Джудит Макнот
Уитни моя любов (4)

4.

Преди официалното си представяне пред парижкото общество Уитни получи писмо от Емили Уилямс. То съдържаше успокоителни вести — Пол беше купил земя на Бахамските острови и имаше намерение да прекара там цяла година. Тъй като напълно изключваше възможността любимият й да се влюби в някоя местна мургава красавица, това на практика означаваше, че разполага с достатъчно време да се подготви за триумфалното си завръщане у дома. Вече не се притесняваше, че Пол би могъл да се ожени друга.

И за да преодолее тревогата от предстоящия бал, тя се ви на розовото канапе във всекидневната и препрочете всички писма от Емили, които държеше скрити в една книга по етикеция. Беше така погълната от заниманието си, че не забеляза младия мъж, застанал на прага на стаята. Никълъс Дьовил не можеше да откъсне поглед от красивата девойка, на която трябваше да предаде бележката на сестра си. Терез беше настояла това да стане лично. През последния месец Терез проявяваше учудваща изобретателност в опитите си да го срещне с госпожица Стоун и въпросната бележка беше без съмнение поредната клопка, в която се очакваше той да попадне. Сестра му често правеше подобни заговори с приятелките си, но Ники знаеше как да излезе от неприятната ситуация. Щеше да разруши романтичните планове на госпожица Стоун, като се държи хладно и неучтиво с нея, докато я доведе до състояние на отчаяние и желание грубият посетител да се махне от очите й час по-скоро.

Хладният му поглед светкавично прецени обстановката. Без съмнение младата дама се беше постарала да направи така, че да се представи в най-изгодната за нея светлина. Не случайно беше избрала мястото, на което седеше — така светлината, идваща от прозореца зад канапето, падаше право върху буйната й тъмна коса. Пръстите й разсеяно си играеха с един немирен кичур, докато очите й с престорено внимание се взираха в някаква книга. Бледожълтата рокля се стелеше на красиви гънки около бедрата й. Лицето й излъчваше спокойствие, дългите извити мигли хвърляха лека сянка върху страните й, а на сочните й устни играеше едва доловима усмивка. Обзе го нетърпение да сложи край на тази игра. Той пристъпи напред и грубо изрече:

— Гледката е очарователна, мадмоазел. Моите поздравления.

Уитни рязко вдигна глава, затвори книгата и я сложи настрани. Погледна неуверено към мъжа, застанал насреща й. Наближаваше тридесетте. Беше доста привлекателен — с тъмна коса, аристократичен профил и кафяви очи, изпъстрени със златисти точици, които надменно я гледаха.

— Задоволихте ли любопитството си най-сетне? — троснато запита той.

Уитни осъзна, че се беше втренчила, затова побърза да погледне встрани и забелязвайки писмото в ръката му, попита:

— При леля ми ли идвате?

За нейна най-голяма изненада мъжът пристъпи напред и небрежно й подаде бележката.

— Аз съм Никълъс Дьовил и икономът ви ме увери, че ме очаквате. Така че предлагам да престанете да се правите на изненадана, какво ще кажете?

Уитни беше прекалено объркана, за да реагира. Междувременно братът на Терез я огледа от главата до петите, като погледът му се спря безсрамно дълго върху гърдите й, после продължи огледа си. Уитни се почувства като кобила за продан.

— Не си правете труда да я четете — арогантно изрече той, когато девойката нервно отвори бележката. — В нея най-вероятно се казва, че сестра ми е забравила гривната си при последното си посещение тук, но двамата с вас сме наясно, че това е просто предлог да ни срещне.

Уитни се почувства едновременно обидена, засрамена, учудена и развеселена. Терез беше споменала, че брат й е непоносим, но не беше очаквала, че е чак толкова ужасен.

— Всъщност — продължи той, като отново застана пред нея — видът ви напълно се разминава с очакванията ми.

Макар и с неохота, Никълъс не можеше да не изрази одобрението си.

— Никълъс! — От навременната поява на Ан момичето изпита облекчение и й бе спестена необходимостта да отвърне на нахалния господин, както подобава. — Колко се радвам, че те виждам! Очаквах те. Една от прислужниците откри гривната на Терез под дивана. Закопчалката се е счупила. Ей сега ще ти я донеса.

Ники озадачено се обърна към госпожица Стоун. Развитието на нещата определено я забавляваше. На устните й играеше закачлива усмивка, а тъмните й вежди бяха многозначително повдигнати. Младият човек почувства, че е длъжен да прояви някаква учтивост, особено след грубото си държание. Той посегна към лежащата на канапето книга, сред страниците на която се криеха писмата от Емили, и прочете заглавието.

— На добри маниери ли се учите, госпожице? — попита той.

— Да — кимна тя, едва сдържайки смеха си. — Искате ли да ви дам книгата си?

— Доколкото разбирам, сега от мен се очаква да се извиня заради невъзпитаното си поведение — с усмивка отвърна Ники. — Ще ме възнаградите ли с удоволствието да танцувате с мен на утрешния бал?

Уитни се замисли, разколебана от милата му усмивка. Никълъс изтълкува погрешно нейното мълчание като кокетиране и сви рамене.

— По колебанието ви се разбира, че всичките ви танци вече са обещани — подигравателно рече той. — Е, нищо. Някой друг път.

Уитни осъзна, че той оттегля поканата си, и това я накара да се върне към първоначалното си мнение за него. Този човек наистина беше арогантен и непоносим, с каквото впечатление я беше оставил още от мига на появата си в стаята.

— Нито един от танците ми не е обещан — призна тя и тази искреност го изненада. — Всъщност вие сте първият джентълмен, с когото се запознавам в Париж.

Умишленото наблягане на думата „джентълмен“ не убягна от вниманието му. Той отметна глава и се засмя.

— Ето я и гривната — рече лейди Гилбърт, връщайки се в стаята. — Моля те, Никълъс, не забравяй да кажеш на Терез, че закопчалката е повредена.

Той взе гривната и се оттегли. Щом се качи в каретата си, нареди на кочияша да кара към дома на майка му и се отпусна назад. Докато пътуваше, нито веднъж не погледна навън. Умът му беше зает с мисли за младата англичанка, с която току-що се беше запознал.

Колкото и да се опитваше, не можеше да си обясни как вятърничавата му сестра се е сприятелила с Уитни Стоун. Двете бяха съвсем различни. Като… като лимонадата и опиващото френско вино например. Сестра му беше симпатична наистина, сладка като лимонада, но поне от негова гледна точка не криеше в себе си нещо, което би могло да заинтригува някой мъж и особено мъж като Никълъс, който мразеше всичко предсказуемо.

Уитни Стоун беше като искрящо червено бургундско вино, обещаващо неочаквани наслади. Беше понесла грубостта му с учудващо за възрастта си хладнокръвие. След две-три години щеше да е изключителна. Никълъс тихо се засмя, като си спомни как предложи да му заеме книгата за добро държание в обществото. Щеше да бъде жалко, ако на утрешния бал тази перла останеше пренебрегната или недооценена само защото идваше от Англия.

 

 

Едната стена на балната зала беше цяла в огледала, пречупващи светлината на искрящите полилеи. Уитни нервно огледа отражението си. Роклята й от бяла коприна, гарнирана с бледорозови изкуствени рози, беше разкошна. Същите рози украсяваха и косата й. Реши, че изглежда много по-спокойна, отколкото е всъщност.

— Всичко ще мине чудесно, ще видиш — прошепна в ухото й лейди Ан.

За разлика от леля си Уитни не беше толкова уверена в успеха си. Знаеше, че не може да се сравнява със зашеметяващо красивите блондинки, брюнетки и червенокоски, които се смееха и приемаха с лекота комплиментите на господата. Опита се да си втълпи, че няма защо да се притеснява заради някакъв си глупав бал, но не успя.

Терез пристигна с майка си секунда преди музикантите да засвирят първия танц.

— Имам невероятна новина! — прошепна развълнувано тя. — Моята лична прислужница е братовчедка на слугата на брат ми и той й казал, че Ники ще дойде на бала! И ще доведе трима от своите приятели. Играли са на рулетка и понеже са загубили, сега ще трябва да дойдат и да танцуват с теб. И тримата!

Тя сви рамене в знак на съжаление и направи очарователен реверанс пред младия мъж, който я беше поканил на танц.

Уитни още се опитваше да преглътне срама от новината, която приятелката й беше съобщила, когато прозвучаха първите звуци на музиката. Дебютантките се наредиха за танц, придружени от своите кавалери. Но не всички дебютантки. Уитни се изчерви и погледна към леля си. Знаеше, че няма да бъде поканена за първия танц, но не очакваше да се почувства чак толкова неудобно. Подобно усещане й беше до болка познато — сякаш се беше върнала у дома, в Англия, когато поканите да посети съседите си бяха рядко явление, а дори и когато им гостуваше, не получаваше друго, освен присмех и пренебрежение.

Не получи покана и за втория, и за третия танц. А след четвъртия унижението й беше пълно. Тъкмо когато се канеше да каже на леля си, че иска да се оттегли за малко от залата, на входа настъпи раздвижване. Всички погледи се обърнаха натам.

На прага стоеше Никълъс Дьовил, придружен от трима млади джентълмени. Те сякаш нехаеха за вниманието, което бяха привлекли. Очите им огледаха множеството, търсейки конкретна личност Накрая Никълъс я зърна и й кимна за поздрав. Уитни се скри зад гърба на леля си. Идеше й да потъне вдън земя. Нямаше желание да влиза в нови словесни престрелки с господин Дьовил. Самочувствието и гордостта й бяха достатъчно накърнени, а към това се прибавяше и фактът, че Никълъс изглеждаше неотразим в безупречния си вечерен костюм.

Междувременно четиримата си проправиха път към нея и въпреки обзелия я ужас тя не можеше да не забележи контраста между малката групичка и останалите присъстващи. Освен че бяха по-възрастни от другите мъже в залата, Ники и приятелите му излъчваха вроден аристократизъм.

Мадам Дьовил беше приятно изненадана от появата на сина си.

— Ники! Нямаше да съм толкова изненадана дори и самият дявол да се беше появил тук тази вечер! — призна през смях тя.

— Благодаря, мамо! — сухо отвърна той и леко се поклони, после се обърна към Уитни.

Взе хладната й ръка в своята, широко се усмихна и учтиво я докосна с устни.

— Не бива да изглеждате толкова шокирана от вниманието, което проявявам към вас, мадмоазел. Трябва да се държите така, като че ли тъкмо това сте очаквали.

Уитни го изгледа с широко отворени очи. Не знаеше дали да се ядосва, или да бъде благодарна за съвета му.

Той многозначително вдигна вежди, сякаш прочел мислите й, после й представи тримата си приятели.

Музиката засвири и без дори да я попита, той я хвана за ръката и я поведе към средата на залата. Кавалерът й беше отличен танцьор, но Уитни все още се чувстваше неуверена въпреки уроците по танци, затова насочи цялото си внимание върху плавните стъпки на валса.

— Драга госпожице, ако вдигнете прекрасните си очи от пода, ще забележите, че ви гледам с възторг, както би се изразила уважаемата публика. Но ако продължавате да се държите така, ще бъда принуден да сменя изражението си. Не е трудно да си дам вид на отегчен до смърт. А ако го направя, ще си останете просто едно красиво цвете, залепено до стената, вместо да привлечете погледите на обществото.

— Цвете, залепено до стената! — избухна Уитни и очите й яростно се впиха в неговите. Но щом забеляза усмивката му, гневът й се стопи. — Чувствам се като изложена на показ. Сякаш всички в тази зала са се втренчили в нас!

— Те не са се втренчили в нас, а в мен — през смях отвърна той. — Опитват се да преценят дали вие сте причината, поради която съм тук тази вечер, сред това сборище от невинност…

— Вместо да сте във вашата обичайна среда, където царят порокът и покварата? — подразни го незлобливо тя, а на устните й се появи едва забележима усмивка.

— Точно така! — кимна Ники.

— Не мислите ли тогава, че този танц ще ми създаде лоша репутация — продължи шеговито тя.

— Не, но сигурно ще разруши моята. — Никълъс забеляза изненадата й и обясни: — Аз не присъствам на дебютантски балове, мадмоазел. Да не говорим да танцувам с девойче на вашата възраст и отгоре на всичкото да го правя с вид, който говори, че се наслаждавам на това!

Уитни отмести погледа си от очите му и се огледа наоколо. Почти всички млади господа, присъстващи на бала тази вечер, не криеха раздразнението си от присъствието на Ники. И нищо чудно. В сравнение с него те губеха много от блясъка си, дори изглеждаха натруфени и превзети.

— Продължават ли да ни гледат? — подразни я той. Девойката прехапа устни, за да не се засмее на глас:

— Да, но не мога да ги упрекна за това. Вие приличате на ястреб, попаднал сред канарчета.

— Права сте наистина — меко рече той и добави: — Имате ослепителна усмивка, скъпа моя!

Уитни си помисли, че ако някой имаше прекрасна усмивка, то това беше той, но в този миг веждите му се свъсиха и лицето му стана мрачно.

— Случило ли се е нещо? — попита уплашено тя.

— Да — безцеремонно отвърна Никълъс. — Не позволявайте на никой мъж да ви нарича „скъпа“, освен ако не сте сгодена или омъжена за него.

— Нека само да посмеят! Ще ги побъркам! — обеща разпалено Уитни.

— Много добре — одобрително кимна той и дръзко добави: — Скъпа…

След края на танца я придружи до мястото, където стоеше леля й, и остана там, наблюдавайки я втренчено през цялото време, докато тя танцува последователно с всеки един от тримата му приятели.

Уитни беше замаяна от вниманието, с което беше отрупана тази вечер. Броят на господата, желаещи да й бъдат представени, беше внушителен. Даваше си сметка, че това се дължеше на Никълъс Дьовил, но не я беше грижа.

Клод Делакроа, симпатичен светлокос мъж, пристигнал на бала с Ники, откри, че младата дама се интересува от коне, и по време на танца двамата влязоха в забавен спор относно предимствата на една порода пред друга. Той дори стигна дотам, че я покани на разходка в някой от близките дни. Уитни беше развълнувана и поласкана. На устните й играеше пленителна усмивка.

Ники обаче не беше усмихнат, когато рязко я покани за следващия танц.

— Клод Делакроа е от старо благородническо семейство — информира я любезно. — Клод е изгряващ млад политик, опасен комарджия и добър приятел. Въпреки това не мисля, че неговата компания е добра за вас, нито пък смятам, че е подходящ кандидат. Клод е експерт в сърдечните дела, но за жалост бързо загубва интерес и…

— Оставя дамата с разбито сърце? — опита се да познае Уитни.

— Точно така — сурово рече Ники.

Обаче за нея нямаше подобна опасност. Сърцето й принадлежеше на Пол, така че никой не би могъл да го разбие.

— Ще направя всичко възможно, за да опазя сърцето си — шеговито отвърна тя.

Очите на Никълъс се спряха за миг на полуотворените й устни, после се вгледаха в тъмнозелените й очи. Той пое дъх и отвърна с ирония, която беше насочена главно срещу самия него, макар и Уитни да не разбра това:

— По-скоро би трябвало да предупредя Клод да внимава за своето сърце. И ако бяхте по-възрастна, със сигурност щях да го направя за себе си, мадмоазел.

Цяла дузина джентълмени се въртяха край лейди Гилбърт, очаквайки завръщането на красивата й племенница, за да я поканят на танц. Ники леко стисна лакътя на Уитни и кимна по посока на един младеж:

— Онзи там е Андре Русо. От него би излязъл чудесен съпруг за вас.

Тя звънко се засмя:

— Наистина не бива да говорите подобни неща.

— Зная. — Той широко се усмихна. — Простихте ли ми вече за вчерашната грубост?

Уитни кимна. Беше толкова щастлива!

— Чувствам се като нов английски кораб, поел на първото си грандиозно пътуване!

Очите на Ники излъчваха нежна топлина. Той докосна с пръсти устните си и й изпрати въздушна целувка:

— На добър път, скъпа! После се обърна и изчезна в тълпата.

 

 

Уитни заслиза по извитото стълбище, потънала в приятни мисли за предишната вечер. Беше облечена като за езда. Чичо й беше разрешил да поязди любимия му жребец.

Чу мъжки гласове. Леля й Ан се появи на прага на приемната в мига, в който тя се опитваше незабелязано да се измъкне, и съучастнически й прошепна:

— Тъкмо идвах при теб. Имаш посетители.

— Посетители? — Обзе я паника. Едно беше да повтаря заучените стандартни фрази, подходящи за бал, и съвсем друго — да очарова и задържи интереса на тези господа, решили да я посетят. Тя вдигна умолителен поглед към леля си. — За какво да разговарям с тях? Какво да направя?

— Не е нужно да правиш нищо. — Ан я побутна към вратата. — Просто бъди себе си, скъпа.

Посетителите й бяха трима от господата, с които беше танцувала на бала. Щом влезе в салона, тримата скочиха на крака, поклониха се и й поднесоха по един букет цветя.

— Тъкмо се канех да пояздя — обясни тя. Погледът й се спря върху букетите и на устните й трепна усмивка. — Както изглежда, и тримата вече сте яздили тази сутрин.

Господата объркано примигнаха. Не знаеха как да реагират на закачливия намек, че са набрали букетите от цветните лехи в парка, където се яздеше. И… О, чудо! Те се усмихнаха и започнаха да се надпреварват да спечелят честта да я придружат навън.

Уитни позволи и на тримата да отидат с нея.

След въвеждането на Уитни в обществото тя си спечели слава на „оригинална“. Докато другите девойки излъчваха крехкост и заучена кокетност, младата англичанка излъчваше жизнерадост и енергия, беше умна и открита.

През следващата година Ан имаше възможност да наблюдава промяната, която ставаше с племенницата й. Красотата й разцъфтя с пълна сила. Очите й преливаха във всички нюанси на зеленото, обградени от гъсти черни мигли. Косата й с цвят на махагон подчертаваше гладката й като сатен кожа. Тялото й се позакръгли, приемайки съблазнителни очертания. Вече я наричаха „несравнимата“.

Джентълмените й шепнеха, че е „пленително красива“ и „омайващо чаровна“ и че обсебва сънищата им. Уитни изслушваше обясненията им, пламенните клетви за вярност до гроб и вътрешно се усмихваше. Беше едновременно приятно изненадана и благодарна за тяхното внимание.

Ан я сравняваше с рядка тропическа птица, която доверчиво каца до обожателя, но когато той протегнеше ръка да я докосне, подплашено отлита.

Безспорно тя беше красива, но имаше други млади дами не по-малко красиви от нея. И все пак мъжете се тълпяха около нея, привлечени от добрите й маниери и ведрото й настроение.

В началото на третата година от въвеждането й в обществото Уитни беше уважавана от най-отбраните мъже в Париж, които търсеха вниманието й просто за да докажат, че могат да бъдат победители там, където други са се провалили. Но скоро откриваха, че съвсем неочаквано са се влюбили безнадеждно в една млада жена, която не отговаряше на пламенните им чувства. На всички беше ясно, че Уитни трябваше да се омъжи скоро — беше почти деветнадесетгодишна. Дори лорд Гилбърт беше започнал да се тревожи, че племенницата му не проявява предпочитание към нито един от заобикалящите я младежи, но щом сподели притесненията си със съпругата си, тя само се усмихна. Защото й се струваше, че напоследък вниманието на Уитни е насочено към Никълъс Дьовил.