Стивън Кинг
Таен прозорец, тайна градина (44)

43

По пътя изведнъж се почувства сигурен, че Федералният експрес ще дойде и отмине… а Джулиет ще надникне от гишето, после ще да поклати глава и ще му каже, че за него няма нищо за съжаление. А неговото доказателство? Щеше да изчезне като дим. Това чувство беше ирационално — Хърб беше внимателен човек — човек, който не дава обещания, които не може да изпълни, — но беше прекалено силно, за да му се противопостави.

Трябваше да се насили, за да излезе от колата, а разстоянието, което трябваше да измине от вратата на пощата до гишето, зад което стоеше Джулиет Стоукър и сортираше пощата, изглеждаше дълго поне хиляда мили.

Стигна и отвори уста, но не излязоха никакви думи. Устните му мърдаха, но гърлото му беше твърде пресъхнало, за да издаде звук. Джулиет го погледна, после отстъпи една крачка. Изглеждаше стресната. Не обаче толкова стресната, колкото изглеждаха Ейми и Тед, когато той отвори мотелската стая и насочи пистолет към тях.

— Господин Рейни? Добре ли сте?

Той прочисти гърлото си.

— Извинявай, Джулиет. Гърлото ми направи засечка за момент.

— Много сте блед — каза тя и той чу в гласа й онзи тон, който толкова много от жителите на Ташмор използваха, когато разговаряха с него — беше нещо като гордост, но съдържаше и привкус на раздразнение и снизхождение, като че ли той беше някакъв вундеркинд, който има нужда от специални грижи и хранене.

— Предполагам, че е от храната снощи — каза той. — Федералният експрес остави ли нещо за мене?

— Не, няма нищо.

Той отчаяно се хвана за гишето и за миг помисли, че ще припадне, въпреки че почти веднага разбра, че тя му бе казала друго.

— Моля?

Тя вече се беше обърнала и ровеше в пакетите на пода, вирнала към него здравия си селски задник.

— Само едно нещо — отговори тя. Изправи се и му подаде пакета през гишето. Той видя, че подателят е СМЕК, Пенсилвания, и почувства вълна на облекчение. Като хладна вода, която се излива в пресъхнало гърло.

— Благодаря.

— Моля. Пощенската станция би трябвало да назначи багер, за да се справя с толкова много писма от Федералния експрес.

— Наистина съм ти много благодарен — каза Морт. Сега, когато списанието беше у него, той почувства нужда да избяга, да се върне вкъщи. Нуждата беше невероятно силна — почти първична. Не знаеше защо — до пладне имаше още час и четвърт, — но беше така. Смутен и объркан той за миг наистина помисли да даде на Джулиет бакшиш, за да я накара да млъкне… а това наистина щеше да накара душата й — душа на янки до мозъка на костите — да се възпротиви шумно.

— Няма да им кажете, нали? — попита тя закачливо.

— В никакъв случай — каза той и успя да се усмихне.

— Добре — каза Джулиет Стоукър и също се усмихна. — Защото аз видях какво направихте.

Той спря до вратата.

— Моля?

— Казах, че ако им кажете, ще ме застрелят — засмя се тя и го погледна отблизо в лицето. — Трябва да си отидете вкъщи и да си легнете, господин Рейни. Наистина не изглеждате добре.

„Чувствам се, сякаш съм прекарал последните три дни на легло, Джулиет — като се изключи времето, което съм прекарал, удряйки се в разни предмети.“

— Е — каза той, — може би това не е толкова лоша идея. Все още се чувствам слаб.

— Някакъв вирус обикаля. Сигурно сте го хванали.

Тогава влязоха двете жени от Кемп Уигмор — тези, които всички в града подозираха, че са лесбийки, но се крият — и Морт използва момента, за да избяга. Седна в буика със синия пакет в скута си. Не му харесваше всички постоянно да му повтарят, че изглежда болен, а още по-малко му харесваше начинът, по който работеше умът му.

„Няма значение. Всичко почти свърши.“

Започна да отваря плика и тогава дамите от Кемп Уигмор излязоха и го загледаха. Приближиха глави една до друга. Едната се усмихна. Другата се изсмя на висок глас. И Морт изведнъж реши, че ще почака, докато се върне вкъщи.