Робърт Грейвс
Аз, Клавдий (17)

Глава 16

Германик бил посрещнат в Бон от група сенатори, изпратени от Тиберий. В същност те бяха отишли, за да видят дали Германик преувеличава, или омаловажава сериозността на бунта. Предали му освен това лично писмо от Тиберий; в него той одобрявал обещанията, дадени на войниците от негово име, с изключение на удвоеното дарение, което сега трябвало да се обещае на цялата армия, а не само на германските легиони. Тиберий поздравявал Германик за очевидния успех на тази му хитрост, но порицавал измамата, с която си послужил. Допълвал, че това, дали той ще изпълни обещанията, зависело само от поведението на войниците. (С което не е искал да каже, както предположил Германик, че ако войниците се усмирят, ще изпълни обещанията, а тъкмо обратното). Германик отговорил веднага, извинявайки се за разходите, причинени от удвояването на дарението, но обяснил как парите са били изплатени от собствения му джоб и как войниците не ще узнаят, че не Тиберий е техният благодетел: и как в подправеното писмо той заявявал съвсем ясно, че от това ще се облагодетелствуват само германските войски като награда за неотдавнашната им успешна акция отвъд Рейн. Що се отнасяло до другите определени обещания, ветераните с двайсетгодишна служба били вече освободени и оставали в редовете само докато пристигнат парите.

За Германик бе трудно да се оправи с тежките парични загуби от имуществото си и ми писа, умолявайки ме да не бързам с връщането на моите петдесет хиляди. Отговорих, че съм му ги дал не в заем, а като подарък, който му правя с удоволствие. Но да се върна към другите събития. Два от легионите били в зимния лагер в Бон, когато пристигнала групата на пратениците. Завръщането им под командата на техния пълководец било позорна гледка: торбите с парите били привързани на дълги пръти и носени с отворите надолу, между знамената. Другите два легиона отказали да напуснат летния лагер, докато не им се изплати цялото дарение. Бонските легиони, Първи и Двадесети, се усъмнили, че пратениците може би са пристигнали, за да не позволят да се изпълнят обещаните им отстъпки, и отново започнали да се бунтуват. Някои настоявали да се потегли към новото им царство незабавно и една група нахлула среднощ в покоите на Германик, където в едно заключено светилище се съхранявало знамето с Орела на Двадесетия полк, измъкнали Германик от леглото, скъсали златната верижка на врата му, на която държал ключа от светилището, отключили го и отмъкнали Орела. Тръгнали надолу по улиците, високо подвиквали на своите другари „да последват Орела“ и срещнали сенаторите от делегацията, които, дочули шума, се били затичали за убежище при Германик. Войниците взели ги ругаят и изтеглили мечове. Сенаторите кривнали от пътя си (се втурнали в главната квартира на Първи легион, където се прислонили при техния Орел. Но преследвачите им били влудени от гняв и алкохол и ако знаменосецът на Първия не бил смелчага в добър боец, водачът на делегацията щял да се намери с разцепен череп — престъпление, което би провинило легиона и би дало сигнала за гражданска война из цялата страна.

Размириците продължили през цялата нощ, но за щастие без кръвопролитие, като изключим пиянските сбивания между враждуващи войнишки отделения. На разсъмване Германик наредил на тръбача да свири за сбор, качил се на генералската трибуна и изправил водача на делегацията до себе си. Войниците били в нервно, гузно, раздразнително настроение, но смелостта на Германик ги овладяла. Той се изправил, поискал тишина и тогава широко се прозял. Покрил уста с ръка и им се извинил, обяснявайки, че не бил спал добре, защото в спалнята му притичвали мишки. Шегата се харесала на войниците и те се засмели. Но той не се засмял с тях.

— Слава на небето, че се разсъмва. Не си спомням по-злокобна нощ. По едно време ми се присъни, че Орелът на Двадесетия е отлетял. С каква радост го виждам сега тук, в строя: из лагера витаха рушителни духове, пратени, без съмнение, от някой бог, когото сме обидили. Всички вие сте почувствували това безумие и само по някакво чудо сте се предпазили да не извършите едно престъпление, което не би имало равно в цялата история на Рим — безпричинното убийство на пратеник от собствения ви град, който потърси прикритие от вашите мечове при божествата на вашите легиони!

След това обяснил, че пратениците са дошли само за да потвърдят първоначалните обещания на Тиберий от страна на Сената и да се уверят, че те са правилно изпълнени от него.

— Добре де, какво ще стане тогава? Къде е дарението? — викнал някой и този вик се подел от останалите. — Искаме си дарението!

По някаква щастлива случайност точно в този миг съзрели колите с парите, охранявани от конници и от помощните войски, да влизат в лагера. Германик се възползувал от положението и изпратил набързо сенаторите в Рим, под охраната на същите тези помощни войски; а сетне сам надзиравал раздаването на монетите и едва успял да въздържа някои от войниците, които искали да задигнат възнаграждението, определено за другите легиони.

През същия този следобед безредието се увеличило; многото злато в кесиите на войниците довело до пиянство и безразсъдно комарджийство. Германик решил, че е рисковано за Агрипина, която по това време беше с него, да остане в лагера. Отново беше бременна; и макар че по-малките й синове — Нерон и Друз, бяха в Рим при майка ми и мен, най-малкият, Гай, беше при нея. Хубавото дете било станало талисман на лагера и някой му направил малък войнишки костюм, заедно с предна броня, меч, шлем и щит. Всички го глезели. Когато майка му му слагала обикновените дрехи и сандали, той се разплаквал и си искал меча и малките ботушки, за да обикаля така из палатките. Затова го и бяха нарекли Калигула, или Малкото Ботушче.

Германик настоявал Агрипина да замине, макар тя да се кълняла, че не се страхувала от нищо и предпочитала да умре с него там, отколкото да чака на безопасно място вестта за убийството му от ръцете на бунтовниците. Но той я запитал дали смята, че Ливия ще бъде добра майка на техните сираци, и това всъщност я накарало да изпълни желанието му. С нея тръгнали още няколко офицерски жени заедно с децата си, всички облени в сълзи и облечени в траурни одежди. Преминали пешком през лагера без обичайните си придружвачи, подобно бегълци от осъден град. Една грубо скована кола, теглена от муле, представлявала целият им превоз. Касий Херея ги придружавал като водач и единствен пазач, Калигула бил възседнал гърба на Касий като кавалерийски кон и крещял и размахвал меча си, както кавалеристите го били научили. Напуснали лагера много рано сутринта. Неколцина стари ветерани, пробудени от навика, били излезли край лагера да събират съчки за огъня, на който да сготвят закуската си, та те подвикнали да питат накъде са тръгнали жените.

— За Трев! — изкрещял Касий. — Главнокомандуващият предпочита да изпрати жена си и детето под закрилата на нецивилизованите, но предани галски съюзници от Трев, отколкото да рискува да ги види убити от прочутия Първи легион. Кажете това на другарите си!

Старите войници изтичали обратно в лагера и един от тях, старецът Помпоний, хванал тръбата и я надул за тревога. Мъжете се изсипали из палатките полубудни, с мечове в ръка.

— Какво има? Какво се е случило?

— Изпращат го далеч от нас. С това късметът ни си отива и никога вече няма да го видим.

— Кого? Кого изпращат далеч от нас?

— Момченцето ни. Малкото Ботушче. Баща му казва, че не можел да вярва на Първия легион, затуй го праща на проклетите галски съюзници. Бог знае какво ще го сполети там. Знаем ги французите. И майка му си отива. Бременна в седмия месец, а тръгнала пеша като робиня, бедната женица. О, момчета! Съпругата на Германик и дъщерята на стария Агрипа, когото наричахме Войнишки приятел! И Малкото ни Ботушче!

Войниците наистина са странна човешка раса, корави като кожата на щит, суеверни като египтяни и сантиментални като сабински баби. Само след десет минути около две хиляди войници били обсадили палатката на Германик, обхванати от пиянска скръб, и коленопреклонно го умолявали да върне жена си и любимото им момченце.

Германик излязъл пред тях с бледо гневно лице и им казал да го безпокоят повече. Били се опозорили — и себе си, и името Рим и вече не можел да вярва, докато е жив; не му били правили никакво добро, като му отнели меча тъкмо когато се готвел да го забие в гърдите си.

— Кажи ни какво да сторим, генерале! Ще сторим всичко, каквото ни кажеш. Кълнем се — никога вече не ще се бунтуваме. Прости ни. Ще те следваме до края на света. Само ни върни малкото другарче.

Германик отговорил:

— Чуйте условията ми. Дайте клетва за вярност на баща ми Тиберий, предайте ми ония от вас, които са отговорни за смъртта на вашите командири, за обидата над пратениците и за открадването на Орела. Ако сторите това, ще имате прошката ми дотолкова, че да ви върна малкото приятелче. Жена ми обаче не бива да ляга в този лагер, докато не е очистен от вина. Часът й наближава и не желая зли сили да заоблачат живота на детето. Но мога да я пратя в Кьолн вместо в Трев, щом не желаете да казват, че съм я поверил в ръцете на варварите. А цялата ми прошка ще получите едва тогава, когато изтриете спомена за кървавите си престъпления с една още по-кървава победа над враговете на нашето отечество — германците!

Заклели се да спазят условията му. Тогава той изпратил човек да настигне Агрипина и Касий; заръчал му да разкаже за случилото се и да върне Калигула. Войниците изтичали към палатките и призовали верните си другари да се присъединят към тях и да задържат подбудителите на бунта. Около стотина войници били хванати и отнесени на трибунала, край който останалите от двата легиона се наредили в каре, с изтеглени мечове. Един офицер карал всеки от задържаните поред да се качва на един грубо скован ешафод край трибунала и ако хората от дружината му го намирали за виновен, хвърляли го долу и го обезглавявали. Германик не продумал през целите два часа на този импровизиран съд, а наблюдавал със скръстени ръце и безизразно лице. Само неколцина от задържаните били оправдани.

Когато и последната глава се търкулнала и труповете били изнесени от лагера, за да ги изгорят, Германик повикал един по един всички офицери горе на трибуната и ги накарал да разкажат най-подробно за службата си във войската. Ако човекът се ползувал с добро име и очевидно не бил повишен в този чин заради подлизурство, Германик поисквал мнението на старите войници от дружината. Ако и те се изказвали ласкаво за него и ако командир му го одобрявал, оставяли го на поста му. Но ако славата му била лоша или войниците му се оплаквали от него, деградирали го и Германик оставял дружината сама да си избере най-способния сред тях на негово място. После Германик поблагодарил на хората за съдействието и ги призовал да положат клетва за вярност на Тиберий. Сторили го най-тържествено, а в следващия миг се понесли радостни възгласи. Съзрели пратеника на Германик да препуска обратно; а пред него, на седлото, надаващ пискливи викове и размахващ малкия си меч, стоял Калигула.

Германик прегърнал детето и казал, че има да добави още нещо. Хиляда и петстотин изслужили службата си ветерани били освободени от двата легиона в изпълнение нарежданията на Тиберий. Но ако някой от тях, казал Германик, желаел да получи пълната му прошка, която другите скоро щели да заслужат, прекосявайки Рейн и отмъщавайки за поражението на Вар, все още можел да я получи. Готов бил да разреши на по-годните войници да се включат отново в старите си дружини; а пък онези, подходящи за гарнизонна служба, можели да постъпят в специалните войски, които се сформирали в Тирол, откъдето пристигали вести за опасни набези на германците. Ще повярвате ли? — ни един не се въздържал и повече от половината пожелали да постъпят във войската, която щяла да прекоси Рейн. Сред тези последните бил и Помпоний, който настоявал, че е годен колкото всички останали войници от армията въпреки беззъбата си уста и хернията си, Германик го назначил за свой ординарец, а внуците му направи свои телохранители. Тъй в Бон всичко се успокоило, а войниците разправяли на Калигула, че бил потушил войнишкия бунт с голи ръце и че един ден щял да стане велик император и да печели големи битки; думи, които се отразили много зле на детето, което, както вече казах, беше непростимо разглезено.

Оставаха обаче другите два легиона в Ксантен, които трябваше да бъдат вразумени. Те продължаваха да се държат бунтовнически дори и след изплащането на парите и командирът им не беше в състояние да ги усмири. Когато получили вестта за укротяването на бонските легиони, подстрекателите на бунта сериозно се разтревожили за собствената си безопасност и започнали да подсторват другарите си към нови прояви на жестокост и грабителство. Германик изпратил на техния генерал съобщение, че веднага потегля надолу по Рейн начело на голяма войскова част и че ако всичките му хора не последват незабавно примера на бонските легиони и не обезглавят смутителите на реда, ще избие всички войници най-безжалостно. Генералът прочел писмото поверително на знаменосците, на подофицерите и на неколцина верни стари войници и им казал, че време за губене няма; защото Германик можел да се появи при тях всеки миг. Обещали му да сторят каквото могат и като споделили тайната с още някои от съмишлениците си, които я запазили, втурнали се в палатките среднощ по даден знак и започнали да избиват бунтовниците. Те се отбранявали с всички сили и убили някои от хората на генерала. Петстотин души били избити и ранени през тази нощ. Останалите, като се изключат постовете край палатките, излезли да посрещнат Германик и го помолили да ги поведе незабавно през Рейн срещу германците. Макар че времето за походи наближавало своя край, дъждовете още се бавели и Германик обещал да изпълни молбата им. Прехвърлил понтонен мост над реката и преминал начело на дванадесет хиляди римски пехотинци, двадесет и шест кохорти, съставени от съюзнически войски, и осем ескадрона конници. От своите разузнавачи във вражеската територия знаел, че голям брой от враговете са се струпали в селата край Мюнстер, да празнуват ежегодния есенен празник в чест на германския Херкулес. Германците били научили за бунтовете — бунтовниците встъпили в съюз с Херман и си разменяли подаръци с него — и само чакали войските да се отправят към новото си царство на югозапад, та да прехвърлят Рейн и да потеглят към Италия. Германик тръгнал по един почти неизвестен горски път и успял да изненада германците, докато те се наливали с бира. (Бирата е ферментирала напитка, приготовлявана от накиснато зърно, и те я поглъщат в неимоверни количества по време на своите празненства.) Разпределил силите си в четири колони и опустошил страната на един фронт от цели петдесет мили, като изгарял селата и избивал жителите без оглед на възраст и пол. На връщане срещнал войски от различни съседни племена, които се опитали да му препречат пътя през гората; но той се придвижил в обход и здравата притиснал врага, когато неочаквано Двадесетият легион, който бил в ариергарда, надал тревога и Германик узнал, че мощна войска на германците, под личното командуване на Херман, била връхлетяла върху му. За щастие дърветата на това място не били много гъсти и им позволявали да се придвижват. Германик препуснал към най-опасното място и извикал:

— Разбийте редиците им, войници от Двадесетия, и всичко ще бъде простено и забравено!

Хората от Двадесетия се хвърлили в боя като обезумели и отблъснали германците с голямо кръвопролитие, преследвайки ги надалеч в открито поле, отвъд горите. Германик съзрял Херман и го извикал на двубой, но хората на Херман се били разбягали: да приеме предизвикателството, щяло да означава за Херман направо смърт. Затуй пришпорил коня и побягнал. Германик, и той като баща ни нямаше щастие в преследването на вражески главатари; но печелеше победите си по същия начин и прозвището „Германик“, което беше наследил, сега носеше по собствено право. Той отвел въодушевената армия обратно в безопасност в лагерите й край Рейн.

Тиберий никога не бе разбирал Германик, нито пък Германик — Тиберий. Тиберий, както вече казах, бе от лошите Клавдии. Но въпреки това понякога лесно се поддаваше на добродетелите и в един по-благоприятен век би могъл да се прояви като благороден човек, защото не бе способен да извършва истински злини. Ала нашият век не беше благороден и сърцето му се бе вкоравило, а за това вкоравяване, вярвам ще се съгласите, Ливия носеше главната вина. Германик, от друга страна, беше изцяло склонен към добродетелност и колкото и безчестни да бяха времената, в които би живял, не би бил способен да се държи другояче. Тъй че, когато отказа монархията, предложена му от войските в Германия и ги накара да положат клетва за вярност на Тиберий, Тиберий изобщо не можа да разбере защо е трябвало да постъпи по този начин. Затова реши, че Германик ще да е по-хитър и от него самия и че играе някаква много дълбокомислена игра. Простичкото обяснение, че за Германик честта е над всичко останало и че той е обвързан с Тиберий с военна клетва и че е негов осиновен син, изобщо не му минаваше през ума. А пък Германик, понеже не подозираше Тиберий в съучастничество в кроежите на Ливия и понеже Тиберий никога не му бе нанасял обиди и унижения, а, напротив — похвали го много за справянето с бунта и му присъди пълен триумф за кампанията му в Мюнстер, вярваше, че и Тиберий е тъй добронамерен, като него самия, макар и твърде наивен, да не прозре в интригите на Ливия. Затова бе решил да поговори съвсем откровено с Тиберий още щом се прибере у дома за отпразнуването на триумфа. Ала смъртта на Вар все още не бе отмъстена; минаха цели три години, преди Германик да се прибере. Тонът на писмата, разменяни между Германик и Тиберий през това време, бе даден от Германик, който пишеше със синовна обич. Тиберий отвръщаше по същия дружелюбен начин, защото си мислеше, че като прави това, изиграва Германик с неговата собствена хитрост. Решил бе да му изплати сумата за удвоеното дарение и да възнагради по същия начин и балканските войски. По тактически съображения той наистина изплати на балканските легиони тези три допълнителни златици на човек — чуваха се заплахи за нови бунтове, — но отложи плащането на Германик с няколко месеца под предлог парични затруднения. Естествено Германик не си поиска парите и също тъй естествено Тиберий никога не му ги изплати. Германик отново ми писа да пита дали би могъл да ми се издължи, след като Тиберий му се изплати, а пък аз му отговорих, че наистина съм му изпратил парите подарък.

Наскоро след възцаряването на Тиберий аз му писах и му съобщих, че от известно време изучавам право и администриране — както си и беше — с надежда, че най-после ще ми се отдаде възможност да служа на отечеството си в качеството на човек на по-отговорна длъжност. Той ми отговори, че и според него било съвсем неестествено оня, който е брат на Германик и негов собствен племенник, да продължава да бъде само обикновен конник, че след като вече съм станал жрец на Август, сигурно ще ми бъде разрешено да нося дрехи на сенатор: всъщност, ако съм бил в състояние да не злепоставям одеждите, щял да поиска позволение да облека брокатна тога, каквато носеха консулите и бившите консули. Отговорих веднага, че бих предпочел длъжността пред дрехата, отколкото дрехата — без длъжността; ала единственият му отговор на това се изрази в подарък от четиридесет златици „да съм си купел играчки за празненствата на следващия Първи април“. Сенатът наистина ми гласува правото да нося брокатна дреха и като знак на уважение към Германик, който сега се намираше в разгара на една нова успешна война в Германия, предложи да ми се даде място в Сената при бившите консули. Но тук Тиберий наложи своето вето, като им обясни, че според него не съм бил способен да произнеса ни една държавническа реч, без да измъча до смърт колегите му сенатори.

По същото време бе предложен и друг един декрет, който той също гласува. Обстоятелствата бяха следните: Агрипина бе родила детето си, момиченце, наречено Агрипинила, в Кьолн; и още веднага трябва да каже, че тази същата Агрипинила се оказа една от най-лошите Клавдии — всъщност трябва да кажа, че тя, както личи, ще надмине всичките си праотци и прамайки по безсрамие и порочност. Няколко месеца след раждането Агрипина бе болна, не й бе възможно да възпитава както трябва Калигула, затова го изпратиха в Рим още щом Германик започна пролетните си походи. Момченцето бе станало нещо като национален герой. Когато излезеше на разходка с братята си, акламираха го, взираха се в него и го превъзнасяха. Едва тригодишен, ала удивително развит за възрастта си, той бе много трудно дете, добре настроено само когато го ласкаеш и послушно само когато усещаше здрава ръка. Пратиха го при прабаба му Ливия, но тя нямаше достатъчно време да се грижи за него и понеже той непрестанно правеше бели и се караше с по-големите си братя, прехвърли се оттам при мама и мене. Майка ми никога не го ласкаеше, но не го държеше и достатъчно строго, докато един ден той я заплю в пристъп на гняв и тя здравата го напердаши.

— Ах ти, отвратителна дърта германко — викна той, — ще ти изгоря германската къща до основи!

Казваше „германско“ на всичко, което му се струваше най-лошо. И още същия този следобед се промъкнал в един килер до таванските помещения на робите, натъпкан със стари мебели и боклуци, и там подпалил един куп стари износени сламени дюшеци. Пламъците скоро обхванаха целия горен етаж, а понеже къщата беше стара, с изсъхнали греди и процепи в пода, не можахме да я угасим дори и с несекваща редица пълни кофи от шарановото езеро. Успях да спася всичките си бележки и ценности и част от мебелировката; нямаше човешки жертви освен двама стари роби, които лежаха болни на легло, но от къщата не остана нищичко — само голите стени и мазето. Не наказахме Калигула, тъй като пожарът достатъчно го беше уплашил. Той самият едва се измъкна от него, защото се мушнал виновно под леглото, докато димът не го пропъдил с писъци навън.

Сенатът искаше да разпореди моята къща да се построи наново за сметка на държавната хазна, предвид това, че е била дом на многобройни изтъкнати членове на фамилията; ала Тиберий не позволи. Заяви, че пожарът бил предизвикан от моето нехайство и че щетите лесно можели да се ограничат само в таванските помещения, ако съм действувал с чувство за отговорност; и вместо да плащала държавата, той се наемал да построи и да обзаведе къщата на свои разноски. Бурни одобрителни възгласи от сенаторите. Това бе много несправедливо и непочтено, особено като се има предвид, че той изобщо нямаше намерение да удържи обещанието си. Принудих се да продам последния си хубав имот в Рим, блок от жилища до говеждия пазар, и още един голям съседен парцел, за да възстановя къщата с мои средства. Не казах на Германик, че Калигула е бил подпалвачът, защото щеше да почувствува задължен сам да плати щетите; а освен това гледах на станалото като на нещастен случай, защото човек не може търси отговорност от такова малко дете.

Когато Германик и войниците му потеглиха отново да се бият с германците, появи се ново допълнение към оная балада за „Трите жалби на Август“, от което си припомням два-три куплета, както и по някой и друг стих от останалите, повечето от които бяха доста смешни:

Царски дар — по шест златици

даде ни, та сухи сладки,

свинско и фасул да купим

в „сухите“ германски лавки.

 

Август — бог е на небето,

Марцел в Стикс отдавна плува,

Юлия умря след него —

вече да не се преструва.

 

Нашите орли далеч са,

срам и мъка ни гнетят.

Август, в гроба ти кълнем се:

пак при нас ще долетят!

Друга една строфа започваше така:

Херман губи и жена си

с малката кана за бира. —

Ала края съм забравил, а и стиховете не са от значение, освен дето ми напомнят да разкажа за „любимата“ на Херман. Тя била дъщеря на някакъв германски главатар, наречен Зиготос или нещо подобно, но римското му име беше Сегест. И той бе преживял известно време в Рим, подобно на Херман, и бе включен в списъците на конническото съсловие, но за разлика от Херман се чувствуваше морално обвързан от клетвата за приятелство, която бе дал на Август. Същият този Сегест бе предупредил Вар за Херман и Сегимер и бе посъветвал Вар да ги арестува на пиршеството, на което ги бе поканил тъкмо преди започването на злополучната му експедиция. Сегест имал любима дъщеря, която Херман бил отвлякъл и за която се бил оженил, а Сегест не му простил за тази обида. Но не бил в състояние да вземе открито страната на римляните срещу Херман, който беше национален герой; единственото, което му оставало да стори все пак, било да поддържа тайна кореспонденция с Германик, известявайки му за придвижването на войските и уверявайки го, че предаността му към Рим е непоклатима и че само чака подходящия случай, в който да я докаже. Но сега писал на Германик, че е обсаден в укрепеното си село от Херман, който се бил заклел да не пусне пиле да прехвръкне; и че нямало да може да удържи дълго. Германик направил един дълъг преход, сразил обсадните войски, които били малобройни — самият Херман не бил там, защото бил ранен, — и спасил Сегест. Тогава открил, че го очаква ценна награда — съпругата на Херман, която била на гости при баща си по време на скарването между него и съпруга й и която била в последните месеци на бременността. Германик се отнесъл към Сегест и близките му много сърдечно, дал им имение на западната страна на Рейн. Херман, който се разгневил дълбоко от пленяването на жена му, се уплашил, че милостта на Германик ще подтикне и други германски главатари да подхванат мирни преговори. Образувал нов мощен съюз от племена, в който се включили и някои, до този миг предани на Рим. Германик останал неустрашим. Колкото повече германци имаше на бойното поле срещу си, толкова по-приятно му беше. Не им вярваше като съюзници.

И още преди края на лятото той ги срази в няколко последователни битки, принуди Сегимер да се предаде и си върна първия от трите загубени орли — знамето на Деветнадесетия легион. Освен това посетил лобното място на Варовото поражение и почетно погребал костите на своите бойни другари, като направил първата копка за гробницата със собствените си ръце. Генералът, който се бе държал тъй зле по време на бунтовете, сега се сражавал смело начело на войските си, а веднъж превърнал едно неизбежно поражение в славна победа. Слухове, че тази битка била загубена и че побеждаващите германци настъпват към Рейн, предизвикали такава тревога сред войските при най-близкия мост, че началникът на стражата наредил на хората си да се прехвърлят оттатък, а сетне да разрушат моста: което щяло да означава всички на отвъдната страна да бъдат оставени на съдбата си. Но там била Агрипина и тя спряла заповедта. Заявила на войниците, че началник на стражите сега била тя и щяла да остане такава, докато съпругът й не я освободи от длъжността. И когато победните войски се задали, била на поста си да ги посрещне с добре дошли. Сега тя била почти толкова популярна, колкото съпруга си. Уредила болница за ранените, които Германик отпращал след всяка битка, и им осигурила възможно най-добрата помощ. Ранените войници обикновено оставаха с частите си, докато или умираха, или се изцеряваха. За болницата Агрипина плащала от собствените си средства.

Но аз споменах смъртта на Юлия. Когато Тиберий стана император, ежедневната хранителна дажба на Юлия в Реджио бе намалена на сто и двадесет грама хляб и трийсет грама сирене. Тя вече боледуваше от туберкулоза благодарение на нехигиеничното си жилище, а този гладен режим скоро съвсем я довърши. Ала от Постум все още нямаше никаква вест и Ливия, докато не бе убедена, че е умрял, не можеше да си намери мира.