Хана Хауъл
Красавицата и звярът (12)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА

— Чувствам се така, сякаш водя процесия — измърмори Гита и погледна през рамо четиримата тежко въоръжени мъже, които вървяха след нея.

Маргарет се изсмя и смигна на Бек, който се усмихваше широко.

— Тейър казва, че трябва да бъдеш пазена.

— Единственото място, където не ме следват по петите, май е гардеробът ми. Но няма да се изненадам, ако скоро, като го отворя, открия на вратата му някой постови. — Разглеждайки селото, през което минаваха, Гита въздъхна недоволно. — Мисля, че ги плашим с тази демонстрация на сила.

— Не. Поставяме ги нащрек, може би, но не ги плашим истински.

— Държат се на порядъчно разстояние от нас.

— Виждат, че си охранявана добре и с основание подозират, че има някаква причина за това. Не желаят да направят и най-малкото движение, което би могло да изглежда застрашително. И това е по-добре, отколкото да извършат нещо погрешно.

— Зная. Дразня се просто, защото цялата тази работа почва да ми омръзва. Не сме имали други проблеми с Пикни.

— Мислиш, че е изоставил коварните си планове?

— Кой знае.

— Докато някой не каже със сигурност, ще бъдеш охранявана. — Маргарет хвана под ръка приятелката си и я притегли към себе си. — Съмнявам се, че твоят лорд ще те пусне да се разхождаш без охрана, даже ако Пикни не беше вече заплаха.

— Освен това — Бек леко залюля ръката си, преплетена с ръката на Гита — татко казва, че сега трябва да защитават двама.

Гита поглади с ръка закръгления си корем.

— Не съм чак толкова едра все още.

Бек се изкикоти, после се загледа за момент в корема й.

— Как мислиш, дали ще си имам братче?

— Износването на това дете вкисна донякъде иначе ведрия ми характер. Така че, да. Очаквам да е мъжка рожба. — Тя смигна на развеселената Маргарет и погледна надолу към Бек. — Искаш брат, нали?

— Да, но татко казва да се моля за хубаво здраво бебе, независимо дали ще е момче или момиче. Така че… — той се намръщи на пълната млада жена, която им махаше от вратата на един хан. — Коя е тази?

— Нямам представа — измърмори Гита. — Сър Мерлиън, вие или някой от мъжете познавате ли тази жена? Може да дава знак на някой от вас.

— Не, нямаме нищо общо с нея. Ще отида да видя какво иска. — Той се запъти към жената, която нервно отстъпи крачка назад.

Гита се смръщи, докато наблюдаваше жената да разговаря с Мерлиън. Видя и как се помрачи изражението му. Имаше нещо познато в момичето и за момент си помисли, че я е виждала в двора, но не беше сигурна. Беше срещнала прекалено много хора там, за да запомни лицата на всички, а и в тази жена нямаше нищо запомнящо се, нищо, което да я отличава. Когато Мерлиън се върна, любопитството й бе силно изострено. Чувстваше и някакво необяснимо безпокойство.

— Какво иска? — запита Гита, когато свъсеният Мерлиън застана пред нея.

— Това е прислужницата на лейди Елизабет.

— На лейди Елизабет ли? Че какво ще прави тази жена тук?

— Изглежда е дошла да говори с теб. Смятала е да иде в Ривърфол утре сутринта, но ни е видяла и предлага да се срещнете веднага. Би искала да види и Бек.

— Каза ли защо?

— За да помоли за извинение.

В тона на Мерлиън се долавяше силно недоверие и Гита споделяше това усещане. Извинението не беше в стила на лейди Елизабет, Гита беше убедена в това. Но причината можеше да се крие в загрижеността за собствената й сигурност. Тейър беше казал, че я е отблъснал студено и лейди Елизабет може би се страхуваше, че е прозрял нейната роля в неуспялото изнасилване в двора. Денис бе платил за своето участие с живота си. Вероятно лейди Елизабет очакваше някакво наказание да сполети и самата нея.

За миг Гита се наслади на мисълта да откаже да се види с жената, да я остави да трепери в неизвестност какво би могъл да й стори Тейър. После погледна Бек. Трябваше да мисли и за момчето и да помни, че лейди Елизабет му е майка. Макар че се съмняваше дали съществува някаква връзка между двамата, Гита бе последният човек, който ще попречи на установяването й. Дори ако извинението не е искрено, а продиктувано от личен интерес вместо от разкаяние, щеше да е добре за момчето да чуе, че майка му го произнася.

— Тя има стая в хана, така ли?

— Да, прислужницата казва, че ще те заведе. Не ми харесва тая работа, милейди.

— Ех, и аз не умирам от желание да видя тази жена отново, но… — тя леко кимна към Бек — вероятно е най-добре да я изслушаме. Начинът, по който Мерлиън бързо погледна Бек, после нея с израз и на примирение, и на раздразнение, й подсказа, че разбира добре положението. — Хайде, какво лошо може да има в това да се срещнем с нея?

— Тя не иска да види никой друг, освен вас и момчето.

— Това не ме учудва. Не съм сигурна дали и аз бих искала такава многобройна и добре въоръжена публика за аудиенцията, ако трябва да се извинявам някому — усмихна се тя слабо. — Нито пък мисля, че можете да се поберете всички в една стая.

— Бих предпочел да дойде в Ривърфол и там да каже каквото има да казва.

— Виж какво, искам да приключа с всичко това. И — добави тя — определено предпочитам да я видя далеч от Ривърфол, възможно най-скоро. — Срещна погледа на Бек. — Съжалявам, Бек, но така се чувствам.

— Да, разбирам. Тя се държа подло с теб. — Погледна към Мерлиън. — Ако има някакъв проблем, аз ще съм с Гита, сър.

Мерлиън се усмихна:

— Вярно. Добре, милейди, идете. Аз и мъжете ще бъдем долу и няма да чакаме дълго.

— Нямам намерение да се застоявам. Нека мъжете изпият по една бира, сър Мерлиън. — Тя се усмихна. — Това може да компенсира част от неудобството, което може да са изпитали поради обстоятелството, че им се налага да вървят пешком. — Усмивката й стана още по-широка, когато той се разсмя.

Гита стисна ръката на Маргарет в прощален, ободрителен жест и се отправи към чакащата я прислужница. Чуваше мъжете да пристъпват след нея. Въпреки че нямаше да бъдат в непосредствена близост, тяхното присъствие в хана я караше да се чувства по-спокойна. Знаеше, че лейди Елизабет не е чак толкова глупава, за да се опита да я нарани отново, но й нямаше вяра. Стисна здраво ръката на Бек. Надяваше се да не се налага и този път момчето да се сблъска с тъмната страна от характера на майка си.

Гита влезе в хана с уплашената прислужница. По средата на стълбите се спря, за да погледне назад. Видът на мъжете, които нетърпеливо си поръчваха бира, й вдъхна увереност. Не виждаше начин лейди Елизабет да извърши нещо наистина непоправимо, но беше успокоително да знае, че ако й потрябва помощ, Мерлиън и хората му са наблизо. Спря, за да може прислужницата да отвори вратата, и усети как ръката на Бек я стисна по-здраво.

Пое дълбоко дъх, за да заглуши безпокойството си, и влезе в стаята. Лейди Елизабет беше толкова красива, колкото си я спомняше от кралския двор. Изглеждаше и точно толкова високомерна, не като жена, дошла да моли за прошка. Шумът на вратата, която се затвори след нея, накара Гита да почувства безпокойство.

— Виж ти — рече студено лейди Елизабет, като огледа набързо фигурата на Гита. — Той значи е още плодовит.

Гита разбра, че не извинението е целта на тази жена и попита:

— Какво точно искате, лейди Елизабет?

— Ами… всъщност, виждате ли, аз нищо не искам.

Разтревожена от израза на задоволство, пробягал по лицето на жената, Гита тъкмо се обърна, за да излязат, когато дочу някакъв тъп звук и Бек изведнъж се отпусна с цялата си тежест върху ръката й. Погледна към него и го видя проснат на пода, кръв се стичаше по лицето му. Ръката му безсилно се изплъзна от нейната. Отвори уста да изкрещи, но нечия мръсна длан я запуши и спря вика й. Започна да се бори, но ослепителна болка в главата изчерпа силите й. Последното нещо, което чу, преди мракът на безпаметността да я погълне, бе доволният смях на лейди Елизабет.

— Побързайте да я изнесете оттука — заповяда тя, грабна наметалото си и махна на прислужницата си да й помогне.

— Какво да правим с момчето? — попита мъжът, който метна Гита на рамото си.

— Остави го. Нейният ескорт няма да се забави да се качи тук. Трябва да сме изчезнали дотогава. — Побутвайки напред онемялата си прислужница, лейди Елизабет прескочи тялото на Бек и отвори вратата, за да улесни излизането на двамата мъже.

Мерлиън излезе от храстите и се запъти към хана с намерението да прекрати срещата между лейди Гита и лейди Елизабет, която според него продължаваше вече твърде дълго. Когато на входа срещна Роджър и Тейър, си каза, че трябва да е бил голям глупак изобщо да позволи тази среща да се състои.

— Къде е Гита? — попита Тейър, като влезе в хана и се огледа наоколо.

— В една от стаите горе — отвърна Мерлиън.

— Болна ли е?

— Не. Има среща с лейди Елизабет.

Гневът върху лицето на Тейър подсказа на Мерлиън, че е направил голяма грешка.

— Ти я пусна при тая змия?

— Жената се кълнеше, че иска да признае грешките си.

— Тя? Да се извини?

— Изглеждаше вероятно. Би могла да се страхува, че ще й отмъстиш и да търси помирение.

В това имаше някакъв смисъл, но недостатъчен, за да се успокои Тейър.

— Може би, но да я оставиш сама с тази подла лисица…

— Бек е с нея. Момчето… О, милостиви Боже!

Тейър се обърна, за да види какво разшири очите на Мерлиън и го накара да пребледнее и изпсува. С бяло като вар лице, цялото в петна от кръв, на стълбата, олюлявайки се, се появи Бек. Тейър се втурна към момчето, стигна точно навреме, за да го поеме, преди да се свлече в ръцете му. Седна на една грубовата пейка и залюля детето в скута си. Някой му подаде голяма влажна кърпа и той започна да бърше лицето му с треперещи ръце. Състоянието на Бек означаваше само едно — на Гита се е случило нещо лошо.

Роджър се приведе до Бек и Тейър и помогна на безсилното момче да пийне малко медовина.

— Прегледах главата му, Тейър. Лош удар, наранена кожа, но нищо повече. Хайде, синко, дали ще можеш да ни кажеш какво се случи?

— Не съм сигурен — прошепна Бек. Сълзи от болка и страх се търкулнаха по бузите му.

— Отидохте да се срещнете с майка ти — напомни му Тейър, едва скривайки безпокойството си.

— Да. Прислужницата й ни каза, че тя искала да се извини на Гита за лошото си държание към нея в кралския двор. — По настояване на Роджър Бек изпи още една чаша и сега гласът му прозвуча малко по-стабилно. — Тя не се извини. Излъга! Гита е отвлечена!

Въпреки че вече го подозираше, Тейър почувства как сърцето му прескочи от страх и студ пропълзя по вените му. Не се беше качил в стаята, защото знаеше, че няма да я намери там. Но когато друг го произнесе на глас, почувства го като физически удар. Насили се да погледне Мерлиън, който беше отишъл да провери, макар че не му трябваше допълнително потвърждение. Мерлиън поклати отрицателно глава. Тейър затвори за миг очи и се опита да се пребори със страховете си. Трябваше да бъде твърд и съсредоточен в такъв момент на тежко изпитание.

— Видя ли кой я отвлече? — попита той Бек.

— Не. Майка каза, че не иска нищо. Тогава Гита се разтревожи много. После някой ме удари. Когато дойдох на себе си, всички бяха изчезнали. — Бек подсмръкна дълбоко. — Не можах да я защитя.

— Сине, нападнали са те в гръб. Така всеки може да бъде повален — и Роджър, и аз.

— Да, Бек — съгласи се Роджър. — Подлостта и коварството повалят даже и кралете.

Маргарет се наведе над Тейър.

— Позволете ми да взема момчето, милорд. Някой трябва да се погрижи за раната му.

— Благодаря ти, Маргарет.

Когато Бек и Маргарет се отдалечиха, Мерлиън каза:

— Хората ми вече тръгнаха и ще се опитат да намерят нещо или някого. Мислите ли, че лейди, Елизабет се е съюзила с Пикни?

— Може ли да бъде иначе? — намръщи се Тейър. — Пикни е единственият, който се домогваше до Гита.

Мерлиън гледаше Тейър с безполезно разкаяние и прокарваше нервно ръка през гъстата си черна коса.

— Никак не исках тази среща да се състои — въздъхна той. — Но дори не съм помислял, че може да се случи нещо такова.

— Че кой би си помислил? Доколкото знам. Пикни и Елизабет никога не са се срещали. Пропуснах да предупредя, че Елизабет трябва да се наблюдава. Когато напусках двора, вече знаех, че в лицето на тая жена съм си създал опасен враг. Тя е открила по някакъв начин към какво се стреми Пикни и е видяла в това златния шанс да ми отмъсти за унижението, на което я подложих. Но защо Гита се е съгласила да се срещне с нея?

— Лейди Елизабет каза, че иска да се извини… — започна Мерлиън.

— Не мога да повярвам, че Гита е приела това за чиста монета.

— Мисля, че го направи заради момчето. Едва ли е очаквала да получи искрено извинение, но искаше момчето да го чуе. Бек бе засрамен от постъпките на майка си в двора. Мисля, че вашата лейди искаше да му помогне да се отърси от това чувство, доколкото може.

— О, да! Гита би го направила. — Тейър скочи на крака. — Отивам да я търся.

С помощта на Мерлиън Роджър го спря да не се втурне навън.

— Изчакай да ти докладват първо. Няма полза да се целиш напосоки — настоя Роджър. — Пикни я иска, за да я омъжи за Робърт. Животът й не е в непосредствена опасност в момента.

— Не е ли? Тя носи моя наследник, Роджър. Ако детето оживее, Робърт не може да вземе Сейтън Менър. А Пикни иска именно това.

Едва сега Роджър и другите осъзнаха значението на този факт и ужасът им извика мрачна усмивка върху устните му.

— Мисля — каза Роджър след кратко, наситено с напрежение мълчание, — че е време да известим семейството й.

— Да, веднага след като научим малко повече — съгласи се Тейър, после се напрегна и се ослуша внимателно. — Мъжете се връщат.

Трябваше да стисне до болка юмруците си, за да си наложи да остане на място и да чака. Необходим беше обаче само един поглед към човека, който хората му влачеха след себе си, за да го подтикне към незабавно действие. За щастие само след миг Роджър и Мерлиън успяха да го възпрат от убийствената му атака срещу ужасената лейди Елизабет. Ръцете му жадуваха кръвта й, но когато гневът му се поуталожи, разбра, че това няма да го доведе до никъде. След като се поуспокои, лейди Елизабет също възвърна самообладанието си. С отвращение той наблюдаваше как се възстанови високомерният и хладен израз на лицето й.

— Какво открихте? — запита той Тор, който предвождаше останалите мъже.

— Почти нищо, с изключение на тези двете — Тор посочи лейди Елизабет и разтрепераната й, обляна в сълзи прислужница.

— Настоявам да ме освободите веднага. — Лейди Елизабет се опита да поприведе в ред разбърканите си дрехи.

— Не си в положение да настояваш за каквото и да било — сряза я Тейър. — Какво търсите в земите ми?

— Отивах на гости у семейството си.

— Сама? Никаква охрана? Едно време лъжеше по-умело. Къде е Гита?

— Малката ти женичка? Откъде мога да знам къде се намира?

— Срещнала си се с нея. Сега на Бек му превързват главата, а Гита е изчезнала. Внимавай, Елизабет, не съм в настроение да търпя игричките ти. — Забеляза как по лицето й бързо прелетя изплашено изражение и разбра, че има силно оръжие срещу нея — тя наистина се страхуваше от него. — Отговаряй. Къде е Гита?

— Казах ти, не знам. Нападнаха ни в стаята, както си говорехме. Ограбиха ни. Ние с прислужницата ми успяхме да се освободим и да избягаме. Очевидно бандитите са взели жена ти. Вероятно скоро ще ти поискат откуп.

Тя нададе остър панически крясък, тъй като Тейър скочи, блъсна я към стената и я прикова към нея с ръка върху гърлото й.

— Сега ще ми кажеш истината!

— Тейър, как можеш да се държиш така с мен? Аз съм майка на сина ти!

— Майка ли? Ти не си никаква майка на Бек. Една истинска майка не би позволила да цапардосат с цепеница собственото й дете! Никоя майка няма да го остави кървящ на пода, без да се погрижи за него! Сега — кой отвлече Гита?

— Пикни. Чарлз Пикни и братовчед ти Робърт. Двама от техните хора я отведоха.

— Накъде?

— Към Сейтън Менър.

Знаеше, че сега тя ще му казва само истината затова махна ръката си от врата й. Уплаши се от желанието си да я стисне с всичката си сила. Тя се свлече на пода, борейки се за глътка въздух. Разтрепераната й прислужница се спусна да й помогне да се изправи на краката си. Когато стана, лейди Елизабет я отпрати. Тейър виждаше, че едновременно с дъха си, Елизабет възвръща и надменността си. Жената не беше достатъчно умна, за да прецени опасността, която я заплашваше.

— Той не може да отиде в Сейтън Менър. Аз държа мястото.

— Не и след като използват жена ти, за да отворят вратите и да разоръжат стражите. Когато хората там видят кой се намира в ръцете на Чарлз, ще се предадат без съпротива. Той ще трябва само да го охранява срещу теб.

— Как се оказа замесена в тази история?

— Срещнах Пикни на път за вкъщи след престоя си в кралския двор. Разказа ми плановете си и реших да му помогна, за да те накарам да ми платиш за това, че ме направи за смях. Ще спечеля и една добра сумичка от тази работа. Чарлз ми обеща дял от всичко, което съумее да изкопчи от теб.

— Значи смяташ, че това е обикновено отвличане за откуп? Очевидно Чарлз е по-голям измамник от тебе. Въвлякъл те е в заговор за убийство, жено. Откупът, който възнамерява да поиска, е моят живот.

— Е, всички ще си отидем един ден.

Говореше спокойно, но Тейър знаеше, че и това е преструвка. Истината се отразяваше в очите й, в искрицата страх, която се криеше там. Беше къде по-сложна игра, отколкото бе склонна да разиграва. Даже благородническият й произход и високият й сан нямаше да я спасят от сурово наказание, ако в резултат на нейните интриги някой умре.

— Е, твоето пътешествие може да започне значително по-рано, отколкото си предполагала — процеди той.

— Какво искаш да кажеш? — Лейди Елизабет хвърли предпазлив поглед към добре въоръжените мъже.

— Заведете я в Ривърфол, Тор, и я пазете добре — заповяда Тейър, като наблюдаваше безучастно как Тор грубо дръпна жената.

Опитвайки се безрезултатно да се освободи от здравата ръка на Тор, Елизабет погледна умолително Тейър.

— Не можеш да ми направиш това! Не можеш да ме задържаш като обикновен престъпник. Забравяш коя съм!

— Никога, милейди. Ще останеш в Ривърфол, докато всичко това не се уреди. Ако се върна със съпругата си, по живо, по здраво ще се прибереш в дома си. Ако Гита умре, ще те обеся! — Усмихна се студено, когато тя пребледня като смъртник. Последната капка кръв се оттече от лицето й.

— Ако не оживея да го сторя със собствените си ръце, подозирам, че няма да липсват кандидати да ме заместят.

— Не можеш! Аз съм майката на сина ти!

— Това няма да те спаси, ако Гита умре! А ако тя оживее и повикам семейството ти да те прибере, смятам, че ще е подходящият момент да им се каже за Бек.

— Да им се каже? Ти обеща! Никой не трябваше да знае! Не! — изкрещя тя, когато Тейър даде знак на Тор и той я повлече навън. — Трябва да ме изслушаш!

— Да се върна ли тук, милорд? — попита Тор.

— Не, чакайте ме в Ривърфол.

Обърна гръб на лейди Елизабет и на пискливите й молби. Погледна встрани и срещна очите на Бек. Момчето изглеждаше тъжно и малко отпуснато. Това му напомни, че да накаже справедливо лейди Елизабет в крайна сметка може да се окаже не толкова просто, колкото му се искаше. Поклати глава и реши да обмисли отново въпроса по-късно. Сега единственото нещо, което имаше значение, бе Гита и как да я върне в Ривърфол.

— Ето, изпий това. — Роджър му подаде голяма чаша с тъмна силна бира.

След като погълна на един дъх почти половината от питието, Тейър изтри уста с опакото на ръката си и въздъхна тежко.

— Да чакаме ли съобщение, или да потегляме след нея? — запита той Роджър и Мерлиън, които го наблюдаваха внимателно.

— Той я отвлече, за да идеш при него — отговори Роджър. — Знае, че ще направиш всичко, за да си я върнеш.

— Да. — Тейър кимна бавно, приемайки довода му. — Той очаква да долетя, да вдигна врява до небето и да го моля да ми я върне.

— И така, това ли ще направиш или ще чакаш да ти изпрати вест?

— Ще отида. Въоръжен и готов за двубой, макар честната борба да е нещо непознато за Пикни.

— Определено му е непозната, но разумно ли е да постъпваш така, както той иска?

— Какъв избор имам? Жена ми е в ръцете му.

— Той възнамерява да я омъжи за Робърт. Това означава, че няма да й навреди. Поне докато не извлече облагите от този брак.

— Можем ли да сме сигурни в това сега, Роджър? В утробата й расте моят наследник, а това може да провали всичките му планове. С този брак претенциите му добиват само малко повече законни основания. Да остави детето ми да се роди и да живее, за него би било по-голям риск, отколкото е склонен да поеме. Има само три възможни решения на проблема, които бебето поставя пред него. Може да изчака да се роди и да го убие. Може да се опита да го изтръгне от тялото на Гита сега, което вероятно ще убие и нея. Може наведнъж да убие и нея и детето.

Тейър изреждаше потресаващите възможности и не можеше да спре да трепери. Отпи отново голяма глътка пиво, но не му помогна. Страхът му беше твърде силен. Пикни държеше всичко, което му беше скъпо.

Сведе поглед към Бек и разбра, че това не е напълно вярно. Обичаше момчето. Бяха преживели заедно много неща. Нищо не би могло да измести Бек в сърцето му. Както Бек не би могъл да запълни празнината, която би останала, ако загуби Гита и нероденото им дете.

— Вярвам — каза Роджър, нарушавайки напрегнатото мълчание, — че Пикни ще избере първата от тия три възможности.

— Така ли? — запита го Тейър. — И защо?

— Защото е доказал, че го интересува само победата и пет пари не дава за никого. Единствената му цел е да заграби земята и състоянието ти. Не го е еня за нищо друго, даже и за последиците от действията му. Гита е само допълнителната печалба от победата му над теб. Затова тя ще има определена стойност за него, за известно време. Сега му е необходима, за да те накара да се предадеш и да не се бием с него. Ако те убие, както възнамерява, тя ще е единственият му щит срещу заплахата да си отмъстим.

Думите на Роджър звучаха напълно смислено и това събуди искрица надежда в душата на Тейър. Осигуряваха му и време, което би могло да му даде шанс да спаси Гита и да приключи със заплахите на Пикни веднъж завинаги. Още нямаше завършен план за действие, но не беше особено изненадан от това. Все още потресен от последните събития, просто не беше в състояние да начертае разумна стратегия.

— Ще се върнем в Ривърфол. На първо време ще действаме така, сякаш се готвим за сражение. — Тейър се насочи към вратата на хана, а хората му незабавно го последваха. — Ако не друго, поне копелето очаква точно това от нас. Така че ще вършим онова, което иска. После заминаваме за Сейтън Менър, скупчваме се пред стените и започваме да продираме земята с молби да ни върне Гита.

— А истинският ни план? — попита Роджър.

— Истинският ни план? — Тейър се засмя безрадостно. — Още не съществува. Моля се да можем да го съставим, преди да сме се разположили на лагер в полето пред Сейтън Менър.

В момента, в който Тейър стъпи във вътрешния двор на Ривърфол, разбра, че Тор е предупредил хората. Както и очакваха, той немногословно нареди всички да се въоръжат и без да губи повече време, се отправи към спалнята си, за да се приготви.

Уединението не му донесе нито успокоение, нито проясняване на мисълта. Навсякъде виждаше Гита. Втурна се навън да се подготви за битката, така че да избяга от стаята и от спомените, които събуждаха страхове. Трябваше да ги овладее.

След като се приготви, отиде в спалнята на Маргарет. Не беше изненадан, че намери Роджър при нея. В Ривърфол вече ги приемаха като двойка и се чудеха кога ще бъде сватбата. Интересът му обаче не беше насочен към двойката, която се сбогуваше по характерния за всички влюбени начин, а към Бек, когото Маргарет бе настанила в стаята си. Момчето бе дълбоко заспало на леглото й.

— Как е Бек? — попита той тихо Маргарет и приближи до леглото.

— По-добре, милорд. Дадох му лекарство да поуспокои болката от удара по главата. — Тя въздъхна: — Но не знам какво ще изцели болката в сърцето на горкото дете.

— Зная. Вместо да види нещо добро в майка си, па макар и фалшиво, още веднъж се сблъска със злото у нея. А изгуби и Гита. Тя започваше да става много важна за него.

— Да, братовчедка ми има подход към децата. Те я обичат и тя ги обича. Изглежда, Гита разбира как гледат те на нещата.

— Видях колко свободно говори той с нея.

— Ще я доведете вкъщи невредима, милорд. Сигурна съм в това.

Бързият поглед, който отправи към Маргарет, му подсказа, че в душата си тя не вярва истински на думите си, поне не достатъчно, за да потисне собствените си тревоги, макар че искрено го желаеше.

— Моля се да се окажеш права. Ще се наемеш ли да съобщиш на семейството на Гита за случилото се?

— Да, милорд. Ще се опитам да ги известя възможно най-внимателно.

— Това е добре. Благодаря ти. Роджър, да вървим вече. — Тейър се усмихна студено. — Не искаме да караме Пикни да ни чака, нали?

— Не. Разбира се, че не.

Роджър повдигна ръката на Маргарет до устните си и я целуна по вътрешната страна на дланта.

— Когато се върна, сърце мое. — И тръгна след Тейър.

— Татко.

Тихото повикване накара Тейър да се върне обратно.

— Мислех, че спиш, сине. — Леко разроши косата на Бек. — Как се чувстваш?

— По-добре. Лейди Маргарет ми даде някакво лекарство. Отивате да вземете Гита ли?

— Да, сине. Поне ще се опитаме. Не мога да обещая нищо. Знаеш, че ще направя всичко, което е по силите ми.

— Знам това, татко. Защо майка ми е толкова зла към Гита? Тя никога не й е направила нищо лошо.

— Това е въпрос, на който не мога да отговоря. Майка ти искаше да нанесе удар на мен, Бек, и уцели най-слабото ми място. Но не е знаела, че Пикни замисля убийства. Мислила е само за откуп и отмъщение.

— Не трябва да я защитаваш пред мен, татко. Къде е тя сега?

— Тор я затвори в тъмницата. Ако не друго, поне трябва да предотвратим нов опит да помогне на Пикни.

— Трябва ли да я посетя?

— Само ако желаеш. Трябва да тръгвам сега, Бек.

— Знам. Бог да е с теб, татко. И с Гита.

Като излезе от стаята с Роджър, Тейър промърмори:

— Ще се нуждаем страшно много от Божията помощ.

Забърза към големия салон, където го чакаха водачите на войниците му, за да изготвят окончателните планове, преди да потеглят.

— Още ли нямаш идея?

— Не, нищо. Не мога да се съсредоточа. Постоянно мисля за Гита и какво зло може да я сполети.

Роджър мина напред и отвори вратата на салона:

— Никой няма да те укори за това.

Тейър кимна на мъжете около масата и каза съвсем дрезгаво:

— Предполага се, че аз съм вашият водач. Човек с разстроени мисли и без най-простичък план, по дяволите, не може да води другите.

— Ще го измислим по пътя, стари приятелю. И друг път сме правили така.

Тейър седна и прислужниците започнаха да сервират на мъжете проста, но питателна храна. Думите на Роджър бяха предназначени да го ободрят, но храната все още имаше за него вкус на пепел. План, изработен на седлото, едва ли ще е достатъчно добър, когато залогът е толкова висок.

— Може би трябваше да ги настигнем — изръмжа той и отмести настрани полупълната си чиния.

— В коя посока, приятелю? — попита Роджър. — Следата беше неясна. Можеше да са поели в десет различни посоки. Щяхме да пропилеем времето си и да изтощим хората и конете. По-добре да се подготвим, както трябва, и да тръгнем направо за Сейтън Менър. Знаеш това.

— Да, но страхът за Гита ме довършва и подкопава моята самоувереност. Съмнявам се в себе си и се терзая с въпроса, дали не съм сгрешил вече и дали не е трябвало да направя нещо друго.

— Ти си войн. Действай, както ти подсказва войникът в теб. Вслушвай се в този, който ти спечели името Рижия дявол. Той ни е опазил живи. Той ще помогне да запазим и Гита жива. Вярвай му, Тейър, вярвай и на себе си.

— Ако мога да го открия — промълви Тейър тихо. Мъжът, който беше водил и спечелил толкова много битки, очевидно се беше загубил някъде. „Любовта — мислеше си той яростно — може да направи човека страхливец.“

Докато тази мисъл занимаваше съзнанието му, огледа внимателно хората си. Макар че се мъчеше да я държи на почетно разстояние, тя се завръщаше отново. Той обичаше Гита. Това беше чувството, което го вцепеняваше от страх сега, когато тя беше в опасност. Това беше и причината отчаяно да се стреми да си я върне невредима. Ако се провалеше, се обричаше на вечна мъка. Обичта към Гита му обясняваше много неща — направени, казани, почувствани. Беше открил от какво се нуждае мъжът, за да почувства, че живее пълноценно. Не беше чудно, че самообладанието му се беше изпарило, когато се изправи пред опасността да я изгуби.

Тия размишления му помогнаха да възвърне малко спокойствието си. Съсредоточи се върху плановете, които хората му предлагаха и обсъждаха в момента. Крехката му увереност се поразклати, след като предложенията едно подир друго биваха отхвърляни като неподходящи. Най-голяма надежда предлагаше идеята на Тор. Идея, която той самият бе разглеждал и бе отхвърлил в един от малкото моменти на трезв размисъл след отвличането на Гита. За съжаление и Тор нямаше решение за една от очевидните слабости на този план. Как да се промъкнат в Сейтън Менър незабелязано? Никой от тях, макар че бяха живели известно време в имението, не можеше да се сети за вход, през който да може да се влезе, без да ги видят. Ако в Сейтън Менър имаше таен вход, вероятно само семейството, което го беше обитавало, знаеше за него и Уйлям бе отнесъл тайната в гроба.

Приемайки със съжаление, че планът ще трябва да се изработва на място и в движение, Тейър нареди да потеглят към Сейтън Менър. Спря се за момент, преди да се качи на коня си, а Мерлиън и Роджър застанаха от двете му страни. Гордостта му забраняваше да разкрива слабостта си пред тях, но знаеше, че дължи откровеност на двамата мъже.

— Роджър, наблюдавай ме внимателно — каза той тихо, докато ненужно проверяваше още веднъж седлото си.

— Нима не съм пазил винаги гърба ти?

— Нямам предвид да наблюдаваш гърба ми, а мен. Отблизо, Роджър. И ти също, Мерлиън.

Роджър се навъси и се взря настойчиво в Тейър:

— Не съм сигурен, че те разбирам.

— Намирам се на косъм от безразсъдството.

— Изглеждаш ми достатъчно спокоен и овладян — измърмори Мерлиън, като се качваше на коня си. — И имаш предостатъчно причини да си в особено настроение.

— Достатъчно причини или не — наблюдавайте ме. Това, което ме изгаря отвътре, може да доведе до смъртта на много хора. Здравият ми разум виси на много тънка и много изпъната нишка. Не е време да бъда ръководен от едно чувство, но то е така силно, че лесно може да ме заслепи. Давам ви правото да ми отнемете водачеството, ако започна да се отнасям с пренебрежение и арогантност към човешкия живот. Закълнете се, че няма да се оставите да ви водя сляпо, защото само Господ знае къде бих ви отвел този път. Мъжът трябва да е хладнокръвен и трезвомислещ, за да ръководи битка. Закълнете се — изиска той настоятелно, докато яхаше коня си.

— Кълна се — изрече Роджър, а след него и Мерлиън. — Но се моля да не се стига дотам.

— И аз се надявам, приятели мои. — Тейър пое дълбоко дъх, после се усмихна мрачно. — Има още едно нещо, което можете да направите за мен.

— Да? — извикаха двамата в един глас.

— Докато яздим към Сейтън Менър, напънете мозъците си да измислим начин как да се прокраднем незабелязано в проклетото място. Смятам, че в неочакваното ни появяване вътре се крие най-добрият ни шанс да излезем победители.