Джуд Деверо
Алисия (4)

ТРЕТА ГЛАВА

Въпреки че нямаше желание да прекара деня с годеника си, Алисия се облече грижливо за разходката. Избра виненочервена вълнена рокля, обшита с перли и с тесни, прилепнали ръкави.

Когато слезе по стълбата, главата й беше гордо вдигната. Може би наистина трябваше да даде шанс на Стивън Аскот. Може би го бе преценила неправилно и той щеше да се окаже добре настроен към клана й. Ако проявеше разбиране към шотландците, тя беше готова да му прости дори закъснението за венчавката. Благото на народа й беше много по-важно от личната обида. Не само крал Хенри, тя също искаше между англичаните и шотландците да се възцари мир, особено след като кървавата вражда беше изтребила почти цялото й семейство.

Тя слезе в градината и намери Стивън облегнат на стената. Трябваше да признае, че изглежда много добре. Сигурно нямаше да устои дълго на мъжкия му чар. Въпреки това личните й чувства — все едно омраза или любов — никога нямаше да застанат пред доброто на клана й.

— Добро утро — поздрави спокойно тя и го изчака да дойде при нея.

Стивън я погледна с горящи от страст очи и помилва черните къдрици на рамото й, сякаш отдавна бяха съпрузи.

— Защо шотландките носят косите си непокрити? — попита с мека усмивка той и уви къдрицата около пръста си.

— Докато не е родила дете, младата жена ходи с открита глава — обясни Алисия. — Освен ако не е облечена в родната си носия. — Тя почака, за да види дали Стивън ще се залови за думите й, но той само се засмя и рече:

— Дете, значи. Е, добре, ще се опитаме да постигнем нещо в тази посока. Конете ни чакат ей там. — Той махна с ръка към края на градината. — Готова ли сте?

Алисия разтърси глава и Стивън се принуди да пусне къдрицата.

— Шотландката е винаги готова да поязди. — Без да обръща внимание на веселия му смях, тя събра полите си и тръгна пред него.

Една красива черна кобилка танцуваше неспокойно край червеникавия жребец на Стивън. Преди мъжът да е протегнал ръце, за да й помогне да се качи на седлото, Алисия се метна с един скок на гърба на кобилката и за стотен път прокле английската мода, която я обременяваше с толкова много поли. Беше благодарна на Стивън, че не беше оседлал кобилата с дамско седло, както правеше Роджър.

Още преди Стивън да е възседнал едрия си жребец, тя смушка кобилката с пети и полетя към полето. Конят беше млад и буен, също като нея, и жадуваше за свобода и движение. Алисия пусна кобилката в галоп и пое по пътеката, която й беше показал Роджър. Приведе се над седлото и остави косата си да се вее на вятъра. Обзе я луда радост. Прекрасно беше да избяга поне за малко от затвора си.

В този миг улови с ъгълчето на окото си някакво движение, което отклони вниманието й. Тя извърна глава и видя Стивън непосредствено зад себе си. Той беше успял да намали разстоянието помежду им за учудващо кратко време. Тя избухна в подигравателен смях. Нито един англичанин не беше в състояние да победи шотландката на езда. Тя подкани кобилката да бърза и дори я удари с камшик по хълбока. Животното се втурна напред, сякаш му бяха поникнали крила. Алисия отново се опияни от усещането за сила и превъзходство.

След малко погледна отново през рамо и с учудване установи, че Стивън я настига. Пътеката пред нея се стесни. Нямаше място за двама ездачи. Ако искаше да я надмине, той трябваше да излезе от пътеката и конят му можеше да пропадне в заешка дупка или да се удари в някое дърво. Алисия се изсмя тържествуващо и насочи кобилката си в средата на пътеката. Знаеше как постъпват сънародниците й в такива случаи, но англичаните бяха мекушави и твърде глупави за подобна маневра.

Кобилата препускаше с всички сили. Стивън сигурно беше непосредствено след нея и Алисия се зарадва още повече. Той нямаше представа как да си помогне. Внезапно кобилката й се препъна и се изплаши. Алисия полетя напред и едвам успя да се задържи на седлото. Опитният боен жребец на Стивън се беше разсърдил на кобилката, която му препречваше пътя, и я бе ухапал по задния хълбок.

Алисия се опитваше с всички сили да остане в средата на пътеката и ядно проклинаше англичаните. Всичко идваше оттам, че не й даваха да язди собствения си кон. Това животно й беше чуждо и не реагираше достатъчно бързо на заповедите й.

Конят ухапа още веднъж кобилата и тя изцвили от болка. Този път отказа да се подчинява, отдръпна се настрана и позволи на жребеца да я надмине. На минаване Стивън хвърли кратък поглед към Алисия и тя му отговори с ядно галско проклятие. Стегна юздите и кобилката отново препусна в средата на пътеката.

Докато траеше състезанието, Алисия нито за миг не позволи на кобилата да забави темпото. Трябваше да благодари само на дългогодишния си опит с конете, че животното не беше отскочило настрана и не беше избягало в гората, за да се спаси от разярения жребец.

Когато стигна до реката и с един скок прелетя над водата, Стивън вече я чакаше. Беше слязъл от седлото и стоеше спокойно до коня си, който утоляваше жаждата си в рекичката.

— Не беше лошо — проговори одобрително той и я изгледа ухилено. — Забелязах обаче, че имате склонност да работите повече с дясната юзда, отколкото с лявата. Е, с малко повече упражнения ще поправим тази грешка.

Очите на Алисия изпущаха светкавици. Упражнения! Тя беше получила първото си пони, когато беше само на четири години и винаги придружаваше баща си в нощните му набези срещу говедата на чуждите кланове. И сега й заявяваха, че трябва да се упражнява! Стивън избухна в смях.

— Изглеждате толкова объркана! Ако това ще ви успокои, ще ви кажа, че сте най-добрата ездачка, която съм виждал някога в живота си. Можете да давате уроци на всяка англичанка.

— Не ми говорете за англичанките! — изсъска разярено тя. — Сигурно искахте да кажете „англичани“!

— Пред вас стои един англичанин, от когото току-що загубихте. Няма ли най-после да слезете от кобилата и да изтриете гърба й? Не знаете ли, че конете не бива да се оставят изпотени?

Сега пък я поучаваше как да се отнася към конете! Побесняла от гняв, тя се приведе и замахна с камшика за езда. Стивън избягна ловко удара, сграбчи я за китката и я изви болезнено. Тази неочаквана реакция я принуди да пусне камшика. Тя загуби равновесие, тежките английски поли се увиха около глезените и кракът й се изплъзна от стремето.

Тя посегна да се хване за седлото и щеше да се задържи без усилие, ако не бяха й попречили ръцете на Стивън. Той я обхвана през кръста и я привлече към себе си. Тя се дръпна с все сила. Съпротивляваше се мълчаливо, макар че вътрешно кипеше от гняв. Този мъж се наслаждаваше на унижението й! Играеше си с нея, позволи й почти да спечели, а накрая изведнъж я вдигна от седлото. Засмя се, задържа я над главата си и попита:

— Знаете ли, че когато сте гневна, трапчинката на брадичката ви се превръща в дупка?

— Каква дупка! — изфуча вбесено тя и замахна да го ритне в корема.

Тъй като се опираше само на ръцете на Стивън и при това се люлееше поне на метър над земята, Алисия постъпи неразумно. Стивън я подхвърли във въздуха и я улови. Притисна я до себе си, целуна шумно ухото й и пошепна:

— Винаги ли си толкова забавна?

Алисия не смееше да го погледне, макар че отново висеше над главата му. Ръцете й бяха в плен на неговите, иначе щеше да му зашлеви плесница.

— А вие винаги ли сте в такова диво настроение? — изсъска тя. — За нищо друго ли не мислите, освен за жени, които да опипвате?

Стивън потърка бузата си в нейната.

— Колко хубаво миришете. — Отдалечи я малко от себе си и я погледна сериозно. — Ще ви призная нещо: вие сте първата жена, която ме настройва така… диво. Всъщност, вие сте и първата жена, която ми принадлежи изцяло.

Тя се скова в ръцете му и попита колкото можеше по-грубо:

— Това ли искате от жената — да бъде играчка в ръцете ви?

Стивън се засмя и поклати глава. После я остави да стъпи на земята и сложи ръце на раменете й.

— Вие сте моя, Алисия, и трябва да свикнете с тази мисъл. А сега откъснете снопче трева и изтъркайте потта на кобилата си.

Алисия му обърна гръб. Докато разседлаха конете си и ги разтриха, двамата не разговаряха. Стивън не предложи да й помогне в свалянето на седлото и тя се зарадва, защото знаеше, че щеше да му откаже. Тя беше жена, но в никакъв случай не беше безпомощна, както той си въобразяваше.

— Е, поне разбирате от коне — установи доволно той и отново се засмя, когато Алисия го изгледа унищожително. След малко отиде при нея и улови ръката й, като я гледаше сериозно.

— Не започвайте пак — възмути се тя и отстъпи крачка назад. — Наистина ли не мислите за нищо друго?

— Мисля, че вие ме омагьосахте — отговори тихо той и очите му заблестяха. — Но няма да ви попитам същото като снощи, за да не ми направите сцена.

Споменът за караницата в градината я накара да се огледа за Раб. Кучето й лежеше съвсем спокойно край реката. Странно, че не се беше нахвърлило върху Стивън, когато той я вдигна във въздуха. Когато Роджър се осмелеше да я докосне, Раб веднага започваше да ръмжи.

— Къде са хората ви? — попита предпазливо тя.

— При сър Томас, разбира се — отговори с учудване Стивън.

— Нямате ли нужда от охрана? Не знаете ли, че сънародниците ми дебнат в гората, за да ми дойдат на помощ, ако упражните насилие?

Стивън улови ръката й и я поведе към една гладка скала близо до водата. Алисия понечи да се отдръпне, но той не й позволи. Натисна я да седне на камъка и полегна до нея в тревата, опрял глава на дланта си. Очевидно не счете за нужно да отговори на въпроса й. Загледа се към синьото небе и попита замислено:

— Защо баща ви провъзгласи именно вас за водач на клана?

Алисия го погледна и се усмихна. Точно за това искаше да говорят — за сънародниците й, за клана, за най-важното нещо на този свят.

— Трябваше да се омъжа за един от помощниците му. Всеки от тях можеше да стане чудесен водач на клана. За съжаление степента на роднинството не им позволяваше да станат преки наследници на баща ми. Затова татко ме определи за свой наследник и ми предложи да си избера един от тримата.

— Какво стана с тях?

Устата й се изкриви в горчива омраза.

— Бяха убити заедно с баща ми. Загинаха от ръцете на англичаните.

Стивън я погледна и леко смръщи чело.

— Значи мъжът, който ви вземе за съпруга, ще стане господар на клана Макарън.

— Аз съм господар на клана Макарън — отговори с твърд глас Алисия и понечи да стане от хладния камък.

Стивън стисна ръката й и я принуди да седне отново.

— Ще се почувствам много по-добре, ако не бягате като подивяла коза при всяка моя дума. Как искате да разбера що за човек сте?

— Но аз не бягам от вас! — озъби се Алисия и издърпа ръката си, защото Стивън беше почнал да целува връхчетата на пръстите й. Постара се да прогони сладостните тръпки, които я пронизаха чак до корените на косата.

Стивън въздъхна и се отпусна в тревата.

— Съжалявам, но просто не мога едновременно да говоря с вас и да ви гледам. — Помълча малко и продължи: — Сигурно баща ви е имал и друг роднина, който да поеме наследството.

Алисия се опитваше отчаяно да запази спокойствие. Много добре знаеше какво искаше да каже омразният англичанин — че всеки мъж би бил по-подходящ за водач на клана от една жена. Нямаше намерение да му разкрие съществуването на по-младия си брат Дейви.

— Шотландците вярват, че жените имат твърд характер и са интелигентни. Те не виждат в тях само инструмент за раждане на деца.

Стивън изръмжа нещо неразбрано и Алисия се изкуши да грабне един камък и да го хвърли по главата му. Раб изглежда разбра какво мислеше господарката му, защото наостри уши и я погледна. Стивън не забелязваше какво става зад гърба му.

— И какви задължения ще имам като господар на клана Макарън?

Алисия стисна зъби. Не биваше да губи търпение.

— Аз съм господарката на клана Макарън. Мъжете се подчиняват на мен. Преди да започнат да изпълняват нарежданията ви, трябва да ви приемат като един от тях.

— Да ме приемат? Мен? — попита с искрено учудване той и се обърна към нея. Гърдите й издуваха обкованото с перли деколте и го привличаха така силно, че той побърза да извърне поглед, за да не загуби самообладание. — Въпросът е по-скоро дали аз ще ги приема.

— Така може да говори само истински англичанин — промърмори подигравателно тя. — Вие вярвате, че благодарение на произхода си стоите много по-високо от останалите хора. Вярвате, че възгледите и навиците ви превъзхождат шотландските. Мислите, че шотландците са жестоки и варвари, за разлика от вас, но ние не грабим жените ви и не ги принуждаваме да се омъжват за шотландци, макар че те са много по-добри съпрузи от англичаните.

Стивън прие избухването й само с вдигане на раменете.

— Всеки човек смята, че родината му е най-прекрасната страна на света. Освен това съм готов да призная, че не знам почти нищо за Шотландия и жителите й. Вярно е, че живях известно време в шотландската равнина, но както личи, нравите и обичаите в планината се различават много от тези, които познавам.

— Хората от равнината са повече англичани, отколкото шотландци.

Стивън помълча малко.

— Както и да е, господарят на клана има известни задължения. — Той се засмя тихо и побърза да се поправи: — Пардон — съпругът на господарката има известни задължения. Какво трябва да направя, за да бъда приет от клана?

Алисия се отпусна. Вцепенението й отстъпи място на любопитството. Той беше обърнат настрана и тя имаше възможност да го разгледа спокойно. Както се беше излегнал в тревата, изглеждаше направо огромен — много по-висок от всички мъже, които беше виждала досега. Въпреки че не го признаваше дори пред себе си, тя много искаше да лежи до него в тревата. Харесваше могъщото му тяло, широкия гръден кош, мускулестите крака и косата, която падаше на меки вълни чак до шията. Скромното му облекло също й се понрави. Повечето английски благородници се кичеха като пауни. Тя си представи как ще му стои тартанът и потръпна при мисълта за силните крака, открити почти до коленете.

— Трябва да се облечете като шотландец — заговори сериозно тя. — Докато не се появите пред хората ми в плейд, те ще виждат във ваше лице враг.

Стивън смръщи чело.

— Искате да ходя с голи крака? Доколкото знам, климатът в планината е суров…

— О, не предполагах, че сте толкова чувствителен към студа… — Заповедническият му поглед я накара да млъкне.

— Какво още?

— Трябва да станете Макарън и да мислите като Макарън. Когато станете Макарън, ще гледате на клана Макгрегър като на ваш заклет враг и…

— Какво? — Стивън скочи като ужилен. — Искате да променя името си? Искате аз, мъжът, да приема името на жена си? — Той й обърна гръб. — Никога не бях чувал такава идиотщина. Знаете ли всъщност кой съм? Аз съм член на семейство Аскот! Аскотови са преживели стотици войни, надживели са много кралски родове! Нашето семейство живее на честно спечелените си земи вече няколко столетия! — Той зарови пръсти в косата си и продължи: — И сега искате от мен да се откажа от доброто си име, за да приема вашето? Ако ви направя тази услуга, братята ми ще умрат от смях.

Алисия скочи от камъка и заговори възбудено:

— Вие поне имате братя, които ще продължат името Аскот. Знаете ли какво ще стане, ако заведа при клана си англичанин, който отказва да живее като нас? Мъжете ще го убият и ще ми наредят да си избера нов съпруг. Знаете ли какво ще стане после? Не са малко младите мъже, които желаят да ме направят своя съпруга. Те ще се бият за мен и някои ще загинат!

— Така значи. Трябва да се откажа от името си, за да държите хората си в подчинение. Ами ако това се окаже недостатъчно? Сигурно ще ми заповядате да си отсека ръката или да си боядисам косата? Не! Те ще ми се покорят или ще усетят острието на меча ми! — Той извади дългия си меч от ножницата и острието му блесна на слънцето.

Алисия стоеше и го гледаше. В сърцето й бушуваше гняв. Той заплашваше да убие хората й, приятелите й, роднините, които тя се бе заклела да пази и защитава. Не можеше да се върне в Шотландия с този луд.

— Не мога да се омъжа за вас — проговори сериозно тя и го погледна дълбоко в очите.

— Съмнявам се, че имате избор — отговори спокойно Стивън и прибра меча си в ножницата. Малко се срамуваше, че се изпусна така, но може би беше по-добре още отначало да й покаже кой е господарят в къщи. Той щеше да заповядва на шотландците, които тя наричаше „свои“ хора. — Аз съм англичанин — обясни рязко той — и ще остана такъв, където и да отида. Би трябвало да ме разберете, тъй като и самата вие не сте готова да промените поне малко шотландския си начин на живот.

Макар че есенният ден беше топъл, Алисия усети как я побиха студени тръпки.

— Не е същото. Вие ще живеете с хората ми, ден след ден, година след година. Толкова ли не проумявате, че ако всеки ден се перчите пред тях с изисканите си английски дрехи и доброто си английско име, те няма да ви приемат като свой? Видът ви постоянно ще им напомня за децата и жените, убити от англичаните. И ще виждат в спомените си баща ми, който загина от вражеска ръка в разцвета на годините си.

Отчаяният й повик го трогна.

— Добре, ще нося шотландски дрехи. С това мога да се съглася.

Гневът на Алисия избухна с пълна сила.

— Така значи! Готов сте да облечете плейд и шафранена риза, за да могат жените ми да се възхищават на мускулестите ви крака!

Стивън я погледна смаяно и брадичката му увисна. След малко обаче се ухили с разбиране.

— Господи, как не се сетих по-рано! Много добре, че ми казахте! — Той протегна единия си крак и яките мускули затанцуваха под тънкия клин. — Значи мисли те, че жените ще ме приемат по-лесно? — Очите му засвяткаха дяволито. — Надявам се, че не сте ревнива?

Алисия го гледаше изумено. Този мъж не можеше да остане и минута сериозен. Подиграваше я, докато тя говореше за неща, които решаваха живота или гибелта на клана й. Събра полите си и изтича към коня си.

— Алисия, почакайте! — извика подире й Стивън. — Не исках да се шегувам с думите ви. — Той бе разбрал веднага каква грешка е допуснал и се втурна да я настигне. Улови ръката й и я обърна към себе си. — Моля ви — прошепна настойчиво той и очите му отразиха всички чувства, които го вълнуваха в момента. — Не исках да ви обидя. Разберете, толкова сте красива, че ме подлудявате! Щом погледна косата ви, искам да я милвам и целувам. Сините ви очи ме мамят да потъна в дълбините им. А тази проклета рокля е толкова дълбоко изрязана, че непрекъснато ме предизвиква. Нима наистина очаквате да обсъждаме сериозно спора между англичаните и шотландците?

— Спор! — изсъска ядосано Алисия. — Това е война!

— Добре, нека е война — съгласи се миролюбиво той, втренчил жаден поглед в деколтето й. Пръстите му милваха лакътя й. — Велики боже, не мога да стоя толкова близо до вас, защото желанието да ви имам се превръща в мъчение!

Алисия сведе поглед към деколтето си и лицето й пламна. Стивън се усмихна и нежно я привлече към себе си. Побесняла от гняв, тя се дръпна и го изгледа унищожително. Този мъж си въобразяваше, че може да я измами! Тя се изплъзна от търсещите му ръце и когато той не пожела да я пусне, го блъсна с все сила в гърдите. Стивън остана непоклатим, но тя загуби равновесие и политна назад. Беше забравила, че стои съвсем близо до водата.

Падна по гръб, макар че правеше отчаяни опити да се задържи. Стивън й подаде ръка, но тя я отблъсна гневно. Тогава мъжът вдигна рамене и отстъпи крачка назад, защото не искаше да го опръска при падането си.

Водата в рекичката сигурно идваше от планината, иначе нямаше да бъде толкова студена. Алисия падна в пясъка и дребните камъчета, с които беше посипано дъното, се врязаха в гърба й. Вълнените поли попиха жадно ледената вода, сякаш само бяха чакали подобен случай.

В първия момент тя не можа да проумее какво й се е случило и остана като замаяна на мястото си. След малко вдигна глава към Стивън и видя ухилената му физиономия. По лицето й се стичаха водни пръски. Раб скочи и застана до Стивън. Очевидно се зарадва на играта, защото залая и размаха опашка.

— Ще позволите ли да ви помогна? — попита Стивън с подигравателна учтивост.

Алисия приглади назад мократа си коса и усети, че зъбите й всеки момент ще започнат да тракат. Все пак тя предпочиташе да захапе парче чакъл, вместо да се изложи така пред него.

— Не, благодаря — отговори с привидно равнодушие тя и бързо сведе глава, за да скрие треперенето си.

Изтри водата от лицето си, без да смее да погледне към Стивън. След малко опря двете си ръце върху гърба на кучето и направи опит да се изправи. Ала напоените е вода поли бяха тежки като олово. Освен това дъното на реката беше хлъзгаво и усилията й бяха осъдени на провал.

Не можеше да продължи нагоре. Този първи опит беше изтощил силите й. Изведнъж краката поддадоха под тежестта на тялото й и Раб направи огромен скок встрани, за да избегне водопада от пръски. Алисия падна отново по гръб и водата заля лицето й. Тя се закашля и побърза да се изправи. Първото, което чу, беше веселият смях на Стивън. А докато водата се стичаше в ушите й, Раб се разлая и сякаш се присъедини към смеха му. Сърцето й се сви от болка. Раб се забавляваше, вместо да я защити.

— Вървете по дяволите и двамата! — изкрещя ядно тя и се опита да освободи краката си от мокрите поли.

Стивън поклати укорително глава и влезе във водата. Преди Алисия да е успяла да реагира по някакъв начин, той я грабна в прегръдката си и я вдигна във въздуха. Много й се искаше тежестта й да го повлече към дъното, но той беше непоклатим като скала. Само изви гръб и леко се приведе, за да устои на течението.

— Бих предпочела да ме пуснете — проговори сковано тя.

Стивън вдигна равнодушно рамене и отпусна ръце. Алисия разбра, че ще падне отново в ледената вода, и реагира светкавично, като се залови здраво за врата му.

— Е, това вече е по-добре — засмя се той и я притисна до гърдите си с такава сила, че костите й изпукаха. Отнесе я на брега и спря, без да я пуска.

— Черна коса и сини очи… Никога не бях виждал такова прекрасно съчетание — прошепна страстно той. — Как можах да пропусна венчавката…

Алисия разбра причината за разкаянието му и настроението й се влоши още повече.

— Студено ми е — проговори хладно тя. — Моля, пуснете ме.

— Бих могъл да те стопля — прошепна задавено той и захапа крайчето на ухото й.

Алисия усети как я побиха тръпки — и те не бяха от студа. Тя се изненада от вълнението, което изпита, и се уплаши. Трябваше да му се противопостави.

— Пуснете ме най-после! — помоли тя тихо.

Стивън отрезвя изведнъж.

— Ще настинете — рече загрижено той. — Свалете тази мокра рокля. Ще облечете жакета ми. Да ви запаля ли огън?

— Предпочитам да се прибера в дома на сър Томас.

Макар и неохотно, Стивън я остави да стъпи на земята.

— Треперите — прошепна той и помилва ръката й. — Облечете нещо сухо, защото ще се разболеете.

Алисия се отдръпна назад. Мокрите поли удряха болезнено краката й, ръкавите бяха залепнали за ръцете й и от краищата им капеше вода. Стивън я гледаше сърдито.

— Дрехите ви са толкова мокри, че не можете да се движите. Не мога да разбера какво удоволствие намирате да ги носите. Боя се, че полите ви са твърде тежки и конят няма да може да ви носи.

Алисия изпъна рамене, макар че това не беше никак лесно.

— По дяволите! Та нали вие, англичаните, принуждавате жените си да носят тези дрехи. Искате да ги направите неподвижни, защото не сте достатъчно мъжествени, за да се справите със свободните жени. Англичаните винаги преценяват човека според външния му вид. — Тя разпери мократа си пола и продължи: — Знаете ли колко ми струваше тази рокля? Можех да купя вместо нея най-малко сто говеда. А вие я развалихте.

— Аз? Виновно е само вашето проклето упорство. А сега предпочитате да умрете от студ, вместо да ме послушате.

Алисия се усмихна иронично.

— Май не сте съвсем глупав. Радвам се, че проумяхте някои неща.

Стивън отново се засмя вътрешно.

— Знам повече, отколкото предполагате. — Той свали жакета си и й го подаде. — Щом толкова ви е страх от мен, скрийте се в гората и се съблечете.

— Страх! — изфуча Алисия и отблъсна протегнатата му ръка. Отиде при коня си и взе от седлото шотландския си тартан. После се запъти бавно към гората, без да поглежда към Стивън. Раб я следваше по петите.

След много мъчения тя успя да разкопчее безкрайните копченца и кукички на роклята и фустите. Когато най-после се освободи от мокрите дрехи, кожата й беше посиняла. Тежката рокля падна в краката й. Ленената долна риза и колосаната пола бяха оцветени в червено. Много й се искаше да свали и мокрото бельо, но не посмя, защото Стивън Аскот беше наблизо. През цялото време се оглеждаше, защото се опасяваше, че той я наблюдава, скрит зад някое дърво. Все пак реши да свали поне копринените чорапи. След като съблече всичко, от което можеше да се лиши, тя се уви в дебелата наметка и се върна при реката.

Стивън не се виждаше никъде.

— Мен ли търсите? — попита внезапно той и Алисия се обърна стреснато. Той я бе проследил и сега носеше на ръката си мокрите й дрехи. Сигурно я беше видял да се съблича.

Тя го погледна унищожително. Очите й бяха ледени.

— Въобразявате си, че спечелихте, нали? Толкова сте нахален и дързък, че се отнасяте с мен като с играчка. Само че аз не съм играчка, най-малко пък ваша. Колкото и английската ви суетност да не иска да го проумее, аз съм шотландка и разполагам с известна власт, която мога да употребя срещу вас.

Тя се обърна и отиде при черната кобилка. Отвърза я, заметна тартана си над коленете и се качи на седлото, без да чака помощта му. Смушка кобилата и полетя в галоп още преди Стивън да е вдигнал седлото и да е отвързал коня си.

 

 

След горещата баня Алисия се чувстваше много по-добре. Седеше на леглото в стаята си и разглеждаше роклята от смарагдово-зелена коприна с дълга разцепени ръкави, подплатени със сиви катеричи кожи. Красивите кожички подчертаваха шарката от сива коприна, избродирана върху богато надиплената пола. Една камериерка й донесе свежи астри и тя изплете венец за косата си. Искаше да изглежда колкото се може по-добре.

Мораг, която й помагаше да се облича, заговори мрачно:

— Бих се радвала, ако се правите красива, за да зарадвате сърцето на Стивън. За съжаление намеренията ви са други.

— Никога не бих се правила красива за такъв мъж.

— Доколкото мога да разгадая желанията му, той предпочита да ви гледа без дрехи — отбеляза с усмивка Мораг.

Алисия си спести отговора. Имаше достатъчно време да размисли. Мъж като Стивън Аскот не можеше да стане неин съпруг. Ако се отнасяше към хората от клана й така грубо, както се държеше с нея, верните й сподвижници щяха да го убият на място и англичаните щяха да се нахвърлят върху тях като зверове. Не, тя не можеше да заведе в родните си планини мъж, от когото можеше да очаква само войни и племенни вражди.

Сър Томас я очакваше в работната си стая. Усмивката му беше сърдечна, но и сдържана. Много му се искаше да се отърве колкото се може по-скоро от тази жена, която подлудяваше мъжете с красотата си.

След като зае място на един стол и отказа предложената й чаша вино, Алисия изложи молбата си. Истинската причина за отказа й да се омъжи за Стивън Аскот беше нежеланието му да разбере шотландските интереси, но тъй като не можеше да каже това на сър Томас, тя се бе принудила да измисли друга, по-приемлива за англичаните.

— Не може така, мила моя — отговори объркано старият рицар. — Крал Хенри избра за вас именно Стивън.

Алисия сведе глава в измамно покорство.

— Аз съм готова да се съглася с избора на краля, но като глава на клана Макарън имам по-високо положение от Стивън Аскот, който е обикновен рицар. Ако се омъжа за него, ще имам трудности с хората си.

— Смятате ли, че те ще се съгласят с лорд Роджър?

— Тъй като брат му е починал наскоро, той е наследил графска титла, следователно е много по-близо до моя ранг.

Сър Томас направи гримаса. Чувстваше се много стар, за да участва в тази игра. Да вървят по дяволите шотландците, каза си горчиво той, които позволяват на жените си да мислят самостоятелно.

Той повика слугата си и му нареди да доведе Стивън и Роджър.

Когато двамата млади мъже заеха места вляво и вдясно от него, той им съобщи за молбата на Алисия, като през цялото време наблюдаваше лицата им. Видя как очите на Роджър засвяткаха със злобно задоволство, докато погледът на Стивън само потъмня. Алисия седеше неподвижно. Зелената рокля придаваше нова дълбочина на очите й, а пресните цветя в косата и подчертаваха прелестта и невинността й.

Роджър заговори пръв:

— Лейди Алисия има пълно право да иска това, сър Томас. Рангът й трябва да бъде уважен.

Стивън го погледна и очите му потъмняха още повече.

— Естествено е да говорите така, след като от решението на въпроса зависи дали ще се сдобиете с горещо желаното богатство или не. — Той се обърна към кръстника си: — Кралят размисляше цяла година и накрая избра мен. Желанието му беше да възнагради семейството ми, което пазеше границата на кралството в равнината.

Алисия го изгледа унищожително.

— Сигурно искахте да кажете, че сте опустошавали селата и сте изнасилвали жените!

— Казах точно това, което исках да кажа. Пазехме границата на кралството от враговете. — Очите му бяха впити в деколтето й. — Не сме насилили нито една жена — добави съвсем тихо той.

Алисия стана и се обърна тържествено към сър Томас:

— Вие познавате нашите обичаи и сигурно разбирате, че кланът ми ще се почувства унижен, ако заведа в планината рицар с толкова нисък ранг. Крал Хенри желае мир. Този мъж — и тя посочи Стивън — ще предизвика само нови размирици. Не му позволявайте да стъпи в планината.

Стивън избухна в смях, застана зад нея и сложи ръка на кръста й.

— Тук не става въпрос за дипломация. Младата дама е гневна, това е всичко. Помолих я да дойде в леглото ми преди сватбата и тя си въобразява, че съм я обидил.

Сър Томас се усмихна облекчено. Роджър скочи от мястото си.

— Протестирам! Лейди Алисия е дама и сме длъжни да се съобразим с желанието й. — Той се обърна към Стивън и продължи злобно: — Сигурно ви е страх да се биете за ръката на дамата?

Стивън вдигна едната си вежда.

— Не знаех, че членовете на семейство Аскот имат славата на страхливци. Нима си въобразявате, че ще ме победите?

— Моля ви се, джентълмени! — намеси се разтревожено сър Томас. — Крал Хенри ни изпрати Алисия, за да я омъжим, а не за да водим битки за нея.

Алисия се отдръпна рязко и се освободи от ръката на Стивън.

— И вие говорите за мир! — изфуча разярено тя. — Как смеете да се правите на миротворец, след като ме принуждавате да се омъжа за един мръсен развратник, и то с низък произход? Заклевам се, че ще го убия при първата благоприятна възможност!

Стивън се усмихна снизходително.

— Съгласен съм, стига това да стане след първата ни брачна нощ.

Алисия го изгледа подигравателно, но не каза нищо.

— Бихте ли ни оставили сами, лейди Алисия? — помоли учтиво сър Томас.

Младата жена събра полите си и напусна стаята. Чувстваше, че няма да понесе още дълго близостта на Стивън Аскот.

— Стивън — заговори вразумително старият рицар, — не искам да бъда поводът за твоето убийство.

— Думите на жената не ме плашат, кръстнико.

Сър Томас смръщи чело и продължи:

— Ти си невинен като агънце. Никога не си бил в шотландските планини. Там никой не признава върховната власт на краля. Водачите управляват клановете си и не се подчиняват никому. Лейди Алисия ще каже само една дума и всички мъже и жени в клана ще се нахвърлят върху теб с ножовете си.

— Готов съм да поема този риск.

Сър Томас отиде при кръщелника си и сложи ръка на рамото му.

— Познавах добре баща ти и не смея да изпратя сина му на сигурна смърт.

Стивън го погледна упорито.

— Искам тази жена. Нямате право да ми я отнемате. — Той се обърна рязко към Роджър, който наблюдаваше сцената със самодоволна усмивка: — Ще се срещна с вас на бойното поле и тогава ще видим кой ще бъде по-добрият господар на клана Макарън.

— Прието! — отговори злобно Роджър. — Утре рано. Победителят ще се ожени за лейди Алисия и ще сподели леглото й.

— Така да бъде!

— Недейте! — прошепна безсилно сър Томас, който съзнаваше, че е загубил битката. — Вървете и се погрижете сами за бойното си поле — изпрати ги с тежка въздишка той. — Не желая да имам нищо общо с двубоя.