Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Клавдий (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
I, Claudius, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 42 гласа)

Информация

Корекция
maskara (2009)
Сканиране и разпознаване
Петър Копанов
Допълнителна корекция
NomaD (2020 г.)

Издание:

Робърт Грейвз. Аз, Клавдий. Божественият Клавдий

Издателство „Народна култура“, София, 1982

 

Стиховете преведе Асен Тодоров

Стиховете от „Илиада“ са от превода на Александър Милев и Блага Димитрова

Превела от английски: Жени Божилова

Рецензент: Петко Бочаров

Консултант: проф. д-р Георги Михайлов

Редактор: Красимира Тодорова

Художник: Владо Боев

Художник-редактор: Ясен Васев

Технически редактор: Божидар Петров

Коректор: Ница Михайлова

История

  1. — Добавяне
  2. — Допълнителна корекция

Глава 21

Ливия и Тиберий се затвориха в своите дворци и се престориха, че уж от мъка не могат да се покажат пред хората. Агрипина би трябвало да пристигне по суша, защото зимата вече бе започнала и корабоплаването — прекратено. Но тя бе тръгнала по море въпреки бурите и след няколко дни бе стигнала в Корфу, откъдето до пристанището на Бриндизи е само един ден при попътен вятър. Там бе спряла да си почине, но бе пратила вестители да съобщят, че идва да се остави под закрилата на италийския народ. Кастор, който междувременно се бе върнал в Рим, четирите й други деца и аз излязохме извън Рим да я посрещнем. Тиберий незабавно бе изпратил към пристанището преторианските кохорти, с нареждане до магистратите от провинциите, през които щеше да мине прахът, да отдадат на мъртвия му син последните почести. Когато Агрипина слязла на сушата, посрещната от изпълненото с уважение мълчание на една огромна тълпа, урната била поставена върху катафалката и понесена към Рим на раменете на офицерите от преторианската гвардия. Знамената на кохортите били неувенчани, в знак на народно бедствие, а брадвите и пръчките от ликторските снопове — обърнати надолу. Когато тази процесия от много хиляди души преминавала през Калабрия, Апулия и Кампания, хората се стичали на групи — селяните облечени в черно, конниците в червени роби, — облени в сълзи, с гръмки вайкания, и изгаряли приношения от благовония за духа на мъртвия им герой. (20 г. от н.е.)

Ние срещнахме процесията при Терацина, на около шестдесетина мили югоизточно от Рим, където Агрипина, която дотогава бе вървяла, без да пророни сълза и да каже нито дума през целия път от Бриндизи, остави мъката си да избухне при вида на четирите й сирачета. Тя извика на Кастор:

— В името на обичта ти към милия ми съпруг, закълни се, че ще отбраняваш живота на децата му със собствения си живот и ще отмъстиш за смъртта му! Това бе сетната му заръка към теб!

Кастор, разплакан за пръв път може би от детството си насам, се закле, че ще изпълни заръката.

Ако попитате защо Ливила не е била с нас, отговорът е, че току-що бе дала живот на момчета-близнаци: чийто баща между впрочем май че беше Сеян. Ако запитате защо майка ми не бе дошла, отговорът е, че Тиберий и Ливия не й бяха позволили да присъствува дори и на погребението. Щом тях — бабата и бащата-осиновител — скръбта ги бе съкрушила дотолкова, че да не могат да присъствуват, очевидно съвсем невъзможно беше и за нея като негова майка да се появи там. Но те наистина бяха разумни, като не се показаха. Защото, ако го бяха сторили, дори и престорено опечалени, сигурно щяха да бъдат обругани от населението; струва ми се, че и преторианците щяха да стоят настрана и да не се помръднат в тяхна защита. Тиберий не си бе направил труда да се погрижи дори и за ония приготовления, които са обичайни за погребалните церемонии на много по-незначителни личности: фамилните маски на Клавдиите и Юлиите не се появиха, нито пък обичайното изображение на самия мъртвец, положен на легло; никой не произнесе надгробно слово от ораторската трибуна; не се пяха погребални химни. Обяснението на Тиберий за всичко беше, че погребението вече било извършено в Сирия и че боговете щели да се оскърбят, ако церемониите бъдели повторени. Но никога Рим не е потъвал в такава всеобща и искрена скръб, както в онази нощ. Марсово поле бе огряно от факли, а тълпата край гробницата на Август, в която урната бе положена почтително от Кастор, бе толкова гъста, че мнозина бяха премазани до смърт. Навсякъде говореха, че Рим бил загубен, че не оставала и капчица надежда: защото Германик бил сетната им преграда срещу насилието, а сега Германик бил подло убит. И навсякъде възхваляваха и окайваха Агрипина и се възнасяха молитви за живота на децата.

Няколко дни подир това Тиберий издаде прокламация, в която се казваше, че макар мнозина видни римляни да били загинали за държавата, ничия смърт не била тъй всеобщо и единодушно оплаквана, както смъртта на милия му син. Но сега било време хората да се съвземат и да поемат ежедневните си задължения: принцовете били смъртни, ала държавата — вечна. Въпреки това карнавалните дни в края на декември преминаха без обичайните шеги и веселби и чак на празненствата на Великата майка Кибела през април хората свалиха траура и обществените дела бяха подхванати както трябва. Подозренията на Тиберий сега се съсредоточаваха върху Агрипина. Тя го бе посетила в двореца на другата сутрин след погребението и безстрашно му бе заявила, че ще го държи отговорен за смъртта на своя съпруг дотогава, докато той не докаже своята невинност и не отмъсти на Пизон и Планцина. Той прекъснал набързо разговора, като й процитирал гръцките стихове:

Но ако ти не властвуваш, дъщеричке,

смяташ ли, че ти е нанесена неправда?

За известно време Пизон не се завърна в Рим. Вместо това изпрати сина си да се застъпи за него пред Тиберий, а той самият отиде да посети Кастор, който вече се бе върнал с легионите си край Дунава. Очакваше, че Кастор ще му е благодарен, загдето е отстранил от пътя му един съперник за наследник на монархията, и с готовност ще повярва измислицата за Германиковото предателство. Кастор отказал да го приеме и пред всички заявил на пратеника му, че ако слуховете излязат верни, тъкмо върху Пизон трябва да стовари отмъщението, за което бил дал клетва при смъртта на брата си, и че препоръчва на Пизон да не му се мярка пред очите, докато не докаже своята невинност. Тиберий прие сина на Пизон, въздържайки се да покаже особено благоразположение, а също и неприязън, за да изтъкне сякаш, че ще остане непредубеден дотогава, докато се извърши обществено разследване за Германиковата смърт.

Междувременно Пизон се появи в Рим с Планцина. Пристигнали с кораб надолу по Тибър, слезли на брега, при гробницата Август, заедно с неколцина от приближените си, и почти предизвикали бунт, преминавайки широко усмихнати през враждебната тълпа, която набързо се насъбрала наоколо им, а после се качили на украсена колесница, теглена от два добре чифтосани бели галски коня, която ги очаквала на Фламиниевия път. Пизон притежаваше къща над Пазарния площад и тя също бе украсена за случая. Той покани всичките си приятели и роднини на пиршество за отпразнуване на завръщането си и причини големи смутове — стори го само за да покаже на римските граждани, че не го е страх от тях и че разчита на подкрепата на Тиберий и Ливия. Тиберий бе решил Пизон да бъде съден от обикновения криминален съд, от един сенатор, за когото можеше да се вярва, че ще поведе следствието тъй несръчно, противоречейки на самия себе си и не съумявайки да представи нужните доказателства в подкрепа на обвиненията си, че процедурата щеше да завърши с освобождаването на Пизон от отговорност. Ала приятелите на Германик, особено тримата сенатори, които бяха служили при него в Сирия, се бяха завърнали в Рим с Агрипина, се противопоставиха на избора на Тиберий. Накрая сам Тиберий бе принуден да председателствува процеса, и то в Сената, където приятелите на Германик можеха да разчитат на необходимата им подкрепа. Сенатът беше гласувал няколко специални почести в памет на Германик — кенотафи, мемориални арки, полубожествени ритуали, — които Тиберий не бе посмял да отхвърли.

В това време Кастор отново се върна от Дунава и макар че му бе присъдена овация (или малък триумф) за справянето с Маробод, влезе в града, вместо на кон, пешком, като обикновен гражданин, с венец на главата. След като посети баща си, той отиде право при Агрипина и й се закле, че може да разчита на него, защото той ще направи всичко за тържеството на правдата.

Пизон помоли четирима сенатори да го защищават; трима от тях се измъкнаха под предлог, че били болни или неподготвени; четвъртият, Гал, заяви, че никога не се наемал да защищава човек, обвинен в убийство, за което, изглежда, бил виновен, ако не съществувала поне малка вероятност да се хареса с това на императорското семейство. Калпурний Пизон, макар че не бе присъствувал на пиршеството на чичо си, предложи да го защищава за честта на фамилията, а сетне още трима се присъединиха към него, защото бяха уверени, че Тиберий ще оправдае Пизон, все едно какви са доказателствата, и че те след това ще бъдат наградени за участието си в процеса. Пизон се радваше, че сам Тиберий ще го съди, защото Сеян го бе уверил, че всичко ще бъде уредено както трябва и че Тиберий щял само да се преструва на много строг, но накрая щял да разпусне съда за нови доказателства. Мартина, главната свидетелка, вече бе премахната — удушиха я хората на Сеян, — затова обвинителите бяха без подкрепа.

За обвинението отделиха само два дни, а човекът, който бе определен да заплете нещата в полза на Пизон, се изстъпи напред и стори всичко по силите си да пропилее определеното му време с изтъкване на празни обвинения в некадърно управление и корупция в Испания по времето на Август. Тиберий го остави да продължава с тези несвързани приказки цели няколко часа, докато сенаторите, тропайки с крака, покашляйки се и удряйки една с друга плочките си за писане, най-сетне го предупредиха да изслуша главните свидетели, защото иначе ще станат неприятности. Четиримата приятели на Германик се бяха подготвили добре и всеки на свой ред стана и даде показания за внесеното от Пизон разложение във военната дисциплина в Сирия, за обидното му държане към Германик и към тях самите, за неподчиняването му на заповедите, за интригите му с Вононес, за насилията му над населението на провинцията. Обвиниха го в убийството на Германик с отрова и магии, изобличиха го в извършване на благодарственото жертвоприношение при неговата смърт и накрая — в организиране на въоръжено нападение над провинцията с лични негови войски, събрани по незаконен начин.

Пизон не отрече обвиненията за разложение на военната дисциплина, за обиждане и неподчинение на Германик, нито за насилия над провинциалите: той само каза, че били преувеличени.

Но възмутено отхвърли обвинението в отровителство и магии. Обвинителите не споменаха свръхестествените явления в Антиохия от страх, че ще извикат скептичен присмех, нито пък можеха да обвинят Пизон в съучастничество с домашните помощници и роби, защото вече бе станало ясно, че те нямат нищо общо с убийството. Затова Пизон бе обвинен, че е отровил храната на Германик, когато седял до него на едно пиршество в собствения дом на Германик. Пизон се присмя на това обвинение: как е било възможно да стори подобно нещо, без никой да го види, когато всички — цялата маса, да не говорим пък за прислугата, следели всяко негово движение. Да не би с помощта на магия?

В ръката си държеше връзка писма, които всички разпознаха — по големината, по цвета им и по начина, по който бяха завързани, че са от Тиберий. Приятелите на Германик поискаха всички инструкции, които Пизон бе получил от Рим, да бъдат прочетени на глас. Пизон отказа да прочете писмата под предлог, че били запечатани с печата със Сфинкса (с който си служеше Август), което ги правеше „тайни и поверителни“: да ги прочете, било равнозначно на предателство. Тиберий отхвърли предложението, обяснявайки, че било чисто губене на време да се четат писма, които не съдържали нищо важно. Сенатът не беше в състояние да настоява. Пизон връчи писмата на Тиберий в знак, че очаква от него да спаси живота му.

Тълпата отвън нададе гневни възгласи, защото следеше целия ход на делото, и един мъж с дебел гръмък глас изрева през един прозорец:

— На вас той може и да ви избяга, господари, но от нас няма да се измъкне!

Пратеник дойде да съобщи на Тиберий, че някои от статуите на Пизон били съборени от тълпата и сега ги влачели към Стълбите на плача, за да ги натрошат там. Стълбите на плача бяха няколко стъпала в полите на Капитолийския хълм, където обикновено се излагаха труповете на престъпниците, преди да бъдат завлечени с кука в гърлото към Тибър и да бъдат хвърлени в реката. Тиберий нареди да се изземат статуите и да се сложат на техните пиедестали. Но се оплака, че не можел да продължава да съди при подобни обстоятелства, и разпусна съда до вечерта. Пизон бе отведен под охрана.

Планцина, която до този миг се бе хвалила, че ще сподели съдбата на съпруга си, каквато и да е тя, и дори ако трябва — ще умре с него, сега се уплаши. Реши да се защищава отделно от го и много разчиташе, че Ливия, с която бяха близки приятелки, ще я отърве. Пизон не подозираше за това предателство. Когато процесът започна отново, Тиберий не му показа никакво съчувствие и макар да заяви на обвинителите, че трябвало да представят сигурни доказателства за отровителство, предупреди Пизон, че въоръженият му опит да си вземе обратно провинцията никога не ще му бъде простен. Същата тази вечер Пизон се затворил в стаята си и на другата сутрин бе намерен смъртно прободен, с меча му край него. В същност това не беше самоубийство.

Защото Пизон бе задържал най-злепоставящото от всички писма, едно писмо, писано му от Ливия, но от името на Тиберий и от нейно име, неподпечатано със Сфинкса (който Тиберий си пазеше само за себе си). Той казал на Планцина да води преговори за живота им на цената на това писмо. Планцина отишла при Ливия. Ливия й казала да почака, докато се посъветва с Тиберий. Тогава Ливия и Тиберий за пръв път се скарали открито. Тиберий страшно се разгневил на Ливия, загдето написала писмото, а Ливия отвърнала, че той си бил виновен, защото не й позволявал да използува печата със Сфинкса, й се оплакала, че напоследък се държал с нея много обидно. Тиберий запитал кой е императорът — той или Ливия? Ливия му отговорила, че ако той бил император, това се дължало само на нейното съучастничество, защото тъй както била намерила начин да го издигне, така сега можела да измисли средства да го провали. Измъкнала от кесията си някакво писмо и започнала да го чете: било старо писмо, писано й от Август по време на Тибериевото отсъствие в Родос, в което той го обвинявал в предателство, жестокост и содомия и заявявал, че ако не бил неин син, ни ден повече нямало да го остави жив.

— Това тук е само копие — казала тя. — Но оригинала го пазя на сигурно място. То е едно от многобройните писма в същия дух. Не би желал да ги предам на Сената, нали?

Тиберий се овладял и се извинил за избухването си: съвсем ясно било, заявил, че той и тя са в състояние да се унищожат един друг и затова било глупаво да се карат. Но как можел да запази живота на Пизон, особено след като вече бил казал, че ако обвинението за събиране на частни войски и опитът да се върне с тях в Сирия се докаже, това ще означава смъртно наказание, без никаква надежда за опрощение?

— Но Планцина не е събирала никакви войски, нали така?

— Не виждам какво общо има едното с другото. Не мога да иззема обратно писмото от Пизон само с обещанието, че ще спася живота на Планцина.

— Ако ми обещаеш да спасиш Планцина, аз ще взема писмото от Пизон: остави това на мене. Ако Пизон бъде убит, това ще задоволи общественото мнение. Ако ли пък се страхуваш да спасиш Планцина на своя отговорност, можеш да кажеш, че аз съм тази, която се е застъпила за нея. И всъщност така ми се пада, защото си признавам, че именно писмото, което аз написах, обърка работата.

И тъй, Ливия отишла при Планцина и й съобщила, че Тиберий не давал и дума да се издума и бил готов по-скоро да изложи собствената си майка на народната ненавист, отколкото да рискува собствената си кожа, оставяйки верен на своите приятели. Единственото, което успяла да измъкне от него, казала Ливия, било неохотното обещание да даде опрощение на Планцина, ако върне писмото. И тъй, Планцина отишла при Пизон с писмо от името на Тиберий, подправено от Ливия, и съобщила, че е уредила всичко по мед и масло и ето — това било обещанието за освобождаването. А когато Пизон й връчил исканото писмо, тя изведнъж го пробола в гърлото с кама. Докато той агонизирал, тя натопила върха на меча му в кръвта, свила дясната му ръка около дръжката и го оставила. Отнесла писмото и подправеното обещание на Ливия, както било уговорено.

На другия ден в Сената Тиберий прочете едно изявление, написано уж от Пизон преди смъртта му, в което се заявяваше, че бил съвсем невинен в обвиненията, отправяни срещу му, декларираше верността си към Ливия и Тиберий и просеше тяхното застъпничество за синовете си, защото те нямали никакво участие в събитията, послужили за обвиненията срещу него. После започна съденето на Планцина. Доказа се, че е виждана заедно с Мартина, доказа се, че Мартина е била магьосница, и се установи, че когато приготвяли тялото на Мартина за погребение, намерили в косите й шишенце с отрова. Старият Помпоний, ординарецът на Германик, даде показания за отвратителните разложени останки, скрити в къщата, и за посещението на Планцина с Мартина в дома, когато Германик отсъствувал, а когато Тиберий го подложи на разпит, той даде подробни показания за появата на привиденията. Никой не излезе в защита на Планцина. Със сълзи и клетви тя уверяваше, че е невинна, и каза, че не знаела нищо за славата на Мартина като отровителка и че единствените й отношения с тази жена били да купува от нея парфюми. Каза, че жената, която отишла с нея в дома, не била Мартина, а съпругата на един от военачалниците. И какво по-невинно имало в това да отидеш на гости и да не намериш никого там освен едно малко момченце. Що се отнасяло до обидите й към Агрипина, от все сърце съжалявала за това и смирено умолявала Агрипина да й прости; но тя всъщност се подчинявала на заповедите на мъжа си, както всяка покорна жена, а освен туй съпругът й й бил казал, че Агрипина заговорничи срещу Сената, та затова с още по-голяма готовност изпълнила онова, което се очаквало от нея.

Тиберий направи обобщението. Заяви, че съществувало известно съмнение за вината на Планцина. Връзките й с Мартина били доказани, както и славата на Мартина като отровителка. Но това, че връзката е била престъпна, оставало недоказано. Обвинението не показало в съда дори шишенцето, намерено в косите на Мартина, нито каквото и да било доказателство, че съдържанието му е било отровно: нищо чудно да е било някакво приспивателно или пък любовен еликсир. Майка му Ливия имала много добро мнение за Планцина и желаела Сенатът да я оправдае поради липса на доказателства, ако доказателствата за вината й не са неоспорими; защото духът на любимия й внук й се бил явил насън и я помолил да не позволява невинните да страдат заради провиненията на своите съпрузи или бащи.

Така Планцина бе освободена, а от двамата синове на Пизон на единия позволиха да наследи имуществото на баща си, а другият, който бе участвувал в битките в Киликия, бе само изпратен в изгнание за няколко години. Един сенатор предложил да се отдаде публична благодарност на семейството на починалия герой — на Тиберий, Ливия, майка ми Антония, Агрипина и Кастор, — загдето са отмъстили за смъртта му. Тъкмо да гласуват предложението, един мой приятел — бивш консул, който навремето бе управител на Африка преди Фурий — стана да направи едно допълнение. Предложението, възрази той, не било правилно: изпуснато било едно важно име, името на брата на покойния герой, Клавдий, който сторил повече от всекиго другиго за подготвяне на делото за следствие и за опазване на свидетелите от покушение. Тиберий сви рамене: с изненада чувал, че изобщо се били обърнали към мен за помощ, и ако не съм се бил намесвал, по всяка вероятност обвиненията срещу Пизон щели да бъдат по-ясно подредени. (Напълно вярно беше: аз ръководех срещите на приятелите на брата ми и аз решавах какви показания да даде всеки свидетел; и пак аз всъщност ги разубедих да обвинят Пизон, че е сложил отровата по време на пиршеството със собствените си ръце, но те не ме послушаха. Аз бях този, който успешно укривах Помпоний и внуците му и трима от освобожденците на брат си в една селска къща до моята вила в Капуа до деня на процеса. Опитах се да скрия и Мартина в дома на един познат търговец в Бриндизи, но Сеян я проследи.) Е, тъй или инак, Тиберий позволи името ми да бъде включено в публичната благодарност; но за мен това бе нищо в сравнение с благодарностите, които Агрипина ми отдаде: каза, че едва сега разбирала какво е имал предвид Германик, когато й заявил пред самата си смърт, че най-верният приятел, когото имал, бил неговият брат Клавдий.

Настроението срещу Ливия беше толкова силно, че Тиберий го използува като аргумент, загдето не е поискал от Сената да й гласува титлата, която неведнъж й бе обещавал. Всички искаха да знаят какво означава това, че бабата приема тъй благосклонно убийцата на своя внук и я освобождава от отмъщението на Сената. Отговорът би могъл да бъде единствено, че тази баба сама е организирала убийството и сега толкова дълбоко се срамува от себе си, щото и съпругата, и децата на убития няма да го надживеят дълго.