Стивън Кинг
Колорадеца (9)

9.

— За известно време ще оставим Пол Дивейн — рече Винс. — Дейв може за няколко минути да ти дообясни останалото. Мисля обаче, че първо трябва да ти разкажа за аутопсията.

— Амчи да — съгласи се главният редактор на „Айлендър“. — Туй не е истинска история, Стеф, ама ако беше, сигур щеше да е наред таз част.

— Не оставай с впечатлението, че Каткарт веднага е направил аутопсията, щото не е тъй — продължи Винс. — Двама души бяха загинали при пожара в жилищния блок, дето беше довел О’Шани и Морисън из нашите затънтени краища, и те имаха предимството. Не само щото бяха умрели първи, а щото бяха жертви на убийство, пък непознатият като че ли беше жертва просто на злополучна случайност. Когато Каткарт все пак стигна до него, детективите вече се бяха прибрали в Огъста и прав им път. Аз присъствах на аутопсията, когато най-после се стигна до нея, щото по онуй време в околността нямаше друг професионален фотограф и те искаха да му направя „спяща снимка“. Туй е европейски термин и означава портретна фотография, достатъчно прилична, та да става за вестниците. С две думи, трупът би трябвало да изглежда тъй, все едно е задрямал.

На лицето на Стефани се изписа едновременно и ужас, и интерес.

— Получава ли се?

— Не — отвърна Винс. И добави: — Еее, сигур за някое хлапе. Или ако я погледнеш набързо, и то като мижиш с едното око. Трябваше да се направи преди аутопсията, щото Каткарт си мислеше, че зарад задавянето и прочее може да се наложи малко повече да му разпъне ченето.

— А ти не смяташе, че ще има вид на заспал, ако е стегнат с колан през брадичката, за да си държи устата затворена, така ли? — попита Стефани и се усмихна въпреки волята си. Беше ужасно, че такова нещо може да е смешно, ама наистина си беше — някакво страховито създание в главата й упорито раждаше един след друг кой от кой по-извратен образ.

— Точно тъй — съгласи се Винс, също се усмихваше. Както и Дейв. Ще рече, даже да беше извратена, не бе единствената. Слава Богу. — Таквоз нещо би приличало, струва ми се, на труп със зъбобол.

Сега вече и тримата се смееха. Стефани си помисли, че обича тези двама дърти лешояди, наистина ги обичаше.

— Почваш да се присмиваш на Оназ с косата — заяви Винс и вдигна чашата си с кола от парапета. Отпи една глътка и я остави обратно. — Особено когато си на моята възраст. Усещам я таз гадина зад всяка врата, надушвам дъха й на възглавницата до мен, дето по-рано полагаха глави съпругите ми, Бог да ги прости и двете, след като угасях нощната лампа… Но пък човек трябва да се присмива на Оназ с косата… Та тъй, Стефи, фотографирах го, направих му „спящи снимки“ и излязоха горе-долу таквиз, каквито се очакваше. На най-хубавата човекът изглеждаше все едно, че спи кьоркютук пиян или като да беше в кома — публикувахме я една седмица по-късно. Пуснахме я и в бангорския „Дейли Нюз“, както и в елсуъртските и портландските вестници. Нямаше ник’ва полза, естествено, само дето уплаши хората, които са го познавали, и накрая се оказа, че си имало напълно основателна причина.

— В туй време обаче Каткарт се захвана за работа и след като онез двама дембели от Огъста си бяха отишли там, откъдето бяха дошли, той нямаше възражения да се навъртам наоколо, стига да не пиша във вестника каквото не ми позволява. Казах му, че няма, естествено, и естествено, удържах на думата си. Почна отгоре надолу и първо стигна до онуй парче пържола, което доктор Робинсън вече беше видял в гърлото му. „Ето ти я причината за смъртта, Винс“ — рече ми Каткарт, и мозъчната емболия, която установи много след като си бях тръгнал, за да хвана ферибота за Мууси, тъй и не промени заключението му. Каза, че ако наблизо имало кой да му приложи техниката на Хаймлих или ако си я бил приложил сам, можело да не свърши на стоманената маса с канали от двете страни. Сетне, стомашно съдържание номер едно, и с туй имам предвид парчето месо най-отгоре, среднощната закуска, която едва имала възможност да почне да се смила, когато нашият човек умрял и всичко се прекратило. Просто пържола. Общо шест-седем хапки, добре сдъвкани. Стотина грама, пресметна Каткарт. Накрая, стомашно съдържание номер две, и става дума за вечерята на човека. Туй беше бая много — е, не искам да навлизам в подробности, да речем само, че храносмилателните процеси толкоз били напреднали, та без задълбочени изследвания доктор Каткарт със сигурност можеше да определи само, че човекът е вечерял риба и сигур салата с пържени картофки шест-седем часа преди смъртта си. „Не съм Шерлок Холмс, докторе — викам му, — ама мога да ти кажа нещо повече“. „Нима?“ — малко скептично пита той. „Амчи да — отвръщам. — Мисля, че е вечерял в «При Кърли» или «На кея при Иън» ей тук, или «При Янко» на Муус-Лук“. „И що тъкмо там, когато в радиус от четирийсет километра трябва да има петдесет ресторанта, в които сервират риба, макар и през април? — учудва се Каткарт. — Що не в «Сивата чайка» например?“ „Щото в «Сивата чайка» не биха се унизили да сервират риба с пържени картофи — светвам го аз, — пък нашият човек точно туй е вечерял“. — Старецът се ухили. — Глей сега, Стефи, издържах през по-голямата част от аутопсията, ама вече определено започваше да ми се драйфа. „В онез три заведения, дето ги споменах, сервират риба с пържени картофи — казвам му, — а когато му разряза корема, усетих и оцета“. После трябваше да изтичам в малката тоалетна и повърнах. Ама се оказах прав. Същата вечер проявих „спящите снимки“ и още на другия ден обиколих с тях кръчмите, дето сервираха риба с пържени картофки. В „При Янко“ никой не го позна, но момичето на щанда в „На кея при Иън“ веднага се сети за него. Привечер в деня преди да го открият му продала кошничка риба с пържени картофки плюс обикновена или диетична кока-кола, не си спомняше точно. Настанил се на една от масите, седнал, нахранил се и позяпал водата. Попитах я дали е казал нещо и тя вика, не, само „моля“ и „благодаря“. Попитах я дали е забелязала накъде е тръгнал, след като се е нахранил, а именно около пет и половина, и тя рече, че не била видяла.

Той погледна Стефани.

— Лично аз предполагам, че е слязъл на градския кей, за да хване ферибота за Мууси в шест и половина. Часът приблизително съответства.

— Амчи да, винаги съм смятал тъй — рече Дейв.

Стефани се понадигна на стола си. Беше й хрумнало нещо.

— Било е април. Средата на април по мейнското крайбрежие, но когато са го намерили, не е имал връхна дреха. Носел ли е палто, когато е отишъл „На кея при Иън“?

Двамата старци й се ухилиха, като че ли току-що е решила някакво сложно уравнение. Само че тяхната работа, знаеше момичето, макар и на скромното равнище на „Уикли Айлендър“, се състоеше не толкова в решаването, колкото в очертаването на онова, което трябва да се реши.

— Сериозен въпрос — одобри Винс.

— Прекрасен въпрос — съгласи се Дейв.

— Тоз момент го пазех за после — отвърна Винс, — ама тъй като няма история, не точно, няма и смисъл да пазиш хубавите моменти за накрая… пък, ако търсиш отговори, миличка, наличността е изчерпана. Момичето в „На кея при Иън“ не си спомняше със сигурност, а никой друг не го помнеше, изобщо. Предполагам, че трябва да се смятаме за късметлии в известен смисъл — ако беше застанал пред щанда в средата на юли, когато в таквиз кръчми на ден минават по един милион души и всичките искат кошнички риба с пържени картофки, рулца от омари и мелба, тя хич и нямаше да си го спомня, освен ако не си беше смъкнал гащите пред нея да й се нагъзи.

— А може би и тогава нямаше — рече Стефани.

— Вярно е. Само че тя си го спомняше, но не и дали е носел палто. Пък и аз не настоявах много, щото знаех, че инак може да си спомни нещо само за да ми достави удоволствие… или за да й се махна от главата. „Върти ми се нещо, че носеше светлозелено късо палто, господин Тийг — каза ми момичето, — ама може и да бъркам“. И може би наистина бъркаше, но знаеш ли… Склонен съм да мисля, че е била права. Че е носел таквоз палто.

— Тогава къде е било? — попита стажантката. — Изобщо появи ли се такова палто?

— Не — каза Дейв, — тъй че може би изобщо не е имало… макар че направо не ми го побира умът какво е правел в мразовитата крайбрежна нощ през април без връхна дреха.

Стефани се обърна към Винс, внезапно измъчвана от хиляди въпроси, и всичките до един важни, нито един ясно оформен.

— Що се усмихваш, миличка? — попита той.

— Не знам. — Младата жена замълча за миг. — Не, знам. Имам толкова много въпроси, че не знам кой да задам първо.

Тези думи накараха двамата старци да избухнат в смях. Дейв дори извади голяма носна кърпа от задния си джоб и си избърса очите с нея.

— Страхотен лаф! — възкликна той. — Глей сега, Стеф, представи си, че теглиш късметче от томболата на Дамската благотворителна есенна разпродажба! Просто затвори очи и изтегли едно номерче от купчината.

— Добре — съгласи се тя и макар да не постъпи точно така, беше нещо от този род. — Ами отпечатъците на мъртвеца? И зъбните му снимки? Мислех, че когато разпознават мъртъвци, тия неща са почти безпогрешни.

— Повечето хора си го мислят и сигур е тъй — отвърна Винс, — ама не забравяй, че туй беше през осемдесетте години, Стеф. — Старецът продължаваше да се усмихва, ала очите му бяха сериозни. — Преди компютърната революция и много преди интернет, таз чудотворна играчка, която младежи като тебе приемат за даденост. През осемдесетте пръстови отпечатъци и зъбни снимки на неидентифицирани лица, както им викат в полицията, се сравняваха с данните за човека, който предполагаш, че е твойто неизвестно лице, ама да ги сравняваш с всички отпечатъци и зъбни снимки на всички издирвани престъпници, регистрирани някога във всички полицейски управления, туй щеше да отнеме години, да не говорим за всички хора, ежегодно изчезващи в Съединените щати! Даже да стесниш списъка само до трийсет-четирийсетгодишни мъже… Невъзможно, миличка.

— Но аз си мислех, че органите още тогава са имали компютърен архив…

— Съмнявам се — каза Винс. — И тъй да е, не вярвам да са им пратили пръстовите отпечатъци на Колорадеца.

— Във всеки случай първоначалното разпознаване не стана по отпечатъците или зъбните му снимки — продължи Дейв и сплете пръсти върху широките си гърди — видимо се наслаждаваше на привечерното слънце, вече залязващо, ала все още топло. — На туй, струва ми се, му викат направо да минеш на въпроса.

— Тогава как го разпознаха?

— Туй ни връща към Пол Дивейн — рече Винс, — а аз наистина обичам да се връщам към Пол Дивейн, щото, както казах, тук има история, а историите са моят занаят. Те са моето амплоа, както казвахме в доброто старо време. Дивейн мъничко ми прилича на герой на Хорейшо Алгър^[1]. Упорствай и ще успееш. Работи и ще победиш.

— Пикня и оцет — Прибави Дейв.

— Щом тъй ти харесва — спокойно отвърна Винс. — Амчи да, щом тъй ти харесва. Та Дивейн си заминава с онез две тъпи ченгета, О’Шани и Морисън, още щом Каткарт им дава предварителния доклад за жертвите на пожара в жилищния блок, щото хич не ги е грижа за някой си, дето е станал жертва на случайно задавяне и се е гътнал на остров Муус-Лук. През това време Каткарт разпаря търбуха на неизвестното лице и моя милост присъства на събитието. В смъртния акт се вписва „Задушаване поради задавяне“ или там какъвто е медицинският термин. Във вестниците излиза моята „спяща снимка“, която нашите викториански прадеди по-правдиво наричали „посмъртен портрет“. И никой не се обажда в прокуратурата или щатската полиция в Огъста, за да съобщи, че туй е неговият изчезнал баща, чичо или брат. В тинъкския Дом на покойника го държат в камерата си шест дни — не че го изисква законът, ама в много таквиз случай, Стефи, ще разбереш, че туй е общоприет обичай. Всеки в траурния бизнес го знае, макар и никой да не знае защо. Накрая, след като човекът все още си е с неизвестна самоличност и никой не се обажда да си го прибере, Ейб Карви се заема и го балсамира. Оставиха го в криптата на Дома на покойника в гробището Сийвю…

— Тоя момент си е зловещичък — пророни Стефани. Представи си го там, кой знае защо не в ковчег (въпреки че със сигурност му бяха дали някакъв евтин сандък), а просто положен върху каменна плоча и завит със саван. Непотърсена пратка в пощата на мъртвите.

— Амчи да, мъничко — спокойно се съгласи Винс. — Искаш ли да продължа?

— Ако спреш, ще те убия — заяви тя.

Старецът кимна, без да се усмихва, ала въпреки това беше доволен от нея. Тя не знаеше откъде го знае, но си беше така.

— Остана там през лятото и половината есен. После, когато настъпи ноември и трупът продължаваше да е безименен и неподирен, решиха, че трябва да го погребат. Преди пръстта пак да замръзне и копането да стане изключително трудно, нали разбираш.

— Разбирам — промълви Стефани. И наистина разбираше. Този път не усети телепатията между двамата старци, но трябваше да я е имало, защото Дейв поде историята (каквато история изобщо имаше), без главният редактор на „Айлендър“ да му го казва.

— Дивейн изкарал стажа си при О’Шани и Морисън чак до горчивия му край. Сигур даже им е подарил вратовръзки или нещо подобно след трите месеца — както ти казах, Стефани, тоз момък нямаше отказване. Ама още щом приключил, подал молба в своя колеж — струва ми се, че ми спомена за Джорджтаун, обаче не съм сигурен — и пак започнал отначало, изкарал си нужните курсове по право. И ако не бяха две неща, господин Пол Дивейн можеше да напусне таз история, която, както казва Винс, изобщо не е история, освен може би тоз момент. Първото нещо е, че по някое време Дивейн надзърнал в плика с веществени доказателства и преровил личните вещи на непознатия от Хамък Бийч. Второто е, че проявил сериозни намерения към едно момиче и то го завело у тях да го запознае с родителите си, както често правят момичетата, щом нещата станат сериозни, та бащата на туй момиче имал поне един лош навик, дето се срещаше по-често тогаз, отколкото сега. Пушел цигари.

В паметта на Стефани, която беше много добра (и двамата го знаеха), моментално замъждука споменът за пакета цигари, изпаднал на пясъка при свличането на трупа от кошчето. Джони Гравлин (сегашният мууслукски кмет) го беше върнал в джоба на мъртвеца. И после й хрумна още нещо, вече не като мъждукане, а като ослепителен проблясък, и тя подскочи като ужилена. Единият й крак закачи чашата й и я събори. Кока-колата закипя по старите дъски на терасата и се процеди между тях, закапа върху скалите и бурените долу. Старците не забелязаха. Можеха да познаят осенението, когато го видят, и наблюдаваха стажантката си с интерес и удоволствие.

— Акцизният щемпел! — почти изпищя момичето. — Отдолу на всеки пакет има щатски акцизен щемпел!

Двамата изръкопляскаха, кротко, ала искрено.