Еврипид
Медея (4)

ЯВЛЕНИЕ ПЪРВО
Медея, хорът и цар Егей

 

Егей

Здравей Медея! Няма по-добър

привет от тоя за приятели.

 

Медея

Здравей и ти, Егее Пандионов!

Но я кажи от где така пристигаш?

 

Егей

От Делфи, прорицалище на Феб.

 

Медея

Защо ходи при пъпа на земята?

 

Егей

Да знам дали ще имам аз деца.

 

Медея

Нима бездетен ти тече животът?

 

Егей

Бездетен съм, тъй иска някой бог.

 

Медея

Дали си женен или си безбрачен?

 

Егей

И аз съм в съпружески ярем.

 

Медея

А Феб какъв ли отговор ти даде?

 

Егей

Такъв дълбок, че никой нищо не разбира.

 

Медея

А мога ли да знам какво ти каза?

 

Егей

Как не? И тъкмо трябва остър ум.

 

Медея

Какво, кажи ми, ако щеш да кажеш!

 

Егей

„Да не развързвам предний крак на меха“.

 

Медея

Дали догде не стане нещо —

или не стигнеш в някоя земя?

 

Егей

Преди да стигна в родния си дом.

 

Медея

А тук защо си с кораба доплувал?

 

Егей

За някой си Питей, Тризенски цар.

 

Медея

Чух, тоз Пелопов син бил свят човек.

 

Егей

За думите на Феб ще питам него.

 

Медея

Голям мъдрец е, знае тез неща.

 

Егей

И мил побратим по оръжие.

 

Медея

Дано намериш туй, което искаш!

 

Егей

А ти защо си с хлътнали очи?

 

Медея

Егее, моят мъж е толкоз лош!

 

Егей

Какво? Кажи ми ясно що те мъчи?

 

Медея

Измъчва ме тоз Язон, моят мъж,

без нищичко да съм сторила.

 

Егей

Какво ти прави, ясно говори!

 

Медея

Жена — доведе друга в наший дом.

 

Егей

Нима той дръзна и такъв позор!

 

Медея

Доскоро бях на чест — сега в позор!

 

Егей

Дали от любов към нея е пламнал,

или пък ти си му омръзнала?

 

Медея

Любов: децата си заряза той.

 

Егей

Е, щом е той такъв — и ти го зарежи.

 

Медея

С царе желай да се сродява!

 

Егей

С кого се той сродява, я кажи?

 

Медея

С владетеля на таз земя, със Креон.

 

Егей

И има за какво да плачеш, ти жена!

 

Медея

Загинах, пъдят ме от таз земя.

 

Егей

А, пъди? И туй ли още? Кой е, кой те пъди?

 

Медея

Да, Креон ме изпъжда от Коринт.

 

Егей

А Язон — търпи това? Да, чудно!

 

Медея

На думи уж не ще, в сърце си иска.

 

Заклевам ти се в твоето лице,

прегръщам коленете ти с молби,

смили се ти, смили над мене клета,

не ме оставяй ти сама самичка

да скитам в чуждите земи немила,

недрага, приеми, пусни ме ти

при тебе в твоята земя, на гости

у теб. Така и боговете нека

изпълнят ти молбите за деца.

В блаженство да ти мине този живот.

Бездетството ти мога да премахна —

и семето ти плод ще да роди.

Какви, какви ли билки аз не знам!

 

Егей

Наклонен съм, жена, да ти услужа.

И има за какво. За боговете.

И за децата, що ми обеща.

Че само туй мечтая и желая.

И ето как си мисля да постъпя:

щом стъпиш само в нашата земя,

ще те закрилям като гостенка.

Така е право. Само туй да знаеш:

не аз от тук ще те изведа.

Но дойдеш ли сама във моя дом,

ще бъдеш в пълна безопасност,

на никого не ще те аз предам.

Прави що знаеш — но от тук сама излез.

Ти знаеш, аз не искам да сгреша

пред тия, що са ме приели тука.

 

Медея

Добре. Щом имам сигурно това,

аз имам всичко хубаво от теб.

 

Егей

Съмняваш се? Или пък нещо мислиш?

 

Медея

О, не. Но мои врагове са Креон

и дъщерите на Пелея… Ако

се закълнеш във боговете, ти

не ще допуснеш да ме отвлекат.

А тъй — така на твойта дума само,

ти може пак да се сприятелиш

със враговете ми и да отстъпиш

на техний зов и да ме предадеш.

Нали съм ази немощна и слаба!

А те са толкоз силни и богати!

 

Егей

Каква си предпазлива, ти жена!

Добре, да бъде както искаш ти,

пък и за мен е по-добре така:

ще знам какво да кажа и на тях.

И твойто дело по-здраво ще бъде,

разбира се. В кои ли богове

ти искаш да се закълна, кажи?

 

Медея

Във Слънцето, бащата на баща ми,

във земята и във всички богове.

 

Егей

Какво да върша и какво да не?

 

Медея

Че нито ти ще ме изгониш, нито,

догде си жив и цар, ще позволиш

на мене да посегне някой враг. 750

 

Егей

Заклевам се в Земята и в лъчите

на Слънцето, във всички богове —

ще пазя туй, което чух от тебе!

 

Медея

Добре, но ти не каза, що да те слети,

ако престъпиш клетвата свещена.

 

Егей

Това, безбожниците що сполита.

 

Медея

Приятен път. Сега е всичко в ред.

Ще дойда в твоя град, веднага щом

извърша туй, що искам аз да бъде.

ЯВЛЕНИЕ ВТОРО
Медея и хорът

Медея

О, Зевсе, дъще Зевсова, ти, Слънце,

приятелки и вие, вижте вече —

ще победя аз всички врагове!

Надежда имам, ще накажа строго

омразни врагове и пътя ми е прав.

 

И тоя мъж пристанището е

на уморените ми планове.

И щом пристигна в крепостта свещена

на града Атина, в него ще забия

на моя кораб котвата. Сега

на вас ще мога всичко да разкажа.

ще чуете невесели слова.

Ще пратя да повикат Язона.

Щом дойде, с ласки ще да го обсипя.

Че туй, що върши, много е добре,

ще моля да останат тук децата.

Но не за да оставя тях в чужбина,

във вражеска земя да страдат горко.

О, не, а само за да я погубя

с измама нея, дъщерята царска.

Децата ще изпратя с дарове

за новата невяста и с молба

от таз земя тях да не ги прогонват.

Венец от злато и звезди, и тънка дреха.

Щом сложи този накит върху себе

момата, тя, и който приближи

до нея, веднага грозно ще почине:

с такваз отрова ще са даровете!

Езикът ми се вцепенява, тръпна,

като си знам какво ще да извърша.

Децата ще убия. Никой тях

не ще да може да спаси от мен.

Ще срина от основи аз на Язон

рода и ще избягам да изкупя

убийството на милите деца.

Приятелки, не се търпи

на неприятелите злия смях.

Защо ми е животът? Нямам къща,

ни род, ни при кого да ида. Сбърках,

напуснах бащин дом, като повярвах

на думите на тоя грък!

Той скъпо ще отплаща за това.

Деца не ще да види той от нея,

от новата невяста, че тя — злата,

от злите билки, зле ще да загине,

не ще оставя аз да ме наричат

страхлива, немощна и кротка.

О, не! От друга кръв съм аз: за врагове

— ужасна; за приятели — добра.

Такъв живот е само славен и желан.

 

Хорът

На нас се доверяваш ти. А ние

да ти служим трябва — и закона

да зачетем на нашата държава.

Затуй те молим, не върши това!

 

Медея

Вам лесно е да мислите така,

не страдате тъй, както страдам аз.

 

Хорът

Децата си да дръзнеш да убиеш?

 

Медея

На своя мъж така ще отмъстя.

 

Хорът

Но ти сама ще бъдеш тъй нещастна!

 

Медея

Добре. Напразно всичките съвети.

Върви ти, дойке, Язон да повикаш.

От теб не крия нещо важно, знаеш.

Не ще му кажеш нищо от това,

което съм намислила сега,

прислужница достойна ако искаш

да бъдеш ти и ако си — жена.

 

Хорът

Строфа първа

От памтивека щастливи атиняни,

на блажени богове деца,

вий Ерехтиди, живеете в славната

непревземаема света земя!

Мъдро нея обработвате

още от началото вий;

волни в светлий въздух ходите…

там родила някога

русокосата Хармония

деветте пречисти музи.

Антистрофа първа

Там из потока Кефис, бистроструйний

черпи вода Афродита. С ветрец

ръси градините, а на главата си

слага от пресните рози венец…

В златните й къдри вплели се

миризливите цветя.

И любовните копнежи ни

хвърля във сърцето тя,

тез помощници на подвизи.

Извори на мъдростта…

Строфа втора

Как на реки свещени

теб ще приеме градът —

и на приятелска вярност?

Я помисли…

Тебе…убийцата

зла на децата си!!!

Я помисли

как ли ще дръзнеш… —

Своите деца…

Как ще убиеш? — Какво е това?

Молим, недей ги убива, недей!

Колко те молим ний!

Антистрофа втора

Где ли ще найдеш ти сили,

где и ръце и сърце —

против децата си мили?

Няма в света!

никъде! Никъде!

Как ще погледнеш ти

тези деца!

Как ще заплачеш —

щом ги съзреш!

О, ти не ще да посмееш, не щеш…

Те ще те молят, ще плачат пред теб…

Кръв са ти, майка си!

ЯВЛЕНИЕ ТРЕТО
Медея, Язон, Хорът

Язон

Повика ме — дойдох. Мрази ме ти!

Аз пак не ти отказвам нищо. Нека

да чуя що желаеш ти от мен.

 

Медея

Прости ми, Язоне, ти за словата,

които ти изрекох по-преди.

Не ще ти бъде толкоз трудно, зная,

ти моя гняв да понесеш сега.

И моля те във името на всичко,

що хубаво сме двамата преживели…

 

Сама помислих и се убедих…

Каква съм глупава била! Защо се

гневя на тез, доброто що ми мислят?

Защо ли да ме гледат като враг

и господарите на таз земя?

И моя мъж, кога се грижи толкоз

за нас, като довежда в къщи царска

невяста? Тя на моите деца

и царски братя ще да им роди.

 

И няма ли веднъж да се смиря!

Що искам още? Всичко тъй добре

нареждат боговете! Нямам ли

деца? Не сме ли ний изгнаници!

Не ни ли трябват покровители?

Като размислих всичко туй, разбрах,

че съм била обхваната от лудост,

когато съм се сърдила напразно.

Сега разбирам, умно си постъпил,

загдето ни сродяваш с царя.

Безумна съм била. Напротив, да!…

Аз трябваше с тебе да скроя

и тоя план.

 

Сама да ти помагам.

До брачното ви ложе да стоя,

на твоята невяста да услужвам.

 

Но ние сме каквито сме — жени!

Не казах лошо. Но и ти не трябва

да бъдеш пак такъв — и да не бъдеш

с глупците пак глупец — да отмъстиш.

Признавам, знам, сгреших тогаз.

Но скоро се съвзех, вече не мисля лошо.

 

Деца, деца, елате тук, излезте,

баща си целунете с мен и вий,

и говорете му е и вий кат мен,

враждата забравете. Помирени

сме ний. Угасна и умря враждата.

подайте му ги — милите ръце.

 

О, как гори и мъчи мисълта

за туй, което иде! О, деца,

не знам дали ще бъдете щастливи

и друг път вий ръце да подадете

на вашия баща!

 

Нещастници!

А как съм преизпълнена сега

с такива страхове, сълзи се леят!

 

Да, твърде късно се сдобрявам с тебе,

за туй по бузи ми сълзи се ронят.

 

Хорът

Сълзи и ние леем. О! Дано

не дойде по-голямо зло!

 

Язон

Едното хваля, другото не мъмря,

естествен е гневът и на жената

против мъжа, когато я напуска —

да вземе друга. Твоето сърце

обръща към добро, разбираш ти

голямата облага. Тъй постъпват

разумните жени. За вас, дечица,

баща ви с божията помощ, знай,

какво добро е сторил. Някога

вий заедно със царските си братя

в Коринт ще първи граждани да сте.

Сега растете. Вашият баща

ще има грижата за всичко друго —

и онзи бог, що толкоз ви обича,

дано ви видя примерни мъже!

 

А ти — защо са бликнали в очи ти

тъй буйните сълзи? Защо извръщаш

лице? Не чуваш ли ме ти?

 

Медея

А, нищо. Мислех за децата нещо.

 

Язон

Та не мисли! Аз мислих и за тях.

 

Медея

Така е. Как да не повярвам теб.

Но по природа слаба е жената,

и само за сълзи е тя родена.

 

Язон

Защо ли плачеш ти за тез деца?

 

Медея

Родила съм ги аз. Когато ти ги

благослови да пораснат, не зная,

сърцето ми се стопи от жал.

Дано се сбъднат твоите слова!

Повиках те и казах ти защо.

Но има още, още да ти кажа.

 

Да, господарите желаят много

да ви изгонят с мен от таз земя.

 

И аз не искам нещо много, не.

Това е тъй. Не искам да ви преча,

нито на тях, нито на теб.

Нали съм аз на къщата кат враг

затуй напускам таз земя —

но Креона ти помоли децата

да не прогонва. Ти да ги отгледаш.

 

Язон

Едва ли ще ме чуе. Ще опитам.

 

Медея

Но от жена си искай ти, кажи й

децата да не ги изпъждат те.

 

Язон

И аз това желая. Може би

ще мога да я убедя в това,

ако и тя е като другите.

 

Медея

И аз ще ти помогна в твойто дело.

Такива дарове ще й изпратим,

каквито никой друг да няма нигде.

Добре разбирам аз това. По децата си

ще пратя аз на нея златен венец

и чудно хубави одежди.

Слугите да ми донесат

веднага накита. Щастлива с него,

отличен мъж и с тоя хубав накит.

Деца, вземете накита в ръце

и на блажената невяста го носете.

не е шега, което ще получи…

 

Язон

Ти луда ли си, че от тез богатства

лишаваш себе си? Пък да не мислиш,

че си няма дрехи у дома?

Или си злато няма? Запази ги!

Уверен съм, ако ме тя зачита,

не дарове, а мене ще послуша.

 

Медея

Не думай тъй. Това се знай;

Чрез дар и боговете се смиляват лесно,

а на човека златото е всичко.

Усмихна й се щастието ней.

И боговете й помогнаха,

тя твоя е царица. И не злато —

живота си бих дала за децата.

Деца, идете вие в новий дом

на новата съпруга на баща ви,

на мойта господарка, помолете,

молете й се да не ви изпъжда

от таз земя, подайте й тоз накит,

и гледайте да вземе даровете

със своите ръце. И бързайте,

и скоро донесете ми известие

да чуе майка ви това, което иска.

ЯВЛЕНИЕ ЧЕТВЪРТО
Медея и хорът

Хорът

Строфа първа

Сега вече няма надежда за тях,

сега си отиват те право в смъртта.

те гинат, загинаха…

Ето новата невяста,

виждам, тя приема вече

от децата даровете…

Върху русата глава

тя сама, сама си слага

пъкления тоз венец.

Антистрофа първа

Влече я и мами вълшебният дар…

От злато извезана дрехата грей,

а в радост невястата…

В ада скоро ще потъне —

тоя накит тласка там…

В златна примка се оплете,

блясъкът я заслепи…

И в ада ще отиде

да празнува своя брак…

Строфа втора

Ти, нещастен, зетко,

не виждаш нищо ти —

невястата си в огън,

децата си водиш в гроб!

Ужасна смърт им даваш —

и пак се радваш ти!

От щастието златно —

о, колко си далеч!

Антистрофа втора

Нещастна майка, плачем,

ние плачем за теб…

Децата си погуби

за тяхната любов…

Отнеха ти съпруга,

отнеха то със грях…

И вместо тебе, друга

да вземе дръзна той…

Медея

О!

 

Педагогът

Спасени са децата от изгнание.

Невястата със радост даровете

прие със собствените си ръце,

спасени са децата ти, спасени!

 

Медея

О!

 

Педагогът

Защо се смути? Нали се свърши?

 

Медея

О!

 

Педагогът

Това не отговаря на вестта.

 

Медея

О! О! О!

 

Педагогът

Но да не съм ти казал нещо лошо —

със вяра да ти известя добро?

 

Медея

Ти извести каквото извести —

съвсем не си виновен за това.

 

Педагогът

Защо навеждаш очи насълзени?

 

Медея

Не мога другояче, старче, туй

скроиха богове и мойта злоба.

 

Педагогът

Не се грижи, и ти покрай децата

ще можеш пак да се завърнеш в таз земя.

 

Медея

Но по-напред ще пратя други — в нея.

 

Педагогът

Не си ти първа, на която други

децата взимат, но човек търпи.

 

Медея

Разбира се, иди си вътре ти,

и на децата приготви що трябва.

 

Медея

Деца, деца, вий имате си град и дом,

без мене там живейте вий,

без вашата нещастна майка! Аз

ще ида в друга някоя страна,

изгнаница. Подкрепа аз от вас

не ще да видя. И не ще ви видя

щастливи, няма да ви задомя.

Да кича вашите невести мили,

и вашите легла за брачни нощи.

И няма да ви срещна с пламналите факли.

Ах, колко съм нещастна с тая злоба!

Ах, да, напразно ви отгледах, ах!

Напразно се трудих, търпях жестоки

тегла, когато ви родих. Деца!

Да, някога и аз, и аз си имах —

какви надежди имах аз! Кога

старея да ме гледате, кога

умра да ме погребете. Сега угасна

надеждата ми сладка. Нямам вас.

Печален, горък ме живот очаква.

А вие няма веч да виждате

с очи си мили милата си майка.

Че друг ще бъде вашият живот.

О! О! Какво ме гледате деца?

Усмихвате ми се вий за сетен път.

О! О! Какво да правя аз сега?

Сърцето ми се топи като погледна —

ах, в техните жар — хубави очи!

О, не! Не! Не! Не мога! Сбогом планове!

Ще заведа със себе си децата…

Защо — за да си отмъстя на него —

на себе си да сторя туй ужасно зло?

О, не! Не. Не съм такава аз, не съм…

Простете планове, простете вече!

 

А, а! Какво? За смях ли аз да стана

на враговете си и да не ги

накажа тях? О, никога, не! Не!

Какъв позор! Как щяха да ме смажат

такива нежни гласове в душата!

Деца, я влезте си във къщи, влезте!

А който няма право да се меси

във моите жертвоприношения,

той сам ще знае: ръка не дръпвам аз.

Не! Не! Сърце, недей това, пусни ги!

 

Триклета, пощади ги, нека с теб

да си живеят, радост да ти бъдат.

Не! Не! Не! Не! Във името на целий Ад,

на всички отмъстители във него —

не, никога, о никога не ще

това да стане! Моите деца

да ги оставя на злобен присмех

на моите заклети врагове!

Не! Не! Не бива да останат живи.

И щом веднъж това е неизбежно —

да ги убия аз поне сама.

Родих ги аз. Решено е това.

Не може да се отмени. Не може.

 

А тя — венеца слага на главата си…

И гине тая царска дъщеря.

На, аз вървя по страшен път —

и в по-опасен моите деца

изпращам. Искам на децата нещо

да кажа. Дайте си, о, рожби, дайте,

на майка си подайте си ръце —

да ги целуне! Милите ръце!

О, сладките уста! О, нежните лица!

О, хубави очи! Да сте щастливи —

но — там — баща ви грабна всичко тука!

О, милата снага! О, нежна кожа!

Дихание на моите деца!

Вървете си, вървете, нямам сили веч

да гледам. Мъка смелостта надви,

о, знам какво се каня да извърша.

Но моят гняв над моя ум царува.

 

Хорът

Често съм мислила много по-тънко,

често препирала много по-остро,

колкото никак не бива жената;

Знае се веч, и у жените живее

музини дар благодатен, и ние

имаме дял в мъдростта.

 

Нищо от туй, че не всички жени са

тъкмо такива, че малко сме ние —

все пак, нали и жената е с дарби!…

Ето, и аз ви вещая и викам:

Никога който не се е оженил —

той е щастлив и блажен.

 

Никога, който е нямал и рожби,

който е нямал деца, той не знае

колко е сладко детето, колко горчи

няма в душата му майчина радост,

няма в сърцето му вечните мъки,

няма в ума му и лудият страх.

 

Виждам аз, къщата пълна с деца е —

виждам и майките плачат, бащите

тътнат в грижи, с какво да ги гледат,

или какво след смъртта ще оставят…

Нито пък знаеш дали за добри

или за лоши се грижиш деца.

 

Много беди са, една е най-страшна:

ето ти, всичко е пълно, обилно,

вече са силни мъже и децата —

тъкмо тогава и адът ги грабва…

Толкова мъки в живота те дебнат —

тая от всички най-зла.

Медея

Приятелки, отдавна чакам аз

да видя що ще известят от там.

Ах! Ето иде Язонов слуга…

Забързан. Нещо страшно носи той.

ЯВЛЕНИЕ ПЕТО
Слуга, Медея и хорът

Слугата

Ужасно престъпление извърши,

Медея! Бягай, по-скоро избягай

по сухо, по море, но само бягай!

 

Медея

Какво е станало!? Защо да бягам?

 

Слугата

Погина царевата дъщеря,

погина Креон, нейния баща!

Погинаха от твоята отрова.

 

Медея

Най-драга вест ми ти донесе, драги!

От днес приятел си ми близък ти.

 

Слугата

Какво! Изгуби ли си ти ума

Угаси царското огнище с кръв!

Гордееш се — наместо да трепериш!

 

Медея

На думите ти има що да кажа…

Но ти ми разкажи за техний край.

Ако ми кажеш грозно че умряха —

ще ме зарадваш двойно ти.

 

Слугата

Дойдоха твоите деца с баща си

и влязоха в невестиния дом.

Зарадвахме се ний слугите всички,

които мислехме добро за тебе.

Из целий дом веднага се разчу,

че вий сте прекратили веч враждата —

съпругът ти и ти. Един целува

ръцете на децата, друг ги гали

по руси им глави. Сам аз заведох

децата твои в женските покои.

А господарката — която щеше

да бъде там, където беше ти,

преди да види твоите деца,

погледна Язон със такава страст!

А сетне тя очите си забули,

извърна бяло си лице от гняв,

че щели твоите деца да влязат.

Съпругът ти на новата невяста

гнева й усмири като й рече:

„Не се сърди и пак ме погледни,

бъди приятелка приятелю,

и даровете приеми, баща си

моли децата да не ги изгонва

за мен.“ А тя съгледа накита,

склони и нему всичко обеща.

Преди да си отидат те от там —

бащата и децата — взима тя

облича с радост пъстрите одежди.

И на глава си златния венец.

А после си косата занарежда

пред огледалото. И се усмихва

самичка в бездушния си образ в него.

А сетне става тя от стола, ходи

по стаята и стъпва гиздаво

с нозе си чисти, бели като сняг.

Възрадвана от тия дарове,

повдига се на пръсти често често

и иска да си види и гърба…

И станаха страхотните неща…

Цветът й се мени, трепери цяла,

назад залита — наземи да падне,

преди до стола да се приближи.

Една слугиня мисли да не би

гнева на Пана да е влязъл в нея,

или на някой други бог, навиква

до небеса молитви… Скоро вижда

изпълня пяна нейните уста…

Очи облещени, тяло без кръв…

Риданията екват. И една

отърча в бащина й къща, друга

подир съпруга й, за да му каже.

И целий дом ехти та се тресе.

След време, скороходец колко може

да мине стадия една, отваря

очи. От пенни й уста излиза —

какво стенание! Какви не мъки!

И златни плитки на коса й пламват,

и тънките одежди, даровете

на твоите деца, разкъсват бели

меса на тая клетница невяста;

и скокна пламнала от своя стол,

тресе глава, коси — насам натам —

венеца да отмахне. Той се още

заплита… огънят… и всеки път

щом тя глава поклати… пламва буйно

от болки поразена, пада веч

едва баща й я познава. Очи —

не се познават где са, а лице

тъй грозно! От глава й кръв шурти

и със огън смесена, а от косите

закапали меса — като смолата

от някой пламнал бор тече, шипи…

И всичко туй от скришната отрова

на твоите богати дарове…

О, грозно! Никой не посмя до нея

да се допре! Ний знаехме що става…

Баща й, без да знае клетий нещо,

той влиза в къщата и върху нея

се хвърля като луд и той завчас

застена. Гали трупа й бездушен

говори: „Клето ми дете, кой бог

тъй страшно те погуби, кой отне

на мене близкия до гроба старец —

кой милата ми рожба? Ах, и аз

дано умра веднага с тебе, чедо!“

Едва бе спрял да плаче, да реди,

поиска старческа снага да дигне,

но тя се впила в нейните одежди

като бръшлян в дафинов клон…

Ужасната борба настана. Иска

едното си коляно той да дигне,

а тя държи го като заковано.

И силом почна да се дърпа сам.

Откъсна застарелите меса

от нейните коси. И той издъхна…

Сломи и него силата на злото.

Лежат сега умрели — дъщеря

и старецът баща един до друг.

Каква съдба достойна за сълзи!

Какво те чака теб, не аз ще кажа —

сама ще знаеш как да се избавиш

от наказание за тая смърт.

Но аз сега узнах, разбирам

сега разбирам, сянка е човек!

И казвам право, без да се боя:

онези, що се мислят мъдреци

и дигат шум и врява с мъдростта си —

да, те са най-големите глупци.

На тоя свят щастливи нигде няма.

Един успее, други е богат —

и никой пак не е щастлив.

 

Хорът

Съдбата днес отрупва Язон

с безброй беди. Заслужил ги е той,

девице бедна, Креонова дъще,

Каква печална участ те слетя!

Потъна в Ада от любов към Язон!

 

Медея

Реших, приятелки, веднага щом

децата си убия, да напусна

Коринт, не бива времето да губя

и да оставя вражески ръце

да ги убият. Бързай и дерзай!

Въоръжи се ти, мое сърце.

Защо се бавя и не свърша още

ужасното си неизбежно дело?

Ръка нещастна моя, взимай ножа,

вземи и бързай към печален край

на тоз живот. И не унивай с мисли:

Какви са мили, как си ги родила!…

За тоя кратък ден ги забрави.

А после колко щеш плачи, ридай.

Убивам ги. Каква съм майка аз!

 

Хорът

Строфа

О, Земя, о, всезарно лице ти на Слънцето,

погледнете я, вижте я — клетница.

Тя ръце потопява в кръвта

на децата, на своите!

Но ти, Слънце, ти знаеш, това е кръвта

на децата на златния твой род.

Ти си бог — и горко на жената, горко —

щом божествена кръв тя пролива!

Ти Светило благородно,

ти си властно, тя е твоя,

ти я спри и укроти я!

Изпъди ти от таз къща

Ериния кръволочна!

Антистрофа

И напразно да раждаш деца си се мъчила,

и напразно ти тях си отгледала,

Симплегадите диви мина,

ти ужасно чудовище!

О, какво ли направи от теб твоят гняв?

Той отрови сърце ти с убийства…

Най-големият грях е от родната кръв —

и петната ги нищо не мие!

На възмездието силна —

Ериния — тя излиза

на убиеца от къщи,

а преследва го безспира

и стократно отмъщава…

 

Първо дете

О, де да бягам…майчини ръце!

 

Второ дете

Не зная, мило братче. Гинем ний.

 

Хорът

Децата чу ли? Чу ли техний вик?

Отчаяна безумница жена.

Дали да влезем в къщата и ние

и да помогнем на децата?

 

Децата

За бога, помогнете, гинем…близо

над нас се вие мечът на смъртта.

 

Хорът

Ти от желязо ли си или от камък си,

щом ти можа и на своите деца,

ти що роди и отгледа сама

Неумолима да дигнеш ръка!

Помни се само едничка от майките,

само една, що деца си уби.

Ино, наказана с лудост от боговете.

Нея подгони я

Хера, жена на Зевса.

Грабва децата — и двете — тя

и от скалата се хвърля със тях…

Но от всички най-страшно

ти извърши, Медея.

О, любов безпределна!

С колко мъки разпъваш

ти душата човеку

колко зла си ти!