Стивън Кинг
Колорадеца (18)

18.

— Мислите ли, че е бил убит? — Ето какво я интересуваше. Бяха й предложили да остави този въпрос и тя ги беше послушала, но сега разказът за Колорадеца отиваше към края си и момичето предполагаше, че ще му позволят отново да го постави на обсъждане.

— Що смяташ, че туй е по-вероятно от случайна смърт, като имаш предвид всичко, дето ти го разказахме? — Дейв изглеждаше искрено любопитен.

— Заради цигарите. Цигарите почти задължително трябва да са били взети съзнателно. Той просто не е знаел, че ще мине година и половина, докато някой открие колорадския щемпел. Когън е вярвал, че откриването на непознат мъж на плажа изисква по-сериозно разследване.

— Да — отвърна Винс. Говореше тихо, ала сви юмрук и го разтърси, все едно току-що е видял питчър да прави страхотен страйк. — Умно момиче. Браво!

Макар да беше едва двайсет и две годишна, Стефани щеше да възнегодува, ако някой друг я наречеше „момиче“. Този деветдесетгодишен старец с рядката бяла коса, тясно лице и проницателни сини очи обаче не беше „някой друг“. Тя дори се изчерви от удоволствие.

— Не е можел да знае, че ще му се паднат тъпанари като О’Шани и Морисън, когато дойде време да разследват смъртта му — рече Дейв. — Не е можел да знае, че ще трябва да разчита на стажант, който през последните няколко месеца е носел куфарчетата и е търчал за кафе, да не споменавам двамата старци, издаващи седмичник, дето е само едно стъпало над търговската диплянка.

— Чакай малко, братко — спря го Винс. — Я си мери думите! — И надигна старческите си юмруци, ама ухилен до уши.

— Ама всичко си е дошло на мястото — каза Стефани. — Накрая. — И добави, като си мислеше за жената и мъничкия Майкъл (който вече трябваше да е около двайсет и пет годишен): — Включително и за нея. Без Пол Дивейн и вас двамата Арла Когън изобщо нямаше да си получи застраховката.

— В туй има известна истина — призна Винс. Стана й смешно, като видя, че нещо тук го накара да се чувства неловко. Не че е сторил добро, каза си тя, а че някой е разбрал, че е сторил добро. Тук на острова имаха интернет и почти на всеки покрив можеха да се видят малки сателитни антени. Нито една рибарска гемия не излизаше в морето без включен джипиес. И все пак старите калвинистки идеи бяха вкоренени дълбоко. „Нека лявата ти ръка не знае какво прави дясната“.

— Точно какво смятате, че се е случило? — попита стажантката.

— Не, Стефи — меко, ала твърдо отвърна Винс. — Ти все още очакваш от килера да изскочи Рекс Стаут или Елъри Куин, хванати под ръка с госпожица Джейн Марпъл. Ако знаехме к’во се е случило, ако имахме няк’ва престава, щяхме да вървим по таз следа, дорде сме живи. Майната му на „Бостън Глоуб“, щяхме да пуснем на първа страница на „Айлендър“ к’вато и история да бяхме открили. През осемдесет и първа може да бяхме дребни вестникари, а сега може да сме дребни дърти вестникари, ама не сме мъртви дребни дърти вестникари. Все още мра за големи истории.

— И аз — заяви Дейв. Беше се изправил, сигурно да иде при фактурите, но сега приседна върху ъгъла на бюрото си и започна да люлее дебелия си крак. — Винаги съм мечтал да публикуваме история, която да препечатат в цялата страна, и с таз мечта сигур ще си умра. Давай, Винс, кажи й к’во мислиш. Тя ще го запази за себе си. Вече е наш човек.

Стефани едва не потрепери от удоволствие, но Винс Тийг като че ли не забеляза. Наведе се напред и впери в светлосините й очи своите, които бяха много по-тъмни — с цвета на океана в слънчев ден.

— Добре. Много преди таз работа с щемпела на мен ми се струваше, че има нещо странно в туй как е умрял и как е стигнал тука. Почнах да си задавам въпроси, когато разбрах, че от пакета липсва само една цигара, въпреки че е бил на острова най-късно от шест и половина. Направо им досадих в „Бейсайд Нюз“.

Споменът го накара да се усмихне.

— Показах на всички в магазина снимката на Когън, даже на метача. Бях убеден, че е купил пакета от тях, освен ако не ги беше взел от автомат, например в „Червения покрив“. Предполагах, че е свършил цигарите, докато се е мотал из Мууси след слизането си от ферибота, и си е купил нов пакет. Предполагах също, че ако го е купил от „Нюз“, трябва да го е направил малко преди единайсет, когато затварят. Това обясняваше що е изпушил само една цигара и е драснал само една клечка от новия си кибрит, преди да умре.

— Но после си разбрал, че изобщо не е бил пушач — вметна Стефани.

— Томно тъй. Жена му ни го каза и Каткарт го потвърди. И по-късно започнах да смятам, че тоз пакет е бил послание: „Идвам от Колорадо, дирете ме там“.

— Никога няма да узнаем със сигурност, ама и двамата смятаме, че е било тъй — обади се Дейв.

— Бооожичко! И докъде ви отведе тази следа?

Двамата за пореден път се спогледаха и едновременно свиха рамене.

— В страната на сенките и лунните лъчи — отвърна Винс. — С други думи, на място, дето никога не би отишъл журналист от „Бостън Глоуб“. Само че в дъното на душата си съм сигурен за няколко неща. Искаш ли да ги чуеш?

— Да!

Винс заговори бавно и предпазливо, като човек, опипващ пътя си по тъмен коридор, в който е бил много пъти.

— Той е знаел, че ще изпадне в отчаяно положение, знаел е и че може да не го разпознаят, ако умре. Не е искал да се случи тъй, много вероятно, за да не остави жена си без пукнат грош.

— И затова взел цигарите с надеждата, че няма да им обърнат внимание — заключи Стефани.

Винс кимна.

— Амчи да, тъй и станало.

— Но кой не им е обърнал внимание?

Старецът помълча, после продължи, без да отговори на въпроса й.

— Спуснал се с асансьора и излязъл през фоайето на сградата. Там го чакала кола, или отпред, или зад съседния ъгъл, за да го закара на стейпълтенското летище. В нея може да са били само двамата с шофьора, а може и да е имало още някой. Никога няма да узнаем. По-рано ти ме попита дали Когън е носел палтото си, когато е излязъл оназ заран, и аз ти казах, че Джордж Художника не си спомнял, ама Арла повече не видя туй палто, тъй че може да го е носел. В такъв случай, смятам, че го е съблякъл в колата или в самолета. Мисля, че си е свалил и сакото. Или някой му е дал зеленото палто, или го е чакало.

— В колата или самолета.

— Амчи да — потвърди Дейв.

— А цигарите?

— Не знам със сигурност, но ако трябва да се обзаложа, предполагам, че вече са били у него — отвърна главният редактор. — Знаел е к’во му предстои… к’вото и да е било то. Мисля, че ги е носел в джоба на панталона си.

— После на плажа… — Тя си представи как Когън, нейната мислена версия на Колорадеца, пали първата цигара в живота си — първата и последната — и крачи по Хамък Бийч, само под лунната светлина. Среднощната лунна светлина. Всмуква острия цигарен дим. Може би още веднъж. И хвърля фаса в морето. После… какво?

Какво?

— Самолетът го оставил в Бангор — чу се да произнася Стефани с глас, който й прозвуча остро и странно.

— Амчи да — съгласи се Дейв.

— И колата от Бангор го е оставила в Тинък.

— Амчи да. — Това беше Винс.

— Вечерял риба и пържени картофки.

— Точно тъй — рече Винс. — Аутопсията го доказа. Както и моят нос. Усетих дъха на оцет.

— Портфейлът му вече бил ли е изчезнал?

— Не знаем — отвърна Дейв. — Никога няма да разберем. Но мисля, че да. Мисля, че го е дал заедно с палтото, сакото и нормалния си живот. Мисля, че е получил в замяна зеленото палто, което по-късно също е дал.

— Или е било взето от трупа — прибави Винс.

Стефани потрепери. Не успя да се сдържи.

— Идва на Муус-Лук с ферибота в шест, по пътя дава на Гард Едуик картонена маша кафе — което може да се разтълкува като чай за лодкаря.

— Да — каза Дейв. Имаше много тържествен вид.

— Вече не е имал портфейл и документи, само седемнайсет долара и малко дребни, сред които може би руската монета от десет рубли. Смятате ли, че тая монета е била… хм, не знам… някакво разпознавателно средство, като в шпионски роман? Искам да кажа, по онова време Студената война между Русия и Съединените щати още е продължавала, нали?

— С пълна сила — потвърди Винс. — Но, Стефи, ако се готвеше да се срещаш с руски таен агент, щеше ли да използваш рубла, за да се представиш?

— Не — призна момичето. — Но защо му е иначе? Да я покаже на някого, не се сещам за нищо друго.

— Винаги съм имал чувството, че някой му я е дал — рече Дейв. — Може би заедно със студената пържола, увита в станиол.

— Защо?

Дейв поклати глава.

— Нямам представа.

— Открили ли са станиол на плажа? Може би захвърлен в буренаците към отсрещния край на Хамък Бийч?

— О’Шани и Морисън не провериха, естествено — отвърна той. — Ний с Винс обиколихме целия Хамък Бийч, след като махнаха оназ жълта лента — не търсехме специално станиол, нали разбираш, просто нещо, дето е свързано с мъртвеца, к’вото и да е. Не намерихме нищо, само обичайните боклуци, хартийки от бонбони и тем подобни.

— Ако месото е било в станиол или книжна кесия, Колорадеца спокойно може да е хвърлил опаковката във водата наред с единствената си цигара — каза Винс.

— За онова парче месо в гърлото му…

Старецът се подсмихваше.

— Проведох няколко пъти разговора за туй парче месо и с доктор Робинсън, и с доктор Каткарт. Дейв присъства на някои от тях. Спомням си, веднъж съдебният лекар ми рече, трябва да е било не повече от месец, преди да получи инфаркта, дето го отнесе в гроба преди шест-седем години: „Връщаш се към оназ стара работа като дете, на което му е паднало зъбче и то постоянно докосва дупката с върха на езичето си“. И аз си помислих, да, точно тъй си е. Като дупка, която не мога да престана да докосвам с език и все опитвам да стигна до дъното й. Първо исках да знам дали онуй парче месо не може да е било натикано в гърлото на Колорадеца с пръсти или някакъв инструмент, например вилица за раци, след като е умрял. Хрумна ти и на теб, нали?

Стефани кимна.

— Докторът каза, че било възможно, ама малко вероятно, щото онуй парче месо не било само сдъвкано, но и било сдъвкано достатъчно, за да бъде преглътнато. Всъщност вече изобщо не било месо, а „органична каша“, както се изрази Каткарт. Можело да го е сдъвкал някой друг, само че после едва ли щял да му го натика в гърлото — от страх да не изглежда недостатъчна причина за смъртта. Дотук съгласна ли си?

Тя отново кимна.

— Каткарт каза също, че месо, сдъвкано на каша, трудно можело да се манипулира с инструмент. Щяло да се разпадне, докато го тикат от устата в гърлото. Можело да се направи с пръсти, ама докторът рече, че според него щял да види следи, най-вероятно разтягане на челюстните мускули. — Винс замълча за миг, замисли се, после поклати глава. — Има си медицински термин за таквоз разтягане, ама не си го спомням.

— Кажи й какво ти обясни Робинсън — обади се Дейв. Очите му искряха. — В крайна сметка туй не промени нищо, ама винаги съм смятал, че е страшно интересно.

— Обясни ми, че имало определени мускулни релаксанти, някои от тях екзотични, и среднощната закуска на Когън можело да е третирана с такъв — рече Винс. — В такъв случай той спокойно преглътнал първите няколко хапки, ако се съди по съдържанието на стомаха му, и после изведнъж да се е оказало, че не е в състояние да преглътне последната, след като я е сдъвкал.

— Това трябва да е! — възкликна Стефани. — Онзи, който е напоил месото с релаксанта, е седял и просто го е наблюдавал, докато се давел! После, когато Когън е умрял, убиецът го е подпрял на кошчето за смет и е взел остатъка от пържолата, за да не бъде анализирана! Не е била никаква чайка! Това… — Тя млъкна и ги зяпна. — Защо клатите глави?

— Аутопсията, миличка — отвърна Винс. — Газовата хроматография не показа нищо подобно в кръвта.

— Но ако е било нещо много екзотично…

— Като в история на Агата Кристи ли? — попита Винс и усмихнато й намигна. — Е, възможно е… обаче в гърлото му все пак имаше парче месо, нали знаеш.

— А, да. Вярно. Доктор Каткарт го е пратил за анализ, нали? — Момичето се поумърлуши.

— Амчи да — потвърди Винс. — Ний може да сме провинциални мишки, ама от време на време ни хрумва по някоя тъмна мисъл. Обаче най-близкото нещо до отрова в онуй парче сдъвкано месо беше малко сол.

Тя помълча, после каза (със съвсем тихичък глас):

— Може да е било от онези неща, които изчезват.

— Амчи да — отвърна Дейв и натисна с език вътрешната страна на бузата си. — Като Крайбрежните светлини след час-два.

— И останалите от екипажа на „Хубавата Лиза Кабът“ — прибави Винс.

— И не знаете къде е отишъл, след като е слязъл от ферибота, така ли?

— Не знаем — призна старецът. — Търсихме над двайсет и пет години и не открихме абсолютно никой, дето да твърди, че го е виждал преди Джони и Нанси около шест и петнайсет заранта на двайсет и четвърти април. И за протокола, не че се води такъв, не вярвам някой да е взел остатъка от пържолата от ръката му, след като се е задавил. Смятам, че някоя чайка го е отмъкнала от мъртвите му пръсти, както винаги сме предполагали. И за съжаление наистина се налага да изляза.

— А аз — да оправя онез фактури — каза Дейв. — Но първо, струва ми се, е време за поредното облекчаване. — И се затътри към тоалетната.

— Май че е най-добре да се залавям за моята рубрика — въздъхна Стефани. После избухна, полу на смях, полусериозно: — Ама почти ми се иска да не ми го бяхте разправяли, щом ще ме оставите в неизвестност! Ще минат седмици, докато го изхвърля от ума си!

— Минаха двайсет и пет години, а ний още не можем да го изхвърлим от нашите — отвърна Винс. — Ама поне вече разбираш защо не го разказахме на репортера от „Глоуб“.

— Да. Разбирам.

Той се усмихна и кимна.

— Ще се оправиш, Стефани. Всичко ще е наред. — Старецът приятелски я стисна за рамото и се запъти към вратата, като пътьом взе тесния си репортерски бележник от разхвърляното си бюро и го пъхна в задния си джоб. Макар и деветдесетгодишен, се движеше леко и гърбът му беше съвсем мъничко превит от възрастта. Носеше бяла риза, на гърба на която се кръстосваха тирантите му. По средата на стаята спря и отново се обърна към нея. Сноп късни слънчеви лъчи огря бебешки меката му бяла коса и я превърна в нимб.

— Истинско удоволствие е, че си тук — каза Винс. — Искам да го знаеш.

— Благодаря ти. — Стажантката се надяваше, че гласът й не е издал внезапно обзелото я желание да заплаче. — Беше чудесно. Отначало малко се съмнявах, но… но предполагам, че същото се отнася и за вас. Истинско удоволствие е, че съм тук.

— Мислила ли си да останеш? Според мен трябва.

— Да. Бъди сигурен.

Той сериозно кимна.

— С Дейв го обсъдихме. Ще е хубаво в редакцията да се влее малко нова кръв. Малко млада кръв.

— Вие двамата ще работите още дълги години.

— О, да — безцеремонно отвърна Винс, като че ли това беше факт, и когато след половин година умря, Стефани седеше в студената черква, водеше си бележки за службата в собствения си тесен репортерски бележник и си мислеше: „Той знаеше, че наближава“. — Аз ще работя още дълги години. И все пак, ако искаш да останеш, ще се радваме да те приемем. Няма нужда да ми отговаряш сега, но го смятай за предложение.

— Добре, ще го смятам. И струва ми се, че и двамата знаем какъв ще е отговорът.

— Чудесно тогава. — Старецът понечи да се обърне, после я погледна за последен път. — За днес почти приключихме с обучението, ама бих могъл да ти кажа още нещо за нашата работа. Може ли?

— Разбира се.

— Има хиляди вестници и десетки хиляда хора пишат истории в тях, но историите са само два типа. Едните са новини, дето обикновено изобщо не са истории, а само описания на развиващи се събития. Таквиз неща няма нужда да са истории. Хората взимат вестник, за да прочетат за кръвта и сълзите, по същия начин, по който намаляват скоростта, за да позяпат катастрофа на магистралата, и после продължават нататък. Ала к’во откриват в своя вестник?

— Разследвания — отговори Стефани, мислеше си за Ханрати и неговите неразгадани мистерии.

— Амчи да. А туй вече са истории. Всяка си има начало, среда и край. Туй ги прави щастливи новини, Стефи, винаги щастливи. Даже историята да е за църковна секретарка, която сигур е убила половината паство на църковния пикник, щото любовникът й я е зарязал, туй е щастлива новина, и що?

— Не знам.

— По-добре да знаеш — заяви Дейв, като се появи от тоалетната, все още бършеше ръце с книжна кърпа. — По-добре да знаеш, ако искаш да останеш в бранша и да разбираш к’во всъщност вършиш. — Хвърли пътьом кърпата в кошчето си.

Момичето се замисли.

— Разследванията са щастливи истории, защото свършват.

— Точно тъй! — възкликна Винс и лицето му грейна. Той протегна ръка нагоре като проповедник. — Имат развръзка! Имат завършек! Но нещата в истинския живот имат ли начало, среда и край, Стефани? К’во ти подсказва опитът?

— Когато става въпрос за работа във вестник, нямам особено голям опит — призна стажантката. — Само в университетския и, нали знаете, в „Изкуство и разни“ тук.

Винс махна с ръка.

— Сърцето и умът ти — к’во ти подсказват?

— Че в живота обикновено не е така. — Мислеше си за един конкретен млад мъж, с когото щеше да се наложи да уреди отношенията си, ако решеше да остане на острова след изтичане на четирите месеца… а това уреждане можеше да се окаже сложно. Със сигурност щеше да е сложно. Рик нямаше да приеме новината добре, защото в неговите представи историята не биваше да се развие така.

— Никога не съм чел разследване, което да не е лъжа — меко рече Винс, — но обикновено можеш да събереш една лъжа на страницата. Таз тука нямаше да се събере. Освен ако… — Той леко сви рамене.

В първия момент Стефани не разбра какво означава този жест. После си спомни нещо, което Дейв й беше казал скоро след като излязоха да седнат на терасата под късното августовско слънце. „Тя си е наша — почти гневно беше отсякъл старецът. — Човекът от «Глоуб» е отдалече и само ще я оплеска“.

— Ако му я бяхте дали, Ханрати щеше да я използва, нали? — попита ги младата жена.

— Не беше наша, че да му я дадем, щото ний не я притежаваме — заяви Винс. — Тя принадлежи на онези, които стигнат до дъното й.

Стефани се подсмихна и поклати глава.

— Мисля, че ме заблуждавате. Според мен вие с Дейв сте последните живи хора, които знаят всичко.

— Бяхме — призна Дейв. — Сега знаеш и ти, Стефи.

Тя му кимна в знак на благодарност за скрития комплимент, после отново насочи вниманието си към Винс Тийг и повдигна вежди. След една-две секунди той се захили.

— Не му разказахме за Колорадеца, щото щеше да вземе една истинска неразгадана мистерия и да я превърне в поредното журналистическо разследване. Не като промени някой факт, а като подчертае едно нещо — идеята за мускулните релаксанти, които затрудняват или не позволяват преглъщането, да речем — и да пропусне друго.

— Че в случая не е имало абсолютно никакви следи от такова нещо например — заключи Стефани.

— Амчи да, може би, или пък нещо друго. И може би щеше да я напише тъй, просто защото създаването на история от неща, дето не са съвсем таквиз, става навик след определен брой години в бранша или неговият редактор щеше да му я върне за преработване.

— Или пък редакторът щеше да го направи сам, ако ги притиска времето — вметна Дейв.

— Да, известно е, че редакторите постъпват тъй — съгласи се Винс. — Във всеки случай Колорадеца най-вероятно щеше да се превърне в притурка номер седем или осем от поредицата разследвания на Ханрати „Неразгаданите мистерии в Нова Англия“, нещо, над което хората да се дивят петнайсетина минути в неделя и в понеделник да го подложат в сандъчетата пясък на котките си.

— И вече нямаше да е ваш — прибави момичето.

Дейв кимна, ала Винс махна с ръка.

— С туй бих могъл да се примиря, ама тъй щяхме да окачим лъжа на шията на човек, които не е жив да я опровергае, а с туй вече няма да се примиря. Щото не се налага. — Той си погледна часовника. — Във всеки случай трябва да тръгвам. Който от вас излезе последен, да заключи вратата, нали?

И ги остави. Двамата го проследиха с поглед, после Дейв отново се обърна към нея.

— Други въпроси?

Стефани се засмя.

— Цели сто, но не и такива, на които вие с Винс да можете да отговорите, предполагам.

— Стига да не ти писне да ги задаваш, няма проблем. — Той отиде при бюрото си, седна и с въздишка придърпа към себе си купчина документи. Стажантката понечи да се върне на собственото си бюро, после нещо привлече вниманието й на голямата стенна дъска за обяви в другия край на стаята, срещу разхвърляното работно място на Винс, и тя отиде да го погледне отблизо.

Лявата половина на дъската беше напластена със стари първи страници от „Айлендър“, повечето пожълтели и сгърчени. Високо в ъгъла, съвсем сама, висеше първа страница от седмицата на 9 юли 1952-ра. Заглавието гласеше: „ТАЙНСТВЕНИ СВЕТЛИНИ НАД ХЕНОК ХИПНОТИЗИРАТ ХИЛЯДИ“. Отдолу имаше снимка с автор Винсънт Тийг — който по онова време трябваше да е бил едва трийсет и седем годишен, ако сметката й беше вярна. На черно-бялата фотография се виждаше детски бейзболен стадион с табло, на което пишеше „ХЕНОК ЛЪМБЪР ВИНАГИ ЗНАЕ КАК!“ На Стефани й се стори, че снимката е направена по здрач. Малцината възрастни на провисналите пейки бяха прави и зяпаха небето. Също и съдията, който седеше на една от базите с маска в дясната си ръка. Единият отбор, предположи момичето, се беше скупчил плътно около трета база, сякаш децата търсеха утеха едни от други. Вторият тим, по дънки и фланелки с надпис ХЕНОК ЛЪМБЪР на гърба, се беше строил в неправилна линия и всички бяха вперили погледи нагоре. Момченцето, което играеше питчър, протягаше ръкавица към един от светлинните кръгове, висящи в небето точно под облаците, сякаш искаше да докосне тази мистерия и да я приближи към себе си, да разтвори сърцето й и да узнае нейната история.