Джудит Макнот
Уитни моя любов (13)

13.

Уитни посрещна новината, че Клейтън Уестланд ще вечеря с тях с по-голям ентусиазъм, отколкото наистина изпитваше. Но в края на краищата баща й харесваше новия им съсед и тя трябваше да изтърпи компанията на натрапника.

Вечерята беше поднесена точно в осем. Баща й седеше на почетното място на дългата маса, лейди Ан — насреща му, а Клейтън беше настанен точно срещу Уитни. Тя обаче се изхитри да постави огромния сребърен свещник така, че да я скрива от погледа на нежелания за нея гост, и предпочете да запази хладно мълчание, докато се хранеха. На няколко пъти Уестланд се опита да я въвлече в разговора, но Уитни упорито мълчеше. За нейна огромна изненада тримата се справяха чудесно и без нея и с напредването на вечерта разговорите ставаха все по-интересни и забавни.

Щом привършиха с десерта, тя стана и учтиво се извини. Обясни, че не се чувства добре, и предпочита да се качи в стаята си. Стори й се, че устните на Клейтън иронично трепват и впи поглед в него, но лицето му не изразяваше нищо друго освен учтива загриженост.

 

 

Пол я посещаваше всеки ден. Щастието й беше нарушавано единствено от вечерите, в които трябваше да понася присъствието на Уестланд на масата им. Не се оплакваше. Не искаше да ядосва баща си. Каквото и да кажеше или направеше Клейтън, тя си оставаше неизменно хладно любезна и дистанцирана. Поведението й радваше Мартин Стоун. За него това беше доказателство, че дъщеря му е истинска дама. Клейтън обаче не се заблуждаваше и се ядосваше от упоритостта й, но това, което най-много озадачаваше Уитни, беше, че изглежда леля й също се тревожеше от сдържаността й.

Всъщност лейди Ан се държеше доста особено напоследък. Не спираше да пише и изпраща писма до всеки град в Европа, в който предполагаше, че се намира лорд Едуард, а настроението й беше твърде променливо.

Уитни допускаше, че причината за странното поведение на леля й е отсъствието на съпруга й.

— Предполагам, че чичо Едуард ужасно ти липсва, лельо — изрази веднъж съчувствието си Уитни.

Лейди Ан се направи, че не я чува, престори се на погълната от избора на рокля за предстоящата вечеря в дома на Клейтън — първата от две седмици насам. Накрая се спря на една в прасковен цвят с дълбоко изрязано деколте.

— Пол ми липсваше през цялото време, докато бях във Франция, затова зная какво чувстваш ти — продължи момичето.

— Детинските влюбвания са винаги такива — отвърна леля й. — Обсебващи, силни, всепоглъщащи, когато сме разделени от обекта на обожание. Но за нещастие, когато се върнем към тях след дълга раздяла, откриваме, че мечтите ни се разминават с реалността.

— Не е възможно да мислиш, че за мен Пол е само едно детинско увлечение! — възрази Уитни. — Е, беше, но вече не е. Двамата ще се оженим — нещо, за което отдавна мечтая.

— Пол споменавал ли ти е нещо за брак?

Когато Уитни поклати глава и понечи да отговори, леля й пое дълбоко дъх и рече:

— Мисля, че ако Севарин имаше намерение да ти предложи брак, досега трябваше да го е направил.

— Сигурна съм, че просто изчаква подходящия момент. Освен това аз съм у дома съвсем отскоро — само от няколко седмици.

— Скъпа, та вие с Пол се познавате от години — меко възрази лейди Ан. — Виждала съм как се уреждат женитби между двама напълно непознати за време, доста по-кратко от това, което ти прекара тук след завръщането си. Възможно е господин Севарин просто да се забавлява, ухажвайки една красива млада дама, която в момента е в центъра на вниманието. Много мъже го правят.

Уитни самоуверено се усмихна и целуна леля си.

— Прекалено много се притесняваш за щастието ми, лельо. Ще видиш, че Пол ще ми предложи.

Но докато каретата се носеше по пътя към дома на Клейтън, оптимизмът й започна да се изпарява. Дали леля й не беше права? Дали Пол просто не беше увлечен по новоизгрялата местна красавица? Беше узурпирала тази титла от Елизабет Аштън, но не изпитваше задоволство от този факт. Поканите за приеми просто валяха и когато тя приемеше да присъства на някой от тях, Пол неизменно я придружаваше и не се отделяше от нея до края на вечерта. Единственият човек, който можеше да й съперничи по популярност в околността, беше Клейтън Уестланд и за нещастие той винаги беше там, където се появеше и Уитни.

Решително отхвърли мисълта за отвратителния си съсед и отново се спря на Пол. Защо, по дяволите, не беше изрекъл и дума по този въпрос? И ако не смееше да повдигне темата за брака, би могъл поне да й се обясни в любов!

Продължаваше да търси отговори на тези въпроси, когато каретата спря пред къщата на Уестланд.

— Добър вечер! — поздрави ги достолепният иконом и добави: — Господарят ми ви очаква.

Уитни беше шокирана, после развеселена от поведението на прислужника — държеше се така, сякаш беше слуга на някоя особено важна персона и ги въвеждаше в замък, а не в провинциален благороднически дом.

Клейтън прекоси хола и се насочи към Уитни.

— Може ли? — попита той и любезно й помогна да свали пелерината си.

Тя хладно му благодари. Допирът на ръцете му й припомни за ласките, с които същите тези ръце я бяха дарили в деня на пикника, както и за обещанието му да има още много подобни мигове. Негодник!

Междувременно Клейтън поведе Уитни към една стая, която служеше едновременно за салон и кабинет.

Огънят весело пламтеше в камината. Обзавеждането издаваше изключително мъжко присъствие. На масивния шкаф имаше поднос, върху който беше нареден огромен сребърен сервиз за чай. Уитни беше сигурна, че техният прислужник дори не би успял да повдигне подноса, камо ли да го носи с нужното достойнство. Това я накара да се усмихне.

— Да смея ли да се надявам, че усмивката ви се дължи на положителна промяна в отношението ви към мен? — попита Клейтън.

Уитни рязко извърна глава.

— Нямам никакво отношение към вас.

— Напротив, госпожице Стоун, имате отношение, и то ярко изразено — засмя се той и й помогна да се настани в едно кресло с висока облегалка, тапицирано с кожа.

Вместо обаче да заеме отсрещното кресло, Клейтън остана прав до нейното и дори се облегна на него.

— Ако тук няма достатъчно места за сядане, нямам нищо против да стоя права — студено изрече Уитни и понечи да стане.

Той я хвана за раменете и я натисна надолу.

— Госпожице Стоун — рече с усмивка. — Езикът ви е остър като на пепелянка.

— Благодаря — спокойно отвърна тя. — Вие пък можете да се похвалите с обноски на варварин.

Клейтън отметна глава назад и гръмко се засмя, после посегна към косата й и я разроши. Уитни скочи, готова да го удари през лицето. Само влизането на леля й и баща й в салона я възпря.

— Е, виждам, че вие двамата сте увлечени в дяволски приятен разговор — отбеляза доволно Мартин Стоун.

Клейтън само се усмихна, но Уитни едва се овладя да не се изкикоти.

Вечерята беше достойна дори за масата на крал. Въпреки това Уитни не можа да й се наслади. Вяло побутваше омара в чинията, чувствайки се неудобно от факта, че беше настанена срещу Клейтън — все едно, че тя беше господарката на неговия дом. Нямаше да бъде честно обаче да не признае, че Уестланд е изключителен в ролята си на домакин.

Когато поднесоха петото блюдо, тя най-сетне наруши упоритото си мълчание. Клейтън многократно безуспешно се беше опитвал да я въвлече в разговора, но сега, когато се започна спор за нуждата от женското образование, не можа да остане безучастна.

— Каква полза има една жена от геометрията например, когато прекарва живота си в бродиране на копринени кърпички за съпруга си? — предизвикателно я погледна той.

Девойката го обвини, че разсъжденията му са безнадеждно остарели, а той й отмъсти, като през смях я нарече „суха интелектуалка“.

— „Суха интелектуалка“! — повтори развеселено Уитни.

— С този израз господата като вас наричат всяка жена, в чийто речник се срещат повече от трите задължителни за нежния пол фрази.

— И кои са тези три фрази?

— „Да, милорд“, „не, милорд“ и „както кажете, милорд“! — Предизвикателно вирна брадичка и добави: — Намирам, че е много тъжно повечето жени да бъдат възпитавани в безропотно подчинение от най-ранна детска възраст.

— Аз също — съгласи се Клейтън. — Но независимо от това колко високообразована е една жена, в крайна сметка настъпва мигът, в който тя трябва да се подчини на авторитета на своя съпруг и господар.

— Не смятам така — възрази Уитни, отбягвайки предупредителните погледи, които й хвърляше баща й. — Нещо повече — никога няма да нарека някой мъж свой господар!

— Наистина ли? — вдигна вежди Уестланд.

Докато успее да му отговори, баща й смени темата. Това изненада дъщеря му и подразни Клейтън.

Когато привършиха с десерта, той отново се обърна към нея:

— Питам се дали имате специално предпочитание към някоя от салонните игри? Но различна от тези, които напоследък двамата с вас разиграваме.

— Да — отвърна невъзмутимо тя, без да отмества поглед от неговия. — Стрелички.

— Ако имах стрелички, за мен щеше да е истинско удоволствие да бъда ваша мишена, госпожице Стоун — засмя се Клейтън.

— Мерникът ми е много точен, господин Уестланд.

— Именно заради това бих застанал пред вас. — Той я поздрави с вдигане на чашата си и тя отвърна с надменно кимване.

Клейтън я наблюдаваше и повече от всичко му се искаше в този момент двамата излишни събеседници на масата да изчезнат нанякъде, за да вземе Уитни в прегръдките си, да я накара да пламти от желание. Завъртя чашата си и внезапно осъзна, че тази вечер за пръв път беше успял да наруши хладната стена на безразличието, която тя беше издигнала помежду им.

Стрелички, подсмихна се той. Идеше му да извие прекрасния й врат.

След вечерята един прислужник изведе лейди Ан и Мартин Стоун от трапезарията. Уитни понечи да ги последва, но Клейтън я хвана за ръката:

— Значи стрели! Не знаех, че сте толкова кръвожадна!

Уитни саркастично отвърна:

— Предполагам, че приятелите ви завиждат за умението да подбирате най-цветистите думи. Мислете каквото искате за мен, но ще ви бъда задължена, ако запазите мнението си за себе си!

Беше засрамена и обзета от чувство за вина. Не можеше да отрече, че беше заслужила всички неприятни думи, с които Клейтън я беше наричал. Опита се да изтръгне ръката си от желязната му хватка, но не успя.

— Какво, по дяволите, си мислите? Сигурно не смятате, че съм искал да ви обидя, наричайки ви по един или друг начин! — Лицето й пламна и тя побърза да се извърне настрани, за да прикрие обзелите я чувства. Клейтън докосна с длан страната й и я погледна в очите. — Господи, та ти точно това си мислиш! Моля за извинение, малка моя! Прекалено дълго време съм се движил в кръгове, където е на мода да се говори директно и където жените са също толкова искрени с мъжете, с които флиртуват, както и самите мъже.

Въпреки че не беше попадала в подобна среда, Уитни беше чувала за жени, които си позволяваха да се държат свободно с мъжете и дори да си имат любовници. Почувства се глупаво. Не искаше Клейтън да я вземе за невежа провинциалистка.

— Не са само думите, с които ме наричаш — отбранително отвърна тя. — Ами държанието ти в деня на пикника? Начина, по който… — Гласът й потрепера. — Предлагам ти сделка: ти ще забравиш всичко, което съм направила, аз също ще забравя и ще започнем от начало. Разбира се, ще поискам от теб да ми дадеш честната си дума, че онова, което се случи на поляната край потока, няма да се повтори.

Той учудено вдигна вежди:

— Ако имаш предвид случката с камшика, не…

— Друго имам предвид — прекъсна го Уитни.

— Какво? Това, че те целунах?

Тя кимна и прихна при вида на обърканото му изражение:

— Само не ми казвай, че съм единствената жена, която ти е заявила, че не иска да я целуваш!

Той нехайно сви рамене:

— Признавам, че съм поразглезен от всички жени, които нямаха нищо против моето… внимание. Що се отнася до теб, ти пък си прекарала доста време сред безхарактерни глупаци и си свикнала да целуват полите на дрехата ти и да те умоляват паднали на колене за честта да бъдат наречени от теб твои повелители.

Усмивката й беше самоуверена.

— Както вече споменах, никога няма да нарека някой мъж свой господар и повелител. Когато се омъжа, ще бъда добра и сериозна съпруга, но пълноправен партньор, а не прислужница.

— Добра и отговорна съпруга? — погледна я скептично Клейтън. — Не, малка моя, много се съмнявам в това.

Уитни трепна. Нима той си въобразяваше, че има някаква власт над нея? Това чувство се беше появило още от първата им среща край потока, от първия миг, в който той й продума. Може би именно заради това изпитваше нужда да го избягва винаги когато беше възможно.

— Ще ти бъде ли приятно да поиграем вист или предпочиташ нещо друго? Само без стрелички! — пошегува се той

— Какво пък, нека да е вист — любезно отвърна тя.

Погледът й попадна върху шахматната дъска, разтворена върху една масичка близо до камината, и тя приближи, за да разгледа фигурите.

— Колко е красиво! — възкликна.

Фигурите бяха с големината на дланта й. Половината бяха изработени от сребро, другата половина — от злато. Уитни повдигна единия цар и го погледна отблизо. Лицето беше на Хенри II — толкова изкусно пресъздадено, че тя неволно се възхити на таланта на незнайния майстор. Кралицата беше съпругата на Хенри, Елинор Аквитанска. Бързо постави фигурата обратно върху дъската и посегна към попа с думите:

Обзалагам се, че това тук е Бекет. Бедният Хенри! — усмихна се тя. — Архиепископът на Кентърбъри го преследва дори и на шахматната дъска.

— Играете ли шах? — любопитно я погледна Клейтън. В тона му се прокрадна съмнение.

Мина й през ума, че би могла да го предизвика, и бързо отвърна:

— Страхувам се, че не много добре.

Сведе глава, за да скрие пламъка в очите си. Играеше шах толкова добре, че чичо Едуард проклинаше деня, в който я беше научил на тази игра. Но въпреки това лордът се гордееше с нея и канеше наред всичките си колеги от консулството, за да се изправят срещу нея. Но тя беше непобедима.

— Често ли играете? — невинно запита тя.

Клейтън вече поставяше кожените столове от двете страни на масичката.

— Рядко — отвърна той.

— Добре. В такъв случай играта няма да продължи дълго — кимна тя и се настани на мястото си.

— Планирате да ме разбиете ли, мадам? — вдигна вежди Клейтън.

— Естествено — отвърна тя.

Уитни се опитваше да не подценява противника си. Първоначално Клейтън тръгна несигурно, но после се съвзе и четиридесет и пет минути по-късно играта още продължаваше.

— Май наистина ще осъществите намеренията си — засмя се той и възхитено я погледна.

— Не толкова лесно, колкото си мислех. При положение, че предвиждам действията ви три хода напред, не разбирам как все още продължаваме да играем.

— Извинявам се, че съм ви разочаровал — пошегува се той.

— Напротив, изпитвате удоволствие от това да ме разочаровате и много добре го знаете! — засмя се Уитни.

В този момент към тях се приближи господин Стоун, извини се, че подаграта му се е обадила, и помоли Клейтън да изпрати Уитни до дома, щом свършат играта. После хвана лейди Ан под ръка и бодро закрачи към вратата.

Уитни скочи бързо от стола си.

— Можем да продължим друг път — рече тя, едва прикривайки разочарованието си от недовършената игра.

— Глупости! — прекъсна я баща й. — Няма нищо неприлично в това двамата да останете и да играете шах. Къщата е пълна с прислуга, така че нищо нередно не би могло да се случи.

— Но, татко! — възкликна тя, но баща й не отстъпи. Тогава Уитни се обърна към Клейтън и умолително рече: — Надявам се, че ще се държите като истински джентълмен, господин Уестланд.

— Заклевам се да се отнасям с госпожица Стоун с цялото уважение, което изпитвам към нея — поклони се възпитано той.

Първата игра завърши с пат. Започнаха втора. В началото Уитни беше напрегната, но постепенно се отпусна и скоро двамата с Клейтън вече си разменяха остри забележки.

— Много неразумно от твоя страна — посъветва Уитни съперника си, когато той посегна към офицера си.

Клейтън криво се усмихна, пренебрегна предупреждението й и премести фигурата с думите:

— Не виждам как можете да ми давате съвети след последния си неудачен ход, госпожице.

— Тогава да не си посмял да се оплачеш, че не съм те предупредила! — Тя придвижи своя офицер и зачака.

Беше събула обувките си и беше подвила крака под себе си. Представляваше прекрасна гледка с лъскавите си тъмни къдрици, блесналите от радостна възбуда очи и повдигащата се при всяко движение гръд, така че Клейтън трудно успяваше да се съсредоточи върху играта. Искаше му се да блъсне шаха настрани и да я сграбчи в прегръдките си, но вместо това се облегна назад, задоволявайки се само да й се възхищава.

Уитни представляваше удивителна смесица между зряла, съблазнителна жена и невинно момиче. Същество на контрастите.

Тя прекъсна мислите му, като го попита:

— Чудя се дали обмисляте следващия си ход или просто съжалявате за предния, милорд?

Клейтън се засмя и отвърна:

— Не очаквах подобно любезно отношение.

— Правя го единствено за да те разсея и да те накарам да забравиш своята стратегия. Не отговори на въпроса ми — подсети го тя.

— Ако трябва наистина да знаеш, ще ти кажа — рече важно той, взе царя си и направи неочакван хол с него. — Чудех се какво ме накара да приема да играя с жена, след като на всеки е известно, че шахът изисква здрава мъжка логика.

— Предубеден звяр такъв! — засмя се Уитни. — Защо ли изобщо си губя времето с такъв слаб противник!

Час по-късно тя продължаваше да планира стратегията си. Три, най-много четири хода и играта щеше да бъде нейна.

— Много е нелюбезно от твоя страна да ме поставяш в такова безизходно положение — изкоментира поредния му ход, усмихвайки се в себе си. Клейтън беше направил точно това, което очакваше.

— Мислиш си, че си ме хванала в капан, нали? — отбеляза той.

Докато Уитни внимателно обмисляше какво да предприеме, Клейтън незабелязано погледна през рамо и направи мълчалив знак на лакея, който не беше мръднал от мястото си до вратата от мига, в който Стоун и лейди Ан бяха напуснали помещението.

Лакеят безшумно се доближи до една маса, на която бяха наредени няколко кристални гарафи, взе една от тях и отсипа малко от съдържанието в ниска чаша. Спря и въпросително погледна към господаря си. Очакваше инструкции относно питието на младата дама. Клейтън вдигна два пръста и слугата сипа още едно бренди.

Поднесе питиетата на масата за шах и тихо напусна стаята.

Уитни не забеляза, че двамата с Клейтън са останали сами, но когато той й подаде едната чаша, тя подозрително го изгледа. Течността не приличаше на вино.

— По време на вечерята ти така разгорещено нападаше ограниченията, наложени от обществото върху нежния пол, затова предположих, че ще поискаш да пиеш това, което пия аз — обясни той.

Уитни доближи чашата до носа си и вдиша острия мирис на брендито. Разпозна любимото питие на чичо си Едуард.

— Бренди — произнесе бавно. — Идеално, ако е придружено с една добра пура, нали?

— Да — съгласи се Клейтън, посегна към металната кутия, вдигна капака и поднесе пурите към гостенката си.

Направи го толкова естествено, че тя едва успя да запази сериозното си изражение. Прехапа треперещите си устни и се престори, че избира коя пура да си вземе. Как щеше да реагира Уестланд, ако тя действително вземеше пура от кутията? Без съмнение щеше да й поднесе огънче.

— Мога ли да ти препоръчам дългата пура отляво? — промърмори любезно той.

Уитни се отдръпна назад и се облегна на стола си.

— А може би предпочиташ емфие? — подкани я отново Клейтън и тя звънко се засмя. — Имам малко. Държа го специално за дискриминирани гости като теб.

— Направо си невъзможен! — задъха се от смях гостенката.

Вдигна чашата към устните си и опита вкуса на брендито. Течността опари гърлото й. Втората и третата глътка не бяха толкова неприятни и не след дълго Уитни реши, че брендито е от онези питиета, за които хората трябва да имат специален вкус. Много скоро обаче усети как топлината се разлива по цялото й тяло, главата й се замая. Решително остави чашата настрана.

— Кой те е учил да играеш шах? — поинтересува се Клейтън.

— Чичо ми.

Тя се пресегна, взе царя и започна отново да го разглежда.

— Ако не те познавах, щях да си помисля, че тези фигури наистина са изработени от злато и сребро — отбеляза.

Клейтън взе златния цар от ръцете й и рече:

— Ако не те познавах, щях да си помисля, че се опитваш да ме измамиш, като поставиш царя си на по-безопасна позиция.

— По-безопасна позиция ли? За какво говориш? Царят ми не е заплашен! — подскочи тя.

Той се засмя и бавно премести топа си:

— Шах.

— Шах?

Не можеше да повярва! Беше в шах! И мат.

Тя впи поглед в Клейтън, който доволно се усмихваше.

— Ах, ти, подъл, вероломен мошенико! — процеди през зъби.

— Комплиментите ти наистина сгряват сърцето ми! — засмя се той.

— Ти нямаш сърце! — възрази Уитни. — Ако имаше, нямаше да подмамиш една беззащитна жена да се състезава с теб в игра, в която очевидно си майстор.

— Ти беше тази, която ме подмами да играя — напомни й с усмивка той. — Е, ще завършим ли играта или смяташ да ме лишиш от заслужен триумф, като заявиш, че играта не е приключила?

— Не — добродушно рече Уитни. — Предавам се.

— Надявах се да го чуя — многозначително изрече той.

Клейтън разкопча тъмносиньото си сако, отпусна се назад и замислено се загледа в огъня в камината. Типичен джентълмен през свободното си време. Би могъл да послужи за модел на някой художник, помисли си Уитни. Но зад отпуснатия и спокоен вид се криеше напрегнатост, сила.

— Не зная колко е часът — започна тя, — но отдавна трябваше да съм се прибрала у дома.

Очите му се отместиха от огъня към нея.

— Няма да си тръгнеш, докато не те чуя да се смееш отново така, както преди малко.

Уитни поклати глава.

— Не съм се смяла толкова много от пролетния фестивал, когато бях дванадесетгодишна.

Клейтън разбра, че тя няма намерение да продължи, затова рече:

— Нека тази история бъде наградата ми за победата на шах.

— Първо ме подмамваш да се включа в играта, после ме надхитряваш, а накрая претендираш и за награда! Нямаш ли милост?

— Не. Разказвай.

— Добре — с въздишка се съгласи тя, — но само защото не искам да подхранвам суетата ти с допълнителни молби да ме отведеш у дома.

— Макар че от случилото са минали много години, струва ми се, че беше вчера. Господин Туитсуърти, местният учител по музика, реши, че трябва да се организира музикален фестивал. Всички дами, които бяха поверени на компетентните му грижи трябваше да се представят пред публиката със свое изпълнение. Бяхме около петнадесет, но най-надарена в музикално отношение беше Елизабет Аштън, затова господин учителят възложи ролята на домакини на тържеството на господин и госпожа Аштън. Аз дори не исках да отида, но…

— Но учителят настоя да го направиш, иначе фестивалът би бил истински провал? — опита се да отгатне събеседникът й.

— Мили Боже, разбира се, че не! Господин Туитсуърти щеше да е щастлив да стоя настрана. Разбираш ли, всеки път, когато идваше у нас да ме чуе как свиря на пианото, очите му започваха да се зачервяват и да сълзят. Непрекъснато се оплакваше, че изпълнението ми било изтезание за ушите му.

Клейтън почувства, че го обзема гняв към учителя по музика.

— Този човек трябва да е бил истински глупак! — възкликна той.

— Такъв беше — съгласи се Уитни с усмивка. — Иначе щеше да се досети, че аз слагам черен пипер в кутията му за енфие при всяко посещение в нашата къща. Настъпи денят на музикалния фестивал. Как ли не умолявах баща си, но той беше непреклонен. Сега си мисля, че татко щеше да бъде по-отстъпчив, ако не бях имала глупостта да изпратя личната си прислужница Клариса с една бележка при него.

— И какво пишеше в нея?

— Че съм прикована към леглото от тежък случай на холера, но той би могъл спокойно да отиде на фестивала и да накара всички присъстващи там да се помолят за мое здраве.

Раменете на Клейтън се разтресоха и Уитни свирепо го изгледа:

— Още не съм стигнала до веселата част, господин Уестланд. Татко вдигна страхотен скандал на Клариса. Обвини я, че не е възпитала у мен уважение към истината. Докато се усетя, се видях напъхана в една от роклите си, която беше възкъса. Клариса не беше имала време да я отпусне, тъй като категорично й бях заявила, че няма да ходя на фестивала. Татко ме съпроводи до каретата. Естествено, не бях научила своя музикален етюд, но в това нямаше нищо изненадващо — винаги съм смятала, че свиренето на пиано е губене на време. Умолявах баща си да се върнем, за да си взема поне нотите, но той беше така ядосан, че остана глух за всичките ми молби.

— Всички от околността се бяха събрали в музикалния салон на семейство Аштън. Разбира се, Елизабет както винаги свири като ангел, а изпълнението на Маргарет Меритън беше прието доста благосклонно. Мен ме бяха оставили за накрая. — Тя спря за миг. Сякаш отново седеше на третия ред в музикалния салон в дома на Елизабет, точно зад Пол, чийто взор беше впит в чистия нежен профил на госпожица Аштън. Когато прозвуча последният акорд и Елизабет се поклони на многобройната публика. Пол и всички останали я аплодираха, станали на крака.

— Значи е трябвало да свириш последна? — подкани я меко Клейтън, откъсвайки я от неприятните спомени. — Предполагам, че дори без ноти си се представила блестящо и са те изкарали на бис!

— Бих казала, че майсторското ми изпълнение беше последвано от гробно мълчание — засмя се тя.

За Клейтън случката беше по-скоро възмутителна, отколкото смешна. С какво удоволствие би размазал физиономията на всеки ограничен местен тъпак — като се започнеше от учителя по музика и се стигнеше до баща й — който си беше позволил да я постави в неудобно положение. Дълбоко в душата му трепна нежност, желание да я защитава. Това го смути и го разтревожи.

Уитни се уплаши, че разказът й може да е накарал Клейтън да я съжалява, затова весело махна с ръка:

— Разказах ти всичко това само за фон. Истинската драма се разигра след концерта, когато всички излязоха на поляната пред къщата. Там трябваше да се връчи наградата на най-добрата и Елизабет Аштън беше тази, която трябваше да я получи. За нещастие наградата изведнъж изчезна. Разнесе се слух, че някой я е скрил в клоните на най-високото дърво в парка.

Клейтън внимателно се вгледа в нея:

— Ти ли я скри там?

— Не, но аз пуснах слуха, че е горе на дървото. Всички насочиха вниманието си към отрупаните с храна маси, когато изведнъж от дървото се смъкна Елизабет. Едва се държеше на краката си. С мъка се довлече до една от масите, строполи се на най-близкия стол и категорично отказа да изяде дори един сандвич. Гледката наистина беше комична и аз избухнах в смях.

Тя се усмихна. Спомни си как Пол се беше втурнал към Елизабет, как беше извадил носната си кърпа и беше почнал да бърше сълзите й, хвърляйки унищожителни погледи към Уитни.

— Предполагам, че когато възрастните са чули смеха ти, са те обвинили, че ти си скрила наградата в клоните?

— О, не! Всъщност възрастните бяха толкова заети да се отърват от Елизабет, че дори не ме забелязваха. Питър Редфърн реши, че имам нещо общо с тази работа, понеже се катерех по дърветата много по-бързо и умело от него, и заплаши, че ще ми откъсне ушите, но тогава Маргарет Меритън се намеси и заяви, че ще е по-добре да съобщят на баща ми за моята постъпка.

— И кое от двете последва?

— Нито едното, нито другото. Питър беше прекалено ядосан, за да слуша Маргарет, а аз бях сигурна, че няма да посмее да ме докосне, затова не мръднах от мястото си. Вместо това той удари Маргарет — завърши Уитни. — Мили Боже! Няма да забравя каква физиономия направи Пит, когато тя се строполи на тревата. Не бях виждала по-насинено око от нейното!

Погледите им се срещнаха и останаха приковани един в друг. Клейтън остави чашата си на масата и решително се изправи. Уитни бързо погледна към вратата и с ужас установи, че лакеят вече го няма.

— Стана късно — решително изрече и се надигна от мястото си. — Трябва веднага да си вървя.

Клейтън спря на сантиметри от нея и развълнувано промълви:

— Благодаря ти за най-приятната вечер в моя живот!

Сърцето й тревожно заби.

— Моля те, не стой толкова близо до мен — прошепна отчаяно. — Чувствам се като заек, който всеки миг ще попадне в зъбите на преследващата го хрътка.

— Едва ли бих могъл да те целуна, ако стоя в другия край на стаята, малка моя — дрезгаво изрече Клейтън.

— Не ме наричай така и не ме целувай! Та аз още не съм ти простил напълно за случилото се край потока!

— Страхувам се, че ще се наложи да ми прощаваш отново.

— Предупреждавам те, че този път прошка няма да има — прошепна Уитни, докато той я вземаше в прегръдките си. — Ако го повториш, никога няма да ти простя.

— Ужасяваща възможност, но въпреки това мисля да рискувам.

Устните жадно се впиха в нейните. Допирът беше наелектризиращ. Езикът му се плъзна в устата й и тя не оказа съпротива. Ласките му, нежният допир на ръцете му накараха тялото й да запламти. Тя се отпусна и главата й се замая. Не можеше да мисли, да реагира.

Когато Клейтън най-после престана да я целува, тя немощно отпусна глава на гърдите му. После отново изпита гняв към него и към себе си.

— Да те помоля ли за прошка сега, малка моя? — промълви Клейтън и повдигна брадичката й. — Или да почакам? Май ще е по-добре да изчакам — изрече той и се засмя, после леко докосна с устни челото й.

Излезе от стаята и след миг се върна с пелерината на Уитни. Преметна дрехата през раменете й и девойката потръпна от допира на ръцете му.

— Студено ли ти е? — тихо запита Клейтън и я притегли към себе си.

Тя не беше в състояние да произнесе нито звук от срам, изумление, гняв и презрение към себе си.

— Едва ли аз съм причината да загубиш ума и дума — подразни я нежно той.

От гърдите й се изтръгна дрезгав шепот:

— Моля те, дръпни се от мен.

Той й проговори отново едва когато каретата доближи бащиния й дом.

— Уитни, трябва да говоря с теб. Между нас има някои неща, които се нуждаят от обяснение.

— Не сега — отвърна тя. — Може би друг път, но не точно тази вечер.

 

 

Мята се в леглото до сутринта. Не можеше да си обясни как е възможно Клейтън да предизвиква подобни емоции у нея. Беше достатъчно да я вземе в ръцете си и всичките й планове и желания, свързани с Пол сякаш се изпаряваха.

Тя зарови лице във възглавницата. Отсега нататък щеше да положи неимоверни усилия, за да избягва нови срещи насаме с него. Беше направила грешка, която никога нямаше да повтори. Тази вечер, подведена от чара му, от любезността му, беше започнала да го възприема като приятел.

Приятел! По-скоро би разчитала на змия, отколкото на този човек! Та той не би се отказал да съблазни дори светица в църква! Не би се спрял пред нищо, само и само да покори поредната си жертва. И колкото по-трудно беше за него, толкова по-силна наслада изпитваше от победата си. Сега вече знаеше — беше я набелязал за своя плячка. Смяташе да я съблазни, дори да я обезчести и нищо нямаше да го спре.

Колкото по-скоро обявяха годежа си с Пол, толкова по-добре. Дори Клейтън Уестланд не би посмял да посегне на жена, обещана на друг мъж!