Хана Хауъл
Красавицата и звярът (16)

ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА

Тейър изръмжа недоволно и замахна към ръката, която разтърсваше рамото му. Последното нещо, което искаше в момента, бе да се събуди. Все още се чувстваше малко пиян. Сватбеното празненство на Роджър и Маргарет се бе оказало доста изтощително. Ако някой от гостите се нуждаеше от него, можеше да почака. В опит да избегне натрапчивото присъствие се сви още по-близо до Гита. Нежно я обгърна с ръце, така че да не натоварва нейния и без това огромен корем. Начинът, по който се размърда неспокойно, му подсказа, че е вече будна. Ядоса се още повече, когато натрапникът отново го разтърси здраво.

— Ако бях някой враг, досега да съм ти прерязал гърлото.

Имаше нещо много познато в този дълбок, звучен глас, но на Тейър не му се искаше да се задълбочава в догадки сега, когато повече от всичко копнееше да се потопи отново в спокоен сън.

— Господи! — изкрещя Фулк.

„Добре“ — помисли си Тейър със задоволство. Нахалникът бе успял да събуди братята на Гита, които спяха на пода в тяхната спалня. Тримата Рауйе скоро щяха да изхвърлят досадника.

— Казаха ни, че си мъртъв! — промълви Джон — Как така си тук?!

— Може би, защото не съм мъртъв — гласеше леко развеселеният отговор.

Ставай, червенокоси пияницо!

„Че пък и нахален“ — възнегодува Тейър наум: Отмести се от удобното си положение до Гита достатъчно, за да замахне с юмрук към натрапника. Това предизвика едно леко „Ох!“, после се разнесе звънък смях. Смущаващо познат смях. Една невероятна мисъл осени главата на Тейър. Изруга цветисто, после я отхвърли. Явно пиенето още замъгляваше съзнанието му. Почуди се сънливо защо Гита изведнъж така се напрегна.

Гита се раздвояваше между желанието да изпищи или да припадне. Копнееше съпругът й да се събуди, за да й каже, че сънува. Та нали Уйлям Сейтън бе считан за мъртъв? Нямаше как да стои до леглото в спалнята им в Ривърфол, напълно жив и съвсем здрав, и да се смее самодоволно.

От броя на натръшканите пияници тук съдя, че снощи е имало диво празненство.

— Роджър се ожени за братовчедка ми Маргарет — отвърна тя, зашеметена от мисълта, че разговаря с призрак.

— Аха, значи това се опитваше да ми каже този глупак Робърт.

— Говорил си с Робърт?

— Е, успя да избъбри няколко объркани, несмислени фрази, преди да изгуби съзнание. Интригантстващият ми вуйчо мъртъв ли е?

— Да, Тейър го уби. В Сейтън Менър.

— Какъв срам! Исках аз да го убия. Очевидно много неща са се случили през месеците, докато ме нямаше. — Уйлям отново разтърси безмилостно Тейър. — Ставай, глупако такъв. Трябва да говорим. Къде е приветствието ти за добре дошъл към един възкръснал?

Понеже видението упорито не се разсейваше, Гита реши, че в крайна сметка Уйлям трябва да е жив и нежно побутна Тейър. Явно и братята й бяха решили същото, защото станаха и започнаха да се обличат. Обсъждаха тихо как да съобщят това на родителите си. Учуди се дали Тейър е в състояние да преодолее шока.

— Тейър, мисля, че трябва да се събудиш и да видиш този човек — каза тя и го побутна отново.

— Скъпа, съмнявам се, че мога да видя каквото и да било — измърмори той, но накрая отвори очи, за да я погледне.

Погледът на зачервените му очи беше толкова замъглен, че тя почти му повярва.

— Добре, но това, което ще видиш, може да се окаже достатъчно, за да проясни главата ти. — Наблюдаваше как предпазливо се надига до седнало положение. — Надясно, Тейър, погледни вдясно.

Подчинявайки се с неохота, Тейър се обърна и ахна. Разтри очи, но онова, което видя, си остана там. Хвърли поглед към Гита и братята й и разбра, че очакват някаква реакция от негова страна. Погледна отново към мъжа, който стоеше до леглото им, и се почувства толкова объркан, че не можеше да направи нищо друго, освен да се взира изумено в него. Едва когато Уйлям се засмя, прегърна го и приятелски го потупа по гърба, Тейър излезе от вцепенението си. После, щом Уйлям се отдръпна назад, започна да се замисля над последиците от завръщането на братовчед си.

— Това наистина си ти, Уйлям — избъбри той и се поизправи, но веднага се облегна на възглавниците, които Гита бързо струпа зад гърба му.

— Защо ни казаха, че си умрял? И защо ни остави да вярваме толкова дълго в това?

Уйлям приседна на ръба на леглото и благодари на Фулк за виното, което той побърза да му поднесе.

— Бях полумъртъв. Падането от коня ми причини сериозни наранявания. Кортланд, моят оръженосец, реши, че е по-добре всички да ме мислят за мъртъв. Знаеше, че падането ми не е резултат от нещастен случай и че не съм в състояние да избягна евентуални нови опити да ме убият. А не бяхме напълно сигурни откъде идва ударът. Имах и врагове.

— Къде беше?

— Не много далече, наистина. Крих се в един хан. Отначало не разбирах точно какво е направил Кортланд. Когато се пооправих достатъчно, за да мисля ясно, трябваше да се съглася с него. Тогава се опитахме да открием кой искаше да ме убие. Когато установихме, че това е работа на Пикни, обмислих възможността да те предупредя, но Кортланд ме увери, че знаеш.

— Да, знаех. Пикни искаше и аз да умра. Не ми отне много време да сглобя картинката. И на мен ми се бяха случили няколко странни инцидента, макар че се отървах по-леко от теб. Изглеждаш добре сега.

— Да, но имам много нови белези и десният ми крак от време на време се схваща доста болезнено. Истинско чудо е, че не осакатях — Уйлям се усмихна слабо на Тейър. — Съжалявам само за едно.

— Кое?

— Моето завръщане означава, че ще загубиш всичко, което си придобил. Затова сякаш ми се иска да съм умрял. За малко поне де — изхили се той.

Тейър успя някак си да отвърне на усмивката му. „Да загубиш всичко, което си спечелил.“ Думите запулсираха оглушително в главата му и му причиниха непоносима болка, особено като осъзна истинското им значение. Нищо, което притежаваше, не беше вече негово, а това включваше и жена му. Брачният договор изискваше Гита да се омъжи за наследника на Сейтън Менър. Тъй като Уйлям не е мъртъв, това означава, че Тейър никога не е бил наследник, нито пък е имал законно право да се ожени за Гита. Уйлям трябва да е съпруг на Гита, не той.

— Добре — погледна той Уйлям. — Започнах от нищото. Няма да ми е трудно да се върна пак там. — „Никога не съм изричал по-чудовищна лъжа“ — помисли той, сигурен, че ще загуби Гита.

— Нищо ли? — намръщи се Гита на Тейър. — Знам, че Ривърфол не е толкова богато и хубаво имение като Сейтън Менър, но не можеш да го наречеш „нищо“.

— Да, но Ривърфол е земята от зестрата ти.

— Знам това. Моята зестра стана твоя собственост, когато се оженихме. — Взе решение да възпира Тейър от твърде често и твърде много пиене, след като става толкова бавномислещ и несъобразителен.

— Гита, ние се оженихме, защото мислехме, че Уйлям е мъртъв.

— Е, и? Какво от това? — Гита почувства, че посоката на разговора започва да не й харесва.

— Ами това, че според брачния договор трябваше да се омъжиш за наследника на Сейтън Менър. Аз вече не съм наследник, а Уйлям. — Чудеше се защо й трябва толкова време, за да проумее този факт.

— И какво следва? — думите едва се процеждаха през стиснатите й зъби.

— Обикновено не схващаш толкова трудно. Договорът изисква да се омъжиш за наследника, значи за Уйлям. След като той е жив, трябва да бъдеш дадена на него. — Уйлям се задави с виното и Тейър отклони вниманието си от нея, за да го потупа по гърба.

В първия момент Гита бе напълно зашеметена, както и братята й. Какви ги дрънкаше Тейър? Бяха живели като мъж и жена месеци наред. Бракът бе консумиран стотици пъти и скоро щеше да даде плод. Не беше възможно да си въобразява, че може просто така да загърби всичко и да я подхвърли на Уйлям само защото се оказа жив. Невероятно, но Тейър май мислеше точно така.

Тогава се разгневи. Беше направила всичко, за да накара Тейър да повярва, че е щастлива с него и че иска единствено него. Очевидно се беше провалила напълно. Той мислеше, че с охота ще се хвърли от неговото легло в постелята на Уйлям.

Силната обида доразпали яростта й. Той гледаше на нея като на притурка към наследството, нищо по-различно от каменните тухли в Сейтън Менър. Уйлям се беше върнал да предяви правата си върху имението и според Тейър това значеше и върху нея самата. Измъкна се от леглото, без да си дава сметка колко безформена я правеше напредналата й бременност. Бясна, тя се обърна към Тейър и видя, че Уйлям се взира в нея толкова изумено, че чак забрави да затвори устата си. Погледът му се спря върху огромния й корем, ясно очертан от нощницата, която вече й бе станала прекалено тясна. Изглежда не беше забелязал състоянието й досега. Вероятно масивната фигура на Тейър я бе заслонила. Гита не можеше да не се запита разярено, дали Тейър не е забравил за детето им, или възнамерява и него да отстъпи на Уйлям.

— Смяташ да ме захвърлиш като боклук на кучетата, така ли? — ужили го тя. — Ще ме сложиш на поднос пред завърналия се наследник? Е, добре, Уйлям, след като така и така си взимаш имението и титлата обратно, защо да не вземеш и жената?

— Не ме разбра правилно — въздъхна Тейър. Искаше му се да е облечен. Чувстваше се безкрайно неловко да води сериозен разговор с очевидно разярената Гита, докато седи гол в леглото. — Брачният договор…

— Чумата да го тръшне договора! Да те вземат дяволите, за какво ме имаш? Парче плът, която върви заедно със земята? Ами това, какво ще кажеш за това? — тя потупа корема си. — Детето при тебе ли остава или влиза в кюпа с имението и изпъдената си майка?

— Аз не те пъдя! — изрева той. — Защо изопачаваш думите ми?

— Изопачавам ли? Какво изопачавам? Те бяха изопачени още когато се изнизаха през проклетата ти уста! Какво смяташ да правиш? Да анулираш брака ни? Това — посочи тя към корема си — може да поусложни нещата. Всички, които носят глави на раменете си, виждат, че този брак е консумиран. Мислиш ли, че можеш просто да махнеш с ръка и отново да ме направиш девица?

— Сега ти приказваш глупости! — Реши, че не може да продължи спора в леглото, безцеремонно отмести Уйлям, който беше застанал на пътя му, и обу панталоните си. — Уйлям разбира добре за какво говоря.

— Никой още не е питал Уйлям за неговото мнение — измърмори Уйлям, но отново не му обърнаха внимание.

Раздираща болка я връхлетя и отмина. Гита се намръщи. Този път наистина я заболя жестоко. Изведнъж осъзна какво става и разбра защо беше спала толкова неспокойно тази нощ. Хвърли гневен поглед към Тейър и реши да пренебрегне първите признаци на раждането. Да се накара на мъжа си беше далеч по-важно в този момент.

— Добре е, че Уйлям е толкова разбран, но се страхувам, че аз не съм. Как можеш да ме подмяташ така безсърдечно, без да помислиш за моите чувства? Или за желанията ми? Направо започна да командваш всички наоколо.

— Успокой се и слушай. Само споменах договора. Той е напълно законен, задължаващ и одобрен от краля. Твоите родители те омъжиха за мен, защото мислеха, че съм наследникът. Фактически са били измамени, макар никой да не го е искал. Това трябва да се обсъди. Ти си жена от благороден произход, която трябваше да се омъжи за мъж с титла и имение. Аз нямам нито едното, нито другото.

— Колко странно. А аз си мислех, че съм сключила брак с мъж.

— Преднамерено затрудняваш положението. — Макар че беше силно развълнуван от яростния й протест, той го объркваше болезнено, тъй като тя не позволяваше нещата да се уредят тихо и мирно по начина, по който чувстваше, че честта му повелява.

— Аз затруднявам нещата, така ли? — Тя изгледа свирепо братята си. — Няма ли какво да кажете по въпроса?

Фулк притеснено прочисти гърлото си, преди да отговори:

— Да си призная, откакто видях Уйлям, възкръснал от гроба, нито една ясна мисъл не ми е минала през главата. — Той прокара разсеяно ръка през косата си. — Макар че звучи налудничаво, може да има някакъв смисъл в приказките на Тейър.

Сочната ругатня, която се канеше да изрече относно умственото състояние на брат си се превърна в болезнено стенание. Сграбчи таблата на леглото с едната ръка, с Другата обхвана подутия си корем и леко се преви — мъчителна контракция премина през тялото й. Когато отново можеше да мисли, огледа втренчено мъжете. Бяха впили погледи в нея и по лицата им се прокрадна просветление.

— Е? — сряза ги тя. — Така ли смятате да стоите и да се зверите, докато бедното създание тупне на пода?

Тейър направи колеблива стъпка към нея.

— Гита? Бебето ли идва?

— Ти как мислиш? — В пристъп на абсолютна липса на здрав разум тя реши, че няма настроение да ражда сега. — Доведете Джанет и майка ми. — Братята й се подчиниха с впечатляваща готовност. Друга контракция я прегъна на две, но когато Тейър посегна да я хване, тя се дръпна назад. — Какво правиш?

— Ще те сложа в леглото — изрече той, като я вдигна на ръце и я положи отново в постелята й. — Трябваше да си стоиш тук.

— Щях, ако не се беше държал като такъв дървен философ.

Тейър пропусна това покрай ушите си, обърна се към Уйлям и му каза:

— Помогни ми да се облека, преди да са дошли жените.

Докато му помагаше, Уйлям попита:

— Но къде е Бек? Не е ли вече твой паж?

— О, не. Все още ми е паж, но отиде за известно време при семейството на майка си.

Тейър съзря изумлението на Уйлям и побърза да му разкаже това, което се бе случило по време на неговото отсъствие. Зарадва се, когато Уйлям се съгласи с него, че за Бек ще бъде само от полза да почувства топлия прием на могъщото семейство на майка му, да бъде признат за негов член, дори след като Елизабет бе почти напълно обезнаследена. Беше му трудно обаче да се съсредоточи в обясненията, докато цялото му внимание бе приковано в Гита. Веднага щом се облече, той застана до нея и се намръщи, защото Уйлям се разположи от другата страна на леглото. Взе ръката на Гита в своята и когато тя само го погледна сърдито, но не я изтегли, въздъхна с облекчение. Тя обаче бързо му даде да разбере, че лошото й настроение не я е напуснало.

— Искаш да кажеш, че не възнамеряваш да връчиш на Уйлям тази малка подробност, която напира да се роди?

Преди да успее да отговори, Уйлям хвана другата й ръка, пренебрегвайки недоволството на Тейър.

— Гита, не се сърди на горкия ми братовчед. Брачният договор е въпрос на чест. И ако има човек, който да цени така високо честта, както трябва да се цени, това е Тейър — той сви рамене. — Може да е нелепо, но сега говорим за това, кое е законно и кое не. — Трепна, когато нова контракция накара Гита да се вкопчи в ръката му.

— По-силна си, отколкото изглеждаш — каза й той с възхищение.

Тейър си отдъхна, когато натискът върху ръката му отслабна и запита задъханата Гита:

— Много ли те боли?

— Задаваш прекалено много тъпи въпроси тази сутрин — изхриптя тя в опит да си поеме дъх, преди да я връхлети следващата контракция.

Тейър отвори уста и понечи да й отвърне, но Роджър го изпревари и продължи:

— Сега, относно тази брачна дилема…

— Това е дилема — ухапа го Гита — само за хора, които желаят да се отърват от съпругите си. — Тя изгледа вбесено Тейър.

— Не съм казал, че искам да се отърва от теб — сопна й се в отговор Тейър.

— Стига! — изрева Уйлям, привличайки вниманието и на двамата. — Позволете ми да се доизкажа. Преди да се разделя последния път с теб, Гита, бях повече от доволен от условията на брачния договор. Нещата обаче се промениха, и то не просто заради факта, че лежиш сега тук и раждаш детето на Тейър. Въобще не е заради това. Сега чувствам, че е най-добре да останеш с Тейър. Отказвам се от всякакви претенции.

Гита го гледаше внимателно, докато се бореше с нова контракция. Уйлям току-що беше разрешил проблема, какъвто и да беше той. Все още се гневеше на Тейър за очевидната му готовност да я преотстъпи на Уйлям, но поне вече не трябваше да се страхува, че някой странен обрат в логиката на закона би могъл да я раздели с него. От друга страна, лекотата, с която и Уйлям се отказа от нея, не беше особено ласкателна.

— Странно — измърмори тя. — Макар че не искам да сменям съпрузите си, аз все пак се чувствам обидена.

Тейър замълча, но знаеше много добре какво има предвид тя. Сега, когато шокът бе започнал да отминава, беше сигурен, че ще се бори по всички възможни начини срещу вероятността да му я отнемат. Уйлям елегантно отстрани всяка възможност за конфликти. Въпреки това с учудване и леко недоволство откри, че недоумява защо Уйлям отхвърля предложената му саможертва. Предложението да му отстъпи Гита едва не разби сърцето му, а Уйлям сякаш изобщо не оцени това.

Уйлям се засмя топло и леко целуна Гита по бузата.

— Отначало бях горчиво разочарован, че изгубих такава красива булка в полза на братовчед си. Но не страдах дълго от самотата — друга жена скоро открадна сърцето ми. Ожених се за нея само след три месеца.

Гита не можеше да го поразпита за това, понеже Джанет и майка й влязоха в стаята. Тейър и Уйлям моментално бяха изхвърлени навън. Беше леко разочарована, че не можа веднага да задоволи любопитството си, но в следващия момент идващото дете прикова цялото й внимание.

 

 

— Престанете с това проклето маршируване! — изрева Тейър и запрати чашата си по Хенри и Джон. Това ги спря за миг или два, но после започнаха отново да измерват от край до край стаята. — Защо продължава толкова дълго? — попита той измъчено Уйлям, който седеше до него на дългата маса.

— Раждането е бавна работа. — Уйлям махна с ръка на един паж да донесе на Тейър нова чаша с вино. — Не се тревожи толкова.

— Да не се тревожа ли? — Тейър грабна чашата и погълна наведнъж половината от съдържанието й. — Гита е толкова дребна, толкова крехка, а видя колко огромна беше станала.

— Да, добре се е позакръглила. — Уйлям погледна към Робърт, който седеше от другата страна на Тейър. — Братовчеде, още вино?

— Не, благодаря. Опитвам се да намаля зависимостта си от алкохола. Не бих искал да пропилея печалбата си от хана в пиене. Заклех се пред Хенри и Джон, че ще престана да бъда такъв пияница. Обещах им да се опитам да ги устроя някъде — измърмори той, стана и се приближи до двамата си нови приятели.

Уйлям се усмихна и отново насочи вниманието си към Тейър.

— Доволен съм, че не се наложи да го убиваш. И аз обмислях възможността да го взема обратно в Сейтън Менър, но се съмнявам, че ще приеме предложението ми.

Опитвайки се отчаяно да отклони мислите и ума си от това, което ставаше в момента с Гита, Тейър направи усилие да се съсредоточи върху въпроса за Робърт.

— Да, сигурно ще предпочете да остане тук, дори само затова, че много неща в Сейтън Менър биха му напомняли колко години е бил момче за всичко на Чарлз Пикни. Може да не е обичайно за мъж с неговото потекло да работи в кръчма, но му харесва. Занимава се предимно със сметките, а двамата нехранимайковци — кимна към Хенри и Джон — вършат другата работа. Даже ми се струва, че Робърт си е намерил някоя млада жена, достатъчно обаятелна, за да го излекува от сляпото му увлечение по моята съпруга. Това е Добре, защото може да се наложи да я оставя сама за известно време и сигурно ще поискам от него да я наглежда.

— Защо? Отново ли трябва да даваш четиридесетдневната служба? Призова ли те кралят?

— Не, но сега съм без земя и титла. Всъщност нямам нищо.

— Е, не бих казал, че си безимотен. Ривърфол е хубаво имение.

— О, да, но то бе дадено на Гита като зестра. Сега излиза че не съм допринесъл с нищо за този брак. Трябва да се потрудя, за да й осигуря това, което по право й се полага. Тя трябваше да се омъжи за благородник с голямо състояние и го знае. Налага се да й го осигуря, да й върна всичко, което изгуби заради мен и от което има нужда.

— Братовчеде, винаги съм те смятал за човек с остър и проницателен ум, но явно всяка мисъл за красивата ти съпруга за секунди те лишава от здравия разум.

Преди Тейър да успее да му отвърне, в стаята влезе лейди Берта. Втренчи поглед в нея, абсолютно неспособен да произнесе една-едничка дума. Жената изглеждаше уморена, но щастлива. Тейър не смееше да се отпусне и да повярва, че Гита е преодоляла успешно изпитанието на раждането.

— Тейър, имаш прекрасен син! — обяви тя гордо и се отпусна безсилно в едно кресло до съпруга си.

Тейър разсеяно приемаше и отвръщаше на шумните и радостни поздравления, които валяха от всички страни. Искаше му се да свършат по-бързо, защото трябваше да пита нещо лейди Берта. Тя не беше споменала нищо за това, което в момента бе по-важно за него.

— Гита? Как е Гита? — след няколко безконечни минути успя да я попита той.

— Добре е. Изтощена, но здрава. Ще може да ти роди още много деца. Върви при нея, очаква те.

Не се нуждаеше от допълнително окуражаване. Въпреки нетърпението си да я види, което го караше да бърза през коридора до спалнята им, преди да отвори вратата, се поколеба за момент. Не можеше да не си припомни първия път, когато бе отишъл до ложето на жена, която му бе родила син. После се наруга строго. Гита бе коренно различна от студената и порочна Елизабет. Кимна на Джанет, която побърза да излезе, и се приближи до леглото на жена си. Изглеждаше съсипана от преумора, но сияеше и люлееше в прегръдките си техния син.

— Добре ли си? — попита той, изпитвайки остра нужда да чуе уверения затова от нейните уста.

— Да. — Тя разтвори ръце. — Погледни сина си.

— Бек ще е доволен — измърмори той и се усмихна леко, когато тя топло се засмя.

Гита го наблюдаваше със задоволство, докато се навеждаше, за да разгледа детето им. Големите му мазолести ръце с неочаквана нежност и внимание докосваха новороденото. Докато той тихомълком се уверяваше, че момчето си има всичко необходимо, тя реши, че гледката й действа странно възбуждащо. Нямаше нужда да го пита дали е доволен. Отговорът грееше на лицето му.

За съжаление в радостта й се примесваше и искрица гняв. Беше казала на майка си за караницата, предшествала раждането. Майка й бе шокирана донякъде, но се опита да я накара да разбере, че има разумно основание за постъпката и за думите на Тейър. Гита обаче почувства, че основателните причини не са достатъчни, за да преглътне всичко, което й се беше насъбрало, и да се успокои. Искаше да се увери, че Тейър би я отстъпил на Уйлям поне с известна неохота, защото в онзи невероятен момент той изглеждаше съвсем спокоен и безразличен.

— Имаме здраво и хубаво дете, Гита. — Тейър я целуна прочувствено. Отчаяно желаеше да намери най-верния начин и думи да изрази дълбочината на чувствата, които го разтърсваха. — Името остава ли Еверард? Ще го кръстим ли на баща ми?

— Да. Не съм променила решението си по този въпрос. Името е хубаво. Но се чудех дали не си решил и това задължение да прехвърлиш на Уйлям.

Тейър простена вътрешно и седна на табуретката, която някой предвидливо бе поставил до леглото. Прокара разсеяно ръка през косата си, докато я разглеждаше предпазливо. Беше забравил пререканието, но очевидно тя не беше. Щеше му се да не повдигат отново въпроса, защото не беше уверен, че обясненията ще защитят позицията му.

— Гита, трябва да разбереш, че тези договори… — започна той, но веднага разбра, че не е уцелил верния тон.

— О, това вече беше изяснено. Вярно, че на мен ми изглеждаше като чиста безсмислица, но после размислих и реших, че правилата и законите често не се интересуват от хората, които засягат.

— Тогава защо се сърдиш още? Когато Уйлям се върна, честта ми повеляваше най-малкото да предложа да му върна това, което му принадлежи и което бях получил само защото смятахме, че е мъртъв — титлата, Сейтън Менър и теб.

Гита едва не изруга гласно. Отново я постави в списъка, сякаш беше част от мебелировката. При това беше посочена на последно място. Вбеси се. Подозираше, че именно гневът я крепи и не позволява на изтощението да я завладее напълно.

— Разбирам. Какво щеше да стане, ако при завръщането на Уйлям се бях обърнала към теб и кажех: „Е, Тейър, беше ми приятно, но предопределеният ми съпруг си дойде, така че — довиждане“? Щеше ли да е приемливо това за теб?

Тейър премигна бързо няколко пъти. Разтърси го усещане за просветление. Гита казваше, че разбира обстоятелствата около брачния договор и че възкръсването на Уйлям повдига въпроса за кого точно трябва да е омъжена. Е, да, но чувствата й изтласкваха здравия разум на заден план. Тя виждаше, че е готов да я отстъпи на Уйлям, но не можеше да види какво му струваше тая показна готовност.

Без да иска, й бе причинил болка, дори я бе оскърбил. Въздъхна със съжаление, наведе се и взе ръката й в своята.

— Гита, скъпа, ако съм те подвел да смяташ, че искам да те дам на Уйлям, моля те да ми простиш.

Тя се намръщи. В желанието си да се изясни, той можеше да й наговори неща, които несъзнателно да я оскърбят. Знаеше, че няма да се държи жестоко с нея, това не е в природата му. За нещастие го обичаше толкова много, че липсата на ответно чувство или просто премълчаването му бе достатъчно, за да й причини болка.

— Човек може да остане с впечатлението, че наистина го искаш — рече намръщено тя.

— Разбирам това сега, любима. — Леко я целуна по опакото на дланта. — Права си. Понякога се проявявам като последния дръвник. Опитвам се да се оправдая с въздействието на шока от откритието, че Уйлям е жив. И това не е далеч от истината.

— Разбирам те, защото и аз бях потресена за момент, когато го видях.

— Когато ми напомни, че трябва да му върна всичко, естествено причислих и теб към това „всичко“. Разкъсвах се между повелята на честта и желанията ми. Сейтън Менър и титлата имаха нищожно значение. Ако чрез включването ти към тях съм те накарал да мислиш, че не означаваш много за мен, мога само да кажа колко много съжалявам. Не съм искал това. Още докато изричах думите, знаех, че никога няма да те отстъпя на Уйлям или на когото и да било. Нито бебето. Не успях ли да ти покажа колко се радвам за детето, докато беше бременна? Как можа да си помислиш, че ей така, с лека ръка ще го отстъпя на чужд мъж?

— Не. Зная, че беше много щастлив заради нашето дете.

— Едва ли някой мъж някога се е чувствал по-облекчен от мен, след като Уйлям каза, че се е оженил. Това означаваше, че няма да се налага да се изправям срещу него, за да се боря за теб.

— Щеше ли да го направиш?

— О, да. След като мислите ми се проясниха, осъзнах, че не мога да те дам дори на този, на когото по закон би трябвало да принадлежиш. Брачният договор нямаше вече значение. Ти си моя съпруга. Това е нашият син. Всичко друго щях охотно да върна на Уйлям, само не и теб. А имаше и още нещо.

— Какво? — настоя тя, преизпълнена от любопитство, тъй като той замълча, втренчил поглед в преплетените им ръце.

— Исках да ти дам възможност да избираш. Можеше да пожелаеш да тръгнеш с Уйлям. Не исках насила да те задържам там, където би могло да не желаеш да бъдеш. — Недоумяваща гримаса разкриви чертите му, като видя пълния с отвращение поглед, който Гита му хвърли.

Стана точно така, както бе подозирала. Той отново я унижи, но тя се опита да не издава новата си болка. Почувства се дълбоко обезкуражена. Нищо, което някога бе казала или направила, не бе достигнало до сърцето му. Как би могла да признае на такъв човек чувствата си, да му каже, че го обича. Той никога не би повярвал. Не, и след като допускаше, че би го напуснала заради друг мъж, имущество или титли. Макар да вярваше, че не би му изневерила, явно, не беше сигурен в здравината на техния брак. Част от него все още се страхуваше, че би могла да не желае точно него за съпруг до края на живота си. Не знаеше как да се справи с това.

— Тейър, не съм ли била винаги честна с теб? — Заглуши тихото гласче в съзнанието си, което й нашепваше, че не е точно така, че все още има тайна от него.

— Да. При това много болезнено понякога.

— Не мислиш ли, че ако съм искала да тръгна с Уйлям, нямаше да ти го кажа просто и ясно? Самата аз можех да поставя въпроса за брачния договор. — Със стихването на гнева й изтощението започна да взема връх и тя се прозя широко, неспособна да го прикрие от Тейър.

— Как би могла да го споменеш, след като го смяташе за някакво безумие? Та ти направо не разбираше за какво говорим. Хайде, дай ми Еверард да го сложа в люлката. — Пое внимателно спящото дете.

Гита усещаше как се разтапя, като гледа колко нежно, колко любвеобилно се отнася с детето им този огромен и силен мъж. Щеше да бъде добър баща. Беше го разбрала по отношението му към Бек. Беше намерила най-добрия мъж, на когото да повери децата си. Върна се мислено към настоящето с надеждата, че тази й увереност ще й даде сили да му отвори очите за истината, че е единственият мъж, който някога е искала и ще иска.

— Ако ми беше дошло наум, че такава безсмислица може да ми влезе в работа, със сигурност щях да я приложа по-рано.

Както седеше на края на леглото, той взе отново ръцете й и се усмихна на сърдития й отговор. Беше права. Когато се отнасяше за нещо, което желаеше или от което се нуждаеше, Гита проявяваше много повече задълбоченост от всяка друга жена, която познаваше. Явно изобщо не й беше хрумвало да тръгне след Уйлям. Държеше твърдо на клетвите си, дадени пред брачния олтар на него, Тейър. Поднесе ръката й до устните си и целуна дланта, стоплен от нежния израз в очите й.

— Опростен ли съм вече, мадам?

— За това, че беше толкова глупав и недосетлив? — Реши, че едно от нещата, които никога няма да му каже, е как я размеква този тъмен настойчив поглед на красивите му кафяви очи.

— Не бива да наричаш съпруга си глупав. — Той потисна усмивката си, разбирайки по интонацията й, че му е простила.

— Разбира се.

— Много е непочтително.

— Знам.

— Е, даваш ли ми прошката си?

— Да, имаш прошката ми за това, че се държа като слабоумен.

Той се засмя и я целуна по устата.

— Почивай сега. Ще накарам Джанет да занесе сина ни в другата спалня, така че тези, които искат да го видят, няма да те притесняват. Трябва да поспиш. Не се опитвай да ме убедиш в противното. Познавам по лицето ти колко си изтощена.

— Казах ти, че съм добре. Не се тревожи прекалено за мен.

— Не ме карай да вярвам, че е било лесно.

— О, не, не беше лесно. Но не и толкова трудно, колкото си мислех. — Прозя се отново, после му се усмихна. — Може би защото ти бях толкова ядосана, че забравих да се страхувам от раждането. Главата ми беше препълнена с нещата, които исках да ти кажа. Трябва да те карам да ме вбесяваш всеки път, когато раждам.

— Всеки път ли? — Той се засмя. — Как можеш да мислиш за друго дете точно сега?

— Не точно сега, разбира се. Но не съм изплашена дотолкова, че да не желая да раждам повече. Разбира се, не искам да имам толкова много деца, че да се състаря преждевременно. Но се надявам, че с Божията помощ и… — тя му намигна — с помощта на съпруга си ще имам още няколко. — Стисна за миг ръката му. — Това трябва да ти подскаже, че възнамерявам да остана с тебе. Престани да си въобразяваш, че ще те напусна всеки път, когато имаме малки недоразумения.

— Нищо няма да ми достави по-голямо удоволствие — промълви той, прекъсвайки мисълта си, колкото да даде знак на Джанет да влезе, когато тя надникна през вратата, — освен може би да ти върна обратно всичко, което загуби, което заслужаваш и по право трябва да имаш.

Нещо в тези думи прозвуча за Гита като клетва, но нямаше възможност да го разпита. Той я целуна, нежно й нареди да заспива, после занесе бебето в другата спалня. Тя си обеща, че ще му поиска обяснение при първия удобен случай. Инстинктът й подсказваше, че Тейър е решил нещо, което определено няма да й хареса.

Тейър се приведе над люлката и се загледа в спящото дете. Гита му бе поднесла най-красивия от всички дарове, а той нямаше нищо, което да й предложи. Само часове преди да роди сина му, се бе оказал в предишното си състояние на никой — човек без земя, без сан. Това не можеше да продължава. Не само Гита заслужаваше повече, а и двамата му синове. Както и всички деца, с които жена му евентуално ще го дари. Напоследък кралят беше намеквал, че за дългата и вярна служба му се полагат и награди от по-материален характер, не само чест и признание. Тейър реши, че е дошло времето не само да благодари за тези намеци, а да настоява те да бъдат осъществени.