Робърт Грейвс
Аз, Клавдий (6)

Глава 5

В Рим живеехме в голямата къща, която някога принадлежала на дядо ми и която той оставил със завещание на баба. Беше на хълма Палатин, близо до двореца на Август и до храма на Аполон, построен от Август, където беше и библиотеката. Хълмът Палатин гледаше към пазарния площад. Под най-стръмната част на скалата се намираше храмът на боговете близнаци — Кастор и Полукс. (Става дума за стария храм, издигнат от греди и пръст, а шестнайсет години по-късно Тиберий построи на негово място, със свои средства, величествена мраморна постройка, изрисувана отвътре и позлатена пищно като будоара на патрицианка. Знам, че баба Ливия го накара, за да се хареса на Август. Защото Тиберий не беше религиозен и бе много стиснат.) На хълма беше много по-здравословно, отколкото долу в падината край реката; повечето от къщите край нас бяха на сенатори. Бях много болнаво дете — „същинско бойно поле на болестите“, така казваха лекарите — и ако съм оцелял, то е сигурно защото болестите не са могли да се споразумеят на коя да се падне честта да ме отнесе. Преди всичко родил съм се недоносче, на седем месеца, млякото на кърмачката не ми подхождало, тъй че кожата ми се изринала с отвратителни пъпки, после ме пипна маларията, сетне пък дребната шарка, от която пооглушах с едното ухо, подир туй червен вятър, че и колит и най-накрая детският паралич, който така скъси лявата ми нога, че завинаги останах куц. И поради всички тези най-различни болести през целия си живот бях толкова слаб в краката, че не ме биваше нито да тичам, нито пък да вървя на дълъг път и повечето от пътешествията си извършвах в носилка. Освен това имам си и оная отвратителна болка, която усещам под лъжичката след ядене. Толкова силно ме боли, че на два-три пъти, ако приятелите не ме бяха спрели, щях да забия готварския нож (към който се хвърлих като обезумял) в мястото на болката. Чувал съм да казват, че тази болка, която наричат невярно „сърцебол“, била по-силна от всякаква друга освен от възпалението на простатната жлеза. Е, все пак благодаря, че не съм страдал поне от простата.

Всеки ще си каже, че майка ми Антония — красива благородничка, възпитана във всички добродетели от майка си Октавия и единствената любов в живота на баща ми — се е отнасяла нежно с мене, най-малкото й дете, и че дори съм бил неин любимец от състрадание към моето злощастие. Напротив. За мен тя правеше всичко, което би могло да се очаква като задължение, но нищо повече. Не ме обичаше. Не, тя дълбоко се отвращаваше от мене, и то не само защото бях болнав, а и защото ме носила трудно, а сетне имала такова тежко раждане, че едва оцеляла и не могла да се съвземе години след това. Преждевременното ми раждане се дължало на уплахата, която преживяла на пиршеството, уредено в чест на Август, когато посетил баща ми в Лион за освещаването на „Олтара на Рим и Август“: баща ми бил управител на трите френски провинции, а главната му квартира била в Лион. Някакъв луд сицилийски роб, който прислужвал на пиршеството, внезапно измъкнал кама и я размахал зад главата на баща ми. Единствена мама видяла това. Тя уловила погледа на роба и съумяла да се овладее дотолкова, че му се усмихнала и неодобрително поклатила глава, давайки му знак да прибере камата. Докато той се колебаел, други двама прислужници проследили погледа й и успели да го надвият и обезоръжат. Тогава тя припаднала и болките й започнали. Твърде е възможно това да е причината, гдето винаги съм изпитвал ужас от убийство; защото казват, че едно стряскане преди раждането може да се унаследи. Но, разбира се, няма основание да се говори за подобно нещо. Защото колцина от императорското семейство са умрели от естествена смърт?

Бях любвеобилно дете и отношението на мама ми е донесло много страдания. Чувал съм от сестра си Ливила, хубаво, но жестоко, суетно и амбициозно момиче — с две думи, типична представителка на Клавдиите от лошия тип, — че мама ме наричала „прокоба в човешки образ“ и казвала, че при раждането ми е трябвало да се посъветват със сибилинските книги. И още, че природата ме била започнала, но не ме довършила — захвърлила ме с отвращение като безнадеждно начало. И още, че древните римляни били по-мъдри и по-благородни от нас; изоставяли всички хилави бебета на някой гол хълм, за доброто на расата. Може да са били измишльотини на Ливила, породени от по-невинни забележки — защото седмачетата са отблъскващи наистина, — но знам, че веднаж, когато мама се ядоса, като й разказваха за някакъв сенатор, който направил глупаво предложение в Сената, тя извикала:

— Този човек би трябвало да се отстрани! Той е глупав като магаре — какво говоря? Та магаретата са мъдреци в сравнение с него — той е глупав като… глупав като… но да, той е глупав като сина ми Клавдий!

Нейният любимец беше Германик, ала той всъщност беше любимец на всички; но вместо да му завиждам за обичта и възхищението, които будеше, където се явеше, аз се радвах. Германик ме жалеше и гледаше да направи живота ми по-приятен, представяше ме на по-възрастните като добросърдечно дете, което знае как да се отплати за великодушно и внимателно отношение към него. Грубостта само ме плашела, обясняваше той, и ме изнервяла още повече. И беше прав. Нервното потръпване на ръцете, нервното отмятане на главата, заекването, лошото храносмилане, лигите от устата — всичко дължах на мъките, на които ме подлагаха в името на дисциплината. А колчем Германик се опиташе да ме защити, мама се усмихваше снизходително и казваше:

— Ах ти, сърчице благородно, защо не си намериш по-подходящ обект за твоята любов?

А баба ми Ливия обикновено викваше:

— Не говори глупости, Германик. Ако той се поддава на дисциплина, ще се държим към него с обичта, която заслужава. Ти впрягаш колата пред коня!

Баба рядко ми приказваше, а и когато разговаряше с мен, то беше презрително и без да ме погледне, най-често с думите:

— Махай се от тази стая, дете, в нея искам да вляза аз!

Ако трябваше да ми се скара за нещо, никога не ме укоряваше лично, а пращаше по някоя кратка, язвителна бележка. Като например: „До знанието на господарката Ливия е доведено, че момчето Клавдий си пилее времето и се шляе из библиотеката на Аполон. Докато все още може да се учи от първоначалните помагала, доставяни му от неговите учители, смешно е да си тика носа в сериозните творби по лавиците на библиотеката. Още повече, че куца и трепери и с това смущава сериозните читатели. Това да престане.“

Що се отнася до Август, макар и да не се отнасяше с преднамерена жестокост, и той като баба не обичаше да бъде в една стая с мен. Имаше голяма слабост към малки момчета (защото сам до края на живота си остана всъщност едно голямо момче), но само към ония, които наричаше „хубави малки мъжлета“, като например брат ми Германик и внуците му Гай и Луций, и тримата хубавци. Имаше неколцина младежи, деца на съюзнически царе или главатари от Франция, Германия, Партия, Северна Африка, Сирия, държани като заложници за доброто поведение на своите родители, които учеха заедно с неговите внуци и синовете на видни сенатори в училището за момчета; той често отиваше там, в големия заграден двор, да поиграе с тях на топчета, на ашици или да потегли въже. Но най-много от всичко харесваше малките черни маври, парти или пък сирийци; както и онези, които си приказваха с него весело и дружелюбно, сякаш бе техен връстник. Веднъж само Август се опита да надвие отвращението си към мен и ме повика да играя на топчета с неговите любимци; но усилието му беше толкова престорено, че аз се напрегнах повече от всякога — започнах да заеквам и да се треса като някой луд. Никога вече не повтори този опит. Мразеше джуджетата, сакатите и уродливите и казваше, че носели нещастие и трябвало да се крият от погледа на хората. Но въпреки това в сърцето си аз не стаих омраза, каквато хранех към баба, защото Август се отвращаваше от мене, но без злоба и правеше всичко по силите си, за да се сдържа: наистина трябва да съм бил отвратително малко чудовище, позор за силния си и прекрасен баща и за красивата си и царствена майка. Самият Август бе хубав мъж, макар и нисък, с къдрава руса коса, която побеля много късно, със светли очи, засмяно лице и открит, благороден характер.

Спомням си как веднъж подслушах една елегична епиграма, която той съчини за мен на гръцки за развлечение на Атенодор, стоически философ от Тарс в Киликия, в чиито прости и разумни съвети често обичаше да се вслушва. Бях около седемгодишен и си играех край шарановото езеро в градината на мамината къща, когато се появиха. Не си спомням точните думи на епиграмата, но смисълът беше такъв: „Антония е старомодна: не си купува домашни маймуни за много пари от някой източен търговец. И то защо? Защото тя самата си ги ражда.“ Атенодор помисли за миг, а сетне отговори ядосано в същата метрика: „Антония не само че скъпи пари да купува маймунки от източни търговци, но нито гали, нито храни със захаросани сливи бедното дете на своя благороден съпруг.“ Август сякаш се стресна. Нека обясня, че нито той, нито пък Атенодор, комуто винаги ме представяха за полуумен, подозираха, че ще разбера за какво си говорят. Затуй Атенодор ме привлече към себе си и ми подхвърли шеговито на латински:

— А какво има да каже сам Тиберий Клавдий по този въпрос?

Едрото тяло на Атенодор ме скриваше от Август и аз не заекнах, а отговорих ясно на гръцки:

— Майка ми Антония наистина не ме глези, но пък ми позволи да науча гръцки от човек, който го е научил от самия Аполон.

Исках да кажа само, че съм разбрал за какво си говорят. Личността, която ме бе научила гръцки, бе една жена, жрица на Аполон на някой от гръцките острови, която била пленена от пирати и продадена на съдържател на публичен дом в Тир. Успяла да избяга, но не й позволили отново да стане жрица, защото вече била живяла като проститутка. Майка ми Антония съзря дарбата й и я взе за възпитателка в семейството. Та тази жена ми разправяше, че се била учила направо от самия Аполон, и аз просто повтарях думите й: но тъй като Аполон беше богът на знанието и на поезията, отговорът ми прозвуча по-остроумно, отколкото исках. Август седеше като попарен, а пък Атенодор каза:

— Добре го каза, малки Клавдий: маймунките не разбират ни дума гръцки, нали?

Аз отвърнах:

— Не, и имат дълги опашки и крадат ябълки от трапезата.

Но в мига, в който Август ме измъкна от ръката на Атенодор и започна развълнувано да ме разпитва, аз се смутих и запелтечих както преди. От тоя миг нататък обаче Атенодор ми стана приятел.

Има една история за Атенодор и Август, която е много ласкателна и за двамата. Веднъж Атенодор заявил на Август, че не вземал достатъчно предохранителни мерки, когато приемал посетители: някой ден като нищо можели да го намушкат с нож в сърцето. Август му казал да не дрънка глупости. На другия ден съобщили на Август, че сестра му, благородната Октавия, се намирала отвън и желаела да го види по случай годишнината от смъртта на баща им. Той наредил да я въведат незабавно. По това време тя вече била неизлечимо болна — в същата година умряла — и затова се движела в закрита носилка. Когато внесли носилката, завесите й се разтворили и оттам изскочил Атенодор в ръката с меч, който насочил към сърцето на Август. Вместо да се разсърди, Август поблагодарил на Атенодор и си признал, че е сгрешил, отнасяйки се към предупреждението му лекомислено.

Да не забравя да отбележа една необикновена случка от моето детинство. През лятото, когато навърших осем години, мама, брат ми Германик, сестра ми Ливила и аз отидохме на гости на леля ми Юлия в красивата й вила край морето в Анциум. Беше около шест следобед и всички се разхлаждахме на бриза в близкото лозе. Юлия не беше с нас, но другите — синът на Тиберий, оня Тиберий Друз, когото после наричахме „Кастор“, и Постум и Агрипина, децата на Юлия, всички бяха там. Изведнъж чухме над главите си силен крясък. Погледнахме нагоре и видяхме, че няколко орли се бият. Полетяха пера. Опитахме се да ги уловим. Германик и Кастор и двамата хванаха по едно още във въздуха и си ги закичиха в косите. Касторовото беше малко перце от крило, но Германиковото беше великолепно перо от опашка. И двете бяха окървавени. Кървави капки покапаха по извърнатото нагоре лице на Постум и по дрехите на Ливила и Агрипина. После нещо тъмно се понесе надолу. Не знам защо го сторих, но разперих полите на дрехата си и го хванах. Беше малко вълче, изранено и уплашено. Орлите се спуснаха да го вземат, ала аз вече го бях скрил, а когато закрещяхме и размахахме сопи, те се вдигнаха стреснато и с крясък отлетяха. Бях много смутен. Не исках вълчето. Ливия го дръпна от мен, но мама, с много сериозен израз на лицето, я накара да ми го върне.

— То падна в ръцете на Клавдий — каза, — негово е.

Тя запита един стар благородник, член на колегията на авгурите, който бе заедно с нас:

— Кажи ми, какво предвещава това?

Старецът отвърна:

— Как бих могъл да ти кажа? Може да означава много, може да е и нищо.

— Не се страхувай. Кажи как го тълкуваш ти.

— Първо отпрати децата.

Не знам дали й е дал онова тълкуване, което вие, четейки историята на живота ми, ще приемете за единствено възможното. Знам само, че докато всички останали се оттеглихме — милият Германик бе намерил още едно перо от опашка, забодено в близката глогина, и аз гордо го закичих в косата си, — Ливила пропълзя любопитно зад един розов храст и дочу нещичко. Тя прекъсна разговора с високия си кикот:

— Нещастният Рим, ако той стане негов защитник! Дано бог ме прибере преди това!

Авгурът се извърна към нея и се закани с пръст.

— Безочливо момиченце — рече той, — бог несъмнено ще уважи молбата ти по начин, който не ще ти е приятен!

— Ще наредя да те затворят в стаята без никаква храна, детенце — каза мама. И тези бяха пророчески думи, като си ги припомням сега. Ливила остана затворена чак до края на ваканцията. Тя си го изкарваше от мене с най-разнообразни и злобни хитрости. Но не можеше да ни разкрие какво е казал авгурът, защото бе обвързана с клетва пред Веста и пред семейните ни божества никога да не споменава за знамението нито пряко, нито по заобиколен начин, докато всички присъствували на него още живеят. Накараха всички ни да положим тая клетва. Но понеже от дълги години насам аз съм единственият оцелял от цялата онази група — мама и авгурът, макар и много по-възрастни, надживяха другите, — вече не съм обвързан с мълчание. Доста време след това улавях мама да се взира в мен учудено, почти с уважение, но от това държането й към мене не се промени.

Не ми позволиха да постъпя в училището за момчета, защото слабостта в нозете не би ми позволила да участвувам в гимнастическите упражнения, които съставляваха главната част на образованието, а от честите ми боледувания бях изостанал в учението, пък и глухотата и заекването ми бяха още една пречка. Затова рядко бивах в средата на мои връстници и мои равни, играех предимно със синовете на домашните роби: двамина от тях, Калон и Палас, и двамата гърци, по-късно ми станаха секретари и аз им поверих най-отговорна работа. Калон стана баща на други двама мои секретари. Нарцис и Полибий. Много от времето си прекарвах и с прислужничките на мама и слушах какво си говорят, докато предяха, разчепкваха или тъчаха. Повечето от тях, подобно на моята бавачка, бяха жени, получили образованието на свободни граждани, и, да си призная, тяхното общество ми е доставяло далеч по-голямо удоволствие, отколкото която и да е мъжка компания оттогава насам: бяха с широки възгледи, проницателни, скромни и добродушни.

За моя възпитател и учител вече споменах — наричаше се Марк Порций Катон и беше, поне според собствените му думи, живо въплъщение на ония древни римски добродетели, проявявани последователно от всички негови предци. Той неспирно се хвалеше с тези си предци — както правят всички глупаци, които съзнават, че сами не са сторили нищичко, с което да се похвалят. Но от всички най-много се гордееше с Катон цензора, което пък от всички образи в римската история ми е най-омразен, защото вечно е застъпвал каузата на „римските добродетели“ и ги е отъждествил в съзнанието на народа с представите за простащина, педантизъм и грубост. Принуждаваше ме вместо учебник да чета самохвалните книги на цензора Катон, а описанието, което оня даваше в една от тях на похода си в Испания, където разрушил повече градове, отколкото бил броят на дните, прекарани от него в тази страна, вместо да ме накара да се възхитя от военните му способности и патриотизъм, дълбоко ме отврати със своята безчовечност. Поетът Вергилий е казал, че мисията на римлянина е да управлява: „Да пощади сразените и в битка гордите да покори.“ Не може да се отрече — Катон е покорил гордите, но не в истинска почтена битка, а с хитро възпламеняване ревността и завистта между испанските племена: наемал дори убийци, за да се отърве от по-опасните си врагове. Що се отнася до пощадяването на сразените, той хвърлил под ножа безброй много невъоръжени мъже дори когато безусловно предавали градовете си, и с гордост отбелязва, че стотици испанци предпочели да се самоубият с целите си семейства пред опасността да вкусят отмъщението на римляните. Какво чудно тогава, че племената се надигнали в мига, в който успели да докопат по някое оръжие, и оттогава, та до днес са вече трън в нашата пета? Единственото, към което се е стремял Катон, било плячка и триумфи: един триумф се разрешавал само ако определен брой трупове — струва ми се, по онова време били пет хиляди — бъдели наброени на бойното поле, а той пък е искал да бъде сигурен, че никой няма да се усъмни в него (както сам неведнъж се усъмнявал в своите съперници) и да го обвини, че с измама е поискал триумф при оскъдна жетва от мъртъвци.

Впрочем триумфите са били същинско проклятие за Рим. Една ли, две ли излишни войни са се водили само защото пълководците се стремели към славния миг да яздят увенчани през улиците на града, а зад тях да се нижат вражески пленници, влачени във вериги, и военната плячка, отрупана върху карнавалните коли? Август осъзнал това и по съвета на Агрипа издал декрет: никой пълководец, освен ако е член на императорското семейство, да не се удостоява с публичен триумф. Този декрет, обнародван в годината на моето рождение, се възприел от мнозинството като проява на завист от страна на Август към неговите пълководци, защото по онова време самият той вече бил престанал да възглавява военни кампании, а членовете на семейството му били още млади, за да се удостояват с триумфи; но всъщност то само означавало, че той не желаел да разширява повече границите на Римската империя и че се надявал военачалниците му да не подмамват граничните племена към започване на нови войни, след като са изгубили надеждата да бъдат удостоени с триумфи за победите си над тях. Обаче разрешил онези, които иначе биха заслужили правото на триумф, да бъдат награждавани с триумфалните орнаменти: бродирана тога, статуя, лавров венец и т.н.; а на истинския войник му стига и тази награда, за да спечели всяка необходима война. Освен това триумфите са пагубни за военната дисциплина. Войниците се напиват, никой не е в състояние да ги контролира и най-често денят завършва с разбиване на винарски изби, с подпалване на зехтинопродавници, с изнасилване на жени, изобщо държат се така, сякаш Рим е градът, който са покорили, а не някое жалко дървено лагерче в Германия или селце, заровено в пясъците на Мароко. След един триумф, празнуван от мой племенник, за когото скоро ще ви разкажа, четиристотин войници и почти четири хиляди граждани загубиха живота си по един или другиго начин — пет големи жилищни сгради в квартала на проститутките в Рим изгоряха до дъно, триста винарски изби бяха плячкосани, да не говорим за безбройните други поразии.

Но аз всъщност говорех за цензора Катон. Неговият наръчник за икономиите и правилното водене на домакинството ми служеше вместо читанка и всякога щом се запънех над някоя дума, получавах по два удара: един по лявото ухо за глупостта си и другиго по дясното — загдето съм обидил благородния Катон. Помня един пасаж от книгата, който е достатъчно красноречив за характера на това зло същество: „Господарят на домакинството трябва да продава старите си волове и всичкия рогат добитък, който е заслабнал; овцете, които са негодни, вълната им, кожите им дори; трябва да продава старите си коли и старите си земеделски сечива; той трябва да продава онези роби, които са остарели и изнемощели, и всичко друго, което вече е изхабено или безполезно.“ Аз самият, когато живеех като селски благородник в малкото си имение в Капуа, бях си създал за правило да изпращам изтощените си животни първо на по-лека работа, а сетне само на паша, докато старостта се превърнеше за тях в товар, и чак тогава нареждах да ги убият с удар по главата. Никога не се унижих дотам, че да ги продавам на безценица на някой селянин, който пък да ги насилва безжалостно до последния им дъх. А колкото до робите ми, всякога съм се отнасял с тях великодушно, били те болни или здрави, млади или стари, и съм очаквал в отговор най-голяма преданост. Рядко съм оставал измамен, макар че всеки, който се е подиграл с великодушието ми, е бивал безжалостно наказван. Не се и съмнявам, че робите на стария Катон неспирно са се правели на болни с надеждата да бъдат продадени на някой по-човечен господар, а струва ми се също така, че той, общо взето, е получавал от тях в замяна много по-малко истинска работа, отколкото аз — от моите. Глупаво е да се отнасяш с робите като с говеда. Робът е по-интелигентен от говедото и за една само седмица е в състояние да нанесе с умишлено нехайство толкова поразии на имота ти, колкото е цялата сума, платена за него. Катон особено се гордее, че не бил заплатил никога повече от няколко монети за един роб: доволен бил от всяко грозно, кривогледо същество, стига да имало здрави мускули и здрави зъби. Чудя се как ли е намирал купувачи за тези хубавци, след като е изстисквал и сетната капчица сила от тях! Като знам характера на неговата издънка, която, казват, приличала досущ на него по външен вид — сламенокос, зеленоок, пресипнал и тромав, а пък и по характер, не се и съмнявам, че е принуждавал нещастните си съседи да му купуват всички стари боклуци на цената на нови неща.

Милият ми приятел Постум, който беше около две години по-голям от мене (най-верният приятел след Германик, който съм имал някога), ми каза какво бил прочел в някаква нова книга: старият Катон, освен гдето бил скръндза, бил и голям мошеник — вършел много непочтени сделки в морската търговия, ала успял да избегне обществен скандал, представяйки един свой освободен за истинския търговец. А в ролята си на цензор, отговорен за обществения морал, имал най-чудновати прояви: вършел ги уж в името на общественото приличие, но всъщност, изглежда, уреждал лични сметки. Според собствените му думи изхвърлил някакъв човек от съсловието на сенаторите, защото му липсвало „чувство за римско благоприличие“ — целунал бил жена си посред бял ден, и то в присъствието на собствената си дъщеря! Когато един приятел на пострадалия укорил Катон за несправедливото му решение и го запитал дали той самият и жена му никога не се прегръщат освен по време на съпружеския акт, Катон отвърнал разпалено:

— Никога!

— Как, никога ли?

— Е, всъщност, да си призная, преди няколко години по време на една гръмотевична буря жена ми от страх обви ръце около мене, но, слава богу, бяхме сами и аз те уверявам, че ще мине време, преди да го повтори пак.

— О! — възкликнал сенаторът, преструвайки се на неразбрал, защото Катон е искал да каже, предполагам, че здравата е сгълчал жена си за нейното непристойно държане. — О, съчувствувам ти! Някои жени не са особено любвеобилни към грозничките си съпрузи, макар те да са най-праволинейните и добродетелните. Но не се измъчвай, дано Юпитер се смили и прогърми по-скоро.

Катон не простил на този сенатор, който му бил далечен роднина. Година след това преглеждал списъците на сенаторите, както го изисквал дългът му на цензор, и запитвал поред всеки от тях дали е женен. Съществувал закон, сега отменен, според който всеки сенатор трябвало да има безупречен брак. Дошло ред да запита и своя роднина и Катон се обърнал към него с обичайния израз, който изисквал от сенатора да отговори, че съпругата му му доверява всичките си тайни и той дълбоко вярва в нейната почтеност.

— Ако имаш съпруга и тя ти доверява всичките си тайни и ти вярваш в нейната почтеност, отговори! — изхъркал Катон с хрипливия си глас.

Човекът се почувствувал доста неловко, защото, след като се бил пошегувал за любовта на съпругата на Катон към Катон, открил, че собствената му жена междувременно дотолкова го била разлюбила, че сега трябвало да се развежда с нея. И за да покаже своята добронамереност и почтено да се ухапе със собствената си шега, отговорил:

— Да, наистина, аз имам съпруга, но тя вече не ми доверява тайните си, а нейната почтеност не струва и пукната пара.

В резултат на което Катон го зачеркнал от сенаторското съсловие за непочтително държане.

А кой всъщност навлече пуническото проклятие над Рим? Пак същият стар Катон, който, всеки път щом го запитвали в Сената за мнението му по какъвто и да било въпрос, неизменно отвръщал:

— Това е мнението ми: и мое мнение е още, че Картаген трябва да се разруши — той е голяма заплаха за Рим!

И тъй, опявайки неспирно за заплахата на Картаген, той дотолкова изнервил всички, че, както вече споменах, римляните най-сетне нарушили най-светите си клетви и сринали Картаген със земята.

Написах за стария Катон повече, отколкото смятах, но не казах нищо излишно: защото в моето съзнание той е свързан както с разрухата на Рим, за която е точно толкова виновен, колкото и ония, чиито „немъжествени удоволствия“, според думите му, „отслабват държавата“, така също и със спомена за моето нещастно детство под тиранията на оня мулетарин, неговия пра-пра-праправнук. Вече съм старец, учителят ми е мъртъв от цели петдесет години, а спомня ли си за него, сърцето ми все още се изпълва с възмущение и омраза.

Германик ме защищаваше от по-възрастните с присъщата си кротост и убедителност, Постум обаче се биеше за мене като лъв. Него никой не можеше да го уплаши. Осмеляваше се да се опълчва дори и на баба ми Ливия. Постум беше любимец на Август, затова и Ливия за известно време се преструваше, че се забавлява от неговата, както тя я наричаше, момчешка несдържаност. Отначало Постум й вярваше, защото сам бе неспособен на преструвки. Един ден — бях на дванадесет, а той на четиринадесет години — случайно минавал край стаята, в която Катон ми преподаваше. Като чул шума от ударите и моите викове за милост, Постум се втурнал в стаята разгневено.

— Веднага спри да го биеш! — извика той.

Катон го изгледа възмутено и изненадано и така ме цапардоса отново, че изхвръкнах от стола.

Постум каза:

— Който не може да бие магарето, бие самара. (Имаше такава римска поговорка.)

— Какво искаш да кажеш, нахални младежо? — изрева Катон.

— Искам да кажа — отговори му Постум, — че си изкарваш върху Клавдий яда от заговора, който, както си въобразяваш, че целият свят прави срещу теб и не ти дава да се издигнеш. Мислиш си, че те бива за нещо много повече от прост учител, нали?

Постум не беше глупав: той знаеше, че думите му тъй ще разгневят Катон, щото оня ще изкаже всичко, каквото си мисли. А пък Катон се хвана на въдицата, изригна низ от остарели клетви, с които заявяваше, че по времето на дедите му, чиято памет този заекващ глупак осквернявал, зла участ сполетявала всяко дете, което не почитало по-старите от него; защото в ония времена дисциплината била безпощадна. А в сегашното изродено време водачите на Рим давали пълна свобода на всяко невежо нахално диване (това се отнасяше до Постум) и на всеки слабоумен сакат малък хвалипръцко (това пък беше за мен) да си позволяват…

Постум го прекъсна с предупредителна усмивка:

— Значи, прав съм бил. Изроденият Август обижда великия цензор, като те е назначил в своето изродено семейство. Казал си, надявам се, на господарката Ливия какво е отношението ти по този въпрос, нали?

Да можеше, Катон би си прехапал езика от яд и от страх. Чуеше ли Ливия какво е казал, това щеше да е неговият край, защото до този миг той бе изразявал най-дълбоки благодарности за честта, че му е поверено образованието на нейното внуче, да не говорим за безвъзмездното възвръщане на семейните имоти — конфискувани след битката при Филипи, където баща му бе загинал в бой срещу Август. Катон беше достатъчно умен или достатъчно страхлив да схване намека и подир тази случка ежедневните ми мъчения значително намаляха. Три или четири месеца след това, за голяма моя радост, той престана да ме учи, защото бе назначен за главен учител в училището на момчета. Постум му стана ученик.

Постум беше невероятно силен. Преди да бе навършил четиринадесет, вече можеше да превие о коленете си пръчка от студено желязо, дебела колкото палеца ми, и с очите си съм го виждал да се разхожда из училищния двор, понесъл две момчета на раменете, едно на гърба и по едно изправено на всяка негова ръка. Не беше ученолюбив, ала по интелект, учтиво казано, не можеше дори да се сравнява с Катон, а през последните две години в училище момчетата го бяха избрали за свой предводител. Във всички училищни игри той беше „царят“ — странно, каква слабост изпитват младите към тази отживяла титла — и поддържаше строга дисциплина сред своите съученици. Катон беше принуден да се държи извънредно учтиво с Постум, ако искаше другите момчета да правят онова, което той желаеше; защото всички те гледаха Постум в очите.

Катон бе задължен от Ливия да й пише шестмесечни доклади за своите ученици; беше му подхвърлила, че ако тя ги сметне достатъчно интересни за Август, ще му ги дава. От това Катон беше схванал, че тези доклади трябва да са написани доста общо освен в случаите, когато тя му подскаже да порицае или да похвали определено момче. Мнозинството от женитбите се уреждаха, докато младежите бяха още в училище, и един подобен доклад би свършил работа на Ливия като аргумент за или против някоя бъдеща брачна двойка. Браковете на благородниците в Рим се одобряваха от Август в качеството му на върховен понтифекс и в повечето случаи се диктуваха от Ливия. Случило се един ден Ливия да посети училищния двор, а в това време там, седнал на стол, Постум издавал заповеди в ролята си на цар. Катон забелязал, че тя се намръщила от гледката. В следващия си доклад се осмелил да напише: „С голяма неохота, но в интерес на добродетелта и справедливостта, принуден съм да донеса, че младежът Агрипа Постум е склонен да проявява черти на човек с необуздан, деспотичен и труден характер.“ Подир това Ливия се държала с него толкова любезно, че следващият му доклад бил още по-красноречив. Ливия не показваше докладите на Август, а ги пазеше за подходящ случай, затова и Постум не подозираше за тях.

През „царуването“ на Постум аз преживях двете най-щастливи години от младостта си — бих казал дори, от целия си живот. Той беше наредил на другите момчета да ме пущат свободно да играя в училищния двор, макар да не учех там, и беше им казал, че всяка грубост или обида към мене ще приема като грубост и обида към него самия. Тъй аз участвувах във всеки спорт, който можех да упражнявам с разклатеното си здраве, и само когато Август или пък Ливия присъствуваха, само тогава се измъквах настрани. Вместо Катон сега ме учеше добрият стар Атенодор. От него само за шест месеца научих повече, отколкото от Катон за цели шест години. Атенодор не ме удари ни веднъж и беше с мене много търпелив. Окуражаваше ме с думите, че недъгавостта ми би трябвало да бъде всъщност подтик за интелигентността ми. Вулкан, богът на всички занаяти, и той бил куц. А колкото до заекването, то Демостен, най-благородният от всички оратори, бил роден с този недостатък, ала успял да го надмогне с търпение и съсредоточаване. Демостен използувал същия метод, с който той започна да ме обучава. Защото Атенодор ме караше да декламирам с уста, напълнена с камъчета: в стремежа си да превъзмогна пречката на камъчетата аз забравях да заеквам, той постепенно ги изваждаше, докато не остана ни едно, и тогава за своя голяма изненада открих, че мога да говоря като другите. Но само когато декламирах. В обикновен разговор все още силно заеквах. Той запази между нас радостната тайна за умението ми да декламирам.

— Един ден, керкопитекион, ще изненадаме Август — казваше той. — Но почакай още малко. — Наричаше ме керкопитекион (малка маймунка) от чувство на обич, а не с подигравка и аз се гордеех с това име. Когато не се учех както трябва, засрамваше ме с гневното:

— Тиберий Клавдий Друз Нерон Германик, не забравяй кой си и какво вършиш.

Приятелството на Постум, на Атенодор и на Германик ми помогна постепенно да стана по-самоуверен.

Още в първия ни учебен ден Атенодор ми заяви, че предлага да ме учи не на факти, които бих могъл да намеря във всякоя книга, а на правилното представяне на фактите. Така и направи. Един ден например ме запита с добродушен тон защо съм толкова възбуден; невъзможно беше да се съсредоточа над урока. Казах му, че току-що съм наблюдавал голям брой новобранци да маршируват на Марсово поле пред Август, преди да бъдат изпратени за Германия, където войната бе пламнала отново. (2 г. от н.е.)

— Добре тогава — каза Атенодор все така благо, — щом това не ти излиза от ума и не си в състояние да оцениш прелестта на Хезиод, то Хезиод ще почака до утре. Най-сетне, като е могъл да чака седемстотин години и отгоре, няма да ни се сърди за още един ден. Затова я хайде сядай, вземи си дъсчиците и ми съчини едно писмо, кратичко описание на всичко, което си видял на Марсово поле; все едно, че от пет години съм напуснал Рим и ти ми пишеш през морето, да речем, у дома, в Тарс. Това ще даде работа на неспокойните ти ръчици, пък ще ти бъде и от полза.

И тъй аз радостно започнах да браздя по восъка, а после прочетохме писмото, за да намерим грешките в правописа и композицията. Принуден бях да си призная, че съм разказал едновременно твърде много и твърде малко, освен туй подредил бях фактите в погрешен ред. Пасажът с описанието на жалбите на майките и любимите на воините и на това как тълпата се бе втурнала към моста за последно приветствие към потеглящите колони би трябвало да бъде последен, а не първи. И не бе нужно да споменавам, че конниците са били на коне; това бе очевидно. На два пъти бях описал как буйният кон на Август се бе препънал; веднъж бе напълно достатъчно, след като конят се бе спънал само веднъж. Онова, което Постум по пътя за дома ми беше разказал за религиозните ритуали на евреите, беше интересно, но мястото му никак не беше тук, защото новобранците бяха италийци, а не евреи. А и освен туй в Тарс той сигурно бе имал възможност да научи много повече за обичаите на евреите, отколкото Постум — в Рим. От друга страна, не бях и споменал за някои интересни неща, които той би желал да чуе: например колко новобранци са участвували в парада, добре ли са били обучени, към кой гарнизонен град са ги изпратили, тъжни ли са били или весели, че заминават, какво им е казал Август в речта си.

След три дни Атенодор ме накара да му опиша кавгата между някакъв моряк и един продавач на дрехи, която бяхме наблюдавали заедно в същия ден, докато се разхождахме из битпазара; справих се много по-добре. Той приложи този метод първо към писането, сетне към декламирането и накрая към всичките ми разговори с него. Занимаваше се с мене неуморно и тъй аз постепенно започнах да ставам все по-малко разсеян, защото той не отминаваше нито една моя небрежна, объркана или неточна фраза без коментар.

Опитвал се беше да привлече интереса ми към философски занимания, но като разбра, че нямам склонност към това, не ме насили да премина отвъд границите на общото образование по този предмет. Той беше човекът, който пръв ме насочи към историята. Притежаваше копия от първите двадесет книги на „Историята на Рим“ от Тит Ливий и ми даде да ги прочета като пример за ясен и приятен стил. Историите на Ливий ме плениха и Атенодор ми обеща, че веднага щом съумея да победя заекването си, ще ме запознае със самия Ливий, който беше негов приятел. Удържа на думата си. Шест месеца по-късно ме заведе в Аполоновата библиотека и ме представи на един брадат, приведен човек около шейсетте, с жълтеникава кожа, весели очи и изискан говор, който ме посрещна сърдечно, защото съм бил син на баща, когото много уважавал. По онова време Ливий още не бе написал и половината от историята си, която в завършен вид се състоеше от сто и петдесет книги, като започваше от най-ранните, легендарни времена и стигаше до времето, когато преди дванадесет години баща ми бе починал. По същото това време той беше започнал да публикува творбата си по пет книги годишно и сега вече беше достигнал до рождението на Юлий Цезар. Ливий ме поздрави, загдето съм имал за учител Атенодор. Атенодор му отвърна, че аз съм възнаграждавал достойно усилията, полагани от него; аз пък казах на Ливий за удоволствието, което съм изпитал, докато съм чел неговите книги, които Атенодор ми беше препоръчал като пример за изящен стил. Тъй всички останахме доволни, особено Ливий.

— Как? Нима и ти ще ставаш историк, мой млади човече? — запита той.

— Желал бих да стана достоен за това почтено име — отвързвах, макар всъщност да не се бях замислял сериозно над този въпрос. После Ливий ме подкани да напиша животоописанието на моя баща и предложи да ми помогне, като ме насочи към най-достоверните исторически източници. Останах поласкан и заявих, че ще започна да пиша още на другия ден. Ала Ливий отговори, че писането е последната задача на историка: най-първо той трябвало да събере своите материали и да се научи да подостря перото си. Атенодор щял да ми заеме своето малко остро джобно ножче — пошегува се Ливий.

Атенодор беше достолепен старец с тъмни благи очи, изгърбен нос и най-красивата брада, която е никнала на човешко лице. Тя се разстилаше на вълни чак до пояса му и беше бяла като крилото на лебед. Не казвам това като безвкусно поетическо сравнение, защото не съм от историците, които пишат в псевдоепичен стил. Казвам, че тя наистина беше бяла като крилото на лебед. Имаше опитомени лебеди в изкуственото езеро в градините на Салуст и веднъж Атенодор и аз ги бяхме хранили с хляб от една лодка; и именно тогава си спомних колко ме порази, че неговата брада и техните криле, когато се бе надвесил към тях, са съвсем еднакви по цвят. Атенодор имаше навика, докато разговаря, да поглажда брадата си бавно и ритмично и дори веднъж ми каза, че това именно я карало да расте такава пищна. Каза, че невидими огнени зрънца изтичали от върховете на пръстите му и подхранвали косъма. Това беше типична шега на стоик, присмиващ се на чисто теоретичната философия на епикурейците.

Брадата на Атенодор ме накара да си спомня за Сулпиций, който на тринайсетгодишната ми възраст ми бе назначен от Ливия за учител по история. Сулпиций, според мен, имаше най-жалката брада, каквато съм виждал: беше бяла, но с белотата на кишата по улиците на Рим — зацапано сивкавобяло, примесено с жълто, а беше и проскубана. Имаше навика да я увива около пръстите си, когато беше притеснен, понякога дори налапваше края й и започваше да го дъвче. Ливия го беше избрала, предполагам, защото го е смятала за най-отегчителния човек в целия Рим и се е надявала, че като ми го прати за учител, ще изгаси историческите ми амбиции; защото тя твърде скоро узна за тях. Ливия беше права: Сулпиций беше просто гениален в умението си да превърне и най-интересните събития в нещо блудкаво и мъртво. Но дори и Сулпициевата сухота не беше в състояние да ме отвърне от моята работа, а освен това той имаше невероятно силна памет за факти. Ако, да речем, ми беше нужно някакво съвсем необичайно сведение, като например какви са били законите за у наследяването на главатарското място у едно от алпийските племена, срещу които е воювал баща ми, или пък какви са били значението и произходът на техния чуждоземен боен вик, Сулпиций ще знае кой автор е разглеждал тези въпроси, в коя книга и от кой рафт на кой шкаф, в коя зала, на коя библиотека би могъл да се намери отговорът. Липсваше му всякакво чувство за критичност и стилът му беше направо жалък, като цветя в леха, която не е разредена. Но се оказа неоценим помощник по-късно, когато се научих да го използувам като такъв вместо като учител; и той продължи да работи за мен чак до смъртта си на осемдесет и седем години, почти трийсет години след това, а паметта му си остана ненакърнена до самия край, както и брадата му — все тъй безцветна, проскубана и разчорлена.