Стивън Кинг
Колорадеца (17)

17.

— Естествено ний не сме „Бостън Глоуб“ — призна Винс. — Не сме даже бангорският „Дейли Нюз“. Ама когато възрастен човек тотално излезе от релсите, Стефани, всеки журналист, от голям или малък вестник, търси конкретни причини. Няма значение дали в резултат са отровени повечето от участниците в пикник на методистката църква, или само мъжката половинка от семейството тихо е изчезнала една делнична заран, за да не я видят жива никога вече. Виж, засега няма значение къде се е озовал той, нито по какъв невероятен начин е успял да стигне там — кажи ми какви може да са причините за туй излизане от релсите. Изброявай ми ги, докато не видя да вдигнеш поне четири пръста във въздуха.

„Пак с учебна цел“ — помисли си тя и после си спомни нещо, което Винс почти мимоходом й беше казал преди месец: „За да успееш в новинарския бранш, не е зле да имаш мръсно подсъзнание, миличка“. Тогава тия думи й се бяха сторили странни, дори почти сенилни. Сега й се струваше, че ги разбира малко по-добре.

— Секс — вдигна левия си показалец Стефани, пръста на Колорадеца. — Тоест друга жена. — Вдигна средния пръст. — Парични проблеми, имам предвид дълг или кражба.

— Не забравяй данъчните — напомни й Дейв. — Хората понякога бягат, когато загреят, че са заборчлели на Чичо Сам.

— Тя си няма представа колко кофти могат да са данъчните — отбеляза Винс. — Не я вини. Пък и според жена му Когън нямал проблеми с данъчната служба. Давай, Стефи, добре се справяш.

Стажантката все още не беше вдигнала във въздуха достатъчно пръсти, за да го задоволи, ала се сещаше само за още едно нещо.

— Желание да започне живота си на чисто? — колебливо попита тя, като че ли говореше по-скоро на себе си, отколкото на тях. — Просто да… не знам… да скъса всички връзки и да започне отначало като друг човек на друго място? — И тогава, не щеш ли, я осени още нещо. — Лудост? — Вече беше вдигнала четири пръста — един за секс, втори за пари, трети за промяна и четвърти за лудост. Погледна последните два със съмнение. — Може би промяна и лудост са едно и също?

— Може и да са — отвърна Винс. — А може и да се твърди, че лудостта обхваща всички пристрастявания, от които хората се мъчат да избягат. Таквиз бягства понякога са известни като „географско лекарство“. Имам предвид конкретно наркотиците и алкохола. Хазартът е друга страст, която хората се опитват да излекуват географски, ама предполагам, че тоз проблем може да мине към парите.

— Имал ли е проблеми с наркотици или алкохол?

— Арла Когън отрече и смятам, че инак е щяла да знае. И след шестнайсет месеца размишления, след които се беше уверила в смъртта му, струва ми се, щеше да ми каже.

— Но, Стефи — каза Дейв (и то доста меко), — като се замисли човек, някъде тук почти задължително трябва да има лудост, нали?

Тя се замисли за Джеймс Когън, Колорадеца, седящ мъртъв на Хамък Бийч, подпрян на кошче за смет, с къс заседнал в гърлото месо, отправил затворените си очи към Тинък и пролива оттатък. Помисли си, че едната му длан все още е била свита, сякаш държи остатъка от среднощната си закуска, пържолата, която някоя гладна чайка несъмнено е откраднала и е оставила само лепкав пясък върху мазнината по дланта му.

— Да — съгласи се момичето. — Тук някъде има лудост. А тя знаела ли го е? Жена му?

Двамата старци се спогледаха. Винс въздъхна и потърка отстрани тънкия си като нож нос.

— Възможно е, но дотогаз вече е имала да мисли за собствения си живот, Стефи. И за сина си. Когато мъжът взима и изчезва тъй, изоставената жена обикновено я очакват големи мъчнотии. Тя се е върнала на старата си работа в една от боулдърските банки, но нямало как да задържи къщата в Нидърланд…

— Скривалището на Ернандо — обзета от съчувствие, прошепна Стефани.

— Амчи, да. Оправила се, без да се наложи да взима прекалено големи заеми от роднините си и хич нищо от неговите, ама изхарчила повечето пари, дето ги били скътали за колежа на малкия Майк. Когато се срещнахме, струва ми се, че искаше две неща, едното практично, а другото… как би го нарекъл, духовно ли? — И доста колебливо погледна Дейв, който сви рамене и кимна, сякаш за да потвърди, че тази дума ще свърши работа.

Винс също кимна и продължи:

— Искаше да се избави от неведението. Жив ли е, или мъртъв? Омъжена ли е, или вдовица? Можеше ли да се надява на отдих, или се налага още дълго да бъхти? Туй последното сигур звучи мъничко коравосърдечно и навярно си е таквоз, ала мисля, че след шестнайсет месеца надеждата трябва адски да ти тегне на гърба — прекалено много, за да я влачиш още. Що се отнася до практичната част, туй беше съвсем елементарно. Тя просто искаше застрахователната компания да й изплати дължимото. Знам, че Арла Когън не е единствената в световната история, която мрази застрахователна компания, ама трябва да я поставя някъде начело в списъка зарад силата на омразата й. Беше се трепала ли трепала, нали разбираш, двамата с Майкъл живеели в тристаен или четиристаен апартамент в Боулдър, само к’ва промяна след хубавата къща в Нидърланд, и тя трябвало да го оставя на ясла и на детегледачки, на които не винаги била сигурна, че може да има доверие, работела нещо, дето всъщност не й харесвало, лягала си сама, след като години наред имало до кой да се сгуши, притеснявала се за сметките, все следяла стрелката на бензина, щото цената на горивата скачаше още тогаз… и през цялото туй време била убедена в сърцето си, че мъж й е мъртъв, ама застрахователната компания не щяла да й плати за туй, дето знаело сърцето й, понеже нямало тяло, камо ли причина за смъртта.

— Все ме питаше дали „копелетата“, тъй им викаше винаги, могат някак да се измъкнат, ако успеели да го минат за самоубийство. Отговарях й, че никога не съм чувал някой да се е самоубил, задавяйки се с парче месо, и по-късно, след като официално го разпозна по посмъртната снимка в присъствието на Каткарт, той й рече същото. Туй като че ли я поуспокои. — Той въздъхна. — Каткарт веднага се зае с туй, обеща й да се обади на застрахователния агент в Брайтън, Колорадо, и да му обясни за пръстовите отпечатъци и разпознатата снимка. И изобщо да не им остави място за мъдрене. Тя си поплака, отчасти от облекчение, отчасти от благодарност, пък и от изнемога, предполагам.

— Разбира се — промълви Стефани.

— Заведох я на Мууси с ферибота и я настаних в мотел „Червеният покрив“ — продължи Винс. — Същия, дето отначало беше отседнала ти, нали?

— Да — потвърди стажантката. През последния месец живееше на пансион, ала през октомври щеше да си потърси нещо по-постоянно. Естествено, ако тези двама стари ястреби решаха да я оставят на работа. Смяташе, че ще я оставят. Смяташе, че до голяма степен всичко това е тъкмо с такава цел.

— На другата заран тримата закусихме заедно — каза Дейв — и подобно на повечето хора, които не са сторили нищо лошо и нямат много опит с вестници, тя не се страхуваше да разговаря с нас. Нямаше усещането, че всичко, каквото ни каже, после може да се появи на първа страница. — Той замълча за миг. — И естествено почти нищо не се появи. Туй никога не е било история, дето става за печат, щом приключиш с най-важния факт: „Мъж, открит мъртъв на Хамък Бийч, съдебномедицинската експертиза не открива следи от насилствена смърт“. Пък и дотогаз туй вече беше стара работа.

— Не е имало свързваща линия — подчерта Стефани.

— Хич! — възкликна Дейв и се разсмя, та чак се закашля. Когато се успокои, избърса ъгълчетата на очите си с голяма мека носна кърпа, измъкна я от задния джоб на панталона си.

— Какво ви разказа тя? — попита момичето.

— К’во можеше да ни разкаже? — рече Винс. — Предимно задаваше въпроси. Аз пък й зададох само един въпрос: дали червонецът е бил талисман, сувенир или нещо от тоз род. — Той изсумтя. — Какъв журналист бях по онуй време!

— Черво… — Стефани се отказа и поклати глава.

— Руската монета сред другите дребни в джоба му. Беше червонец, десет рубли. Попитах я дали я е носел като талисман или нещо таквоз. Тя си нямаше представа. Доколкото знаела, най-близката връзка на Джим с Русия бил един филм за Джеймс Бонд, „От Русия с любов“, дето го взели от местната видеотека.

— Може да я е намерил на плажа — замислено предположи младата жена. — Хората намират там какво ли не. — Веднъж самата тя беше намерила на Литъл Хей Бийч, на около пет километра от Хамък, женска обувка на висок ток, странно изтъркано от дългото търкаляне между морето и брега.

— Амчи, може — съгласи се Винс. Очите му блещукаха в дълбоките си орбити. — Искаш ли да узнаеш двете неща, дето ми направиха най-голямо впечатление в нея оназ заран след срещата й с Каткарт в Тинък?

— Разбира се.

— Изглеждаше отпочинала. И когато седяхме да закусваме, се хранеше с голяма охота.

— Факт — потвърди Дейв. — Има една стара поговорка, че осъденият на смърт ядял с вълчи апетит, ама имам чувството, че никой не яде с повече апетит от човек, който е бил осъден и после помилван. И в известен смисъл с нея беше точно тъй. Може и да не знаеше що мъж й е дошъл по нашите краища, нито к’во го е сполетяло тука, и струва ми се, вече беше наясно, че може никога да не научи…

— Тъй си е — заяви Винс. — Тъй рече, когато я карах обратно на летището.

— … но знаеше най-важното: той беше мъртъв. Сърцето й може да й го е подсказвало през цялото време, ала разумът й се нуждаеше от доказателство, за да продължи нататък.

— Да не споменавам, че трябваше да убеди оназ досадна застрахователна компания — прибави Дейв.

— Успя ли да получи парите? — попита Стефани.

Дейв се усмихна.

— Да, миличка, помотаха се малко, онез момчета обикновено са адски бързи, когато ти пробутват полицата, ама после се разкатават, когато някой подаде иск, но накрая платиха. Получихме писмо по тоз случай, благодареше ни за положените усилия. Пишеше, че без нас още щяла да е в неизвестност и застрахователната компания още щяла да твърди, че Джеймс Когън може да е жив в Бруклин или Танжер.

— Какви въпроси ти зададе?

— К’вито можеше да се очаква — отвърна Винс. — Първо, къде е отишъл, след като слязъл от ферибота. Не бяхме в състояние да й отговорим. Разпитвахме, нали, Дейв?

Дейв Боуи кимна.

— Ама никой не помнеше да го е виждал — продължи другият старец. — Естествено дотогаз вече е било съвсем тъмно, тъй че всъщност си е съвсем логично никой да не го е забелязал. Що се отнася до малцината други пътници, а по онуй време на годината няма много пътници, особено на последния ферибот за деня, те трябва направо да са се запътили към колите си на паркинга на Пристанищната улица, навели глави и с вдигнати яки зарад вятъра откъм пролива.

— Попита и за портфейла му — прибави Дейв. — Можахме да й кажем само, че тъй и не се намери… поне никой не беше го предал в полицията. Възможно е някой да го е измъкнал от джоба му на ферибота и след като е взел парите, да го е хвърлил в морето.

— Възможно е и раят да е родео^[1], ама е малко вероятно — иронично рече Винс. — Ако е имал пари в портфейла си, що е носел седемнайсет долара в джоба на панталона си?

— За всеки случай — допусна Стефани.

— Може, ама едва ли. Пък и честно да ти кажа, идеята на ферибота от Тинък за Мууси в шест часа да е имало джебчия ми се струва мъничко по-невероятна от туй художник от денвърска рекламна агенция да е взел чартър за Нова Англия.

— Във всеки случай не можахме да й отговорим къде е портфейлът му — продължи Дейв, — нито къде са отишли палтото и сакото му и що са го открили на плажа само по панталони и риза.

— А цигарите? — попита стажантката. — Басирам се, че е била любопитна за тях.

Винс избухна в смях.

— Любопитна не е точната дума. Оня пакет почти я докара до лудост. Не можеше да проумее що е носел цигари. И нямаше нужда да ни казва, че мъж й не е бил от онез, дето ще се откажат за известно време и после ще вземат пак да пропушат. Каткарт подробно проучи дробовете му по време на аутопсията, по причини, които, сигурен съм, разбираш…

— Искал е да се увери, че в края на краищата не се е удавил, така ли? — предположи Стефани.

— Точно тъй — потвърди Винс. — Ако доктор Каткарт беше открил вода в белия му дроб под парчето месо, туй щеше да означава, че някой се е опитвал да скрие истинската причина за смъртта на господин Когън. И въпреки че нямаше доказателство за убийство, щеше да остане съмнение. Само че Каткарт не намери вода в белия дроб на Когън, нито пък следи, че е пушил. Там вътре било чисто и розово, тъй рече. И все пак някъде по пътя от агенцията до стейпълтенското летище, въпреки че трябва адски да е бързал, той е накарал шофьора да спре, за да се купи цигари. Или пък вече са били в него, както съм склонен да смятам. Може би заедно с руската монета.

— Ти обясни ли й тези неща? — попита момичето.

— Не — отвърна Винс и точно в този момент иззвъня телефонът. — Извинявай — каза старецът и отиде да вдигне слушалката.

Разговаря кратко и два-три пъти повтори „амчи“, после се върна, като пак разкършваше гръб.

— Елън Дънуди — съобщи той. — Била готова да разкаже за ужасното премеждие, което преживяла, като разбила противопожарния кран и станала за „посмешище“. Цитирам я точно, макар да не смятам, че туй ще присъства в моя вълнуващ разказ за събитието. Във всеки случай май е най-добре да ида скоро да я интервюирам, докато спомените й са ясни и преди да реши да ми сготви вечеря. Имам късмет, че със сестра си вечерят късно. Инак нямаше да имам късмет.

— Пък аз наистина трябва да се заема с онез фактури — рече Дейв. — Като че ли са станали с десет повече, отколкото бяха преди да тръгнем за „Чайката“. Като ги оставиш сами на бюрото, почват да се размножават, кълна се.

Стефани ги наблюдаваше уплашено.

— Не може да прекъснете точно сега. Не може да ме оставите в неведение.

— Нямаме друг избор — меко отвърна Винс. — И ний сме в неведение, Стефи, вече двайсет и пет години. В таз работа няма зарязана църковна секретарка.

— Нито градски светлини, отразени в облаците — отбеляза Дейв. — Няма го даже Теодор Рипоно, клетият стар моряк, убит заради хипотетично пиратско съкровище и оставен да умре на предната палуба в собствената си кръв, след като всичките му другари били хвърлени през борда — и що? Като предупреждение за други набедени ловци на съкровища, за Бога! Виж, тука има свързваща линия, миличка!

Дейв се ухили… ала усмивката му помръкна.

— В случая с Колорадеца няма нищо подобно, няма наниз, разбираш ли, нито Шерлок Холмс или Елъри Куин, които да нанижат мънистата. Само двама вестникари, дето отразяват по стотина събития седмично, ни едно от тях не става за „Бостън Глоуб“, ама хората на острова все пак обичат да четат за тез неща. Като стана дума за туй, ти нямаше ли да разговаряш със Сам Гърнърд? За да узнаеш подробностите за неговото прочуто Возене в кола със сено, танци и пикник?

— Ами щях… ще… и искам! Разбирате ли? Че наистина искам да разговарям с него за това тъпо нещо?

Винс Тийг избухна в смях и Дейв се присъедини към него.

— Амчи да — рече Винс, когато отново можеше да говори. — Не знам к’во щеше да разбере от туй деканът на твоя факултет по журналистика, Стефи, сигур щеше да се разреве, ама знам, че ти разбираш. — Той погледна Дейв. — Двамата знаем, че разбираш.

— А аз знам, че сега ви очаква друга работа, но все трябва да имате някакви идеи… някакви теории… след всички тия години… — Тя ги погледна умолително. — Искам да кажа… имате ли?

Старците се спогледаха и момичето отново усети, че между тях потича телепатия, ала този път нямаше усещане за мисълта, която носеше тя. После Дейв се обърна към нея.

— Точно к’во те интересува, Стефани? Кажи ни.