Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кадифе (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Highland Velvet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 267 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2009)
Корекция
maskara (2009)
Сканиране
?

Издание:

Издателство „Ирис“ 1998

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN 954-455-030-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от tsocheto)

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Алисия лежеше в леглото си и се взираше напрегнато в тавана. Цялото й тяло пулсираше от вълнение. Когато Там й съобщи за посланието на Макгрегър, тя го изслуша с половин ухо, защото беше твърде заета със собствените си проблеми. Сега обаче имаше истински шанс да стори нещо, което щеше да се хареса на Стивън. Той постоянно й натякваше, че е време да подобри отношенията си със съседния клан. Кирсти беше подготвила пътя й.

Роджър Чатауърт й разказа една наистина невероятна история за срещата си с Кирсти и как тя го помолила да предложи на Алисия да дойде в земята на Макгрегър. Първата среща между Макарън и Макгрегър трябваше да се състои следващата нощ. Изричното условие на Макгрегър беше двамата да бъдат сами. Защото членовете на клана Макгрегър бяха срещу официалното сдобряване, а хората на Макарън също нямаше да бъдат особено доволни. Кирсти беше положила огромни усилия, за да издейства частен разговор между двамата господари. Освен това тя изпращаше сърдечни поздрави на Алисия и Стивън и ги молеше да се съгласят със срещата, за да могат двата клана най-после да заживеят в мир.

Алисия отметна завивката и отиде до прозореца. Луната още не беше залязла. Беше се уговорила да се срещне е Роджър Чатауърт при оборите. Тя щеше да го изведе незабелязано от замъка, за да отидат до мястото, където ги чакаха Кирсти и Доналд.

Не й беше лесно да изчака уговорения час. Облече се бързо, после седна на леглото и прегърна възглавницата, на която спеше Стивън.

— Скоро, любов моя, скоро — прошепна с копнеж тя. Ако успееше да извоюва мир между двата клана, можеше да се яви пред мъжа си с гордо вдигната глава. Тогава той щеше да повярва, че е удостоил с любовта си една наистина достойна жена.

Раб я последва надолу по стълбата, като стъпваше безшумно. Усещаше, че господарката му е напрегната и трябва да пази тишина.

Роджър Чатауърт излезе от сянката, безшумен като шотландец.

Алисия му кимна кратко и даде знак на Раб да стои спокойно. Кучето не обичаше Роджър и дори сега не скриваше злобата си. Роджър я последва по тясната пътека, която водеше към сушата. Трябваше да минат по тесния скален мост и той се хващаше често за ръката на Алисия, за да не загуби физическото си и душевно равновесие. Понякога се вкопчваше уплашено в нея, спираше и чакаше дишането му да се успокои.

Алисия се опитваше да не показва отвращението си. Вече знаеше, че не всички англичани са като Роджър. Между тях имаше смели, открити мъже като съпруга й и братята му. Те бяха мъже, на които една жена можеше да се опре и да потърси помощ, а не обратното.

Когато най-после излязоха на сушата, Роджър въздъхна облекчено. Конете ги чакаха. Докато излязат от долината на Макарън, двамата пазеха мълчание. Алисия го водеше по самия бряг. На няколко пъти трябваше да спира, защото Роджър губеше пътеката. Нощта беше беззвездна и тя се ориентираше инстинктивно.

Малко преди разсъмване двамата спряха на едно било, от което се разкриваше цялата равнина.

— Уморена ли сте, лейди Алисия? — попита с треперещ глас Роджър. Очевидно беше изтощен от нощната езда, защото слезе от коня.

— По-добре да продължим — възрази спокойно Алисия. — Не сме много далеч от Ларенстън и ако мъжете забележат…

Тя млъкна като попарена. Не можеше да повярва в онова, което ставаше пред очите й. Роджър Чатауърт грабна от седлото си тежката брадва и замахна към Раб. Кучето гледаше към господарката си, загрижено повече за нея, отколкото за себе си, и не усети веднага удара. Блестящото острие се стовари върху гърба му и то се просна на земята в цялата си дължина.

Алисия скочи от коня си и падна на колене в мократа трева Макар че беше много тъмно, тя различи зейналата рана в десния му хълбок.

— Кучето ви е мъртво — проговори студено Роджър. — Качете се на коня си! Трябва да продължим!

Алисия скочи като ужилена.

— Мръсник! — Без да губи енергията си за повече думи, тя се хвърли към него, стиснала в ръка камата си. Острието й беше насочено право към гърлото му.

Роджър не беше подготвен за това внезапно нападение и политна назад. Ножът мина на косъм от шията му и се заби в рамото. Той сграбчи Алисия за косата и се опита да извие главата й назад. Коляното й се стрелна нагоре и го улучи болезнено между краката. Когато десницата й отново се устреми към гърлото му, ти усети как четири чифта ръце я сграбчиха и я издърпаха назад.

— Защо закъсняхте? — изфуча ядосано Роджър. — Само още няколко секунди и щях да бъда мъртъв.

Алисия отмести поглед от безжизненото тяло на Раб към убиеца му.

— Кирсти не ми е изпратила вест по вас, нали? Вие изобщо не я познавате.

Роджър опипваше раната на рамото си с изкривено от гняв лице.

— Какво ме е грижа за вашите проклети шотландци? Да не мислите, че бих приел да нося вести като прост крепостен? Забравихте ли, че съм английски граф?

— Да — отговори спокойно Алисия. — Забравих какъв сте. Забравих, че обикновено нападате противниците си в гръб.

Това бяха последните й думи за дълго време напред. Роджър замахна с все сила и ако тя не беше извърнала глава настрана, щеше да строши брадичката й. Ударът я улучи в бузата, тя падна в тревата и загуби съзнание.

 

 

Когато отново дойде на себе си, лежеше със завързани ръце и крака и запушена уста в сламата. Чу тракане на колела, но отначало помисли, че го е объркала с бученето в собствената си глава. Устата й беше суха и подута от мръсния парцал, с който беше запушена.

— Събуди се — обади се груб мъжки глас.

Колата спря И лицето на Роджър Чатауърт се наведе над нея.

— Намираме се в гъста гора и никой няма да чуе виковете ви. Ще ви дам глътка вода. — Той я освободи от парцала и й подаде калаено канче. — Пийте! — В гласа му имаше едва сдържано нетърпение.

Алисия отпи няколко глътки и изтощено затвори очи.

— Къде ме водите? — попита пресипнало тя.

Роджър остави чашата до нея и отговори троснато:

— Може би Стивън Аскот ви позволява да му задавате безсрамни въпроси, но аз не съм като него. Ако трябва да знаете нещо, ще ви го кажа, когато сметна за необходимо. — Той я сграбчи за косата, запуши устата й с парцала и я хвърли на сламата.

Алисия прекара следващия ден в полусъзнание. Роджър беше нахвърлял отгоре й чували с жито, за да я скрие от любопитните погледи. Липсата на въздух и движение я замайваше. Главата й бучеше непоносимо, понякога имаше дори халюцинации.

Два пъти я изнесоха от колата, дадоха й нещо за ядене и й позволиха да се облекчи в храстите.

На третата нощ колата спря. Някой вдигна чувалите и два чифта груби ръце я издърпаха да се изправи. Студеният нощен въздух я свари неподготвена. Сякаш я хвърлиха в ледена вода.

— Отведете я горе — заповяда Роджър. — Затворете я в източната стая.

Алисия не посмя да отвори очи. Постара се тялото й да остане напълно отпуснато, докато мъжът я носеше нагоре по стълбата. Беше й много трудно да имитира безсъзнание, когато мъжът развърза въжетата, които стягаха китките и глезените й, и измъкна парцала от устата й. Още по-трудно стана, когато той започна да опипва косата и лицето й. Тя го проклинаше на ум и в същото време му беше благодарна, защото забавянето му й даде възможност да преодолее безчувствеността на крайниците си. Кръвта започна да циркулира нормално в тялото й и тя задиша по-спокойно.

— Някои хора имат всичко — въздъхна тежко мъжът и захвърли въжетата. После се надигна тромаво. Алисия изчака да чуе отдалечаващи се стъпки. Отвори за миг очи и видя, че мъжът се е изправил в колебание до вратата. Обърна бързо глава и видя на ниската масичка до леглото кана за вода. Претърколи се на другата страна, грабна каната и я метна с все сила към стената. Глината се строши на хиляди парченца.

Алисия се отпусна назад и бързо затвори очи. Мъжът се втурна към мястото, където се беше ударила каната, в същия момент тя скочи и изтича към вратата. Усети остра болка в глезена, но не спря нито за миг. Излезе навън и бързо спусна резето. Стреснат, мъжът затропа с юмруци по вратата и се разкрещя разярено, но дебелите дъбови греди заглушаваха шума.

Алисия чу стъпки и едва успя да се скрие в една тъмна ниша. В коридора се появи Роджър Чатауърт. Той спря пред вратата и се вслуша в тропането и неразбираемите звуци, които идваха отвътре. Алисия спря да диша. Ала Роджър само се усмихна доволно, мина покрай нея и слезе по стълбата.

Алисия постоя още малко в нишата, за да успокои лудото биене на сърцето си. Разтърка посинелите си китки и на пръсти последва Роджър към долния етаж.

Той се обърна наляво и влезе в някаква стая. Алисия се скри в сянката на открехнатата врата и предпазливо надникна вътре. В процепа между вратата и касата малкото помещение се виждаше почти цялото. В него имаше маса и четири стола. В средата на масата гореше дебела свещ. В профил към Алисия беше седнала красива жена, облечена в разкошна одежда от пурпурен и зелен сатен, който блестеше в полумрака като излъскан метал. Фините черти на лицето правеха силно впечатление. Малката уста беше съвършено оформена, а сините бадемовидни очи й придаваха ангелски вид.

— Защо я доведе тук? Нали ме убеждаваше, че можеш да я имаш когато и където си поискаш! — проговори жената с режещо подигравателен глас, който никак не отиваше на лицето й.

Роджър седна на един стол с гръб към Алисия.

— Нямах друг избор. Когато започнах да й разказвам за Стивън, тя отказа да ме изслуша.

— Отказала е да те изслуша? — понита недоверчиво жената. — Проклети да са всички Аскотови! Какво търсеше Стивън в двора на крал Хенри?

Роджър махна сърдито с ръка.

— Убеждаваше го да спре нападенията срещу шотландците. Само да можеше да го видиш! Разплака целия двор е трогателните си истории за благородните шотландци и за несправедливостите, които им причиняват англичаните.

Алисия затвори за момент очи и се усмихна с безкрайна любов. Стивън, помисли си тя, скъпи мой, верни мой Стивън! Върна се бързо в действителността и се укори, че губи ценно време в подслушване, вместо да действа. Трябваше да избяга от затвора си.

Ала следващите думи на Роджър я приковаха към мястото й.

— Откъде, по дяволите, можех да зная, че ти си използвала отсъствието ми, за да отвлечеш Мери Аскот?

Алисия се вцепени от ужас. Постара се да остане неподвижна и напрегна слух, за да чуе всяка дума.

Жената извърна лице и когато се усмихна, Алисия видя изгнилите й зъби.

— Аз исках да отвлека жена му, не сестра му — промълви замечтано тя.

— Говориш за Джудит, нали?

— Точно така! Тази курва ми открадна Гевин!

— Не съм сигурен, че някога е бил твой — промърмори недоволно Роджър. — Дори да е било така, ти го отблъсна и предпочете да се омъжиш за скъпия ми брат, Господ да успокои душата му!

Жената не го слушаше. Роджър помълча малко и попита:

— Защо отвлече Мери, след като искаш Джудит? — Гласът му прозвуча равнодушно, сякаш говореше за времето.

— Срещнах я по пътя. Тъкмо се връщаше към проклетия си манастир. Сама ми падна в ръцете. Нали знаеш, че искам да убия всички Аскотови — един по един, бавно и мъчително! Все едно ми е с кого ще започна. Разкажи ми нещо за пленницата си. Тя е жената на Стивън, така ли? — Жената говореше сякаш в празното пространство, без да обръща към Роджър другата страна на лицето си.

— Алисия се е променила. Докато живееше в Англия и не беше станала жена на Стивън Аскот, можех да й влияя сравнително лесно. Разказвах й невероятни истории за бабите и братовчедките си от Шотландия. — Той избухна в подигравателен смях. — Как можа да повярва, че имам роднини между мръсните шотландци?

— Ти ли я накара да поиска турнир за ръката си? — попита красивата жена.

— Не ми беше трудно да й внуша тази идея — отговори самодоволно Роджър. — Тази жена няма и капчица ум в главата си, а онзи Аскот беше достатъчно глупав, за да се съгласи. Беше полудял по нея и буквално я пронизваше с горещите си погледи.

— Чух, че била много красива — промълви горчиво дамата.

— Нито една жена не е толкова красива, че да може да се сравни със земята, която притежава. Ако се бе омъжила за мен, щях да заселя в земите й английски селяни, за да я обработват. Тъпите шотландци вярват, че трябва да споделят земята си с крепостните.

— Само че загуби турнира — отбеляза спокойно дамата.

Роджър скочи и едва не преобърна стола.

— Това копеле! — изруга ядно той. — Направи ме за смях пред цяла Англия! Всички ми се подиграват!

— А по-добре ли беше да те убие, както си настоял? — попита меко жената.

Роджър се изправи гордо.

— А ти би ли предпочела да беше мъртва? — парира я сърдито той.

Дамата сведе глава.

— Да, о, да! — прошепна задавено тя, после рязко се изправи. — Но ние с теб ще си отмъстим, нали, Роджър? Вече имаме жената на Стивън и сестрата на Гевин. Кажи какво ще правим с тях!

Роджър се усмихна.

— Алисия принадлежи на мен. Ако не мога да имам земята й, ще се задоволя с нея. Мери, разбира се, е твоя.

Дамата вдигна ръка.

— Тази малка монахиня започва да ме нервира. Тресе се от страх и избухва в плач при всяка моя дума. Може би е по-добре да я изпратя обратно в къщи, нарязана на парчета — изсъска злобно тя и обърна лице към вратата.

При вида на обезобразената половина Алисия изпусна шумно въздуха от дробовете си. Самата тя не знаеше кое я уплаши повече — грозният белег или страшните заплахи по адрес на Мери. Във всеки случай вдигна шум и Роджър се втурна светкавично към вратата. Преди Алисия да е успяла да се помръдне, той я сграбчи за рамото и я въведе в стаята.

— Ето я и нея! — изсмя се тържествуващо жената. — Я да видим как изглежда една отвлечена шотландка! И то господарка на клан!

Алисия се взираше като замаяна в лицето й. Красивата, нежна жена беше ужасно обезобразена. Бузата й беше като насечена, окото беше изтеглено надолу, а устата се извиваше нагоре. Белезите й придаваха зъл вид. Впечатлението беше много страшно.

— Гледай ме, колкото си искаш! — изсъска гневно жената. — Запомни всеки белег, защото ще платиш за това страшно дело!

Роджър пусна Алисия и улови ръцете на дамата.

— Седни и се успокой! — заповяда строго той. — Имаме важна работа, а и ми омръзна за слушам тирадите ти.

Дамата приседна на крайчеца на стола, без да откъсва поглед от Алисия.

— Къде е Мери? — попита тихо Алисия. — Ако и освободите, няма да се опитвам да бягам. Можете да правите с мен, каквото искате.

Роджър избухна в грозен смях.

— Много сте благородна! Само че нямате нищо, което да заложите. Няма да ви дам втора възможност за бягство.

— За какво ви е Мери? Тя не е в състояние да причини зло дори на муха.

— А това нищо ли е? — изпищя дамата и попипа обезобразеното си лице.

— Мери не го е направила — отговори убедено Алисия. Вече беше разбрала, че белезите показват истинския характер на непознатата.

— Млъкнете и двете! — заповяда остро Роджър и се обърна към Алисия: — Това е съпругата на брат ми, лейди Лилиан Чатауърт. И двамата имаме сериозни основания да мразим семейство Аскот и сме се заклели да ги унищожим.

— И ще го направим! — подкрепи го със злобен смях Лилиан.

— Но Мери… — заекна ужасено Алисия.

Роджър стисна до болка ръката й.

— Никога ли не мислите за себе си?

— Знам какво желаят мъжете като вас — отговори студено тя. — Не можете ли да спечелите поне една жена без лъжи и предателство?

Роджър се отдръпна назад е побеляло от гняв лице. Вдигна ръка да я удари, но хихикането на Лилиан отклони вниманието му.

— Затова ли отиде чак в Шотландия, Роджър? Затова ли трябваше първо да я вържеш и да я докараш в колата като чувал брашно?

Роджър погледна едната жена, после другата, сграбчи Алисия за рамото и я изведе от стаята. Качи се на горния етаж, спря за миг пред зарезената врата, изгледа я с колебание и продължи пътя си към края на коридора. Блъсна я в една стая с дебела дървена облицовка и широко легло. Алисия полетя напред и падна върху ниския диван, тапициран с кафяво кадифе и украсен със златни шнурове.

— Съблечи се! — заповяда ледено мъжът.

Алисия се усмихна гордо.

— Никога — отговори любезно тя.

Роджър отговори на усмивката й.

— Ако държиш да запазиш живота на Мери, няма да се противиш. Ако ми откажеш още веднъж, ще заповядам да отсекат пръстите й един по един.

Алисия го погледна смаяно и разкопча брошката си с треперещи пръсти. Роджър приседна на резбованата ракла в ъгъла и я загледа напрегнато.

— Знаеш ли, че в нощта на сватбата ти се напих като свиня? — попита с треперещ глас той. — Не, разбира се, че не знаеш. Обзалагам се, че изобщо не си помислила за мен. Не обичам да ме използват като послушен инструмент. Ти злоупотреби с мен в играта си със Стивън Аскот.

Алисия престана да разкопчава ризата си.

— Не съм злоупотребила с вас! Ако бяхте спечелили турнира, сега щях да бъда ваша съпруга. Бях уверена, че сте искрен с мен, когато показвахте загриженост за клана ми.

Мъжът изпухтя презрително.

— Не ме залъгвай! Искам да те видя. Искам най-после да разбера струваше ли си да изтърпя този позор, тези болки!

Алисия прехапа долната си устна. Той сам се бе опозорил. Искаше да му каже това, но го преглътна. Трябваше да пази Мери.

Ръцете й трепереха. Никога не се беше събличала пред мъж. Само Стивън имаше право да я вижда гола. Трябваше да стисне здраво зъби, за да прогони напиращите сълзи. Стивън никога вече нямаше да се докосне до нея, щом узнаеше, че е принадлежала на друг мъж. Той беше луд от ревност и търсеше изневярата във всяко нейно действие. Как ли щеше да се отнася към нея, когато Роджър Чатауърт я изхвърлеше от леглото си?

Тя се изправи, откопча колана и пусна полата си на пода. Как щеше да реагира на чуждия мъж? Стивън трябваше само да я погледне и по тялото й се разливаха сладостни тръпки. Щом сложеше ръка на коляното й, тя се разтреперваше от страст. Дали Роджър щеше да постигне същото?

— Побързай! — заповяда Роджър. — Знаеш ли откога чакам този миг?

Алисия затвори за миг очи и пое дълбоко въздух. После остави ризата да се свлече на пода. Вирна упорито брадичка, изпъна тесните си рамене и се предложи на жадния му поглед. Роджър грабна една запалена свещ и пристъпи към нея.

Погледът му пламна от възхищение. Тази жена имаше невероятно тяло. Кожата й беше мека като кадифе, опъната и здрава, високите й гърди бяха зашеметяващи. Той докосна хълбоците й, помилва нежно мекия, закръглен корем.

— Великолепно — прошепна задавено той. — Стивън Аскот е имал право да се бие за теб.

На вратата се почука и двамата се стреснаха.

— Не мърдай! — изсъска Роджър и се обърна към вратата.

— Роджър! — извика момчешки глас. — Буден ли си?

— Легни бързо и се завий презглава! — прошепна Роджър. — И не мърдай, иначе ще стане страшно!

Алисия се подчини мигновено, зарадвана от прекъсването. Скри голото си тяло под завивките и кожите, с които беше отрупано леглото, а Роджър побърза да спусне завесите на балдахина.

— Какво има, Брайън? — попита той и Алисия се смая от гласа му — толкова загриженост и дори нежност имаше в него. — Пак ли си имал кошмар?

Алисия се придвижи безшумно напред и надникна през процепа в завесата. Роджър запали няколко свещи на масата, после отстъпи настрана и погледът й падна върху младия мъж, който беше влязъл в стаята.

Брайън вероятно беше около двадесетгодишен, но слабото тяло му придаваше момчешки вид. Той влачеше единия си крак, сякаш беше скован и момчето се стараеше да крие недъга си. Очевидно беше брат на Роджър, една млада, слаба, крехка версия на силния, здрав, едър мъж.

— Трябваше отдавна да бъдеш в леглото — продължи дружелюбно Роджър и Алисия се смая още повече. Във всяка дума, отправена към това момче, прозираше безкрайна любов.

Брайън се отпусна в едно кресло.

— Чаках завръщането ти. Никой не искаше да ми каже къде си отишъл. Само Лилиан спомена… — Той млъкна смутено.

— Сигурно пак е казала нещо, което те е развълнувало — промърмори сериозно Роджър. — Ако е така, аз ще…

— Не, разбира се, че не — прекъсна го Брайън. — Лилиан е само една нещастна жена. Не може да преодолее тъгата си след смъртта на Едмънд.

— Да, вероятно си прав — отговори с неприкрит сарказъм Роджър. — Трябваше да обиколя владенията си, защото крепостните крадат безсрамно.

— Роджър, коя е жената, която не спира да плаче?

По-големият брат вдигна стреснато глава.

— Аз… не знам за какво говориш. В къщата няма друга жена, камо ли пък плачлива.

— Вече трета нощ я слушам как плаче. Дори денем чувам хълцанията й.

Роджър се опита да се усмихне.

— Може би в замъка живее призрак. А може би е някой, когото Едмънд…

— Знам какво искаше да кажеш — заговори след малко Брайън. — Знам много повече за най-големия ни брат, отколкото предполагаш. Искаше да кажеш, че плаче духът на човек, убит от Едмънд. Нали същата нощ, когато загина той, се самоуби и една от жените му!

— Брайън! Кой ти е наговорил тези глупости? Вече е много късно. Трябва да си лягаш.

Момъкът въздъхна и позволи на брат си да му помогне да стане от креслото.

— Ще се видим ли утре? Лилиан се оживява, щом се върнеш, а аз искам да видя отново Фиона. Коледа беше толкова отдавна…

— Да, разбира се, че ще се видим. Лека нощ, братко. Спи добре. — Роджър затвори вратата след Брайън и дълго стоя замислен насред стаята.

Алисия го наблюдаваше учудено. Той беше лъжец и подлец, но обичаше искрено малкия си брат.

Роджър се обърна рязко и дръпна завесата на леглото.

— Да не мислиш, че съм те забравил? — Гласът му пак беше леден.

Алисия се уви в една кожа и се оттегли в най-далечния ъгъл на леглото.

— Коя е Фиона?

Роджър я гледаше с пламтящи от страст очи.

— Фиона е сестра ни. Ела тук!

Тя по-голяма ли е от Брайън или е по-млада? — продължи с въпросите Алисия. Гласът й пресекваше от вълнение.

— Искаш ли да ти покажа родословното дърво? — Той улови ръката й и я дръпна към себе си. — Фиона е три години по-млада от Брайън.

— Тя сигурно е… — Роджър я прегърна и задуши думите й с гореща целувка.

Алисия не се помръдваше. Устните му бяха твърди и приятни, дъхът му беше чист, дори сладък, но в тялото му нямаше огън. Устата му се плъзна по шията й, ръцете му милваха гърба й. Пръстите му докосваха меко ребрата, накрая уловиха дупето й и го притиснаха към слабините му. Той не беше свалил дрехите си и мекото, хладно кадифе беше като милувка по кожата й.

Усещането беше приятно, но Алисия не изпитваше нищо повече. Имаше чувството, че това не се случва с нея, а с друга жена, докато тя стои и наблюдава отстрана.

— Защо не се отбраняваш? — попита дрезгаво мъжът и в гласа му имаше нещо като ирония.

— Няма защо да се отбранявам — отговори честно тя. — Аз…

Той я прегърна силно и отново впи устни в нейните. Притисна я във възглавниците и ръцете му замилваха гърдите й. Устата му нежно захапа едното розово връхче.

— Не, Роджър, нямам намерение да се браня — продължи с усмивка Алисия. — Това, което правиш с мен, не ме засяга. Признавам, бях любопитна да видя как ще реагирам на интимностите с друг мъж. Знаеш ли, Стивън често се оплакваше, че го преследвам безмилостно и не му давам време да си отдъхне…

Тя се изсмя тихо, скръсти ръце под главата си и се загледа към синия балдахин над леглото.

— Е, Стивън не винаги казва истината. — Смехът й беше гърлен и страстен. — Но сега открих, че не е същото. Вие ме докосвате на същите места като Стивън, а аз не изпитвам нищо. Нищичко. Странно, нали?

Тя погледна невинно Роджър, който се бе привел над нея и я гледаше с разширени от изненада очи.

— Много съжалявам. Не исках да ви обидя. Сигурна съм, че има жени, които ви харесват. Вероятно аз мога да принадлежа само на един мъж, затова не реагирам…

Роджър вдигна ръка да я удари и очите й се вледениха.

— Няма да се отбранявам, нито ще отговарям на милувките ви. Сигурно ви е яд, че не сте и наполовина толкова мъж, колкото Стивън Аскот? Нито в леглото, нито на арената.

— Затова ще те убия! — изкрещя Роджър и се хвърли върху нея. Алисия се претърколи светкавично настрана и той падна по лице върху матрака. Тя скочи от леглото и се огледа за някакво оръжие. Не намери нищо.

Роджър се хвърли да я улови, но застина насред движението. Проклятие! Тази жена беше съвършена. Разпуснатите черни коси падаха покрай лицето й като пламъците на черния адски огън. Силното, гордо изправено тяло представляваше мъчително предизвикателство. Тя беше зашеметяваща като езическа богиня, която го караше да се чувства слаб и безпомощен.

Всяка дума, която Алисия бе казала за съпруга си, се забиваше като нож в сърцето му. Тя познаваше мъжете. Всяка нова обида беше като кофа с ледена вода върху пламтящата му страст. Кой мъж би се осмелил да я вземе, като знаеше, че тя му се надсмива. Ако се страхуваше от него, той щеше да я изнасили. Но не можеше да понесе смеха й.

— Стража! — изрева ядно Роджър.

Алисия разбра, че тази нощ няма да сподели леглото му, и грабна дрехите си. Когато вратата се отвори, вече беше увита в карираното наметало.

— Отведете я в източната стая — заповяда уморено Роджър. — Ако й позволите да избяга, ще платите с главите си.

Алисия задиша по-спокойно едва когато се озова зад здраво заключената врата на затвора си и се пъхна в топлото легло. Страхът за Мери не преставаше да я измъчва. Китките и глезените й бяха посинели и подути. А преживяното с Роджър отне и последните й сили.

Когато беше още момиче, един ден бе излязла на езда сама с един от войниците на баща си. Когато слязоха да си починат и да напоят конете, мъжът я хвърли на земята и започна да я съблича. Алисия беше напълно невинна и се уплаши до смърт. Когато мъжът също се съблече и застана пред нея, горд с коравия си, щръкнал член, Алисия, която беше виждала само разгонени жребци и бикове, избухна в луд смях. Мъжът се смали буквално пред очите й. Тя не само избягна изнасилването, но и научи нещо много важно. Първо, че никога не бива да излиза на езда сама с мъж, и второ, че страхът й възбужда мъжете, докато смехът и подигравките ги унищожават.

Алисия не каза на баща си за случилото се. След три месеца мъжът бе убит при едно нощно нападение на пасището.

Искаше й се да изпитва удовлетворение, че е наказала Роджър, но не можеше. Усещаше само тъга и копнееше да бъде при Стивън. Толкова се нуждаеше от него. Той беше целият й живот. Само той можеше да я пази от глупостите й. Ако беше в Ларенстън с нея, Раб щеше да бъде жив, а тя нямаше да попадне в ръцете на Роджър Чатауърт.