Джоана Линдзи
Нежен бунт (31)

Глава тридесет и първа

Антъни се събуди със силно главоболие и ругатня на уста. Запали лампата и изруга повторно. Часовникът на камината сочеше два часа и няколко минути. Навън беше тъмно и по това той разбра, че е среднощ, а не следобед. Осъзна, че е напълно буден, с пулсираща от болки глава, а до зазоряване остават още много дълги часове.

Знаеше какъв дявол го бе обладал предния ден. Смътно си спомни стария Джордж да ги води към дома, а също и как подреди Билинг, дявол го взел! Де да не го беше направил. Билинг не беше лош човек. Ще трябва да се извинява. При това не само формално. А Джордж не си ли тръгна сърдит от тук? Антъни не можеше да си спомни съвсем ясно.

Той се огледа и направи гримаса. Каква лоша съпруга. Можеше поне да го съблече и нагласи в леглото. Все пак тя беше причината за всички неприятности. А не се ли държа вчера хапливо и рязко? Не можеше да си спомни ясно и това.

Антъни се наведе напред. Бавно масажираше слепоочията си. Е, добре, той има избор дори по това време на нощта. Ще се опита отново да заспи, но едва ли би успял. Беше спал по-дълго от обичайно. Би могъл да се преоблече и да се върне в Уайтс, да поиграе вист. Ако го допуснат отново в клуба след отвратителното му държание предния ден. Дали да не бъде също толкова лош, колкото и съпругата му, да я събуди посред нощ и да види какво би се получило от това? Чувстваше се отвратително, за да извърши подобно нещо. А какво ли би станало, ако тя, противно на всички очаквания, го посрещне послушно и хрисимо. Той изкриви лицето си в странна усмивка. Трябваше да се отърве от махмурлука, преди да настъпи утрото. Една вана би му се отразила добре. Но за това ще трябва да изчака по-приличен час, за да събуди прислугата. А сега не би било зле да похапне.

Бавно, тъй като всяка стъпка отекваше в главата му, Антъни излезе от стаята си. Спря в хола и видя светлина да се процежда изпод вратата в стаята на Джеймс. Почука веднъж и влезе, без да дочака позволение. Джеймс седеше гол на леглото и държеше глава в двете си ръце. Антъни понечи да се изсмее, но се овладя навреме. Твърде силно го болеше главата, за да си позволи да се разтресе от смях.

Джеймс не вдигна поглед да разбере кой пристига по това време. Меко, но заплашително процеди:

— Говори тихо, ако ти е мил живота.

— А, старче, и в твоята глава ли има едно малко човече, което забива пирони?

Джеймс бавно повдигна глава и му хвърли убийствен поглед.

— Поне дузина човечета. И всяко едно от тях е извикано от теб. Ти, нещастен…

— Ти, проклетнико, си този, който предложи да ми вземе нещо за пиене. Така че, ако някой има право да се оплаква…

— Една напитка, а не няколко бутилки, магаре с магаре.

Джеймс, без да иска повиши тон и двамата изведнъж се стреснаха.

— Добре де, да кажем, че си прав — простена Антъни.

— Хубаво е поне, че си признаваш — изсумтя другият и продължи да масажира слепоочията си.

Антъни сви устни. Беше отвратително да накажат по този начин телата си. Макар че Джеймс изглеждаше в превъзходна форма. За миг по-малкият се изненада. Не беше виждал брат си гол от времето, когато нахлу в спалнята на контеса… дори не можеше да си спомни името й, за да предупреди Джеймс, че съпругът й се е запътил към спалнята. Това се случи преди повече от десет години. Джеймс изглеждаше доста различен сега. Раменете му бяха по-широки, мускулите по-силни и оформени. Гърдите, раменете и краката му бяха удивително стегнати. Вероятно това беше резултат от десетте години пиратски живот.

— Джеймс, знаеш ли, че си невероятно брутален екземпляр?

Джеймс поклати глава при тази внезапна забележка, погледна се и погледна Антъни. След това се ухили на изненадата, изписана по лицето на брат му.

— Мисля, че дамите не биха имали нищо против това.

— И аз мисля така — засмя се Антъни. — Какво ще кажеш да поиграем карти. Няма да успея да заспя отново, за да спася душата си.

— Няма да можеш да го направиш, преди да се отървеш от последните следи от брендито.

— За бога, искам само да пийна малко кафе. Доколкото си спомням, пропуснахме снощната вечеря.

— Дай ми няколко минути и ще се срещнем в кухнята.

Рослин слезе на закуска със зачервени очи. Беше прекарала поредната неспокойна и безсънна нощ. И този път вината беше изцяло нейна. Чувстваше се гузна, че вчера следобед се отнесе зле към Антъни. Можеше поне да го разсъблече и да го настани удобно в леглото, вместо да го зареже, без да знае дали е успял поне да се завие. В края на краищата той е неин съпруг. Тя познава тялото му. Нямаше причина за притеснение.

На няколко пъти понечи да се върне в стаята му, за да го направи. Но се боеше да не го събуди и той да остане с погрешни впечатления за намеренията й. Не можеше да се върне посред нощ в стаята му и то по нощница. Тогава той със сигурност би останал с погрешни впечатления.

Безпокоеше я факта, че тя изобщо изпитва вина. Не му съчувстваше. Това, че е искал да се напие, обвинявайки нея, си беше негов проблем. Тазсутрешният му махмурлук също си беше негов проблем. Всеки трябва да плаща за удоволствията си. Защо тогава беше прекарала безсънна нощ в терзания за оставения безпомощен и пльоснат на леглото пиян съпруг?

— Ако храната е толкова лоша, че непрекъснато ще се мръщиш, аз ще предпочета да закуся в клуба.

Рослин вдигна поглед. Внезапната поява на Антъни я изненада. Тя отвърна простичко:

— Изобщо не е лоша.

— Прекрасно — бодро отвърна той. — Значи нямаш нищо против да се присъединя към теб.

Без да дочака отговор, той си напълни чинията. Тя го гледаше втренчено. Беше облечен с тъмнокафяв изключително фин еленов костюм и високи блестящи хесенски ботуши. Нямаше право да изглежда безупречно, особено тази сутрин. Би трябвало да стене и да проклина глупостта си.

— Спа до късно — рязко каза Рослин, докато набождаше на вилицата си парче наденица.

— Току-що се връщам от сутрешната езда. — Той седна срещу нея и повдигна въпросително вежди. — А ти сега ли ставаш, скъпа моя?

Добре че все още не беше пъхнала наденичката в устата си. Този привидно невинен въпрос би я задавил. Как се осмелява да й отнема правото да му иска обяснение за вчерашната си позорна постъпка! Седеше си срещу нея и я гледаше така, сякаш се събужда след най-прекрасната нощ в живота си.

Антъни не очакваше отговор на последния си въпрос. Наблюдаваше как Рослин яростно се нахвърля на храната и в очите му проблясваха дяволити кобалтови пламъчета. Нарочно продължи с въпросите си, нарушавайки добрите обноски.

— Забелязах новата черга в хола.

Тя не го удостои с поглед. Каква обида, да назове черга този толкова скъпо тъкан килим, който наподобява обасонска тапицерия.

— Чудно, че не я забеляза вчера.

„Поздравления, любов моя!“ Той се усмихна в себе си. Тя ще се справи по един или друг начин.

— А също и новата картина на Гейнзбъро — продължи той. Бегло погледна прекрасната картина на стената.

— Днес трябва да пристигнат новият бюфет от розово дърво и масата за хранене.

Тя беше приковала поглед в чинията си, но Антъни забеляза внезапната промяна в нея. Вече не изглеждаше преливаща от потискан гняв. Цялото й същество излъчваше задоволство.

Прииска му се да се разсмее на глас. Толкова е прозрачна, неговата сладка женичка. Като съдеше по настоящата й антипатия към него и темата на разговора, който водеха, не беше трудно да отгатне какво се върти в главата й. Това е стар трик, съпругата да накара мъжа си да плаща с парите си за нанесени обиди. От различните намеци, които беше правила уж случайно, той разбираше, че го мисли за недостатъчно богат.

— Значи променяш обстановката?

Тя едва доловимо сви рамене и отвърна мило:

— Знаех, че няма да имаш нищо против.

— Нищо против, скъпа. Аз също мислех да предложа нещо.

Тя рязко вдигна глава и започна бързо да говори:

— Добре. Защото току-що започвам. Мисля, че ще се радваш да разбереш, че няма да е толкова скъпо, колкото мислех. Дотук съм похарчила само четири хиляди лири.

— Прекрасно.

Рослин зяпна в него. Не можеше да повярва на ушите си. Такъв равен отговор — това беше последното нещо, което бе очаквала. Нима е възможно той да мисли, че тя харчи собствените си пари? Този нещастник ще разбере, едва когато сметките започнат да пристигат. Тя стана и хвърли салфетката на масата. Беше прекалено опечалена от реакцията му или по-скоро от липсата на реакция, за да остане в неговата компания. Не успя да се получи толкова драматично, колкото й се искаше. Беше наложително да се държи по-различно от вчера и да не затръшва вратата. Особено сега, когато чака гости.

— Франсиз ще дойде на вечеря. Ако случайно промениш навика си и се прибереш малко по-рано, за да вечеряш с нас, бъди така любезен да не бъдеш пиян.

Антъни прие с безразличие тази забележка.

— Отново си водиш подкрепление, скъпа.

— Ненавиждам тази дума — отвърна тя надменно. — За твое сведение, господарю мой, аз не изпитвам недоверие към всички мъже. Това, което ти невъзпитано каза вчера, когато ме представяше на приятеля си, се отнася само до женкарите и грубияните.