? Та той изпитваше желание, ревност, чувство за собственост…

Изведнъж тя се сепна. Нима не са точно такива чувствата, които придружават истинската любов? Но нали той каза, че не я обича! Нали беше твърде рано да говорят за любов! И никога не я беше поправял, когато тя му припомняше, че не я обича. Не, не би могъл да я обича. Ами ако все пак я обича? Ами ако той казваше истината и действително не й беше изневерявал? В такъв случай постъпките й от сватбата им насам бяха непростими. Не… не! Не е възможно да е бъркала във всичко.

Седна. Отправи поглед към него. Той все още седеше на стола с чаша в ръка.

— Антъни?

Той я погледна и отвърна горчиво и строго:

— Заспивай, Рослин. Иначе ще продължим да се съвкупяваме. И този път не за твое, а за мое удобство.

Тя легна отново. Той наистина ли си помисли, че тя го кани да се „съвкупяват“ отново? Не, той просто се държи отвратително и тя не може да го обвини за това. Просто не знаеше как би могла да се измъкне от последната сделка, която сама беше предложила. И то без да го разгневява допълнително.

Не можа да заспи. А и Антъни не легна в същото легло.