Уилям Шекспир
Комедия от грешки ^[0] (2)

ПЪРВА СЦЕНА

 

ЕГЕОН

        Добре, Солин, присъдата издай —

        да сложи тя на мъките ми край!

 

КНЯЗЪТ

        Мълчи, търговецо от Сиракуза^[1]!

        Не ще ме трогнеш ти: не съм наклонен

        заради теб закона да престъпя —

        гневът от туй, че князът ви жестоко

        суровия си указ подпечата

        с кръвта на наши най-добри търговци,

        задето нямали пари за откуп,

        гаси в очите ми искрата милост!

        Когато между мирните ефесци^[2]

        и твоите съграждани крамолни

        възникнаха нестихващите разпри,

        събрания в Ефес и Сиракуза

        тържествено решиха двата града

        търговските си връзки да прекъснат,

        и то така, че щом ефесец дойде

        във Сиракуза да продава стока

        или, напротив, някой сиракузец

        яви се на ефеското тържище,

        виновниците да се умъртвяват

        и стоките им взимат, ако те

        не заплатят хиляда марки^[3] глоба.

        А твойта стока, щедро оценена,

        не струва даже сто и ти законно,

        търговецо, обречен си на смърт.

 

ЕГЕОН

        Благодаря. При залез най-подир

        след толкоз мъки ще залеза в мир!

 

КНЯЗЪТ

        Добре, да чуем по каква причина

        от Сиракуза си дошъл в Ефес!

 

ЕГЕОН

        О, тягостна задача: да описвам

        неописуемите си неволи!

        Но за да знай света, че съм загинал

        от нравствен порив, не от низка корист,

        ще ти разкажа, колкото сълзите

        ми позволят: роден съм в Сиракуза

        и за жена венчан бях, със която

        взаимно щастие си бихме дали,

        ако не беше черната ни орис.

        Не знаех скръб, имотът ни растеше

        от сделки и пътувания чести

        до Епидамн^[4], дорде смъртта на моя

        представител остави безнадзорни

        товарите ми там и ме изтръгна

        от нежните прегръдки на жена ми,

        която след шестмесечна раздяла,

        припадаща под сладостното бреме

        на пола си, доплава в този град

        при мен и там благополучно стана

        щастлива майка на двамина сина,

        така еднакви, че не бе възможно

        един от друг да бъдат различени.

        И случи се, че в този същи дом

        и в същи час едно семейство бедно

        доби, и то близначета момченца,

        прилични също тъй едно на друго,

        и аз откупих ги, за да направя

        от тях слуги на своите синове.

        Жена ми, горда с рожбите си, почна

        да настоява да се върнем вкъщи

        и аз склоних, макар и неохотно.

        Прибързано, уви! Че само левга^[5]

        успяхме да преплаваме, когато

        покорната на ветровете бездна

        ни даде вече първата поличба

        за туй, че ни очакваха беди.

        Надеждата след туй не трая дълго,

        защото в страшната дрезгавина,

        която се цедеше от небето,

        душите ни изпълниха се само

        с увереност за неотсрочна гибел.

        И аз я бих прегърнал със готовност,

        ако риданията на жена ми

        пред висналата върху нас опасност

        и сърцераздирателният плач

        на малките, пищящи, без да знаят

        защо пищят сред общата уплаха,

        не бяха ме накарали поне

        отлагане на края да подиря.

        И ето какво стана: екипажът,

        отплавал с лодката, ни бе оставил

        на произвол в потъващия кораб;

        жена ми взе едно от двете наши

        близначета и заедно с едно

        от двете чужди го завърза здраво

        за ствола на една запасна мачта;

        и аз за нея вързах двете други,

        подир което двама, без за миг

        децата да изпускаме от поглед,

        се вързахме и ний за двата края

        на мачтата; и с гребени от пяна

        течението мощно ни понесе,

        тъй както ни се стори, към Коринт^[6].

        След време слънцето, глава подало,

        разсея парите, които бяха

        донесли толкоз бедствия за нас;

        милувката му топла укроти

        талазите, морето стана тихо

        и ний съгледахме на хоризонта

        два кораба, към нас летящи бързо

        от Епидавър^[7] и откъм Коринт,

        но тъкмо… О, да казвам ли докрай?

        Дотука чу — нататък отгадай!

 

КНЯЗЪТ

        Не, продължавай! Без да ти прощавам,

        все пак аз мога да те съжаля.

 

ЕГЕОН

        Да бяха като теб и боговете,

        не бих ги назовавал безсърдечни!

        Но още десет левги ни деляха

        от двата кораба, когато с трясък

        скала зъбата мачтата ни храсна

        и като сламка скърши я на две,

        откъсвайки съпруга от съпруг,

        и то така, че всекиму се случи

        на нещо да се радва, че го има,

        по нещо да тъгува, че го няма.

        Отломъкът, със който бе жена ми,

        по-лек на тежест — ала не на мъка! —

        от вятъра по-бързо бе отнесен

        и аз съгледах отдалече как

        коринтските рибари изкачиха

        на палубата тримата. А нас

        прибра ни епидавърският кораб

        и щом моряците узнаха кой съм,

        положиха веднага много грижи

        за свойте гости-корабокрушенци

        и плячката опитаха да вземат

        от кораба рибарски, но за жалост

        по-бавни се оказаха и скоро

        поеха курс обратен към дома си.

        Сега ти знаеш как откъснат бях

        от щастието си и жив останах,

        за да разказвам скърби и тегла!

 

КНЯЗЪТ

        Във името на тези, за които

        сега тъжиш, подробно разправи ми:

        какво се случи след това със тях?

 

ЕГЕОН

        Навършил осемнадесет години,

        спасеният със мене син реши

        да дири брата си и ме замоли

        да пусна с него роба му, защото

        и той бе също тъй без брат останал

        и както господаря си приел бе

        във знак на спомен братовото име.

        Тъй втората си обич уж да върна,

        и първата изгубих. Пет лета

        из Гърция къде ли не пътувах,

        кръстосах Азия на шир и длъж

        и, връщайки се по брега към къщи,

        отбих се най-подире тук, в Ефес,

        макар без вяра, тъй, за да съм дирил

        навсякъде, където има хора.

        И тъй, печално, моя жизнен разказ

        ще свърши. А щастливо бих умрял,

        да знаех, че децата ми са живи!

 

КНЯЗЪТ

        Злочести Егеоне, тежко бреме

        съдбата е стоварила връз теб!

        Повярвай ми, че ако да не беше

        срещу закона, клетвата, честта ми —

        неща, които никой княз не може

        да стъпче с крак, дори и да го иска, —

        духът ми сам би станал твой защитник!

        И въпреки че си осъден вече

        и че уронвам моето достойнство

        да връщам произнесена присъда,

        за теб една отстъпка ще направя:

        търговецо, дарявам ти възможност

        до вечерта спасение да дириш —

        приятели в града ни потърси,

        назаем взимай или пък проси,

        но сумата сбери да се откупиш,

        че инак те очаква вярна смърт.

        Води го, тъмничарю!

 

ТЪМНИЧАРЯТ

                                Тръгвай с мен!

 

ЕГЕОН

        Защо ми е таз милост, сам не зная

        най-много с малко да отложа края!