Джудит Макнот
Уитни моя любов (6)

6.

Лорд Едуард Гилбърт стоеше пред голямото огледало във всекидневната. В очите му се четеше истински ужас от онова, което виждаше насреща си: той, уважаваният английски посланик във Франция, напъхан в тесния костюм на крокодил, който съпругата му беше избрала за предстоящия маскарад!

Отвращението му беше искрено. Върху главата му се поклащаха широко отворени челюсти, краката му завършваха с хищни лапи, а по пода се влачеше противна зелена опашка. Лорд Едуард се раздвижи, за да провери как изглежда, и гневно процеди през зъби:

— Каква гадост!

В този миг в стаята влязоха лейди Ан и Уитни и лордът се обърна към жена си:

— По дяволите! — избухна той, смъкна крокодилската глава от главата си, размаха я пред смаяния й поглед и нервно закрачи напред-назад. Опашката се полюшваше зад гърба му. — Няма да мога дори една цигара да изпуша с това отвратително нещо отгоре си!

— Не можах да ти осигуря твоя любим Хенри VIII, а не бях сигурна, че ще бъдеш доволен да се напъхаш в костюма на слон… — заобяснява с усмивка жена му.

— Слон! Наистина се учудвам, че не си ми купила слонски одежди. Как си се лишила от удоволствието да видиш съпруга си, размахващ хобот и изблъскващ хората наоколо си, докато се покланя! Мадам, държа да ви кажа, че имам репутация, за която трябва да се грижа, достойнство, което…

— Замълчи, скъпи — нежно каза тя. — Какво ще си помисли Уитни?

— Ще ти кажа какво ще си помисли! Ще си помисли, че изглеждам като пълен идиот! И всеки, който ме види, ще си помисли същото! — Той обърна глава към племенницата си. — Хайде, скъпа, давай! Кажи на леля си на какво ти приличам!

Уитни го погледна с обич.

— Костюмът ти е много оригинален, чичо Едуард — дипломатично отвърна тя и напълно срази съпротивата му, пускайки в ход името на най-заклетия му съперник. — Между другото чух, че Хърбърт Гренвил ще се маскира като кон…

— Наистина ли? — Гневът на лорд Гилбърт мигом се изпари. Той се закиска и след малко рече: — Чакай да позная ти като каква си се облякла.

Уитни направи изящен пирует. Беше в древногръцка роба, закопчана с аметистова брошка на лявото рамо. Другото рамо оставаше съблазнително открито. Гъстата й коса беше вдигната високо, окичена с теменужки и лютичета.

— Венера! — заключи лорд Едуард след обстойния оглед.

Уитни поклати отрицателно глава.

— Ето. Това би трябвало да ти помогне да разрешиш загадката. — Метна мантия от пурпурен сатен на плещите си и очаквателно загледа чичо си.

— Венера — настоя той.

— Не — отвърна момичето и го целуна по бузата. — Всъщност шивачката се опита да внесе някои подобрения в гръцката митологична мода. Аз трябва да представлявам Персефона, но на всички рисунки тя е с прекалено семпла дреха.

— Коя си? — погледна я смаяно Едуард.

— Персефона, богинята на пролетта — обясни Уитни. — Нима не си спомняш, чичо Едуард?! В косата й винаги са забодени лютичета и теменужки, а раменете й са покрити с пурпурна мантия като тази тук. Хадес я отвлякъл, докато събирала полски цветя, и я отвел в подземното си царство, където я направил своя жена.

— Много непочтено е постъпил — разсеяно отвърна той, — но все пак харесвам костюма ти. Всички ще бъдат прекалено заети да гадаят коя си и няма да им остане време да се запитат кой всъщност се крие под маската на противния крокодил.

Предложи едната си ръка на Уитни, другата на лейди Ан, облечена като средновековна кралица.

В балната зала беше оживено и прекалено шумно.

Още с пристигането си Уитни беше заобиколена от много обожатели. Ники пристигна малко по-късно, кимна за поздрав на майка си и решително си запробива път към момичето, което беше познал, въпреки бялото домино, скриващо очите му. Беше напуснал друго тържество — облеклото му беше официално. Уитни се усмихна. Обожаваше всичко у него — от лекотата, с която носеше и най-изисканите дрехи, до неустоимия му чар. Тялото й потръпна при спомена за устните му.

Достатъчен беше само един поглед от страна на Ники и останалите обожатели на Уитни се отместиха настрана. На устните му затрептя хищна усмивка, щом се спря пред нея и започна да оглежда гръцката роба, пурпурната мантия и цветята, затъкнати в лъскавата й коса. Той доближи пръсти до устните си и изрече високо, така че всички наоколо да чуят:

— О, Венера, ти си ослепителна тази вечер!

— Амин! — присъедини се към възхвалата един огромен банан, който безуспешно се опитваше да си пробие път през тълпата млади мъже, наобиколили Уитни.

— Да живее! — извика един рицар в пълно бойно снаряжение и повдигна забралото на шлема си, впивайки страстен поглед в богинята.

Ники хладно изгледа и двамата и Уитни побърза да прикрие усмивката зад ветрилото си. Чувстваше се сигурна, това беше нейният свят. Кажеше ли нещо необичайно, френските дами и господа не го посрещаха с неодобрение или гняв. Напротив, намираха я за „жива“ и „остроумна“ и дори я цитираха. Но когато се върнеше в Англия, нямаше да позволи старото положение да се върне. Беше допуснала много грешки като момиче, осъзнаваше добре това, но никога вече нямаше да ги повтори.

Не намери за нужно да обяснява на Ники, че се заблуждава относно костюма й. Май в цялата бална зала нямаше човек, който да е чувал за друга богиня от митологията освен за Венера. Пурпурната мантия и лютичетата в косата й не говореха нищо на присъстващите. Ако това се беше случило преди, щеше да се впусне в обяснения, но не и сега.

Андре Русо, един от най-ревностните й обожатели, забеляза, че чашата й е празна, и възкликна:

— Но това не бива да се допуска, мадмоазел! Чашата ви заслужава да бъде напълнена. Може ли?

Уитни му я подаде и той се поклони и я пое:

— За мен е чест, мадмоазел!

Победоносно огледа съперниците си.

Дали Пол би сметнал за чест да й налее пунш в чашата, ако беше тук, запита се Уитни. Мисълта за Пол Севарин, сияещ от щастие, че е бил избраникът, който да й направи дори такава дребна услуга, беше толкова абсурдна, че Уитни не се сдържа и се усмихна. Да можеше само да я зърне отнякъде — заобиколена от тълпи обожатели!

Тръсна глава. Не биваше да се отдава на фантазии. Ето, дори не беше усетила, че втренчено гледа към облечен в черно джентълмен, застанал в един отдалечен край на залата. Лицето му беше наполовина закрито от черна маска. На устните му играеше едва забележима усмивка и щом срещна погледа на Уитни, направи ироничен поклон.

Тя рязко се извърна, пламнала от срам, и едва не събори пълната чаша, която в този миг Андре и подаваше.

— Пуншът ви, мадмоазел.

Благодари му и пое напитката, оставяйки кавалера си да оглежда нещастно мокрите петна по жилетката на костюма си.

На въпроса какво се е случило, Андре се впусна в разпалени описания на трудностите, които е трябвало да преодолее, за да й напълни чашата.

— Много съжалявам, Андре. Трябва да е било наистина ужасно!

— Моля ви! — драматично отвърна той. — Знаете, че за вас бих направил всичко! Щом е за вас, никоя задача не може да е неизпълнима. За вас бих пресякъл Ламанша с прост сал, бих изтръгнал сърцето от гърдите си…

— И дори бихте се престрашили да направите нов опит да се доберете до купата с пунш? — иронично запита Уитни.

Без да схване иронията й, Андре заяви, че би направил даже това.

Ники изгледа младия мъж със смесица от съжаление, любопитство и отвращение.

— Скъпа — прошепна й Ники, — или се омъжи за Андре, или престани да флиртуваш с него. В противен случай горкият човек наистина ще предприеме нещо опасно — като да пресече улицата например.

— Предполагам, че ще трябва да се омъжа за него — засмя се тя. — Дори и ти преди време каза, че от него ще излезе чудесен съпруг.

— Ще бъде голяма грешка да се омъжиш за него. Семейството ми е много близко с това на Андре. Ще бъде жалко, ако една такава дългогодишна дружба пропадне поради факта, че ще се видя принуден да убия единствения им син, за да те направя вдовица.

— Това наистина е лошо, Ники. Аз харесвам Андре така както харесвам и теб. Ние тримата сме добри приятели.

— Приятели? — повтори бавно той. — Бих казал, че двамата с теб сме нещо повече от обикновени приятели.

— Е, много добри приятели, тогава — поправи се Уитни. Замисли се какво да стори, за да върне отношенията им отпреди няколко месеца, когато чувствата още не се бяха намесили.

Внезапно Ники заговори и тя остана изненадана от въпроса му:

— На каква възраст обикновено се омъжват девойките в Англия?

— Не трябва да са прехвърлили тридесет и пет — излъга девойката.

— Стига. Говоря сериозно.

— Добре тогава. Добре е да са под двадесет и пет.

— Значи ти е време да помислиш за съпруг.

— Бих предпочела да си мисля за танци.

Той я изгледа, после й предложи ръката си и отвърна:

— В такъв случай да потанцуваме.

Зад тях се разнесе плътен мъжки глас:

— За съжаление, мосю, госпожица Стоун обеща този валс на мен.

Уитни рязко се извърна и смаяно се втренчи в мъжа. Беше непознатият с черната маска. И отново я гледаше с подигравателна усмивка.

— Обещахте ми този танц! — твърдо изрече Сатаната, долавяйки обзелото я колебание.

Уитни нямаше представа кой е този човек, но същевременно гореше от нетърпение да избегне разговора, започнат от Ники.

— Не си спомням да съм обещавала танц на когото и да било тази вечер — отвърна тя.

— Напротив, обещахте на мен, и то преди няколко месеца — уведоми я натрапникът и я хвана за ръка.

Уитни хвърли извинителен поглед към Ники и мило му се усмихна. Той хладно я изгледа.

Но Ники изчезна от мислите й в мига, в който ръцете на Сатаната я поведоха в танца. Мъжът се движеше грациозно и уверено.

Накрая Уитни не издържа и попита:

— Наистина ли съм ви обещавала да танцувам с вас?

— Не — отвърна той.

Отговорът му я накара да се засмее.

— Кой сте вие? — заговорнически прошепна тя.

— Приятел може би? — подхвърли той. Гласът му й беше абсолютно непознат.

— Не, може да сте познат, но не и приятел.

— Страхувам се, че ще трябва да възразя на това.

Обзе я желанието да смачка поне малко самочувствието му.

— Не мисля, че е възможно. Имам толкова много приятели, че не знам какво да правя с тях, но всички те се кълнат в лоялност към мен.

— В такъв случай някой от тях в най-скоро време ще пострада, не без моята помощ, разбира се. Така ще се отървете. — Сивите му очи радостно заблестяха.

Уитни не успя да се сдържи и отвърна на усмивката му. Знаеше, че той няма да изпълни заканата си, просто играеше словесен шах с нея, а беше наистина вълнуващо да се опитва да предвижда следващите му ходове и да търси начини да ги неутрализира.

— Ще бъде ужасно нелюбезно от ваша страна да влизате в ролята на съдбата по отношение на приятелите ми. А трябва да ви кажа, че те са неприлично много. Освен това има опасност мястото, на което смятате да ги изпратите, да бъде с не особено приятен климат.

— Прекалено топъл ли?

Уитни кимна с престорено съжаление:

— Да.

Помъчи се да отгатне кой е все пак този човек. Преди непознатият говореше перфектен френски, а сега се обръщаше към нея на също толкова чист английски, без следа от акцент. От онова, което се виждаше от лицето му, личеше, че то е придобило загар, който човек не можеше да получи тук или в Англия в началото на пролетта.

Не можа да се сети. Прехвърли през ума си всички господа, с които я бяха запознавали по един или друг повод, но никой от тях не притежаваше такива очи, нито беше толкова висок. Всъщност височината му беше главното, което го отличаваше от останалите. Не, не знаеше кой е. Но затова пък той очевидно я познаваше добре, щом доминото й не успя да го заблуди.

Когато танцът свърши, Уитни отстъпи назад и вече почти се беше обърнала към Ники, когато непознатият взе ръката й и я пъхна под своята. Поведе я към вратата, от която се излизаше в градината на къщата.

Обзе я безпокойство. Дали беше разумно да позволява на този човек да я съпровожда, и то по тъмно. Дори не го познаваше! Отдъхна си малко, когато видя, че хубавото време беше подмамило навън много от гостите. Ако спътникът й забравеше да се държи като джентълмен, щеше да има кой да се отзове на виковете й за помощ.

Реши да свали доминото си. Така можеше свободно да вдиша свежия, изпълнен с аромата на пролетни цветя въздух. Приближиха се до бели столове и масичка, изработени от ковано желязо, и непознатият й предложи стол.

— Не, предпочитам да остана права.

— Е, Персефона, как да се наредя сред твоите приятели, след като никой от тях няма намерение да ми направи услугата да умре в скоро време, за да ми освободи мястото си?

Уитни се засмя. Поне един човек тази вечер не я беше объркал с Венера.

— Как разбрахте коя съм? — възкликна тя.

Имаше предвид персонажа, който искаше да представи с костюма си, но Сатаната очевидно я разбра погрешно и сви рамене:

— Дьовил не беше костюмиран, а се твърди, че двамата с него сте неразделни. Не беше трудно да разбера коя сте, щом ви видях с него.

Уитни смръщи вежди. Не й харесваше, че клюките я свързваха с Ники.

— Изглежда, отговорът ми ви притесни — сухо рече мъжът. — Може би щеше да бъде по-честно от моя страна, ако ви бях признал, че има определени… атрибути… по които ви познах въпреки маската ви и доста преди пристигането на Дьовил.

Мили Боже! Дали наистина погледът му се плъзна по тялото й, или само така й се стори?

— Кой сте вие? — решително попита тя.

— Просто приятел.

— Стига вече! Не си спомням да съм се запознавала с човек с вашите очи или вашата височина, нито с толкова отблъскващо държание като вашето, недостойно за един джентълмен, особено пък англичанин! — Тя колебливо замълча и след миг добави: — Всъщност англичанин ли сте?

Той злъчно се изсмя:

— Колко глупаво от моя страна! Трябваше да завалям думите, за да ви стане ясно, че наистина съм англичанин.

Веселото му настроение беше заразно. Уитни прихна.

— Добре, след като вече си признахте, че сте англичанин, остава да ми кажете името си.

— Кой бихте искали да бъда, малката? Жените винаги се впечатляват от благороднически титли. Ще ви се понрави ли, ако ви кажа, че съм херцог например?

— Можете да сте разбойник или даже пират. Но със сигурност сте херцог толкова, колкото аз съм херцогиня!

По лицето му се появи объркване.

— Мога ли да ви попитам кое ви кара да мислите, че не съм херцог?

Спомни си как изглеждаше единственият херцог, който беше срещала в живота си. Огледа открито събеседника си, отплащайки се за безочието му.

— Ами да започнем с най-очевидното. Ако бяхте херцог, щяхте да носите монокъл.

— Как бих могъл да нося монокъл с тази маска? — развеселено попита той.

— Един херцог не използва монокъл, защото е зле със зрението, а просто за тежест. Той бавно го вдига към окото си и критично оглежда през него всички дами в залата. Но има и други причини, които опровергават твърдението ви — продължи тя. — Нямате бастун, не дишате тежко и — да ви кажа честно — съмнявам се, че имате дори и най-лека форма на подагра.

— Подагра! — задави се от смях той.

Уитни закима.

— Без бастун, пухтене и подагра нямате никакъв шанс да убедите когото и да било в това, че сте херцог. Не е ли по-добре да си припишете някоя по-подходяща титла? Бихте могли да се обявите за граф например, ако бяхте поне малко куц или кривоглед.

Той дълго се смя, а после я погледна почти нежно:

— Госпожице Стоун, никой ли не ви е учил, че благородническите титли задължително будят уважение, а не подигравки?

— Няколко души са се опитвали — призна тя.

— И?

— И както сам виждате, претърпели са пълен провал.

— Но да се върнем към първоначалното ви възражение, а именно, че аз не мога да бъда херцог поради липса на монокъл?

— Да — кимна тя. — Нямаше да се разделяте с него.

— Дори и когато отивам на лов? — настоя той. Тя нехайно сви рамене:

— Ако бяхте херцог, щяхте да сте прекалено дебел, за да яздите.

Той се пресегна, хвана ръцете й и я дръпна към себе си. Бедрото й опря в неговото.

— А в леглото? — тихо попита той.

Неочакваният ход напълно я парализира за секунда, но после тя рязко се изтръгна от ръцете му. Погледът й го изпепеляваше.

Той се изправи и спокойно попита:

— Да ви донеса ли чаша шампанско?

— Можете да вървите направо в… — Спря се, уплашена от височината и силните му мускулести рамене. Накрая кимна: — Моля ви.

Той остана неподвижен няколко мига, втренчил сивия си поглед в присвитите й от ярост зелени очи, после тръгна към къщата, за да донесе чаши с шампанско.

Тя си отдъхна едва когато се скри от погледа й. Втурна се през градината и влезе в балната зала от противоположната страна на къщата.

През цялата вечер беше нервна и раздразнителна, очаквайки всеки момент облечената в черно фигура, която наричаше „Сатаната“, да застане пред нея, но непознатият повече не й обърна внимание.

Когато всички започнаха да се разотиват, сред тях беше и високият господин, придружен от руса дама. Блондинката се приведе към него и тихо му каза нещо, а той отвърна с висок смях. Уитни се изчерви, спомняйки си как се беше смял с нея в градината. С раздразнение си каза, че би могъл поне да си свали маската, за да види лицето му, после се запита коя ли е блондинката до него. Най-вероятно любовницата му, заключи тя, защото той не би си губил времето с жена, която отказва да изпълнява тази роля, пък било то и само за една нощ!

Той се обърна неочаквано и за втори път тази вечер Уитни се усети засрамена, че я е уловил да го гледа втренчено. Погледът му срещна нейния и тя безразлично вирна брадичка. Той се усмихна многозначително и леко й кимна. Тя ядосано отмести очи встрани. Арогантен, надут… Не знаеше достатъчно ужасни думи, с които да го нарече.

— Какво става, скъпа? — попита я тихо леля й.

Уитни нервно кимна към непознатия, който в момента поставяше елегантна наметка върху раменете на блондинката.

— Знаеш ли кой е той, лельо Ан?

Леля й се загледа в двойката, понечи да отвърне отрицателно, но после спря. Блондинката тъкмо сваляше маската си.

— Това е Мари Сейнт Алерман — известната певица — прошепна Ан. — Сигурна съм.

По лицето й премина странна сянка, докато очите й отново оглеждаха високия тъмнокос мъж в черна пелерина. — И щом тя е Сейнт Алерман, то той трябва да е… Ами да! Мили Боже! Разбира се! Но защо питаш?

По-скоро щеше да умре, отколкото да признае пред някого, че е имала глупостта да излезе в градината с мъж, когото не беше сигурна дали изобщо познава.

— Аз… Помислих си, че съм го срещала и преди, но сега съм сигурна, че съм се лъгала — със запъване обясни тя и си отдъхна, когато разбра, че леля й не смята да я разпитва повече.

Лейди Ан нарочно прекрати разговора. Прекалено дълго беше мечтала и кроила планове за бъдещето на племенницата си. Нямаше да го понесе, ако Уитни се превърнеше в поредната жертва на херцог Клеймор. Мари Сейнт Алерман беше негова любовница от близо година и се носеха слухове, че той дори я беше придружил при пътуването й до Испания преди два месеца, където талантливата певица беше пяла пред краля и кралицата.

В продължение на години името на този мъж се свързваше с не една и две известни красавици, но женитбата не беше сред благата, които той предлагаше. Зад гърба си беше оставил десетки разбити сърца и попарени надежди и всяка жена, имаща сред близките си неомъжена девойка, изтръпваше ужасена, като чуеше името му. С две думи, херцог Клеймор беше последният мъж, към когото Ан би искала племенницата й да прояви интерес.

Последният! Не само в Европа, но и в целия свят!