Еврипид
Медея (2)

ЯВЛЕНИЕ ПЪРВО
Хорът и Медея

Медея

Коринтянки, излязох, че не ща

да ме упрекнете в нещо. Зная,

мнозина има знатни, за едни

от други чух, а други пък видях

сама: привличали са те връх себе

омразата на целий свят, страхливци

наричали са ги — и за туй,

защото са се криели. Едни

от гордост, други пък и от нехайство —

че няма правда в хорските очи.

Току съзре човек някой, преди

от него да изпита нещо лошо,

преди сърцето му да е изпитал,

намрази го, от него се бои.

Знам, чужденецът винаги ще трябва

да спазва нормите на таз земя,

в която е дошъл.

но пък съвсем

не мога да похваля и тогова

от жителите местни, който грубо,

просташки с чужденците се държи.

 

Съвсем-съвсем нечакана дойде

бедата, що душата ми уби.

Отивам си от този сват. Живота

не ме привлича с нещо веч сега.

Копнея да умра. Добре разбирам,

приятелки, че тоя у когото

бе всичко мое, моят мъж — разбрах,

че той от всички най-лош бил.

О, да,

от всичко живо в тоя свят с душа

и с разум, ний жените най-сме зле:

Жената с тежки дарове купува

съпруга си. Не стига туй, а още

го взима и владетел на тело си.

От зло отива в по-голямо зло.

И като връх на всичките злини,

не знаеш, лош или добър е тоя,

когото си избрала. А развод —

не носи слава на жените той.

И да изпъдиш своя мъж не можеш,

и после таз, която ще живей

по чужди нрави и по чужд закон —

пророчица ще трябва тя да е,

да може неподготвена да знае

как да угажда на съпруга свой.

Попаднем ли на мъж, без ропот който

ярема на живота влачи с нас —

блазе на нас! А сбъркаме ли — смърт!

разбира се, мъжът се отегчи

дома от разприте, излиза из града,

развлича се, олекне на душата му.

А ний, жените, сме принудени

дома сами да си седим, и само

в сърцето си да ровим и дълбаем.

Приказват си мъжете, ний, жените,

във безопасност сме живели в къщи,

когато те мъжете били меч

на меч! Глупци! Желая три пъти

на бой да ида с копие и зад щит,

отколкото един път да родя!

но тия думи не важат за вас

тъй както са за мене. Вий сте

у вас си, в своя роден град.

Вий имате си бащината стряха,

имоти почести, роднини, дружба

на много скъпи и познати. Мен,

бездомна и без родина, един

съпруг безчести, той ме тъй изтръгна

от милото огнище в наший дом.

И нямам нито майка, нито брат,

нито роднина някой, че при тях

подслон да найда и утеха в мъки.

Едно ви моля само, ако някак

сполуча да намеря леснина

да отмъстя на моя долен мъж

за тез неправди и обиди, моля,

мълчете. Преизпълнена с боязни,

жената трепери, страх я

желязото да види само тя!

Но в любовта обидена съпруга —

тя пламва изведнъж за кръв и смърт…

 

Хорът

И ще мълчим, Медея, имаш право

да отмъстиш на тоя твой съпруг.

Разбирам твойта скръб. Но иде Креон

да ти вести, що ново е решил.

ЯВЛЕНИЕ ВТОРО
Същите и Креон

Креон

Теб, мрачната Медея, озлобена

против мъжа си — изпъждам аз

от таз страна. Земи си и децата —

това е мойта дума.

И няма да си ида аз от тук

додето не напуснеш наший град.

 

Медея

Ах! Клетнице! Загинах вече аз!

Разпънали всички платна, налитат

връз мене враговете ми; от нигде

не виждам аз спасителния бряг,

но все пак, искам да те питам:

Защо ме гониш ти от таз земя?

 

Креон

Боя се аз от теб. Направо казвам:

на дъщеря ми да не можеш зло

да сториш. Много мисли ми подсказват

това. Каквато ти си озлобена

към твоя мъж, ти с твоя остър ум

на всичко си способна. Чух веч аз

какви са грозни твоите закани

на мен, на дъщеря ми и на зетя.

Не е ли по-добре да се предпазя,

преди да ме постигне твоят гняв?

И по-добре сега ти да ме мразиш,

а не отпосле само аз да плача.

 

Медея

Уви! Уви! Не е то първи път,

за славата на моя ум че страдам

жестоко. Умният не ще да иска

да има гениални рожби. Тях

безделници ще ги наричат всички.

От завист ще ги мразят и преследват…

Простаците зоват негодник, луд

тогова, който е дълбок в духа

и има свои мисли за нещата

и обществото мрази и отлъчва

тогова, който не признава сляпо

признатите величия. Така

и с мен сега. Дълбокият ми ум

ме прави за едни омразна, други

не могат и да ме търпят. А то!

Сама си знам аз колко ли съм умна.

И ти от мен не бива тъй да се боиш.

Сега ли е за мене да се боря

с царе? Какво си ми направил ти?

Ти даваш дъщеря си на тогова,

когото си избрал. Добре си сторил.

Аз мразя само своя мъж, не други.

Дано ви провърви! Не ви завиждам.

Сватбувайте, благувайте си вий!

А мен ми позволете да остана

пак тук. Победиха ме по-силните

от мен. И ще търпя и ще мълча.

 

Креон

На думи кротка, а в сърцето, знам ли

какво ми зло кроиш? За туй не мога

сега да ти повярвам повече,

отколкото ти вярвах по-напред.

По-лесно е да се предпазва всеки

от разгневени мъж или жена,

отколкото от тихия ветрец.

Върви си вече. Приказки не трябват.

И толкова. Не можеш ме придума

при нас да те оставя — теб — мой враг!

 

Медея

Недей! Заклевам те в дъщеря ти!

 

Креон

Напразно! Ти не ще ме убедиш.

 

Медея

И тъй, ти глух си за молбите ми!

 

Креон

Не си по-скъпа от моя род.

 

Медея

Ах, родино, сега те аз разбирам!

 

Креон

И аз съм тъй: след моите деца

от всичко най-обичам родний край.

 

Медея

Какви страдания ни носи любовта!

 

Креон

Едните страдат, други — не — съдба!

 

Медея

О, Зевсе, знаеш ти, виновен кой е!

 

Креон

Махни се, грижите ми с теб вземи.

 

Медея

Аз имам свои — други ми не трябват.

 

Креон

Тогаз слугите силом ще те махнат.

 

Медея

Недей така, о, моля ти се, Креон!

 

Креон

Жена, ти още ли ще ми досаждаш?

 

Медея

Отивам си. Но туй ли те молих?

 

Креон

Тогаз защо не си вървиш от тук?

 

Медея

Един ми дай ти да остана ден,

за да обмисля накъде да ида

и как децата да спася. Че той —

баща им — тях съвсем заряза вече.

Смили се ти над тях, баща си ти,

разбираш що е милост. Не мисля

за себе си, не ме е страх от нищо.

За тях аз плача, за децата клети…

 

Креон

Не съм с коравото сърце тиранско

Съчувствието често ме наказва.

Греша аз, виждам, и сега, жена.

И пак да бъде както искаш ти,

но знай едно, огрее ли и утре

децата ти и тебе таз земя

зората — смърт! Слова ми са дела!

 

Хорът

О, триклета жена, ах, разбита си ти!

Накъде ли ще тръгнеш? Кой град,

кой човек,

кой ще теб прибере, в коя къща

със такива неволи, Медея? Кой бог

разгневен те затласка в тез бурни вълни?

 

Медея

Отвред беди. Но тъй не ще остане.

Те — нови младоженци — още много

борби ще има да изборят те…

И техните родители така.

нима напразно аз ще да лаская

тогова тъй, без всякаква умисъл?

Не бих се приближила, не бих

погледнала на него аз! — Глупак!

Тъй лесно можеше да се избави.

От тук да ме махне — и така

осуетил би той и моя план.

А той ми дава цял ден време, цял!

И тоя ден ще погребе и трима:

Невяста и баща и моя мъж!

 

И колко пътища пред мен! Не знам

по кой да тръгна. Брачния чертог

да пламне? — Скришом ли да се промъкна

тъй както спят? О, не! Не бива! Може

случайно да ме видят. И тогаз

за мене смърт под громкий техен смях…

 

Да… Да… Разбира се… В това съм ловка…

С отрова всички аз ще ги погубя!

Така!

 

Добре… Умрат… Ще бягам… Но къде?

Коя земя ще ме приеме? Кой ли

в дома си ще ме пусне и спаси?

Кой? — Никой!… По-добре е да почакам

да найда някой нов подслон. След туй

ще ги избия хитро и безшумно.

 

Ах! Как ги бих убила с таз ръка!

Сама! Пък нека да умра и аз!

И гняв — и скръб — и таз безкрайна смелост!

Кълна се в моята закрилница

Хеката — нея най-много почитам.

Помагала ми е във всичко тя,

гостувала е тайно в моя дом…

Не ще оставя ни един от тях

злорадо мен сърцето ми да трови!

Горчива, тежка сватба то ще бъде,

горчиво тяхното роднинство. Да!

И моето избягване оттук!

Напред, Медея! Не забравяй нищо

от туй, което знаеш ти и можеш!

Ума си, дарбите си покажи!

напред към ужаса! Дойде часът,

борба сърцата те зове! Ти виждаш

с какво те мъчат. Тези Сизифиди,

Тая Язонова булка — тям не бива

да служиш ти за присмех, за игра!

Родът ти — Слънцето, баща ти — славен,

ти ловко… Ний, жените, за доброто

сме немощни, но дойде ли за зло…

О, там сме, там сме — гении сме там!

 

Хорът

Строфа първа

Потекоха вече реките назад,

закони и право — наопаки всичко.

Мъжете и клетви престъпват,

и нямат ни вяра, ни Бога;

Жените веч няма да носят

петно на челото си.

Тя иде, честта на жените…

И лошото име,

и клюките вече

не ще да удушат

жените навек!

Антистрофа първа

И древните музи веч няма

да пеят злословната песен за нас:

Че ний сме неверни и лоши…

Ах, Феб Аполоне, ти царю

на всички поети и песни,

защо не дари ти и нази жените

със творческа дарба!

Как бихме възпели и ние мъжете!

Че времето знае за нас — и за тях!

Строфа втора

Страст безкрайна помрачи те —

в пламенна любов отплува

надалеч от родна стряха

през скали и през морета

и остана да живееш

в чужди край при чужди.

Нямаш мъж вече, клетнице!

Празен одър в спалнята…

Как си ти отритната!

Няма вече никъде

да намериш подслон.

Антистрофа втора

Няма веч в Елада,

няма срам, ни вярност има —

хвръкнаха оттук в небето.

Клетнице, Медея, виждаш,

нямаш къща ни огнище

в тежката неволя твоя.

Нямаш нигде никого.

Друга — млада — в твоето

ложе, тя е по-силна

и щастлива властница

в твоя дом сега!