Алън Кол, Крис Бънч
Дворът на хилядата слънца (8)

Глава 7

„Скъпи Стен,

Здрасти, друже. Сигурно си изненадан, че ти се обаждат таквиз като мен. Е, искрено твоят най-после кацна на така заслуженото меко. Тая служба, бих добавил, подобава на човек от клановете с толкова висок ранг. Старши сержант Алекс Килгър! Ха, капитане! Бас слагам, че никога не си мислил, че ще доживееш този ден!“

Стен невярващо изгледа писмото. Килгър! Не можеше да го познае без задръстения му шотландски акцент. Но пък, разбира се, Алекс не можеше да пише с фъфлене. Засмя се и отново зачете.

„Разбира се, един старши сержант не може да порка в префърцунените офицерски клубове с някакъв надут капитан, но приличната халба тъмно си е прилична халба тъмно и се пие много по-гладко, когато не я викаш ти. Никога не бях виждал такъв клан гъзолизци като тиловаците, дето са ми тука. Макар че не ги разубеждавам да се откажат от тая практика. Сигурен съм, че да купиш халба за старши сержанта е церемония с древна и свята традиция по тия места.

Откровено казано, тоя тур взе да ми изтънява повече от чиния хагис на кембълско кръщене. Властите, дето ме цвъцнаха като главен уредник на скапания «Музей Богомолка». Както добре знаеш, на човек му трябва сертификат само за да види фоайето на това забравено от бога място, тъй че нямаме много посетители. Само разни червенобузи чиновничета по сигурността, дето са им щракнали скапано скъпите билети на път за някой комарджийски ад. Макар че имаше едно моме… Е, все едно. Един Килгър няма да целува и да разправя после, особено когато гаджето е с по-висок ранг.

Все едно, ето че съм тук и изпълнявам най-безопасната службица в цялата ми шибана кариера като един от черните гардове на Императора. Ще ми превърти скапаният мозък, казвам ти. И единственото, което все още ме пази да не откача, е, че ти едва ли се чувстваш по-добре на оная твоя фръц-фръц работа на вашия Първичен свят. Боя се, че никога вече няма да е същото, след като разбишкаха хубавия ни екип — старата Богомолка 13. Те по-добре да пенсионират набора, казвам ти, иначе някой ще трябва да дава обяснения на един Килгър.

Да си чул нещо за другите? В случай, че новините ти са по-изтъркани от моите, ще ти кажа каквото знам. Бет са я повишили в лейтенант и сега си води свой екип, макар да не съм сигурен с какви гадни работи се занимава в момента.

Колкото до Док, е, това дребно и злобно космато вързопче си уреди ваканцийка. Спомняш ли си Страбо? Сещаш се, Езерния народ, нали? Ония ужасно високи типове, дето вечеряха с фермент от кръв и мляко? Да бе, сигурен бях, че ще се сетиш, и не беше ли Док голям кикот, когато се натряска с всичката онази кръв? Е, това, което Док прави сега, е да се натрясква и да си остава така в името на «Майчицата наука».

Единствената, за която не знам подробности е Айда. Веднага щом й изтече срокът, се покри по най-циганския начин. Макар да си мисля, че сигурно е скърцала със зъби за всичката оная гнусна печалба, която й размахваха под носа. Едно обаче трябва да кажа за нея — тя наистина ми прати моя дял от плячката, дето я инвестираше за нас. Оказа се шибано голяма купчина пари и ми трябваше почти цяла отпуска, за да се справя с тях. Ако още не си ги получил твоите, подозирам, че вече летят към теб. Бе пачката кредити е доста тлъста. Ако обаче случайно ти ги задържа, прегледай колоните на фючърсните борси. Няколко скока в екзотиките и ще спипаш това дебело просякинче.

Е, мен май ми свършва времето да пусна това в пощата. Дано при теб всичко е наред, друже.

Твой

Алекс Килгър.“

Стен се изкиска наум и угаси писмото. Същия стар Алекс, мърморещ когато турът е много горещ, и мърморещ, когато е много мек. Но за службата му на Първичен свят беше прав. Изглеждаше мека — при това опасно мека. Стен беше поразровил записките, оставени от предшествениците му. През последните няколко века бяха почти потискащи с липсата на екшън. Но малкото пъти, в които се бяха случвали неща, забеляза той, ситуацията обикновено се оказваше много кървава и много политически заплетена. След годините, прекарани в секция „Богомолка“, кръвта не притесняваше особено Стен. Но политиката… от политиката на човек кожата му можеше да настръхне.

Забравил колко е малка квартирата му, Стен се отпусна назад в стола си и удари главата си в стената. Изстена, след като ударът му напомни за махмурлука, от който страдаше. Единственият ефект от яхнията „Анджело“ бе да потисне алкохола и да му позволи да остане още с Императора. На следващия ден беше изкарал криво-ляво службата си, което не му остави за следващата нощ никакъв лек, освен да изпие докрай горчивата чаша на агонията от утайката в главата си. Предната нощ се беше заклел пред себе си, че днес ще е чист като ангелче. Нито капка от дяволския стрегг нямаше да капне на устните му. Само това беше изходът. Неприятното бе, че точно в този момент искаше не стрегг, а една хубава студена бира.

Той изчегърта тази мисъл от ума си, отпи глътка свята водица и огледа стаята си. Грозноватата жена на стената зяпна в него. Стен отново изстена наум и потърси друго място, където да отмори гуреливите си очи — само за да намери същата жена, също така зяпнала в него. Всъщност където и да погледнеше, отново намираше нея — грозноватата жена с мършавото лице и любящи очи.

Стените на стаята бяха покрити с нейния портрет, наследство, както бе научил Стен, от неговия предшественик. Наик Раи, ординарецът на Стен, го бе уверил, че предишният му старши е бил великолепен капитан на охраната. Сигурно, но беше калпав художник — почти толкова калпав, колкото и вкусът му към жените. Поне така бе помислил Стен отначало, когато зяпна стенописите, отрупали стените. След една седмица съжителство с дамата беше заповядал да махнат лика й — да го издухат с бластери, ако се наложи. Но след това тя бе започнала да го обсебва и той отмени заповедта — не беше много сигурен защо. Докато най-сетне не го осени: човекът наистина беше обичал жената, колкото и да беше грозна.

Архивите го доказваха: капитанът се бе изявил като точно толкова трудолюбив, всеотдаен и професионален, колкото всяко същество преди него. Макар и по-възрастен от Стен, си беше осигурил дълга и обещаваща кариера. Но напук на всичко това беше използвал всички възможни връзки, за да си уреди страничен трансфер на една задънена служба, на някакъв граничен пост. И малко преди да напусне се беше оженил за жената на рисунката. Императорът беше предал булката на младоженеца. Стен напълно разбираше какво е станало. За няколкото месеца, откакто бе дошъл, тук схвана, че точно този пост е подходящ само за ерген или за някой, който не се интересува много от съпруга и семейство. Просто часовете на деня не стигаха, за да си свършиш работата както трябва. И добрият капитан беше разбрал това достатъчно добре, за да зареже всичко заради грозноватата жена на картините.

Стен помисли, че трябва да е бил мъдър човек.

Оставеше ли човек стенописите настрана, другото в стаята се свеждаше до вечната дилема в едно ергенско жилище: джунглата от вещи, както лични, така и свързани с работата. Не че Стен не знаеше къде е всяко нещо — беше с организиран ум и трупаше нещата си на подходящите купчини. Бедата бе в това, че купчините имаха свойството да се сливат една с друга, малко като текущите му интереси. Професионалните му проучвания например се смесваха с терзаещ глад за история — чиято и да е история, все едно. А наред с това бяха безспорните технически трудове, от които имаше нужда едно военно същество от четиридесети век, както и любопитството му към техниката, свойствено за човек, роден на Вулкан. Също така, откакто бе напуснал Вулкан, Стен се бе превърнал в жаден читател на почти всичко, което му попадне.

Два предмета в частност илюстрираха сблъсъка между личното и професионалното: един от ъглите беше запълнен с многопластова карта на замъка, обкръжаващите го сгради и дворцовите терени. Всеки от секторите й беше с височина от поне два метра и предлагаше двуизмерен изглед на всяка уличка, цепнатина и всекидневна на комплекса. Стен беше изровил картата в един прашен архив след първия месец на работа, когато разбра, че поради самите размери на крепостта и терените и ще е невъзможно дори веднъж да я обходи пеш. А без личното, подробно познаване на всеки имперски сантиметър на зоната нямаше да може да изпълни основната си функция — тоест да опази сигурността на Императора.

На няколко метра от картата беше натикана друга основна вещ от сегашното битие на Стен. Върху сгъваема полева масичка беше кацнал един изключително скъп минихолопроцесор. Това беше най-големият разход в живота на Стен, без дори да се смятат хилядите часове вложено време в кутийката, лежаща до него.

Кутийката съдържаше хобито на Стен — моделостроене: не обикновените триизмерни залепващи се модели, а изцяло завършени, действащи и живи холографски изображения, вариращи от прости древни машини до цели малки цехчета, обслужвани от съответните работници. Всяко от тях се пазеше в малка електронна карта, насвяткана с компютърни уравнения.

Стен бе моделирал дъскорезница. Беше въвел байт по байт всичко, благодарение на което дъскорезницата трябваше да работи, включително работниците, техните работни характеристики, инструментите им, както и резервните части. Програмирани бяха също така и други подробности, като фактора износване на предавателния ремък на гатера, пиянското поведение на главния механик и прочие. Когато картата се пъхнеше в холопроцесора, той проектираше пълно цветно холографско изображение на действащата дъскорезница. Понякога, ако Стен не се намесеше навреме, някой от работниците се спъваше или някоя греда се чупеше и цялата постройка рухваше сред облак цветни точици.

Стен погледна гузно кутията с модели. Нямаше време да се занимава с нея — трябваше да отива на работа.

Пипна с длан видеодисплея и новините залазиха по екрана.

„ТЕРОРИСТ ЗАГИВА ПРИ ЕКСПЛОЗИЯ В ПРИСТАНИЩЕН БАР.“

Отметна репортажа и бързо сканира с поглед подробностите около трагедията в „Ковенантър“. Засега не бяха много освен факта, че Годфри Алейн, високопоставен революционер от Граничните светове, е загинал при злополука в някакъв мърляв бар близо до космодрума. Смяташе се, че са загинали и още няколко други, но имената им все още не бяха установени. В статията се говореше предимно за това, което не беше известно — например какво е търсил Алейн на Първичен свят, и то точно в бар като „Ковенантър“.

Стен се прозя. Лично той проявяваше слаб, да не кажем никакъв интерес към съдбата на терористи. Всъщност самият той беше парафирал с „ПЛАТЕНО“ не една и две терористични кариери. Някой си шибан Годфри Алейн, какво му пукаше. Забеляза обаче, че до този момент няма никакви официални изявления за Алейн.

Сигурен беше само в едно: че пресата е сбъркала в твърдението, че експлозията е „злополука“. Терористите не загиваха в злополуки. Замисли се разсеяно дали някой от секция „Богомолка“ не е пратил Алейн да си намери революционния майстор.

Отново се прозя и продължи да прелиства. После дойде повикването. Вечният император имаше нужда от него. Незабавно, ако не и по-скоро.