Робърт Грейвс
Аз, Клавдий (2)

Глава 1

Аз, Тиберий Клавдий Друз Нерон Германик и Тоя и Оня и Еди-кой си (тъй като не смятам да ви отегчавам отсега с всичките си титли), който бях някога — всъщност до неотдавна — познат на приятелите и роднините и близките си като „Клавдий идиота“, или „Оня Клавдий“, или „Клавдий пелтека“, или „Кла-Кла-Клавдий“ и най-вече като „бедния чичо Клавдий“, сега сядам да пиша странната история на моя живот; ще започна с най-ранното си детство и ще продължа година по година, докато стигна до мига на съдбоносната промяна, когато преди около осем лета, вече петдесет и една годишен, изведнъж се озовах оплетен в мрежата на — да я наречем — „щастливата беда“, от чиито нишки не успях да се измъкна. (41 г. от н.е.)

Тази не е първата ми книга, не; всъщност литературата и по-точно писането на история, която като младеж изучавах тук в Рим при най-добрите тогавашни учители, си беше, до настъпването на промяната, мое единствено занимание и увлечение в продължение на повече от тридесет и пет години. Затуй нека читателите не се дивят на обиграния ми стил: наистина сам Клавдий пише тази книга, не неговият секретар, нито пък някой от ония официални историци, на които обществениците обикновено доверяват спомените си с надеждата, че изящният стил ще може да придаде смисъл на безсмислието, а пък ласкателствата ще забулят пороците. В настоящото писание, кълна се в боговете, аз сам ще съм си секретар и свой официален летописец: пиша със собствената си ръка, а каква полза може да извлече човек, който ласкае сам себе си? Нека добавя, че това не е и първата история на живота ми, която съм писал. Някога съставих друга една в осем книги за градския архив. Беше скучна работа, в която почти нищо не вложих, защото я писах като обществено задължение. Да си призная, докато я съчинявах — преди около две години, — бях много зает с други неща. По-голямата част от първите четири книги издиктувах на един мой секретар грък и му поръчах да не променя нищо, докато я пише (освен където се налага — заради ритъма на изреченията или за да се избягнат противоречията, или пък повторенията). Но не искам да крия, че почти цялата втора част на творбата и дори някои глави от първата бяха съчинени от същия този човек, Полибий (когото аз сам, докато беше млад роб, нарекох с името на известния историк), по материали, дадени му от мен. А той пък тъй точно съумя да нагоди стила си към моя, че след като я свърши, никой не можеше да различи кое е мое и кое — негово.

Скучна книга беше, пак повтарям. Нямах правото да критикувам император Август, който е вуйчо на майка ми, нито пък неговата трета и последна съпруга Ливия Августа, която ми е баба, защото и двамата бяха официално обожествени, а пък аз, в качеството си на жрец, съм свързан с техните култове; и макар че бих могъл много остро да порицая двете недостойни предшественици на Ливия Августа, спря ме чувството за приличие. Несправедливо щеше да е да оправдавам Ливия, а и самия Август, що се отнася до подчинението му пред тази забележителна и — нека веднага кажа — ужасна жена, а да разказвам истината за другите две, чиято памет не е закриляна, както техните, от религиозен страх.

Затова я и оставих да става скучна книга, отбелязвайки само такива неоспорими факти като например, че този и този се оженил за тази и тази, дъщерята на еди-кой си, който имал не знам какви си обществени заслуги, без да споменавам политическите причини за брака, нито задкулисните сделки между семействата. Или пък пишех, че еди-кой си умрял внезапно, след като изял някакво ядене с африкански смокини, без да споменавам думата отрова, нито в чия полза се е оказала смъртта освен в ония случаи, когато фактите биваха подкрепяни с решение на криминалния съд. Не съм казвал лъжи, но не съм казвал и истината така, както възнамерявам да я кажа тук. Днес, когато разгръщах тази книга в библиотеката при храма на Аполон на Палатинския хълм, за да си опресня паметта за някои дати, с интерес прочетох известни пасажи в главите за обществената ми дейност, за която мога да се закълна, че съм ги или писал, или диктувал — дотолкова стилът подхождаше на моя, но които все пак не си спомням нито да съм писал, нито пък диктувал. Ако са от Полибий, значи, са неподражаем пример за подражателство (вярно, че е имал подръка и другите ми истории), но ако наистина са мои, тогава паметта ми е отслабнала дори повече, отколкото разправят моите врагове. Препрочитам току-що написаното и забелязвам, че вместо да разпръсна, подхранвам подозрението, първо, що се отнася до личното ми авторство над онова, което ще следва, после до почтеността ми като историк и най-сетне до способността ми да запаметявам факти. Но няма да го зачерквам, в края на краищата пиша, както чувствувам, а в течение на разказа читателят все повече ще се убеждава, че не крия нищо — защото много от казаното не ще е в моя полза.

Това е поверителна история. Но кои, ще кажете, са моите доверители? Отговорът е — тя е адресирана до поколенията. Нямам предвид моите внуци, нито правнуците, нито пък праправнуците си: мисля за много по-далечни поколения. Но много ми се ще да вярвам, че ти, мой вероятни читателю от хилядното поколение след мене, ще имаш чувството, че говори твой съвременник: както на мен самия често ми се струва, че Херодот и Тукидид, отдавна мъртви, разговарят днес с мен. Но защо определям едно тъй далечно поколение? Ще обясня.

Преди около осемнадесет години отидох в Куме, в Кампания, и посетих сибилата в каменната й пещера в планината Гаурус. В Куме винаги има сибила, защото, щом някоя умре, замества я веднага нейната послушничка; но не всички са еднакво прочути. Някои през цялата си дълга служба не се удостояват с нито едно-едничко предсказание от Аполон. Други предсказват — вярно е, но са осенени по-скоро от Бакхус, отколкото от Аполон, ако се съди по пиянския брътвеж, който излиза из устните им; а всичко това злепоставя доброто име на оракула. До идването на Деифоба, с която Август често се съветваше, а после и на Амалтея, която е все още жива и много прочута, близо триста години не се бе появявала нито една истинска сибила. Пещерата се намира зад красив малък гръцки храм, посветен на Аполон и Артемида — някога Куме е била еолийска гръцка колония. Над портала има старинен позлатен фриз, приписван на Дедал, макар това да е съвсем невероятно, защото фризът не е по-стар от петстотин години, всъщност едва ли има толкова, а Дедал е живял преди най-малко хиляда и сто. В него е представена историята на Тезей и Минотавъра, който той убива в критския лабиринт. Преди да ми разрешат да посетя сибилата, в този храм трябваше да принеса в жертва един млад бик и една овца — съответно на Аполон и на Артемида. Беше студен декемврийски ден. Пещерата представляваше ужасяваща дупка, издълбана в здравата скала; пътеката до нея бе стръмна, криволичеща, непрогледно тъмна и пълна с прилепи. Аз отидох преоблечен, но сибилата ме позна. Издало ме е сигурно заекването. Като дете заеквах силно и макар че с помощта на специалисти по дикция постепенно се научих да овладявам говора си при тържествени случаи, в личния си живот и когато съм напрегнат, все още понякога се запъвам, като говоря; така стана и в Куме.

Стигнах до вътрешната пещера, след като с мъка изпълзях по стъпалата, и видях сибилата — по-скоро маймуна, отколкото жена, седнала на стол в някаква провисена от тавана клетка, облечена беше в червена дреха, а единственият светъл лъч, падащ косо надолу, изтръгваше червени отблясъци от изцъклените й очи. Беззъбата й уста бе ухилена. Наоколо миришеше на мърша. Но все пак някак си успях да изговоря поздрава, който си бях подготвил. Тя не отвърна. Много по-късно научих, че това било мумифицираното тяло на Деифоба, предишната сибила, починала неотдавна сто и десет годишна; клепачите й били подпрени със стъклени камъчета, посребрени отвътре, за да блестят. Действуващата сибила всякога живееше със своята предшественичка. Та заковал съм се, изглежда, пред Деифоба разтреперан, кривейки лице в угоднически гримаси — мигове съм стоял, а ми се стори цяла вечност. Най-сетне живата сибила, чието име беше Амалтея и беше млада жена, ми се разкри. Червеният лъч угасна. Деифоба изчезна — някой, вероятно послушничката, беше покрил прозорчето от червено стъкло — и друг един лъч, бял, проблесна изведнъж и озари Амалтея, седнала в сянката отзад, върху трон от слонова кост. Имаше красиво, безумно лице с високо чело и седеше неподвижна като Деифоба. Но нейните очи бяха затворени. Коленете ми се разтрепериха, започнах неудържимо да заеквам.

— О, сиб… сиб… сиб… сиб… — подхванах аз. Тя отвори очи, намръщи се и ме подигра:

— О, Кла… Кла… Кла…

Засрамих се и някак си успях да си припомня онова, за което бях дошъл. Изрекох с голямо усилие:

— О, сибило, дошъл съм да те питам за съдбата на Рим и за моята лична съдба.

Лицето й постепенно се измени, пророческият дух я завладя, започна да се гърчи и задъхва, а из галериите сякаш духнаха ветрове, светлината се скри и сибилата произнесе следните гръцки стихове с гласа на самия бог:

Проклетият пунически, ще страда

и задушен от златната грамада,

не ще се изцери, а ще запада.

 

В устата му мухи ще се тълпят,

очите гнойни гнусно ще сълзят,

смъртта му даже всички ще проспят.

А после вдигна ръце над главата си и подхвана отново:

След десет зими, в ден предначертан,

Кла-Клавдий ще получи дар незван —

от него не, от всеки друг мечтан.

 

Подире му ласкатели ще тичат,

а той ще фъфли, куцайки, ще срича,

от устните му лиги ще се стичат.

 

Но млъкне ли след сетния си час

и минат девет века оттогаз,

Кла-Кла ще заговори с ясен глас.

Тук богът се изсмя през нейните уста — драг и същевременно ужасяващ звук: „Хо! Хо! Хо!“ Аз се поклоних, извърнах се и се втурнах, залитайки, навън, препънах се и се търколих с главата надолу по първата редица от натрошени стъпала, разбих челото и коленете си и с усилие се измъкнах навън, а страхотният смях не секваше зад мене.

Сега, пишейки тези редове с дългогодишната практика на гадател, на професионален историк и жрец, който е имал възможността да проучи сибилинските книги във вида им, узаконен от Август, вече мога да разтълкувам стиховете доста уверено. Под „пуническо проклятие“ сибилата е имала предвид съвсем недвусмислено разрушаването на Картаген от римляните. Отдавна ни преследва божественото проклятие поради това. Защото сме дали клетва на Картаген в името на най-почитаните ни божества, включително и на Аполон, клетва за приятелство и закрила, а сетне, завидели му, че бързо се съвзема от разрушенията на Втората пуническа война, сме го подмамили да захване Третата пуническа война и сме го разрушили до основи, избили сме населението му и сме посипали нивите му със сол. „Златната грамада“, това е средство, с което се е изпълнило проклятието — една същинска сребролюбива лудост, която просто задавя Рим, откакто унищожи своя главен търговски съперник и сам стана господар на всичките богатства на Средиземноморието. А с богатството нахлуха леността, алчността, жестокостта, непочтеността, малодушието, женствеността у мъжете и още много неримски пороци. Що се отнася до дара, за който всички мечтаят, а аз не желая — наистина го получих точно след десет години и петдесет и три дни, — но за това ще чуете, когато му дойде времето. Години наред се опитвах да разгадая значението на думите „Кла-Кла ще заговори с ясен глас“ и най-после мисля, че ги разбрах. Смятам, че това е нареждане да напиша настоящата книга. Когато я свърша, ще я залея с предпазваща течност, ще я запечатам в оловно ковчеже и ще я закопая дълбоко някъде в земята, та да могат идните поколения да я разровят и прочетат. Ако съм отгатнал правилно, ще я намерят отново след около хиляда и деветстотин години. И тогава, когато оцелелите творби на други днешни автори ще звучат като нелепо мънкане и заекване, защото са писани страхливо, за да се четат само в нашето време, моята история ще извиси глас открито и смело. Сега, като размислям, решавам друго: не ще си правя труд да я крия в ковчеже. Ще я оставя просто ей така. Защото опитът ми на историк показва, че документите оцеляват по-скоро случайно, отколкото преднамерено. Предсказанието го направи Аполон, затуй нека Аполон бди над манускрипта. Както забелязвате, предпочетох да пиша на гръцки, защото гръцкият, уверен съм, завинаги ще си остане главният литературен език в света, а щом Рим ще рухне, както предсказа сибилата, то нали и езикът му ще загине с него? Освен това гръцкият е езикът, на който говори сам Аполон.

Ще се постарая да бъда точен с датите (които, както виждате, слагам отстрани в полето), а тъй също и със собствените имена. Просто не ми се ще да си припомням колко ядовити часове съм преживял, докато съставях историите на Етрурия и Картаген, колко съм си блъскал ума в коя година се е случило едно или друго събитие и дали някой, наречен еди-как си, наистина е еди-кой си или му е син, внук, правнук и дали изобщо му е някакъв роднина. Бих искал да спестя на моите приемници подобни ядове. Така например от неколцината в настоящата история, които носят името Друз — баща ми, аз самият, единият ми син, един пръв братовчед, племенникът ми, — всеки ще бъде точно обозначен, когато го споменавам. И още един пример: като говоря за моя възпитател Марк Порций Катон, искам да изясня, че той не е нито Марк Порций Катон, цензорът, подстрекателят на Третата пуническа война; нито неговият син със същото име, известният правник; нито пък внукът му, консулът, със същото име; нито правнукът му със същото име — неприятелят на Юлий Цезар; нито неговият праправнук със същото име, който падна в битката при Филипи; а един съвсем невзрачен пра-праправнук, все със същото име, който никога не бе удостоен с обществено признание, пък не го и заслужаваше. Август го назначи за мой възпитател, а после за учител на други млади римски благородници и синове на чуждоземни царе, защото, макар името му да му даваше право на най-изтъкнати постове, жестокият му, глупав, педантичен характер не позволяваше да го направят друго освен един обикновен първоначален даскал.

За да определя датата, към която се отнасят тези събития, струва ми се, най-добре ще бъде, ако кажа, че съм се родил в 744 година след основаването на Рим от Ромул и в 767-а година след Първата олимпиада и че император Август, чието име не би могло да се забрави дори и след хиляда и деветстотин години, вече е управлявал от двадесет години. (10 г. пр.н.е.)

Преди да приключа с тази уводна част, искам да добавя още нещо за сибилата и нейните пророчества. Казах вече, че в Куме, щом едната сибила умре, замества я друга, но че някои са по-прочути от другите. Имало една много прочута, Демофила, с която Еней се е съветвал, преди да слезе в ада. Имало по-късно друга — Херофила, която се явила при цар Тарквиний и му предложила низ от предсказания срещу цена, по-висока, отколкото той бил склонен да плати. Когато й отказал — така гласи легендата, — тя изгорила една част и му предложила останалото на същата цена, но той отново отказал. Тогава тя изгорила още една част и му предложила останалото пък на същата цена — и този път от любопитство той я заплатил. Предсказанията на Херофила били два вида — предупредителни или обнадеждващи предсказания за бъдещето и упътвания какви най-подходящи умилостивителни жертвоприношения да се правят, когато се явят еди-какви си поличби. Към тези предсказания с течение на времето било прибавяно и онова, което по-забележителните и надарени оракули съобщавали на частни лица. И оттогава, щом Рим е бивал застрашен от необясними поличби или от бедствия, сенатът разпорежда да се направи допитване до книгите от жреците, които ги съхраняват, и винаги се намира изход. На два пъти книгите били отчасти унищожавани от пожар, а загубените пророчества — възстановявани по памет от жреците-пазители. Но паметта им, изглежда, неведнъж напълно ги подлъгвала, ето защо Август съставил един достоверен текст на пророчествата, като изхвърлил онова, което явно било недодялано стъкмена измислица или възстановки. Също тъй той изискал и унищожил всички недостоверни частни сбирки на сибилински пророчества, както и други книги за обществени предсказания, върху които успял да сложи ръка — броят им надвишил две хиляди. Пречистените сибилински книги той поставил в един заключен шкаф под пиедестала на Аполоновата статуя в храма, който беше построил на бога до самия си дворец на Палатинския хълм. Известно време подир смъртта на Август аз се сдобих с една уникална книга от частната му историческа библиотека. Наричаше се „Сибилински куриози — пророчества, съдържащи се в първоначалния сборник, отхвърлени като неверни от жреците на Аполон“. Стиховете бяха преписани с красивия почерк на самия Август и с характерните за него правописни грешки, които отначало е правел от незнание, но с които после беше започнал да кокетира. Повечето от стиховете очевидно не са били изричани от сибилите нито в състояние на транс, нито в нормално състояние, а са били скалъпени от безотговорни личности в желанието им да възхваляват самите себе си или своите фамилии, или пък да прокълнат враждебни тям фамилии, приписвайки божествен произход на собствените си измислени пророчества срещу им. В тези фалшификации, както забелязах, фамилията на Клавдиите беше проявявала особено голяма деятелност. И все пак успях да намеря едно-две неща, езикът на които доказваше, че са наистина старинни, които изглеждаха действително вдъхновени от божеството и чийто ясен и заплашителен смисъл вероятно бе накарал Август — думата му беше закон пред жреците на Аполон — да ги махне от своите достоверни текстове. Тази малка книжка вече не е у мене. Но аз си спомням почти всяка думичка на най-значителните от тези по всяка вероятност истински пророчества, записани както на оригиналния им гръцки език, така и (подобно на повечето старинни текстове в книгата) в неизгладен стихотворен превод на латински. Ето ги:

Години сто след проклятието пуническо

ще се пороби Рим от мъж космат,

от мъж космат с плешиво теме.

За всеки мъж — жена, и мъж за всякоя.

С лапи вместо с копита ще бъде неговия кон.

Той ще погине от ръката на своя син, не син,

и не на бойното поле.

 

След него друг космат ще завладее Рим.

И той ще бъде син, ала не син на мъртвия космат

със буйни кичури коса.

Вместо от глина, от мрамор ще издигне той града,

в окови невидими набързо ще го окове

и ще умре от ръката на своята съпруга, не съпруга,

в полза на своя син, не син.

 

Третият космат, който ще завладее Рим,

ще бъде син, не син на мъртвия космат.

Плътта му ще е кал, примесена със кръв,

ще подари на Рим и слава, и падения и

ще загине в полза на своя син, не син,

но не от меч, а от възглавница.

 

Четвъртият космат, който ще завладее Рим,

ще бъде син, ала не син на мъртвия космат.

Космат с плешиво теме,

ще покруси града с отрова и със богохулство,

и ще загине от ритника на стария си кон,

който е яхал като дете.

 

Петият космат, който ще властвува над Рим,

ще завладее Рим против своята воля,

той ще е идиота, презрян от всички.

Със буйни кичури коса.

Той ще даде на Рим вода и хляб през зимата.

И ще загине от ръката на своята съпруга, не съпруга.

В полза на своя син, не син.

 

Шестият космат, който ще завладее Рим,

ще бъде син, не син на тоз космат последен.

Той ще даде на Рим увеселения и страх, и огън.

Ръката му ще аленее от майчината кръв.

След него друг космат не следва.

И кръв ще бликне от неговия гроб.

На Август му е било ясно, че първият от косматите, тоест от Цезарите (защото цезар значи „космата глава“), е бил неговият правуйчо Юлий, който го е осиновил. Юлий бил плешив и бил известен с развратността си както с единия, тъй и с другия пол, а неговият боен кон, знае се от официалните летописи, бил някакво чудовище, което имало пръсти вместо копита. Юлий оцелял в многобройни тежки битки, за да бъде убит накрая в сградата на Сената от Брут. А Брут, макар да бил уж син на другиго, се смятал за роден син на Юлий. „И ти ли, сине мой!“ — извикал Юлий, когато Брут тръгнал насреща му с кама в ръка. За пуническото проклятие вече писах. Август сигурно е разпознал себе си във втория от цезарите. И наистина в края на живота си той се бе похвалил, оглеждайки храмовете и обществените сгради, които така блестящо бе застроил наново, и имайки предвид освен това труда на целия си живот, посветен на укрепването и прославянето на империята, че бил намерил Рим в глина, а го оставял в мрамор. Но що се отнася до въпроса за неговата смърт, той вероятно е сметнал пророчеството или за неразбираемо, или за невероятно: и все пак се е поколебал да го унищожи. Кой е третият космат, кой четвъртият и кой петият, тази история ще покаже съвсем ясно; а пък аз бих бил наистина глупак, ако след като приемам безпогрешната точност на предсказанията във всяка тяхна подробност до настоящия момент, не съм в състояние да позная кой е шестият космат; и ако не се радвам заради Рим, е, че не ще има седми космат да го наследи.