Джудит Макнот
Уитни моя любов (17)

17.

Уитни бавно отвори очи и примигна. Тъпа болка пронизваше главата й. Чувстваше се странно, беше я обзела някаква несвойствена за нея меланхолия. Мозъкът й отказваше да функционира и погледът й безцелно следеше движението на сенките по златистия килим. Сбърчи чело, опитвайки се да си припомни каква беше причината да изпадне в подобно състояние. Изведнъж сцената от предната вечер изникна пред нея с болезнена яснота.

Уитни стисна клепачи, сякаш да постави преграда между спомена и действителността.

Седна в леглото, натрупа възглавниците зад гърба си и се облегна на тях. Знаеше, че трябва да се овладее, да мисли и да планира действията си.

Първо, мъжът, който живееше в Ходжис Плейс, бе не някой друг, а Клейтън Уестморланд, изчезналият херцог Клеймор. Това най-после обясняваше скъпите му дрехи и надменността на прислугата му.

Той беше и мъжът с черната маска от нощта на маскарада — онзи проклет безочлив…

Тя с усилие се овладя и отново се върна към фактите.

Най-вероятно Клейтън Уестморланд се беше срещнал с баща й непосредствено след карнавала и още тогава беше предложил сделката. Както баща й спомена предната вечер, брачният договор беше подписан през юли и годежът беше влязъл в сила.

Непосредствено след това негодникът се беше настанил в имението, разположено близо до дома й.

— Невероятно! — възкликна Уитни. Нещо повече, беше ужасно, абсурдно! Но беше вярно. На практика тя беше сгодена за херцог Клеймор. Този непоносим нахалник!

А баща й? Баща й! Той беше не по-малко виновен от Уестморланд. Не можеше да понесе безсърдечието му.

— О, татко! — прошепна съкрушено тя. — Как можа да ми причиниш това!

От очите й бликнаха сълзи, гърлото й болезнено се сви.

Нямаше да се предаде. Нямаше да отстъпи!

Трябваше да прояви твърдост. Предстоеше й да се справи с двама — всъщност с трима врагове, ако лейди Ан беше на страната на баща й и херцога. Сърцето й се сви при мисълта, че любимата й леля също можеше да се окаже предателка.

Сега силите не бяха равностойни, но когато Пол се върнеше, той щеше да я подкрепи.

Дотогава обаче трябваше да разчита единствено на решителността, упоритостта и куража си. Да, сигурна беше, че можеше да се справи чудесно с тях до завръщането на Пол.

Сега беше ред да направи план как да отблъсне херцога. Трябваше да го доведе до заключението, че ако иска да прекара живота си в мир и спокойствие, то Уитни Стоун не е жената, която ще му ги осигури. А ако беше достатъчно хитра, би могла да го накара така да съжали за прибързаната си постъпка, че сам да поиска да развали годежа още преди Пол да се е върнал.

На вратата тихо се почука и след миг в стаята се появи лейди Ан. Дали идваше като приятел или като враг? Уитни се насили да говори спокойно:

— Кога беше информирана за този отвратителен план, лельо Ан?

Леля й приседна на леглото и отвърна;

— В деня, в който изпратих писма до четири различни държави с надеждата да открия чичо ти и отложих пътуването си до Лондон.

— О! — прошепна племенницата.

Леля Ан се беше опитала да открие чичо Едуард и да го повика на помощ; не беше я предала. Брадичката й затрепери. И когато леля й я прегърна, тя се отпусна в ръцете й и зарида като малко дете.

— Всичко ще се оправи! — опита се да я успокои лейди Ан, галейки косата й.

Когато си поплака, Уитни установи, че се чувства значително по-добре. Избърса очите си и горчиво се усмихна:

— Не мислиш ли, че тази история е отвратителна, лельо?

Тя отвърна, че е съгласна, после отиде до банята, намокри кърпичката си със студена вода и я подаде на Уитни.

— Ето, сложи я на очите си, за да не подпухнат.

— Ще се омъжа за Пол! — твърдо рече девойката и притисна кърпичката към очите си. — Това е най-голямата ми мечта! Но дори и да не смятах да се омъжа за Пол, пак нямаше да се обвържа с този… дегенерат! Ти си на наша страна, нали, лельо? — нетърпеливо запита тя, впивайки поглед в безстрастното лице на лейди Ан.

— Аз съм на твоя страна, скъпа — подчерта леля й. — На твоя! Искам най-доброто за теб.

Ан стана и тръгна към вратата.

— Ще изпратя Клариса да ти помогне да се облечеш. Вече е почти обяд и негово превъзходителство изпрати бележка, че ще ни направи посещение в един часа.

— Негово превъзходителство! — изсумтя презрително Уитни. Понеже херцогът стоеше много над обикновените благородници, към него не можеха да се обръщат с простото „милорд“!

Още преди Клариса да се появи в спалнята й, тя беше решила какво да облече. Тъй като не се стремеше да спечели възхищението на Клейтън Уестморланд, трябваше да изглежда възможно най-зле. Щеше да облече дреха, за която той не беше платил. Идеята я изпълни с горчиво злорадство.

— Клариса, спомняш ли си черната рокля, която Хавершъм слагаше, когато лъскаше стъпалата на стълбището? Виж дали ще можеш да я откриеш.

Клариса я погледна съчувствено.

— Лейди Гилбърт ми разказа за снощната случка, моето момиче. Но мисля, че ако решиш да се опълчиш срещу този човек, ще направиш голяма грешка.

— О, Клариса, моля те! Не спори с мен. Само ми обещай, че ще ми помогнеш. Ако изглеждам зле и същевременно проявя достатъчно смелост и сила, надявам се, че ще го накарам да ме остави на мира.

Клариса кимна:

— Никога не съм те предавала. Няма да го направя и сега.

— Благодаря ти — промълви Уитни. — Сега знам, че имам поне две приятелки, на които мога да разчитам. И Пол, разбира се.

След един час и петнадесет минути тя седеше пред огледалото и доволно се усмихваше, докато Клариса навиваше тежката й коса на стегнат кок ниско на тила. Прибраната коса само подчертаваше класически красивите черти на лицето й, но Уитни не осъзнаваше това. Зелените очи изглеждаха огромни върху бледото й лице, засенчени с дългите тъмни мигли.

— Чудесно! — кимна одобрително тя. — Но не трябва да бързаш толкова. Негова светлост може да почака. Това е част от моя план. Смятам да му дам няколко урока и първият от тях ще бъде, че изобщо не се впечатлявам от името и титлите му, нито пък имам намерение да изпълнявам всяка негова команда.

В един и половина слезе в малкия салон, където според предварително дадените от нея инструкции беше въведен господин Уестланд. На прага се спря, вирна предизвикателно брадичка и смело пристъпи напред.

Обожателят й я очакваше, извърнат към прозореца и нетърпеливо потупващ с кожените ръкавици по коляното си.

Уитни почувства, че смелостта я напуска. Как е могла да повярва, че е по силите й да го отклони от преследваната цел? Той не беше от онези неопитни младоци, които биха могли да бъдат отпратени с хладна усмивка или любезно безразличие. Никога досега при сблъсъците помежду им тя не беше излизала победител. Трябваше да си напомни, че все пак ще се наложи да се справя с него само докато Пол се върне.

Затвори вратата на салона и равно рече:

— Чакали сте ме.

През последните двадесет минути Клейтън едва успяваше да се пребори с раздразнението си. Беше принуден да стои в тази тясна мрачна стая като просяк, очакващ благодеяние. Повтаряше си, че предната вечер Уитни беше силно засегната и че днес без съмнение щеше да демонстрира враждебността си към него, да го дразни и да го провокира. Но той щеше да бъде ангелски търпелив.

Щом чу гласа й, се обърна. Уитни стоеше пред него, вдигнала предизвикателно глава, облечена в черна износена рокля, най-вероятно заета от някоя прислужница. На тънкия си кръст беше опасала бяла престилка, а прекрасната й коса беше скрита под тъмно боне.

— Ти ми демонстрира своята гледна точка, Уитни — любезно рече Клейтън. — Сега нека аз да покажа своята. Никога вече не искам да те виждам облечена по този начин!

Уитни трепна при властния му тон.

— Всички в тази къща сме ваши прислужници. А аз съм на най-ниското стъпало в йерархията на слугите, тъй като съм купена, както се купуват робините.

— Не ми говори с такъв тон — предупреди я той. — Аз не съм баща ти.

— Разбира се, че не си. Ти си моят собственик.

Клейтън бързо се озова пред нея. Ядосан, че гневът й към баща й се беше прехвърлил върху него, той я сграбчи за раменете и силно я разтърси.

Но брадичката й си оставаше все така гордо вдигната и Клейтън почувства, че гневът му се изпарява. В очите й напираха сълзи от болката, която й беше причинил. Лицето й беше бледо, имаше тъмни сенки под очите.

Той се приведе над нея и тихо попита:

— Нима само мисълта, че би могла да бъдеш моя жена, е в състояние да те направи толкова нещастна, малка моя?

Неочакваната нежност, която той прояви, я свари неподготвена. Не знаеше какво да отговори. Мислеше си, че изглежда предизвикателна, хладна… но не и нещастна, слаба, безпомощна. От друга страна, не можеше просто да отвърне: „Не, идеята не ме кара да се чувствам нещастна.“

— Искам да излезем навън — каза Клейтън.

Не я помоли, просто го заяви, ядосано си помисли Уитни, докато го следваше.

Тръгнаха към изкуственото езеро в центъра на градината. Клейтън спря под стария дъб в единия край и каза:

— Надявам се, че поне тук ще бъдем сами.

Беше готова да отвърне, че да остане насаме с него е последното нещо, което иска, но замълча. Страхуваше се, че ако заговори, няма да успее да се овладее.

Клейтън свали сакото си и го постла на тревата под дървото.

— Мисля, че ще е по-добре да седнем.

— Аз предпочитам да остана права — хладно отвърна Уитни.

— Седни!

Тя се подчини, но не седна върху сакото му, а направо на тревата, подвила крака под себе си.

— Знаеш ли, че си права — сухо отбеляза Клейтън. — По-добре да изцапаш тази дрипа, отколкото едно от любимите ми сака.

Той взе сакото и го метна на раменете й, после приседна до нея.

— Не ми е студено — заяви Уитни.

— Отлично. В такъв случай можем да те отървем и от това ужасно боне на главата ти. — Клейтън свали бонето и тя почувства как страните й пламват от гняв.

— Ти си груб, непоносим… — започна, но спря и здраво стисна устни, забелязвайки присмехулните искрици в погледа му.

— Продължавай — подкани я херцогът. — Доколкото си спомням, спря на „непоносим“.

Идеше й да го удари през устата, за да изтрие самодоволната му усмивка.

— Иска ми се да можех да намеря най-точните думи, с които да изразя колко са силни презрението и омразата, които изпитвам към теб.

— Сигурен съм, че ще продължиш с опитите, докато най-накрая успееш — отбеляза той.

— Знаеш ли, че те намразих още в първия миг, когато те срещнах на бала с маски? Държа да ти кажа, че това чувство нарастваше при всяка следваща среща.

Клейтън замълча, после замислено рече:

— Много ми е неприятно да чуя това, защото аз от своя страна те смятам за най-красивото и привлекателно същество, което Бог някога е създавал.

Нежността в гласа му така я озадачи, че тя се взря внимателно в лицето му.

— Когато те вземах в прегръдките си — продължи Клейтън, — ти не показваше омразата, която твърдиш, че изпитваш към мен. Всъщност на мен ми се струваше, че близостта ни ти харесва.

— Никога не съм търсела твоето внимание! Всъщност винаги съм намирала ласките ти за… притеснителни.

— Онези моменти притесняваха и мен, малка моя — призна неочаквано той и погали страната й.

— Но въпреки това продължи да настояваш, макар че аз възразявах! Дори и сега, в този момент само дебнеш за поредната възможност да се нахвърлиш върху мен!

— Права си — призна Клейтън и тихо се засмя. — Привлечен съм от теб като пеперуда от пламъка. Както и ти си привлечена от мен.

Стори й се, че ще избухне.

— Защо ти, самодоволен кучи…

Той с усмивка сложи пръст на устните й.

— Съжалявам, че ще ти отнема възможността да ме възнаградиш с поредния цветист епитет, но трябва да ти кажа, че притежавам документи, които не поставят под съмнение произхода ми.

Уитни бързо стана и рече:

— Ако не възразяваш, ще се оттегля. Изморена съм. Връщам се в къщата. Не мога да проумея какво е смешното в цялата тази история. Баща ми ме е продал на някакъв непознат, арогантен, коравосърдечен егоист, който, без да го е грижа за моите чувства…

— Позволи ми да ти помогна при изреждането на провиненията ми. Уитни — намеси се той. — Аз съм толкова коравосърдечен, че спасих баща ти от затвора, плащайки всичките му дългове. И съм голям егоист, задето те гледах на пикника как флиртуваш със Севарин, докато усещах вкуса на устните ти върху своите. И защо го правех? Защото исках да ти дам защитата на своето име, да ти осигуря достойно положение в обществото, да ти предложа спокоен и охолен живот. Наистина ли смяташ, че заради тези си желания заслужавам горчивите ти упреци?

Уитни преглътна и отмести поглед към езерото. Беше объркана и нещастна.

— Аз… Аз не зная какво заслужаваш.

— Тогава аз ще ти кажа — спокойно рече той. — Не заслужавам нищо, освен да бъда пощаден от упреци, провокирани от пиянските брътвежи на баща ти от снощи. Засега това е всичко, за което ще те помоля.

За неин ужас по страните й потекоха сълзи. Тя ги изтри с длан и с разтреперан глас обясни:

— Просто съм изтощена. Не спах добре миналата нощ.

— Нито пък аз — с разбиране отвърна Клейтън и тръгна с нея към къщата. Можем да пояздим утре сутринта, но за да не даваме повод за клюки сред гостите ви, ще е най-добре да се срещнем долу, при конюшните. В десет.

Уитни се качи в стаята си и съблече раздърпаната рокля. Беше едва два часът, а се чувстваше уморена. Потръпна при мисълта, че ще трябва да слезе в салона, където се бяха събрали роднините й, да се усмихва и да любезничи. А ако дори един човек споменеше името на херцог Клеймор, това щеше да я доведе до истерия.

Леглото сякаш я теглеше. Една кратка следобедна дрямка би й се отразила добре, помисли си Уитни. Щеше да възвърне способността си да разсъждава трезво.

Пъхна се под завивките и затвори очи.

Когато се събуди, луната беше изплувала на тъмното кадифено небе. Уитни се надяваше отново да заспи, преди мъчителните мисли да я завладеят.