Джуд Деверо
Алисия (10)

ДЕВЕТА ГЛАВА

Алисия прекоси бавно двора. След смъртта на хората си разполагаше с три дни за размисъл. Думите на Дейви не излизаха от ума й. С всяка минута осъзнаваше все по-болезнено, че мъжете й се обръщат към Стивън. Беше съвсем естествено, че предпочитат да се подчиняват на мъж, защото само преди месеци бяха яздили под командата на Джейми Макарън. Ала Алисия нямаше доверие в нито един англичанин. Докато живееше в дома на сър Томас Крайтън, имаше достатъчно случаи да се увери в коварството им.

Стивън беше потресен от смъртта на приятеля си. Той почти не разговаряше с жена си, а понякога тя го улавяше да гледа втренчено в празното пространство. Веднага след смъртта на четиримата беше заповядал да приготвят багажа им за Англия. Обясни, че иска да занесе трупа на Крис на семейството му.

Нощем, когато оставаха сами, двамата лежаха един до друг, без да се докосват, без да си говорят. Споменът за мъртвите мъже беше постоянен кошмар. Алисия не преставаше да се пита как се е справял баща й. Дали и той беше правил грешки, които струваха живота на хората му. Сълзите постоянно бяха на очите й, но тя не им позволяваше да се излеят навън. Лердът не плачеше. Тя трябваше да бъде силна и да не се бои от самотата.

Освен товара на вината си, тя се чувстваше потисната от предложението на Дейви. Познаваше гордостта на брат си. Знаеше колко трудно му е било да й отправи тази молба. Ала нима можеше да остави Стивън в ръцете му?

Алисия притисна с ръце ушите си. Искаше да постъпи правилно, да помогне на всички. Но къде беше истината?

Тя оседла коня си и препусна към крайбрежните скали, за да се срещне с Дейви.

Прокуденият вече я чакаше. Очите му я пронизваха безмилостно. Алисия сведе глава към ръцете си и той разбра, че сестра му е взела решение.

— Така значи? — процеди през зъби той и в погледа му блесна непримиримост. — Предпочиташ любовника си пред клана.

Тя го погледна с цялата си твърдост.

— Знаеш, че това не е вярно.

— Тогава може би искаш да ми кажеш, че аз съм този, който не заслужава доверието ти? — изфуча гневно той. — Надявах се да ми дадеш шанс, за да мога да ти докажа, че съм станал зрял мъж. Че вече не съм ужасното момче, което прокле собствения си баща.

— Искам да го направя, Дейви — отговори спокойно тя. — Искам да направя онова, което ще помогне на всички.

— Но ти правиш точно обратното, по дяволите! — изкрещя той. — Мислиш само за собствената си изгода. Страх те е от връщането ми. Боиш се, че мъжете ще тръгнат след мен, защото аз съм истинският Макарън! — Той й обърна гръб и се запъти към коня си.

— Дейви, моля те! Не бива да се разделяме така. Върни се с мен в къщи. Поне за малко!

— За да стоя и да гледам как сестра ми заема мястото, което ми се пада по право? — изкрещя вбесено той. — Не, много благодаря. Предпочитам да остана крал на собственото си бедно кралство, отколкото да бъда слуга на друг. — Той се метна на коня си и препусна като вихър.

Алисия седна на един камък и се загледа в бушуващото море. Нямаше представа колко време е седяла така, когато чу дълбокия мъжки глас зад гърба си.

— Кой беше този мъж? — попита недоверчиво Стивън.

Алисия вдигна глава и го погледна без следа от изненада. Той умееше да стои до нея, без да й натрапва присъствието й.

— Брат ми — отговори тихо тя.

— Дейвид? — В гласа на Стивън прозвуча искрен интерес.

Алисия не отговори.

— Помоли ли го да се върне в Ларенстън? — попита тихо Стивън. — Каза ли му, че вратите на дома ни са винаги отворени за него?

— Не е нужно да ми нареждаш как да постъпя със собствения си брат! — Тя се извърна настрана и очите й се напълниха със сълзи.

— Извинявай — изрече тихо Стивън и улови ръката й. — Не исках да прозвучи така…

Тя се отдръпна, но той я прегърна още по-здраво.

— Постъпих ужасно, като те проклех пред трупа на Крис — призна задавено той. — Бях толкова разгневен, че просто си търсех виновник. Постъпих несправедливо с теб.

Алисия притисна лице към гърдите му. Така беше копняла за силните му ръце.

— Не говори така! Ти беше прав. Аз убих и приятеля ти, и моите мъже.

Стивън помилва нежно гърба й и усети, че тя трепери с цялото си тяло. Раменете й бяха толкова тесни и крехки.

— Не си права. Отговорността беше твърде голяма за теб. — Той повдигна брадичката й. — Погледни ме в очите. Все едно вярваш ли или ми не, ние с теб си делим товара. Аз също нося част от вината за смъртта на четиримата.

— Само аз съм виновна! — повтори отчаяно тя.

Стивън сложи пръст на устните й и се вгледа в лицето й.

— Ти си толкова млада! Нямаш още двадесет години, а си длъжна да се грижиш за стотици хора, да ги пазиш дори от мен, от мъжа, който би могъл да бъде английски шпионин… — Лицето й побеля и той избухна в тих смях. — Виждаш ли, започнах да чета дори мислите ти. Сега си мислиш, че вероятно имам и други мотиви да говоря така с теб. Преценяваш, че бих могъл да бъда предател и искам да те омая със сладки думи.

Алисия се отдръпна назад и го погледна уплашено. Той наистина умееше да чете мислите й! Стивън отново се засмя.

— Аз съм далече от родината, но ти искаш да остана чужденец и в клана ти, нали? Искаш да имаш близо до себе си човек, когото да мразиш без угризения. Аз обаче нямам намерение да те оставя сама. Не искам да забравиш, че съм преди всичко твой съпруг, а после англичанин.

— Ти… ти говориш глупости. Трябва да се връщам в Ларенстън.

Стивън седна в тревата и я привлече към себе си, без да обръща внимание на протестите й.

— Утре потегляме за Англия. Как се чувстваш преди запознанството с английското ми семейство?

Алисия го погледна право в очите.

— Не съм мислила за това. — Тя си припомни пленничеството в дома на сър Томас и очите й потъмняха. — Не харесвам англичаните.

— Та ти изобщо не ги познаваш! — отговори възбудено Стивън. — Познаваш само неколцина и съм готов да призная, че повечето от тях не са особено приятни. Като видях как се отнасят към теб в дома на сър Томас, аз се засрамих от сънародниците си.

— Все пак никой от тях нямаше да ме остави да го чакам три часа пред брачния олтар.

Стивън избухна в смях.

— Ти никога няма да ми простиш онова злощастно закъснение, нали? Може би ще станеш малко по-снизходителна, когато се запознаеш със снаха ми Джудит.

— Каква е тя? — попита предпазливо Алисия.

— Красива! Добра и мила. По-умна от повечето мъже. Ръководи имението на Гевин. Крал Хенри изпитва голямо уважение към нея. Много пъти я е викал, за да чуе мъдрите й съвети.

Алисия въздъхна тежко.

— Много се радвам да чуя, че има жени, които умеят да управляват големи имения и не занемаряват задълженията си. Иска ми се баща ми да беше имал дъщеря, заслужаваща да стане лерд.

Стивън се засмя и я повали в тревата.

— За жена ти си необикновено талантлива. И си чудесна водачка на клана, повярвай!

Алисия примигна.

— За жена! Това означава ли, че се съмняваш в умението на жената да ръководи клан?

Стивън вдигна рамене.

— Във всеки случай се съмнявам в умението на една съвсем млада и красива жена като теб, която не е добре подготвена за голямата отговорност.

— Не съм била подготвена! Та аз прекарах целия си живот в учене! Знаеш, че мога да чета и смятам по-добре от теб.

Стивън не преставаше да се смее.

— За да управляваш мъже се изисква много повече от уменията по писане и смятане. — Той я погледна сериозно. — Толкова си красива! — Наведе се и я целуна жадно.

— Веднага ме пусни! Ти си един непоносим, слабоумен, тесногръд… — Тя млъкна изведнъж. Ръцете му се спуснаха към коленете й.

— Продължавай! — помоли шеговито Стивън. — Какъв съм още?

Двамата смятаха, че са сами, но не бяха. Дейвид Макарън стоеше на един близък хълм и наблюдаваше прегръдките им на студената земя.

— Тази курва! — прошепна разярено той. — Предпочете удоволствието пред доброто на брат си. Джейми Макарън е поверил клана си в ръцете на една курва! Как е могъл да помисли, че тя ще бъде по-добър лерд от мен?

Той заплаши сестра си с вдигнат юмрук. Скоро цяла Шотландия щеше да разбере кой е най-могъщият вожд в страната — истинският водач на клана Макарън.

 

 

Слънцето едва изгряваше, когато колите затрополиха надолу по каменистия път към равнината. Рицарите на Стивън, загорели от слънцето и вятъра, почти не се различаваха от мъжете на Алисия. Всички яздеха заедно. Настроението им не беше особено добро. Никой не знаеше какво им предстои по дългия път. Колите бяха пълни с английски дрехи и хората на Алисия предполагаха, че един ден ще трябва да ги облекат.

Алисия също имаше своите грижи. Когато узна за плана на Дейви, Мораг й прочете цяла лекция.

— Не се хващай на въдицата му! — повтори многократно тя и кокалестият й пръст сочеше право в очите й. — Той е подъл и коварен. Беше си такъв още от малък. Той иска да се върне като господар в Ларенстън и няма да се спре пред нищо, за да постигне целта си.

Алисия се опита да защити брат си, но предупреждението на Мораг не излизаше от ума й. Затова не спираше да се оглежда.

— Нервна ли си? — попита развеселено Стивън, който яздеше до нея. — Не бива да се тревожиш. Убеден съм, че семейството ми ще те хареса.

Алисия го погледна изумено. Мислите й бяха безкрайно далеч от английското му семейство. Когато разбра за какво става дума, вирна упорито брадичка.

— По-добре помисли дали Алисия Макарън ще хареса семейството ти — отговори надуто тя и пришпори коня си.

Слънцето тъкмо залязваше, когато първата стрела свирна на сантиметър от ухото на Алисия. Тя беше отслабила бдителността си и нападението я свари неподготвена. В началото изобщо не разбра какво се бе случило.

— Атака! — изкрещя Стивън и само след секунди хората му бяха направили кръг около нея. Оръжията им бяха вдигнати за бой. Хората на Алисия скочиха от конете си, захвърлиха наметалата и се разпръснаха в гората.

Алисия не смееше да се помръдне от мястото си. Обкръжилите я мъже падаха един от един, пронизани от точните стрели.

— Алисия! — изкрещя Стивън. — Препускай, колкото можеш по-бързо!

Тя се подчини инстинктивно. Стрелите хвърчаха около нея. Една одраска хълбока й. Конят й изцвили тревожно, защото задницата му също беше опарена от стрела. Тя стисна здраво зъби и изведнъж проумя защо е била като упоена. Всички стрели бяха предназначени за нея. А един от стрелците, когото бе забелязала да се крие зад стъблото на огромен стар дъб, принадлежеше към младежите, които някога избягаха от Ларенстън с брат й Дейви. Собственият й брат се опитваше да я убие!

Тя се приведе над гривата на коня и полетя като вихър. Този път нямаше защо да се обръща, за да види кой седи на коня, който я следваше с оглушителен тропот. За първи път беше готова да се довери изцяло на мъжа си.

Стивън прелетя покрай нея и тя го последва. Разбра, че целта му беше да я отведе далече от летящите стрели. След минута в корема на коня й се заби смъртоносна стрела и тя изпищя.

Преди конят да се свлече на земята, Стивън беше вече при жена си и я вдигна от седлото. Тя се сви пред него и се залови за гривата на жребеца. Двамата препускаха като бесни през непознатата, дива земя. Алисия нямаше представа колко време е минало, когато конят на Стивън започна да показва явни признаци на умора.

Изведнъж Стивън политна напред и падна тежко върху гърба й. Тя посегна светкавично към юздите и зави надясно. Конят изскочи от тясната пътека и се залута между дърветата. Алисия съзнаваше, че трябва да слезе от седлото, преди Стивън да е рухнал на земята. Под дърветата не можеше да препуска бързо, затова трябваше да намери подходящо скривалище.

Тя спря коня с рязко дръпване на юздите. Безжизненото тяло на Стивън падна на земята, преди да е успяла да скочи от седлото.

Като видя кръвта на тила му, Алисия едва не извика. Но се овладя бързо, прегледа раната и видя, че стрелата само го е одраскала. Чуваше зад себе си преследвачите, но нямаше нито минута време да размисли. Земята беше покрита с дебел килим от жълти листа. Това щеше да ги спаси!

Тя отведе коня далече от Стивън, като му говореше тихо. Не можеше да рискува да го прогони с удар на камшика. Затова свали брошката си и го убоде в хълбока. Обиденият жребец се вдигна на задните си крака и се втурна да бяга. Алисия се върна тичешком при Стивън. Клекна до него и го завлече до едно преобърнато дърво. После го покри целия със сухи листа. Добре че не беше свалил шотландския си плейд, който представляваше чудесно прикритие. Тя го огледа внимателно, после легна до него и също се зарови в листата.

Само след секунди беше заобиколена от гневни мъже, които тропаха наоколо с тежките си ботуши. Тя притисна Стивън до себе си и затвори устата му. Той можеше всеки момент да се събуди от безсъзнанието си и тогава…

— Проклета да е!

Алисия спря да диша. Гласът на Дейви!

— Винаги е имала седем живота! Като котките! Но аз ще й ги взема един по един — говореше гневно брат й. — И тежко на англичанина, който се е вмъкнал в леглото й! Ще покажа на крал Хенри, че Шотландия се управлява от шотландци.

— Вижте, конят й! — извика един от мъжете.

— Бързо! — заповяда Дейви. — Не може да е стигнала далеч.

Мина много време, преди Алисия да се опомни от замайването си. Вярваше, че хората й са се разпръснали в гората и ги търсят, но когато и след час не се появи никой, тя престана да се надява.

Беше вече тъмна нощ, когато Стивън се събуди със стон. Той отвори очи и я погледна смаяно. Алисия се приведе загрижено над него.

— Коя съм аз? — попита съвсем тихо тя.

Лицето му беше сериозно. Като че ли размишляваше напрегнато.

— Един синеок ангел, който превръща живота ми в ад и рай едновременно.

— Господи! — простена възмутено Алисия. — Ти си пак съшият! Какво нещастие!

Стивън направи жалък опит да се засмее. После се опита да седне и вдигна изненадано едната си вежда, когато Алисия протегна ръка да го подкрепи.

— Толкова ли е лошо положението? — осведоми се мрачно той и потърка слепоочието си.

— Какво искаш да кажеш? — попита недоверчиво тя.

— Щом си решила да ми помогнеш, значи опасността е много по-голяма, отколкото предполагах.

Алисия го погледна сърдито.

— Защо ли те покрих с цял килим листа? Трябваше да ги поведа по следата ти.

— Ако знаеш как ме боли главата, ще разбереш, че не съм настроен за спорове. Какво, по дяволите, е станало с гърба ми? Да не са го наболи с пирони?

— Паднахте от коня, сър — отговори със задоволство тя. — Ала може би е по-добре да започна отначало.

— Да, мадам, ще ми направите голяма услуга, ако ми опишете точно какво се случи — отговори той и продължи да разтърква гърба си.

Алисия му разказа накратко какво бяха преживели, като не скри плана на Дейви да го вземе в плен.

— Без съмнение, ти си била съгласна с този план — промърмори злобно Стивън.

— Естествено, че не!

— Ако се беше отървала от мен, проблемите ти щяха да се решат от само себе си. Не разбирам защо си отказала да участваш.

— И аз не знам — отговори тихо тя.

— Аргументите му са логични, а планът е отличен.

— Не знам! — отговори твърдо Алисия. — Може би не посмях да му се доверя. Когато се скрих под листата, го чух да казва… искаше да убие и двама ни.

— Така си и мислех.

— Как смееш!

Стивън помилва блестящата черната коса.

— Предположих го още когато преброих стрелите, насочени към теб. Ти не разбра ли, че намерението му беше да ни отдели от придружителите ни? Разбирам как се чувстваш…

Алисия го погледна ядосано.

— А ти как би се чувствал, ако брат ти се опита да те убие?

Макар че беше тъмно, тя видя как лицето му побеля като сняг.

Очите му се вцепениха от ужас.

— Не мога да си го представя — призна тихо той. После се огледа търсещо. — Къде сме?

— Нямам понятие.

— Къде са хората ни? Наблизо ли са?

— Откъде да знам? Аз съм само една слаба жена и не мога да проумея тактиката на мъжете.

— Алисия! — проговори предупредително Стивън.

— Наистина не знам къде сме. Ако не могат да ни намерят, войниците ще се върнат в Ларенстън, за да повикат помощ. Мисля, че най-добре е и ние с теб да се върнем колкото се може по-бързо в Ларенстън. — Тя наклони глава встрани и се вслуша напрегнато. — Тихо! — прошепна след малко тя. — Някой идва!

Без да се бави, тя улови ръката на Стивън и го повлече към близкия хълм. Двамата се скриха отново под дебелата завивка от листа и проследиха двама мъже, тръгнали вероятно на лов, а не да търсят загубения лерд и съпруга му.

Стивън понечи да се изправи и да заговори мъжете, но Алисия го дръпна с все сила. Той я изгледа учудено, но не се възпротиви. Когато мъжете се отдалечиха достатъчно, пошепна недоумяващо:

— Това не бяха хората на Дейвид.

— Много по-лошо — отговори сърдито Алисия. — Тези са от клана Макгрегър.

— Само не ми казвай, че познаваш лично всички Макгрегърови!

Тя поклати глава. Понякога мъжете бяха невероятно глупави.

— Знаците на шапките им имаха цветовете и емблемата на Макгрегър.

Стивън я погледна с искрено възхищение. Жена му виждаше като сова в мрака. Той се облегна на едно дърво и въздъхна.

— Нямаме оръжие, нямаме коне, нямаме храна, нямаме злато. Брат ти е решен да ни убие, а Макгрегър, на чиято земя се намираме, ще даде мило и драго, ако му сервират главите ни на сребърна табла.

Алисия гледаше изваяния му профил и се подсмиваше в мрака. Стивън се учуди още повече и също се засмя.

— Положението е безнадеждно, нали?

— Точно така — отговори тя и в очите й затанцуваха искри.

— Няма за какво да се смееш.

— Разбира се, че не.

— Все пак е смешно, нали?

Алисия се присъедини към смеха му.

— Вероятно утре ще бъдем мъртви, все едно от ръката на Дейви или на Макгрегър.

— Е, какво би желала да правиш през последната си нощ на този свят? — попита той и очите му блеснаха жадно.

— Има и други хора, които обичат да обикалят нощем из гората — отговори сериозно тя. — Някой може да ни открие всеки момент.

— Добре, и какво от това? — Гледката, която ще се разкрие пред очите му, ще го стресне до смърт.

— И каква ще бъде тя?

— Два призрака. Или духовете на гората, които танцуват буйния си танц съвсем голи и подскачат като безумни.

Алисия се уви целомъдрено в наметалото си и възрази:

— Нощта е ледена. Не мислиш ли и ти така?

— Тогава е логично да споделим малкото топлина, която ни е останала.

— В такъв случай… — Тя се обърна светкавично и се метна с един скок върху него.

Стивън изохка изненадано, после избухна в смях.

— Защо не се сетих по-рано да те доведа в земята на Макгрегър?

— Мълчи, англичанино! — заповяда властно тя, сведе глава и впи устни в неговите.

И двамата бяха забравили, че се намират на склона на доста стръмен хълм. Алисия едва бе успяла да свали полата си, а Стивън тъкмо разкопчаваше ризата си, когато и двамата загубиха равновесие и полетяха по склона. Той се опита да я задържи, но сетивата му бяха замъглени от страстта. Не можа да я хване и след минута двамата се приземиха в огромна купчина сухи листа. Мина доста време, преди да се опомнят.

— Удари ли се? — попита загрижено Стивън.

— Нищо ми няма. Ако обаче не махнеш крака си от шията ми, сигурно ще се задуша.

— Знам какво ще направя — ухили се той и я премести така, че да легне целият върху нея. — Никога не си се оплаквала, че съм много тежък за теб — продължи усмихнато той и захапа ушенцето й.

Алисия се усмихна със затворени очи.

— Има моменти, когато изобщо не те усещам.

Стивън плъзна устни към меката й шия.

Изведнъж на гърба му се стовари нещо голямо и тежко. Стивън рухна върху тялото на Алисия, но се овладя бързо и се опря на лакти, за да я предпази от удара.

— По дяволите!

— Раб! — извика щастливо Алисия и изпълзя изпод тялото му. — О, Раб — повтори с обич тя и зарови лице в гъстата кучешка козина.

Стивън седна на пети и въздъхна тежко.

— Само това ми липсваше — промърмори сърдито той. — Бедният ми гръб!

Раб се отдели от Алисия и се хвърли към него. Стивън прегърна грамадното куче, което зарадвано облизваше лицето му.

— Засрами се! — погледна го развеселено Алисия. — Защо ругаеш бедното животно, което толкова те обича?

— Защото не се съобразява със ситуацията. Пусни ме най-после, Раб! Седни тук, какво чакаш! Ще ме задушиш. Виж какво имам, момче! Търси — И той захвърли въображаемата тояга някъде далече в мрака. Раб излая зарадвано и се втурна да я търси.

— Колко си лош! Сега ще я търси най-малко час. Толкова иска да ти угоди!

Стивън улови китките й.

— Надявам се да я търси цяла нощ. Господи, ти си най-красивата жена, която съм виждал! Няма друга като теб!

Алисия погледна изпитателно голото му тяло.

— Ти също не си за изхвърляне.

Стивън я прегърна страстно и впи устни в нейните.

— Ако продължаваш така, никога няма да се върнем в Ларенстън. Къде бяхме спрели преди малко?

— Каза, че главата ти ще те убие.

— Ела тук, момичето ми — покани я той и я положи в меките листа.

Нощта беше много студена, но и двамата не го забелязаха…

 

 

Рано сутринта ги събуди предупредително ръмжене. Стивън реагира спонтанно на съобщението на вярното куче. Седна на земята и бутна Алисия зад себе си. После огледа внимателно мъжа, застанал на около двадесет крачки от тях. Нисък, набит непознат с кафяви очи и тъмни коси. На шапката си носеше кокардата на Макгрегър.

— Добро утро — поздрави сърдечно мъжът. — Не исках да преча. Отивах да налея вода, но кучето не ме пусна да мина.

Стивън чу как Алисия пое въздух, за да заговори. Обърна се и я изгледа унищожително. Тя беше полузаровена в шумата, виждаха се само главата и голите рамене.

— Добро утро! — отговори той също така сърдечно и гласът му придоби тежкия шотландски акцент. — Ела тук, Раб, и пусни този добър човек да мине.

— Благодаря ви, сър — отговори мъжът и продължи пътя си към потока, който се оказа само на двадесет крачки от тях.

— Донеси дрехите ни, Раб — заповяда Стивън и проследи с поглед кучето, което се втурна към хълма. После отмести очи към мъжа, който стоеше до потока и зяпаше любопитно младата двойка. — Изглеждаме малко като Адам и Ева, нали? — засмя се весело той.

Непознатият се присъедини към смеха му.

— И аз си помислих същото. — Той наля вода и се изправи. — Не видях нито кола, нито коне. Нямах представа, че наблизо има хора.

— Честно казано, ние имаме само онова, което е на гърба ни — отговори съкрушено Стивън и скри ръце зад гърба си, за да откъсне кокардата на Макарън. — Нападнаха ни крадци.

— Крадци! — повтори уплашено мъжът. — На земята на Макгрегър? Господарят ще се ядоса много, като чуе това.

— Сигурен съм, че няма да му хареса — съгласи се с готовност Стивън. — Особено като му кажа, че крадците бяха от клана Макарън. О, прощавай, мила, не биваше да те дърпам за косата — продължи тихо той, когато Алисия сърдито го смушка в ребрата.

— Аха, Макарън — отвърна възбудено мъжът. — Светът никога не е виждал толкова подли, безчестни и коварни люде! Знаеш ли, че преди месец едва не убиха самия Макгрегър само защото си позволил да навлезе малко в земите им? Онази вещица, господарката им, за малко не го нарязала на парченца с ножа си. Чух, че щяла да го кастрира. Сигурно от ревност.

Стивън сграбчи Алисия за раменете и я обърна настрана, за да не гледа мъжа.

— Ела да ти закопчея брошката — рече той с тежкия си шотландски акцент.

— Само малко го одрасках — проговори ядно тя.

— Какво? — учуди се непознатият.

Стивън се засмя безгрижно.

— Жена ми само ми припомни, че миналия път я убодох здравата с иглата на брошката.

Мъжът избухна в смях.

— Аз съм Доналд Фаркуър от клана Макгрегър.

Стивън отговори с леко кимване.

— А аз съм Стивън Греъм. Това е съпругата ми Алисия. — Той се ухили още по-широко, когато Алисия направи сърдита гримаса.

— Алисия… — промърмори замислено Доналд. — Лошо име. Не знаеш ли, че вещицата, която води клана Макарън, също се казва така?

Стивън държеше здраво раменете на жена си, за да не й позволи да мърда.

— Тя не е виновна, че са я кръстили така.

— Прав си. Родителите й са виновни. — Мъжът гледаше втренчено дългата черна коса на Алисия, украсена е няколко жълти листа. — От пръв поглед си личи, че двете изобщо не си приличат.

Алисия сведе глава, сякаш искаше да целуне ръката на Стивън, но в действителност го ухапа толкова силно, че той изохка от болка и пусна рамото й. Тя се обърна с усмивка към непознатия.

— Ти сигурно си виждал често Алисия Макарън, нали? — попита със сладък гласец тя.

— Да, виждал съм я, макар и не отблизо.

— Грозна ли е?

— Ами да. Раменете й са широки като на мъж и е невероятно едра. Лицето й сигурно е цялото в белези, защото постоянно го крие.

Стивън отново заби нокти в раменете на жена си. Алисия кимна замислено.

— Да, и на мен ми я описаха така. Много се радвам, че срещнах човек, който я е виждал със собствените си очи.

Стивън се приведе и целуна кранчето на ухото й.

— Дръж се или ще убиеш и двама ни — прошепна настойчиво той.

Доналд ги гледаше с усмивка.

— Сигурно сте женени отскоро — установи развеселено той. — Залепили сте се като репеи един за друг. Всеки го вижда.

— Нищо не убягва от вниманието ти, нали, Доналд? — попита ехидно Алисия.

— Да, може би си права. Всички казват, че съм внимателен наблюдател. Колата ни е горе на хълма. Може би няма да имате нищо против да похапнете с нас. Така ще се запознаете с жена ми Кирсти.

— Не можем… — започна Алисия, но Стивън я прекъсна.

— Приемаме, разбира се. Не сме хапнали нито залък от вчера на обед. Ще ни кажеш ли къде точно се намираме? Лутахме се дълго из гората, след като ни нападнаха крадците.

— Добре сте използвали времето си — отбеляза засмяно Доналд, загледан в измачканите листа.

— Прав си — отговори спокойно Стивън и сложи ръка на рамото на жена си.

— Елате с мен. Един Макгрегър винаги е приятел на другите Макгрегърови. — Той се обърна и се закатери по хълма.

— Внимавай какво вършиш! — изсъска ядно Стивън. — Не прави нищо, което може да ни погуби!

— Да ям от храната на един Макгрегър! — промърмори под нос тя.

— И да си омъжена за англичанин — допълни с усмивка той.

— Не знам кое е по-малкото зло.

Стивън се ухили.

— Мрази мен. Той има ядене, а аз нямам нищо.

Щом изкачиха хълма, тримата спряха и погледнаха изненадано крехката женица, която се беше привела над огъня. Тя приличаше на дете, дребна и с тънки кости, с малък нос и фина уста. Очевидно беше в напреднала бременност, защото тялото й беше тежко и безформено. Коремът й стърчеше напред като масивна скала. В първия момент тя видя само Доналд и очите й заблестяха с безкрайна нежност. Когато се обърна и видя Алисия, на лицето й се отразиха цяла редица противоречиви чувства: неверие, страх, слисване. Накрая тя заличи всичко с ведра усмивка.

Стивън и Алисия стояха един до друг и чакаха със затаен дъх. Тази малка жена ги познаваше и можеше всеки момент да разкрие на мъжа си кои са!

— Кирсти! — Доналд се втурна към жена си и попита загрижено: — Не ти ли е добре?

Тя сложи ръка върху безформения си корем и погледна извинително към Стивън и Алисия.

— Прощавайте, че не ви поздравих както трябва. Детето ме ритна толкова силно, че…

Доналд погледна засмяно към Стивън.

— Силно бебе, а? Заповядайте, седнете до огъня.

Стивън се овладя пръв. Без да бърза, той се запъти към колата. Алисия го последва колебливо. Все още бе убедена, че е видяла уплаха по лицето на Кирсти. Вероятно тя я беше виждала някъде и смяташе да ги издаде по-късно на мъжа си, за да може Макгрегър да ги нападне през нощта.

Доналд представи с гордост своята Кирсти. Като чу името на Алисия, малката жена се усмихна учтиво и не показа друго чувство.

— Ще стигне ли яденето за всички ни? — попита Доналд. Кирсти имаше тъмноруса коса и невинни кафяви очи. Видът й будеше доверие. Усмивката й беше невероятно мила.

— Имаме толкова, че можем да го споделим с гостите си — отговори меко тя.

Четиримата седнаха на оскъдната трапеза. Имаше само овесени питки и заешко рагу. Колата на Доналд беше разпрегната край пътеката — малка, примитивно скована, с дървена надстройка. Очевадно не беше правена за дълго пътуване.

След вкусната закуска Стивън предложи на Доналд да отидат на лов.

Алисия скочи и бързо събра трохите от полата си. Очевидно имаше намерение да вземе участие в лова. Стивън я изгледа предупредително.

— По-добре остани при Кирсти — каза той спокойно, като натъртваше на всяка дума. — Мястото на жената е до огъня.

Алисия пламна от гняв. И в същото време изпита смущение. Та тя не умееше да готви! Можеше да помогне на мъжете, докато ловуваха. Ала като видя как Доналд кимна в знак на съгласие, тя разбра какво е имал предвид Стивън с обидната си забележка. Като видеше, че Алисия е отличен ловец, но не разбира нищо от готвене, Доналд можеше да заподозре нещо. Тя въздъхна и се предаде.

— Ще ни оставите ли поне кучето?

— Не — отговори Стивън. — Имаме нужда от него.

— Остани при мен, Раб! — заповяда сърдито Алисия.

— Ела тук, Раб — повика го търпеливо Стивън. — Отиваме на лов.

Кучето го изгледа със съжаление, но не се отдели от мястото си до Алисия.

Доналд избухна в смях.

— Много послушно куче имаш, Стивън.

— Раб е подарък от баща ми — обясни гордо Алисия.

— От баща ти? — учуди се Доналд и я погледна недоверчиво.

— По-добре е да тръгваме — прекъсна го Стивън и отново погледна предупредително Алисия. Тя вдигна рамене и приседна край огъня до Кирсти — до своята неприятелка.