Хана Хауъл
Красавицата и звярът (6)

ГЛАВА ШЕСТА

— След следващото възвишение ще бъдем в Ривърфол.

Гита въздъхна с облекчение, щом чу това. Много й се искаше пътуването да свърши. Когато сваляха страничния сенник на каретата, ставаше много горещо, а щом го вдигаха — много прашно. В момента се примиряваха с второто неудобство. Имаше усещането, че по тялото й беше полепнала толкова прах, колкото е собственото й тегло. Погледна в посока към Ривърфол и едва забеляза възвишението, за което говореше Тейър, който яздеше до каретата.

— Възвишението просветва много надалеч, Тейър.

— Един ден езда, не повече. Скоро ще спрем на бивак. Наблизо има малка поляна и вода за конете.

Когато избърза напред, за да се присъедини към хората си, Гита изпита желание да го замери с нещо. Съобщението му не я зарадва особено. Един ден езда за нея съвсем не беше близо. Въздъхна и се опита да се намести по-удобно. Молеше се да намерят достатъчно вода за къпане в бивака.

Когато спряха да нощуват, вече се свечеряваше. Гита не пророни нито дума, докато не издигнаха палатката на Тейър. С помощта на Бек, като използваха един от празните варели, се отдаде на удоволствието от бленуваната баня. Настроението й видимо се подобри, след като изми потта и прахта от тялото си. Не се изненада, когато Маргарет побърза да заеме мястото й в банята. Облече набързо чистата рокля, която Една й беше приготвила, завърза мократа си коса на рехава опашка и тръгна да търси Тейър. Намери го седнал до огъня заедно с Роджър, Мерлиън, Тор и Рив.

Тейър погледна Гита малко тревожно, докато сядаше до него. Беше наблюдавал как веселото й настроение изчезва с всяка измината прашна миля. Разумът му подсказваше, че всеки човек би се вкиснал от такова пътешествие. Но въпреки че се презираше за това, друга част от съзнанието му си задаваше въпроса, дали мрачното й настроение не се дължи на други причини, може би на отегчението й от него. Бяха женени достатъчно дълго време, за да избледнее донякъде новостта. Сега, когато беше пропътувала толкова много, след като изпита и страстта, може би вече нищо не може да я заинтересува. Бореше се със себе си, за да отхвърли тези тревоги, които смяташе за опасна слабост. Имаше много по-важни неща, за които да се тревожи. Когато видя, че се усмихва приятелски на Тор, който й подаде супа, почувства облекчение. Явно настроението й се беше подобрило.

— Никога не съм мислила, че в Англия има толкова много прах — поклати глава. — И всички прашинки паднаха точно върху мен. — Глътна няколко лъжици супа и измърмори одобрително.

— Сухо е — съгласи се Тейър. — Даже и някои от мъжете, които не са така пристрастени към чистотата, изпитваха нужда от баня този път.

— Да — кимна Роджър. — Потокът е като кална яма.

— Някои от нас — изрече провлечено Тейър и пое мяха с вино, който минаваше от ръка на ръка, — не са толкова нежни, за да затоплят водата, за къпане. — Скри усмивката си в глътката вино.

— Има и такива, които биха ти казали, че е малко налудничаво да скачаш в ледената вода, при положение че можеш първо да я стоплиш. — Гита посрещна погледа на мъжа си със сладка усмивка, отпи малко вино от мяха, който й подаде, след това го предаде по-нататък. — Аз, разбира се, никога не бих подценила съпруга си, за да го подозра в такова нещо.

— Естествено, че не — засмя се той и прокара ръка по все още мократа си коса.

— Така си и помислих, като чух воя, който следваше всяко шумно цопване във водата — усмихна се тя, и мъжете се разсмяха.

— Утре в края на деня ще бъдем в Ривърфол — обеща Тейър, когато смехът утихна.

— Някой от хората, които яздеха напред, разгледал ли е имението? — попита Гита.

— Един — да. Казва, че изглеждало добре и било здраво. Удобно е за отбрана.

— Това е добре, но — усмихна се бегло Гита — не това исках да знам. Той сигурно не им е казал за нашето пристигане?

— Не. Вчера изпратих друг човек, за да свърши това. Ще остане там, за да се увери, че всичко е подготвено за посрещането ни.

— Съжалявам, че не отделих време да разпитам повече татко за имението.

— Не може да е по-лошо от Сейтън.

— Моля се на Бога да не е.

Докато спокойният разговор се лееше около него, мислите на Тейър се носеха другаде. От първата вечер на това уморително пътешествие досега само спеше до Гита в леглото. Всяка вечер още преди да легне до нея, умората го поваляше в дълбок сън. Очевидно сега банята я беше ободрила. Предполагаше, че и съобщението за наближаващия край на пътуването също я бе посъживило. Мислите му упорито се насочиха към желанието да я заведе в леглото, преди умората да я обори отново.

Точно когато улови ръката й с намерението да я заведе в палатката колкото може по-скоро, от близката гора долетя тревожен вик. Скочи на крака и повлече Гита към убежището. В същия момент един от постовите, които беше поставил в гората, се довлече до лагера. Окървавен и слаб, мъжът едва успя да предупреди, че започва атака.

Гита се препъна и преплете крака, но успя да запази равновесие. Разбираше какво става, но въпреки това се колебаеше да се крие в палатката. Искаше да помогне по някакъв начин, да участва активно в отблъскването на противника, но не можеше да измисли какво да прави. Тейър я погледна. Въпреки че издаваше заповеди на своите хора, намери време да изкомандва и нея. Рязко посочи с показалеца си палатката, с което й показа какво иска. Гита реши да се подчини и побягна към укритието.

В момента, в който стигна отвора й, палатката беше обсадена от пажове и възрастни мъже в пълно въоръжение. Този път Тейър нямаше да поеме никакви рискове. Нямаше да позволи някой от нападателите да пропълзи до палатката незабелязано. Тя влетя вътре и един въоръжен мъж бързо спусна чергилото, което закриваше входа й.

— Какво става? — извика Една и се вкопчи в нея. Братовчедка й Маргарет също престъпи напред, хвана се за нея и прошепна:

— Пак атака ли?

Въпреки че двете жени бяха обхванати от панически страх, Гита почувства облекчение от тяхната близост.

— Да. Нова атака. Но бяхме предупредени.

— Значи мъжете не са сварени неподготвени? — попита Маргарет.

— Не съвсем. Видях ги да се стягат за битката в момента, когато въоръжени мъже изскочиха от тъмнината.

— Разбойници ли? Да не сме попаднали в обкръжение на разбойници?

— Не бих казала, Една, Бяха твърде много и добре въоръжени.

— Дали са пак Робърт и вуйчо му? — Маргарет пусна ръката на Гита, но остана близо до нея.

— Може би. Не зная. В края на краищата намираме се в разбунтувана област.

Замълчаха и насочиха цялото си внимание към шума от ожесточената битка навън. Гита разбра, че се страхува за Тейър. Странно беше, че първия път, когато се би, за да спаси живота им, не изпита такъв страх. Разтревожи се при мисълта, че това може да е някакво предчувствие, но побърза да отхвърли тази мисъл. Липсата на безпокойство първия път вероятно се дължеше на това, че още не знаеше какви опасности крие една битка. А и любовта към съпруга й не беше още толкова силна. Повтаряше си тези аргументи отново и отново, като се мъчеше да им повярва. Стиснала болезнено ръце, тя се молеше битката по-скоро да свърши.

Тейър се биеше и ругаеше с еднакво ожесточение. Липсваше обичайното му хладнокръвно отношение към насилието. Знаеше, че е така поради близостта на Гита. Измъчваше го мисълта, че тя ще страда, ако не успее да отблъсне нападателите.

Когато битката вече замираше и враговете отстъпваха, той се оказа в най-голяма опасност. Изтегли сабята си от тялото на посечен нападател, извърна се леко и се озова лице в лице с двама едри противници. Видът им беше свеж, очевидно не бяха участвали в битката. Знаеше, че е разгорещен, потен и уморен.

— Огледайте се наоколо, кучета. Бандата ви започна да подвива опашка. Най-добре е да се присъедините към тях.

Тейър извади със замах кинжала си, за да добави смъртоносната му, макар и ограничена по обхват мощ към силата на сабята си.

— Тогава ще се наложи да те пратим в Ада малко по-бързо, отколкото бяхме запланували! — изкрещя единият нападател и се хвърли към Тейър.

Той го отблъсна с лекота, но му беше доста по-трудно да избегне удара на втория мъж. Уменията на враговете му бяха на средно равнище, но обединени в атаката си, бяха сила, която изискваше Тейър да съсредоточи в борбата цялото си внимание. Роджър, който обикновено се биеше зад гърба му, хитро беше отвлечен настрани. Чист късмет щеше да бъде, ако излезе невредим от атаката.

Главната му грижа беше да не допусне някой от мъжете да го заобиколи в гръб. Трябваше да държи и двамата пред очите си. Това изискваше много по-уморително концентриране, отколкото беше необходимо на двамата. Мрачните им усмивки показваха, че разбират чудесно в колко неизгодно положение е.

Известно време ги държа настрани без много усилия. Те сякаш проверяваха доколко славата на силата и умението му е вярна. Изучаваха и тактиката му в боя. Тейър знаеше, че ако имат малко мозък в главите си, скоро ще разберат по какъв начин да го атакуват. Трябваше да нанесе поразяващия удар, преди да са стигнали до такова прозрение.

Откри му се възможност да изравни шансовете. Отби удара на единия и внезапно се извърна към другия, за да го завари неподготвен да се защити. Тейър замахна светкавично и сабята му се заби дълбоко в тялото на човека. Които я изтегли и жертвата му рухна на земята, вторият нападател нанесе нов удар. Въпреки че реагира достатъчно бързо, така че ударът да не бъде смъртоносен, Тейър почувства как оръжието на врага му проряза дълбока рана в дясната му ръка. Залитна леко назад и се опита да се подготви за следващата атака. Но силата изтичаше от ръката му заедно с кръвта. Трябваше да се пребори с чувството за неизбежност. В съзнанието му се зароди мисълта за поражение.

Лицето на врага му се разтегна в зловеща усмивка. Тейър знаеше, че е забелязал слабостта му. Стисна зъби от болка и вдигна сабята си, за да отбие удара на нападателя. Ударът беше силен. Прониза го болка, която граничеше с агония. Политна назад и започна да отстъпва тромаво, като се бореше с нахлуващия в съзнанието му мрак. Направи последен, макар и безсмислен опит да вдигне кинжала си, за да отблъсне следващия удар на нападателя.

Но вместо да се забие в плътта му, в последния миг сабята на нападателя беше спряна от друго оръжие. Когато Роджър се появи в полезрението му, отблъсквайки ожесточено нападателя, Тейър си позволи да се отдаде на слабостта. Изруга тихо, приклекна на колене и загледа как Роджър привършва с нападателя. Чак след като предсмъртният вик на мъжа замря, Тейър си даде сметка, че шумовете, които чува, са на вече затихващата битка. Нападателите бяха отблъснати и бягаха, за да спасят живота си.

Приведен над него, Роджър се усмихваше, но очите му издаваха безпокойство:

— Зле ли си?

— Не. Но раната много кърви и ме омаломощава. Победихме ли?

— Така изглежда. Не мога обаче да ти кажа каква цена платихме за победата.

— Моля се на Бога да не е много висока.

— Не е много висока, но все пак е висока — каза Мерлиън, който се приближи до тях. — Двама мъртви, един, който сигурно ще умре от раните си, и четирима, които ще се нуждаят от много грижи, преди да могат отново да хванат сабята. — Погледна раната на Тейър: — А може би пет такива?

— Не, макар че в момента съм доста слаб. Раната не е сериозна.

— Жена ти ще е доволна да чуе това, макар че може да се усъмни в преценката ти — Мерлиън кимна към палатката.

Тейър проследи погледа на Мерлиън, докато Роджър му помагаше да се изправи на крака, и видя Гита, Маргарет и Една да излизат предпазливо от палатката.

— Гита е разумна жена.

Затихващият шум от битката привлече Гита навън. Огледа лагера. И този път предупреждението беше дошло навреме, за да ги спаси от най-лошото. Тя обаче разбра, че днешната атака им струваше повече, отколкото предишната. Отказа се да размишлява върху това. Главната й грижа беше да намери Тейър. Когато го съзря, лек вик се изтръгна от гърдите й. Целият беше в кръв, а Роджър го придържаше, за да стои изправен. Запретна полата си и се втурна към него. Маргарет и Една я следваха по петите. Спря лудешкия си бяг едва когато се изправи пред него и се вкопчи в разкъсаната му окървавена туника.

— Ранен си.

Знаеше, че изрича очевидна истина и чувстваше страха в гласа си.

— Само драскотина.

— Драскотина? Подгизнал си в кръв.

— Не всичката е моя. — Разтревожен от бледността й, той добави успокоително: — Спечелихме битката. Вече свърши. Няма от какво да те е страх.

— Няма от какво да ме е страх? Ти стоиш пред мен, кървящ като заклано прасе, и казваш, че няма от какво да ме е страх? — Опита се да се контролира, да се съсредоточи върху гласа, а не върху ужасния му вид. — Роджър, Мерлиън, доведете го в палатката. Трябва ми вода. И превръзки — измърмори и се затича към палатката, за да се подготви.

Маргарет хвана ръката на Една, която се канеше да последва Гита, после погледна тримата мъже.

— Ако раната наистина не заплашва живота ви, милорд — каза тя на Тейър, — може би е по-добре ние с Една да помогнем на другите, които се нуждаят от грижи.

— Така е — отговори Тейър. — Мерлиън, Роджър, можете да ме заведете до моята палатка. А жените отведете при ранените.

По пътя към палатката Тейър измърмори:

— Какво тревожи Гита? Не се държа така след предишната битка, въпреки че беше почти отвлечена.

— В онази битка мъжът й не беше ранен.

— Може би й станаха прекалено много битките. Страхува се, че вечно ще трябва да живее сред битки.

— Разбира се — въздъхна Роджър със зле прикрито раздразнение. — Не може да е от това, че те завари целия в кръв.

— Раната ми не е толкова сериозна — измърмори Тейър, но Роджър не му отговори и влязоха в палатката.

Гита си беше възвърнала самообладанието. Но като видя окървавения си съпруг, ужасът отново се надигна в нея, заплашвайки да я задуши. Успя обаче да се овладее дотолкова, че да разстеле чаршаф на леглото, за да може Тейър да легне. Трепереща от страха, с който се мъчеше да се пребори, тя помогна на Роджър да съблече дрехите му. Когато започна да отмива кръвта от тялото на Тейър, в палатката влезе Мерлиън. Знаеше, че ще започнат да обсъждат битката и едва се сдържа да не им каже да излязат. Съсредоточи се върху раната. Бореше се с желанието да се разплаче при вида на разреза по ръката. Слушаше разговора с половин ухо.

— Ще се погрижат ли жените за ранените? — попита Тейър, мъчейки се да заглуши болката.

— Да. Може даже да спасят мъжа, когото смятах почти за мъртъв. Това е човекът, който вдигна тревогата.

— И ни спаси. Моля се да не заплати с живота си за това. Пленници има ли?

— Не. Не се мръщи. Мъртвите ми казаха това, което ни е нужно.

— Как така?

— Бих се с един от тях при миналата атака.

— Сигурен ли си?

— Човек не забравя такова грозно лице.

— Значи така — измърмори Роджър, — Робърт и вуйчо му не са се вслушали в твоето предупреждение.

— По всичко изглежда, проклети да са. Онази първа атака не е била просто изблик на ярост.

— Не — въздъхна Роджър и си даде сметка доколко тази борба със собствения му родственик тревожи Тейър. — Това е война. Робърт, или по-вероятно неговият вуйчо, възнамерява да доведе борбата докрай.

Тази новина подсили безпокойството на Гита. Вече знаеше, че губи битката, която водеше, за да превъзмогне изгарящите я чувства. Провери още веднъж дали е промила добре раната на Тейър, след това я превърза и се заслуша в разговора на мъжете за Робърт и вуйчо му. Мрачните перспективи подсилиха още повече чувствата й. Беше доволна, когато Роджър и Мерлиън си тръгнаха.

Отиде да се измие и когато протегна ръцете си над легена с вода, се втренчи в тях. Кръвта на Тейър по тях я накара да загуби самоконтрола, който си беше наложила.

Потопи ръцете си във водата, затърка ги ожесточено и се разплака. Знаеше, че в момента не може да спре сълзите си, но поне се опитваше да плаче безмълвно. Не искаше той да я види в ролята на слаба, безполезна женичка, която не може даже раните му да превърже.

— Гита — каза Тейър, след като наблюдава известно време как усилено търка ръцете си, — вече трябва да са чисти.

Отговори му само с поклащане на глава. Смръщи се, докато я гледаше как изсушава ръцете си. След това започна да разтребва нещата, които беше използвала при промиването на раната. В движенията й липсваше обичайната грация. Сигурен беше, че плаче, но не чуваше нищо освен подсмърчане от време на време.

Реакцията й го объркваше. Изглежда беше дълбоко разстроена от това, че е ранен.

— Гита?

Осмели се да погледне към него и пое дълбоко въздух. Той беше почти на крака. Забравила, че иска да крие сълзите си, тя хукна към него.

— Какво правиш?

Опита се да го накара да легне отново в леглото, но успя само да му попречи да стане напълно.

Той протегна ръце и обви лицето й, пренебрегвайки силната болка.

— Ти си плакала. — Топлите сълзи се стичаха от очите й и овлажниха ръцете му. — Грешка, ти плачеш.

— Не, не плача. Лягай долу. Забрави ли, че си ранен?

Позволи й бавно да го избута в леглото, но очите му останаха приковани в обляното й в сълзи лице.

— Ти май повече се тревожиш за тази драскотина от мене?

— Драскотина? На това драскотина ли му викаш? Драскотините нямат нужда от зашиване. Драскотините не кървят така, че туниката ти да подгизне от кръв. — Чуваше, че гласът й звучи неистово, но не беше в състояние да спре. — Драскотините не изсмукват силата на мъжа така, че да му помагат, за да стигне до леглото си.

— Раната ме омаломощи само за миг — отвърна с усмивка той.

— Но в този миг главата ти можеше да отлети от раменете!

Потрепера само при мисълта за това.

— Гита, изгаси свещите, освен тази до главата ми.

— Какво?

— Духни свещите. — Гледаше как тя разсеяно изпълнява нареждането му. — Сега се съблечи и ела в леглото.

Сумтейки раздразнено, тя изпълни нареждането му. Постави внимателно дрехите си върху един сандък и се мушна в леглото, колкото може по-внимателно. Когато ранената му ръка се обви около нея, почти се хвърли към него. Притисна се плътно и потърси успокоение в силата на тялото му, в отчетливите удари на сърцето му. Обеща си да се научи да контролира своите чувства. Беше сварена неподготвена и шокът помете целия й самоконтрол. Сгуши се още по-близко до него, докато галеше успокоително гърба й с едрата си мазолеста длан.

— Виждала си белезите ми и знаеш, че мога да понеса някой и друг удар.

— Да, знам.

Даде си сметка, че никога не беше помисляла за кръвта, болката или опасността, която тези белези бяха донесли със себе си.

— Въпреки че кървеше обилно и предизвика известна слабост, тази рана не е сериозна.

— И това знам.

Наистина го знаеше. Знаеше и че шевовете бяха нужни само за да намали белегът, който щеше да остане.

Той я целуна по челото.

— Така че можеш да прогониш страховете си.

— Не, не мога. Сълзите и това глупаво поведение — да. Но страховете си — не. Робърт и онази миризлива свиня, която той нарича свой вуйчо, са решили да те видят мъртъв. Както каза Роджър, това е война. Те ще се опитат отново.

— Готов съм за това — намръщи се при спомена за битката. — Смятахме, че е само една атака, но разбрахме, че е нещо повече. Беше планирано убийство.

— Твоето убийство.

— Да. Нарочно отстраниха Роджър от мястото му зад гърба ми и ме оставиха без помощник срещу двама нападатели. Това няма да се повтори. Следващия път ще сме подготвени за такъв замисъл. Оцелявал съм в битки и с подобри бойци.

— Знам. Прости ми за слабостта. Друг път няма да те разочаровам така.

С възвръщането на самоконтрола чувстваше, че я обзема смущение.

— Не ме разочарова. Въпреки сълзите, ти се погрижи за раната ми, както трябва. — Той разпусна косата й и прокара пръсти през нея. Приличаше на тежка коприна. — Ще се постарая да те предпазвам от такива насилия в бъдеще.

— Това не беше насилие — каза тя и въздъхна. Знаеше, че трябва да се опита да му обясни, иначе ще я помисли за прекалено слаба и деликатна, за да може да се справи със суровата страна на живота. — Не беше заради битката.

— Вярно е, че беше твърда по време на първото нападение.

Почувства как в сърцето му се надига надеждата. Ако не е от самата битка, тогава се дължи на раняването му? Това, че така се разстрои, може би означава, че храни по-дълбоки чувства към него? Гита притисна устни до гърдите му и прошепна:

— Не искам да оставам вдовица.

— Аз пък нямам желание да те оставям вдовица.

Тя се изсмя тихичко. Сега беше най-добрият момент да сподели чувствата, които таи в сърцето си, но се въздържа. Самопризнанието й беше все още твърде прясно и ново. Прозрението за собствените й чувства беше дошло в момента, когато видя Тейър слаб и облян в кръв. Искаше известно време да го запази за себе си, искаше тайно да ликува от това, че така дълбоко и всеотдайно е влюбена в Тейър. А искаше и да го запази от липсата или от незадоволителния отклик от негова страна.

— Раната ти… — промърмори, когато той плъзна ръката си по гърба й.

— Не ме е осакатила.

Усети глада за жена, който често изпитваше след битка — глад, десетократно засилен от факта, че държи Гита в обятията си.

Учудена от бързината и силата, с която се надигна собствената й страст, само мигове след като беше разстроена, тя започна да се извива под ръката му.

— Трябва да почиваш.

— Битката разбуни кръвта ми, а ти, малка Гита, я разпали.

— Сигурен ли си, че ти е останала достатъчно кръв за разпалване?

Той леко я повдигна, постави я върху себе си и притисна слабините й към своите.

— Повече от достатъчно. Не си прекалено уморена, за да провериш твърдението ми, нали?

Начинът, по който бавно и еротично отъркваше тялото й в своето, я накара да се задъха.

— Мисля, че мога да се убедя.

Плъзна ръце по стройната й фигура, обхвана лицето й и привлече устните й към своите. Обсипа я с кратки целувки, докато не зарови пръсти в косата му. Разтвори устни под неговите и отговори на настойчивите му целувки. Той я притисна силно и отвърна на желанието й. Усети надигането на гореща наслада от това, че отвръща на неистовата му страст. Загуби всякакъв контрол, когато тя започна все по-настървено да търка тялото си в неговото. Прокара ръка по меката вдлъбнатина между гърдите й и надолу между неспокойно движещите се крака. Не му беше нужно тътнещото й изсумтяване, за да разбере, че е готова да го приеме.

— Яхни мъжа си, малка моя! — Повдигна бедрата й и я нагласи в позата, която искаше.

Тя се изчерви, но не беше сигурна дали това се дължи на смущение от грубите му думи, или на засиленото желание. Погледна го през спусналата се пред лицето й коса.

— Не съм сигурна, че разбирам какво искаш.

— Искам ти да водиш танца. Седни отгоре ми, скъпа.

Тя бавно изпълни молбата му. Чувството за несигурност и объркване малко охлади страстта й, но тя отново пламна, когато почувства как Тейър я изпълва. Внимателно се изправи. Дълбокият стон, който излезе от устата му, й подсказа, че и за него тази поза е също така възбуждаща, както и за нея. Не знаеше защо, но й се струваше, че телата им бяха много по-цялостно съединени, отколкото когато и да било преди.

Задвижи се внимателно. Едно съвсем нежно движение, но то я остави без дъх. Усещането беше толкова силно! Не беше нужно Тейър да притегля краката й, за да я накара да повтори движението. Собственото й тяло го желаеше.

Въпреки че му се искаше от удоволствие да затвори очи, Тейър се насили да ги държи отворени. Видът на възседналата го Гита, на насладата, изписана така ясно върху красивото й лице, му доставяха блаженство, каквото никакви думи не биха могли да опишат. Пресегна се да улови гърдите й с ръце и тя ускори ритъма. Разбираше, че никой от двамата няма нито силата, нито волята да укроти страстта си.

Когато усети, че освобождаването й наближава, той я притегли надолу и покри устата й със своята. Начинът, по който тя наподобяваше движенията на тялото си с движенията на езика в устата му, го подлуди. Стисна силно ханша й и я задържа така, докато викът на освобождаването не изпълни устата му. Повдигна я леко, за да се гмурне още по-дълбоко в нея. Сляха се в заслепяващата кулминация на накипялото им желание.

Минаха няколко минути, докато набра сила да се освободи от прегръдката. Внимателно положи отпуснатото й тяло, жадно за сън, до своето. Задоволството й можеше да се усети в начина, по който се гушеше в него. Както винаги, това едновременно го удиви и зарадва. Не можеше да се начуди как красавица като нея може да изпитва такава наслада с мъж като него. Срамуваше се да го признае, но това беше една от причините, поради които искаше да я наблюдава, когато се любят. Някаква частица от него се страхуваше да не установи, че е само преструвка, че удоволствието й е фалшиво.

— Как е раната ти? — попита Гита и бързо потисна една прозявка.

— Добре — излъга той, защото раната наистина го болеше, но смяташе, че това е нищожна цена, която плаща за току-що изживяното удоволствие.

Тя се засмя и сънливо поклати глава. Разбра, че не казва истината, но и не настоя. Даже и да го боли, едва ли болката беше много силна. Не почувства слабост в прегръдката, нито болка в гласа му. Това, че се отдаде на желанието си, очевидно не беше му причинило голяма болка.

Това върна мисълта й към току-що изживяното. Беше уловила здраво юздите на любенето, действа разгулно и диво. Споменът накара бузите й да порозовеят. Намръщи се.

— Това, което направихме, Тейър, църквата отрича ли го?

Той не можа да се сдържи да не се разсмее:

— Съмнявам се, сладурче. Не мисля, че заслужава голямо наказание.

— Да, навярно си прав. Но и да не си, съмнявам се дали ще изповядам греха си. Думите няма да излязат от устата ми — измърмори, после се усмихна на буйния смях на Тейър.

— Бедният пастор положително ще се смути много, ако ги чуе. — Протегна се и изгаси свещта. — Време е за почивка, жено. Утре ни чака дълъг ден, нищо че пътешествието ще свърши.

— Сигурен ли си, че трябва да пътуваш? Може би е по-добре да починеш един ден.

— Ще почивам, когато стигнем в Ривърфол.

Тя отвори уста, за да възрази, но се отказа, тъй като беше доловила твърдата нотка в гласа му.

— Поне ще се пазиш ли по време на пътуването?

— Какво? Да се возя в каретата като нежна дама? Добре де, може и да направя това, ако трябва да избираме дали да спрем или да продължим за Ривърфол. Хайде, не се цупи. Познавам това обрулено тяло много добре, знам доколко мога да го напрягам. Не съм толкова глупав, че да си причиня непоправими вреди. Особено сега, когато притежавам титлата и земята, за които толкова съм се борил. Ръката, с която държа сабята, ми е потребна. Няма защо да се безпокоиш, че ще рискувам да я загубя завинаги. Сега — целуна я по челото, — почини си.

Едва сдържайки една широка прозявка, тя измърмори:

— Не ми е трудно да изпълня тази заповед. — Потърка бузата си в гърдите му. — И ще пристигнем в Ривърфол преди мръкване?

— Да.

Молеше се да намерят Ривърфол в по-добро състояние, отколкото имението Сейтън.