Алън Кол, Крис Бънч
Дворът на хилядата слънца (26)

Глава 25

Едрият мъж се излежаваше на брега и мързеливо наблюдаваше ловците на молюски в плиткия развъдник. Беше заобиколен от пет-шест сладурчета, които се печаха на слънцето, но го държаха под око да не би да има нужда от нещо. Четуинд едва се размърда, когато чу вдигащия горе зад него пушилка планер. И се направи, че не забелязва воя на спиращия двигател, а след него — ботушите, заскърцали по пясъка.

— Четуинд?

— К’во?

— Стани, когато ти говоря!

Четуинд бавно извърна огромната си глава и се направи на изненадан, че вижда двамата охранители. Също толкова бавно надигна тромавото си туловище и се изгърби в подигравателно-почтителна поза.

— Съжалявам, мистър… Не знаех… — проточи той с престорена нервност. — Не очаквахме посещение.

— Мда, адски лошо. Много мразя да притеснявам един толкова важен гадняр като теб. — Стен претегли наум туловището с име Четуинд. Издаваше го само наглостта в погледа. Всичко останало се беше присвило толкова почтително, колкото всеки охранител можеше да пожелае от един престъпник на Дрю. Много опасен тип.

— Търсим един престъпник — отсече Стен.

— Дошли сте на подходящото място, мистър — избоботи Четуинд.

Стен пренебрегна скритата в репликата му грубост.

— Казва се Динсман.

— Динсман… Динсман… — Четуинд се направи на озадачен, след което очите му светнаха. — А, да бе. Все още е жив. Имаме един Динсман тука.

— Къде е?

Четуинд посочи и Стен се обърна и видя обекта им на брега — почистваше един плоскодънен скиф.

— Безполезен кретен, ако нямате нищо против, мистър. И един скапан ден не може да свърши свястна работа. Щях да го сложа да мие тенджерите, ако не ме беше страх, че ще изтрови всички ни с немарливостта си.

Стен и Алекс забравиха Четуинд, закрачиха през плажа и ботушите им заскърцаха в пясъка.

На Динсман почти не му остана време да ги види. Още докато вдигаше главата си, Алекс го спипа за врата и го надигна от земята.

— Престъпник Динсман?

— Аз-з-з-з, мистър.

— Искам да говоря с теб, момко.

Алекс метна дребосъка в малката лодка, хвърли един бърз поглед към Стен, улови кимването му и се качи след него. Хвана греблата, а Стен отвърза въжето и също се качи. Алекс загреба навътре в морето.

— Честна дума, мистър — заскимтя Динсман. — Нищо не съм направил… — После, във внезапен изблик на вдъхновение, посочи обвинително с пръст към смаляващата се грамада, наречена Четуинд. — Той ме накара да направя бомбата!

— Така ли? — каза Стен. — Значи си майстор на бомби, а?

Динсман изпадна в ужас. Може би не знаеха… Мамка му, в какво се беше набутал пак?

— Я ни разкажи за това, момко — успокои топката Алекс.

— Ами, значи… той ме попита и… и… казах, че имам малко опит с експлозиви и…

— Млък — изсъска Стен. — Един дракх не даваме за скапания ти Четуинд.

Динсман само го зяпна опулен, загрял, че ще му се случи нещо ужасно.

— Разкажи ни за „Ковенантър“ — отсече Стен.

— О, боже! — изпъшка Динсман.

Алекс го перна с опакото на ръката си.

— Не произнасяй всуе името Господне.

— А бе — каза Стен. — Я просто да го убием още сега. Да приключим с него.

Стен присви пръстите си и тънкият като игла нож се намести в дланта му. Динсман го видя и започна да се поти от ужас.

— Н… не знаех, че е политическо. В политическа работа никога не се бъркам. Питайте когото щете. Питайте ги, ще ви кажат. Аз съм само един… само… — Погледна Стен в лицето и се разрева. — В политически не се бъркам — захлипа дребният специалист по взривове.

Стен се чувстваше като пеликан, уловил голям рибок.

— Мамка му, Алекс! Това е човекът ни. Оправи го, моля те.

Алекс кимна и бръкна в джоба на униформата си.

Динсман изпищя и се надигна на колене. Беше най-смразяващият звук, който Стен бе чувал — въпреки огромния му опит в слушането на човешки писък тип „олеле ще умра“. И в този момент осъзна, че Динсман не пищи заради тях.

Стен извърна глава.

Към плитката лодчица през водата тичаше нещо със скорост от близо петнайсет възли, приближаваше се толкова бързо на вретеновидните си крака, че като че ли просто вървеше по водата.

Динсман изпищя отново.

— Това е гурион!

Алекс отчаяно се помъчи да обърне скифа, но той нямаше кил и просто се завъртя свободно около оста си. Стен награби пръта за изтласкване и точно когато съществото се надигна в пълния си ръст и разтвори ужасния си стомах-уста с пълни с кръв жили, чу зад гърба си друг плисък.

Каквото и да беше това, трябваше да го остави за Алекс — и той заби пръта право в зейналата паст на гуриона. Върхът на дългия кол проби през няколкото реда зъби и се прекърши в меката плът. Гурионът нададе вой, но продължи устрема си, надигна скифа като кибритена кутийка и го преобърна.

На Алекс му остана още по-малко време да реагира. Секунда след писъка на Динсман той видя другия гурион, връхлитащ откъм неговата страна. Замахна неуверено с едно от греблата, след това усети как масивната вълна го надигна, небето се изсипа надолу, след което той вече гълташе солена вода. Някаква дебела ръка беше обвила тялото му, стискаше все по-здраво, и едно пипало дереше униформата му. Той се помъчи да намери дъното с краката си — водата не беше много дълбока — и замаха отчаяно с ръце да докопа проклетото животно…

Гурионът теглеше Стен към зейналата си уста. Той замахна с ножа си и с един удар преряза деликатните стомашни мембрани на чудовището. То го отхвърли назад и нагоре и той се превъртя във въздуха и цопна във водата. Беше му до кръста. От гуриона изригна гейзер кръв. Стен моментално го заличи от ума си, рязко се обърна и се огледа за Алекс…

Дробовете на тежкопланетянина бяха готови да се пръснат, но той бе успял да докопа един фронтален лъч, а с другата ръка — острия назъбен ръб, щръкнал от гърба на гуриона. Други лъчи се гърчеха около него и цилиндричните смукала по тях се свиваха и отпускаха в усилие да се долепят до тялото му. Под водата Алекс видя кървавочервената паст само на сантиметри от лицето си. Напъна се с цялата си мощ и малкото останал в дробовете му въздух изригна в огромен мехур. Бавно, много бавно, започна да тика огромния гърчещ се крайник към стомаха-уста на самия гурион. Иглестите зъби рефлекторно налетяха напред, усетили приближаването на сочната плът. Най-сетне, с един последен мощен замах, краят на пипалото влезе в устата.

Пронизителният вой едва не скъса тъпанчетата на Стен. Гурионът, който беше стегнал Алекс, се надигна над водата в пълния си ръст и Алекс се измъкна с мощни ритници от прегръдката му. Едно от пипалата на гуриона се беше навряло в собствената му паст и сега той го поглъщаше и врещеше от болка, докато собствените му стомашни сокове и зъби разкъсваха собствената му плът. Животното се самопоглъщаше; и шантавата му физиология — особено ритмичното движение на редиците насочени навътре стомашни зъби — не му позволяваше да спре.

Стен усети как нещо изтупа до него и бръкна под водата за Динсман. Дребосъкът махаше истерично с ръце и крака. Стен опипа за каротидната артерия, стисна и след миг Динсман се отпусна. Стен започна да го влачи към брега.

— Има още! — изрева Алекс.

На около четвърт клик навътре от водата се бяха надигнали още три туловища и с бясна скорост се носеха към тях. Алекс вече се бе добрал до него и двамата награбиха Динсман за металния пръстен на шията и загазиха на живот и смърт.

На брега Четуинд и останалите бяха наблюдавали битката с огромен интерес. Четуинд видя как пазачите на Дрю отърваха дребния бъзльо Динсман и лениво погледна към лодките на плажа. Само една дума и хората му можеха да скочат и да спасят и тримата.

Стен дори отдалече можеше да прочете мислите на Четуинд; виждаше другите лодки, кротко полегнали на пясъка, многото ловци и многото подръчни оръжия и още преди да е станало, разбра какво ще направи Четуинд.

Смехът изригна сякаш чак от петите му и разтърси цялото му грамадно туловище. Четуинд никога не беше виждал нещо толкова смешно. Той рухна на пясъка и зарева от смях. Останалите затворници също доловиха смешното в цялата случка. Ако не се притечаха на помощ, пазачите щяха да загинат. И нямаше начин Четуинд и приятелите му да бъдат обвинени. Целият бряг се разтърси от смях.

Стен и Алекс се напънаха в последно усилие. Водата зад тях закипя от приближаващия се гурион. С последно усилие двамата издрапаха последните няколко метра и рухнаха на брега.

Стен лежа така дълго. Чуваше смеха наоколо. Изчака, докато си поеме дъх, затворил очи. Накрая настъпи тишина. Той се обърна по гръб и погледна. Четуинд се хилеше, застанал над него.

— Мога ли да помогна с нещо, мистър? — каза той нагло.

Стен се вгледа в присвитите му в насмешка очи. Усети в дланта си тънката дръжка на ножа и си помисли как ли ще се почувства, ако…

— Какво, да му… — изхриптя Стен.

Но ядът го остави и Стен избухна в смях. Трябваше просто да погледне на събитията с очите на Четуинд.

 

 

Въздуховозът се плъзна над голия пейзаж. Алекс беше на пулта. Динсман беше натикан безопасно между двамата и курсът беше програмиран към щаба на охраната. Чу се стон и Алекс погледна към размърдалия се бомбаджия.

— Трудно умира момъкът.

— Слушай, я да приключим с това. Дай.

Килгър бръкна в джоба си и извади тънката хипоспринцовка. Подаде му я и Стен започна да навива ръкава на Динсман. Дребният бомбаджия отвори очи, видя какво прави и се опита да се дръпне. Стен го натисна надолу и опря хипото в плътта му.

— Сладки сънища, скапаняк. — И заби иглата.