Хана Хауъл
Красавицата и звярът (14)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА

— Пикни!

Тейър оглеждаше стените на Сейтън Менър, докато във въздуха още гърмеше страховитият му рев. Когато наближиха имението, страхът му го беше подлудил дотолкова, че едва го удържаха да не се хвърли срещу залостените стени в акт на отчаяние и безразсъдство. Щом Пикни се появи на стената, заобикаляща имението, Тейър инстинктивно се хвана за дръжката на меча си. Никога преди не беше изгарял от такова желание да убива.

— О, самият Риж дявол вдига врява пред вратите ми! — подигра се Пикни.

— Моите врати, копеле. Но не това е кражбата, която ме интересува. Къде е жена ми?

— Жена ти? Откъде накъде ще знам къде е тая малка курва, жена ти?

— Когато хвана този мръсник, ще го убия бавно, много бавно — промълви Тейър на Роджър и Мерлиън, които стояха от двете му страни, после повиши глас, за да заговори отново на Пикни. — Съучастничката ти от хана цени живота си повече от лоялността към теб. Каза ми всичко. Пикни, така че прекрати с тези игрички.

— А, сегашната ти жена. Да, тя е при мен, но си има цена.

— Няма да разговарям за нищо друго, докато не се уверя, че Гита е жива и здрава.

— Вижда ми се честно.

Пикни махна с ръка, очевидно сигнализираше на някого, после посочи към западната кула. Тейър погледна в тази посока и изруга. На тесния прозорец на върха на кулата предпазливо бе кацнала скъпата му Гита. Страхът му понамаля, когато видя ръцете, които я обхващаха под рамената. Очевидно някой я държеше и я предпазваше от падане. Както и да е обаче, този някой можеше и да я запрати от кулата на земята.

— Гита! — изкрещя той, без да е уверен, че гласът му стига до нея. — Нараниха ли те? — Тя само леко поклати глава в знак на отрицание. След малко той осъзна, че сигурно е ужасена до смърт. — Добре, Пикни. Видях я. Кажи на твоя човек да я прибере. — Отдъхна си леко облекчен, когато Пикни даде знак и Гита бе издърпана навътре.

— И така, Рижи дяволе — подигра се Пикни на прозвището му, — виждаш, че държа всички козове. Трябва да преклониш глава.

— Засега ще почакаш. Какво искаш?

— В момента имам всичко, което желая. А, не. Искам още нещо.

Тейър стисна толкова здраво зъби, че чак челюстите го заболяха. Не можеше да освободи яростта, която кипеше в него. Пикни държеше Гита. Трябваше да помни непрекъснато що за човек е. Той не би се поколебал да причини болка на Гита. Независимо как се раздираше отвътре, трябваше да се държи спокойно и в никакъв случай да не я предизвиква или разгневява. Трябваше да играе по неговите правила.

— И какво е това друго нещо, Пикни?

— Ти.

— Ах, да, аз. Трябва да дойда при тебе, нали?

— Да, и то невъоръжен.

— Така че да можеш да ме убиеш без риск за себе си?

— Твоят живот срещу живота на жената.

— Не! — изсъска Роджър, изплашен, че Тейър може незабавно да се предаде на Пикни. — Не, Тейър, не бързай толкова!

— Той може да не ми отпусне никакво време, Роджър.

— Аз пък мисля обратното, та макар и само да се наслади по-дълго време на това, което вижда като своя победа.

— Ти не мислиш ли, че е спечелил?

Роджър въздъхна, после поклати глава:

— Току-що пристигнахме след дълга и изморителна езда. Трябва да спечелиш време, за да огледаме мястото и да помислим сериозно. Трябва да намерим някакво решение, преди да тръгнеш към смъртта си като при някой древен акт на саможертва.

Тейър погледна пак към стените и се взря в Пикни. Успя да зърне зад гърба му и братовчед си Робърт. „Бледата сянка на Пикни“ — помисли си с презрение. Нямаше да има полза за Гита от това безволево същество.

— На мен ми изглежда, Пикни, че искаш да ти дам всичко, без да обещаеш да ми го върнеш или възмездиш.

— Не виждам друг изход за теб, Рижи дяволе. Но ако смяташ, че не можеш да изпълниш изискванията ми…

— Не съм казал това, Пикни.

— Не, не си. Е, днес съм щедро настроен. Ще ти дам малко време да се гърчиш в напразни усилия да намериш изход, да направиш избор. Имаш време до утре сутринта, за да признаеш, че си загубил.

Тейър рязко обърна жребеца си и препусна към мястото, където хората му бяха направили стан. Дори не разбра, че Мерлиън и Роджър се спуснаха след него, тъй като подигравателният смях на Пикни не спираше да пронизва ушите му. Внезапно дръпна юздите, скочи от коня и закрачи бързо към най-отдалечения край на лагера. Отпусна се тежко на една скала и се взря невиждащо в далечината. Невъзможно му беше да мисли, тъй като различни чувства го връхлитаха и напускаха едно след друго. Започваше вече да се овладява и да се успокоява, когато усети, че някой се приближи. Нечия ръка го стисна за рамото. Знаеше, че е Роджър.

— Изглежда отново се провалих пред бедната Гита, Роджър — продума той.

— Да си се провалил? — Роджър седна на земята пред Тейър. — Не, не е вярно.

— Как да не е вярно? Пленница е зад тези стени и не мога да я измъкна оттам, даже ако поднеса главата си на тепсия пред Пикни. Мога само да удължа живота й за кратко. И това не е провал според теб, така ли?

— Не, това е добре организирана клопка. Не е възможно да избегнеш всички капани, а Пикни ти постави най-безпогрешния. Това не означава, че непременно ще те хване в него.

— Намерил си начин да го избегнем?

— Не още, но имаме време. Мъжете чакат само да се стъмни, за да претърсят цялостно района около Сейтън Менър и стените на имението за някаква възможност да се влезе. Може би таен изход или слабо място в защитата. Ако такова място съществува, ще го открият.

Знаеше, че Роджър ще подбере най-добрите мъже, известни с опита и уменията си. Кимна одобрително с глава, после каза:

— Пикни не възнамерява да освободи Гита, даже ако направя това, което иска.

— Знам. Всички го знаем. Поради тази причина хората ми ще се заемат с всички сили с откриването на това, което ни е необходимо. Иначе ще изгубиш живота си напразно, а те дори няма да имат възможността да отмъстят за убийството ти. Не съм им казвал нищо, но са наясно, че животът на детето също е под въпрос. Ако не намерят вход, значи такъв не съществува. А това според мен е невъзможно. Винаги има начин да се влезе някъде.

Тейър прокара ръка през косата си и погледна към имението.

— Моля се да си прав. Ако не си, утре ще отида да посрещна смъртта, без да съм уверен дали с това ще помогна на Гита или не. Жалък начин да умреш.

— Тогава защо ще го направиш?

— Защото не бих могъл да живея, ако откажа и Пикни я убие. Поне мога да й осигуря малко време. — Погледна пак Роджър. — Време, през което ти би могъл някак си да я освободиш. Ако се наложи да се предам на Пикни, искам да се закълнеш, че няма да спреш, докато не измъкнеш Гита оттук.

— Кълна се. Кълна се също, че ако я нарани или, да не дава Господ, тя умре в ръцете му, няма да се поколебая да го убия. Даже ако трябва да съборя Сейтън Менър камък по камък, за да го пипна.

Тейър се почувства стоплен от тази клетва и стисна здраво ръката на Роджър от благодарност. Ако трябваше да се прости с живота си утре сутринта, поне щеше да знае, че Гита все още има защитник, че има някой, който ще се погрижи Пикни да плати за всичките си злодеяния, независимо колко време ще отнеме това. Но не спираше да се надява, че преди да дойде краят на нощта, хората му ще му донесат успокоение, за което единствено жадуваше душата му — начин за проникване в Сейтън Менър.

 

 

Гита стоеше на прозореца и наблюдаваше пламъците на огньовете в лагера на Тейър. Копнееше до болка да бъде с него, да го държи в обятията си и да го утешава.

Откъм вратата долетя някакъв шум и откъсна мислите й от безрадостната посока, в която бяха поели. Наблюдаваше безучастно Хенри, който бе донесъл малко храна на една масичка. В това време Джон пазеше на вратата. Когато и двамата я изгледаха настойчиво, тя въздъхна и седна на ниската табуретка пред масичката. Почувства се отвратена от себе си, че може да изпитва глад в такъв момент, но при вида на храната апетитът й моментално се събуди. Мисълта за ядене й се струваше като проява на нелоялност в момент, когато животът на Тейър висеше на косъм.

— Трябва да се храните, милейди — настоя Хенри след малко.

— Защо?

— Заради детето.

— Аха, да го поохраня малко, преди да го убият, така ли? — С крайчеца на окото си видя как и двамата мъже се сгърчиха.

— И за да има шанс да оживее.

От устните й се отрони къс презрителен смях, но отчупи парче сирене от подноса и го захапа.

— Не ми разправяйте смешни приказки. Знаете много добре, че Пикни няма да остави това дете да живее. Ако изобщо ме остави да го родя, то ще е само да размаже главата на клетото създание, преди да е поело първата си глътка въздух. Детето, което нося, е наследникът на това място. Знаете как се разправя Пикни с наследниците. — Хапна още малко сирене, после си отряза дебел къшей хляб и го намаза обилно с мед.

— Може да се роди момиче.

— Мислиш, че това ще промени съдбата на детето, Хенри? Не бъди такъв глупак. — Тя не обърна внимание на смръщването му и продължи да яде. — Ако кралят разбере, че негов рицар е умрял, оставяйки законна дъщеря, ще поеме грижата и отговорността за нея. Негово кралско право е да постъпи така. Ще я задоми за някой негов приближен, комуто е задължен, и всичко, което остане след Тейър, ще се прехвърли на нейния съпруг. Пикни никога няма да поеме риска кралят да научи и да има повод да отхвърли претенциите му за собственост.

— Но ние нямаме нищо общо с това! — протестира Джон.

— Така ли? Кой ме докара тука? Кой ме отвлече и хвърли в лапите на този злодей?

— Не знаехме плановете на Пикни.

— Ах, да, разбирам. Обвинявам ви несправедливо. Е, сега вече не можете да кажете, че сте в неведение относно намеренията на господаря си. — Изгледа ги снизходително. — О, не! Вие виждате цялата злонамереност на този човек и въпреки това не правите нищо, за да го спрете! — Обърна се и продължи да се храни.

— Нямаме желание да умрем — сопна се Хенри. — Наблюдават ни много внимателно. Пикни не се доверява на никого.

— Значи ще си седите тука и ще се оставите да ви направят съучастници в убийство след убийство? Независимо че няма да размахвате меч, ръцете ви ще са обагрени с кръвта, която ще бъде пролята. Безпрекословното подчинение не ви освобождава от вина или отговорност, господа.

— Ако се противопоставим на Пикни по какъвто и да е начин, само ще загубим живота си напразно. Не можем да го спрем да извърши престъплението. — Хенри рязко грабна празния поднос. — Не искам да умра и, по дяволите, определено не искам да умра в безумен опит да попреча на нещо, което не може да бъде спряно.

— Не можеш да ни обвиняваш за това! — извика Джон.

Гита грабна недоизпитата чаша с вино от подноса и каза:

— Аз не ви обвинявам. Знам как, подтикван от глада, човек може да направи почти всичко за някоя и друга монета. Знам, че повечето мъже не могат да видят нередното в опита на Пикни да завземе нещо, което не му принадлежи, и то да го постигне чрез убийства. Те не смятат за нередно да се открадне и нечия жена от леглото на съпруга й и да се хвърли в чуждо. Тъжно е, но такива неща се случват толкова често, че се приемат за нормални. Не мога да ви обвинявам и че искате да опазите живота си. И аз бих искала да го направя. Така че вървете. Вървете и се погрижете за сигурността си. Няма да ви осъдя за това.

Не се изненада, когато я оставиха силно разгневени и треснаха вратата, за да го подчертаят. Докато с едната си ръка им бе предлагала прошка и разбиране, с другата им бе удряла плесница след плесница. Не разбираше как са се забъркали в тази мръсна история, не разбираше и защо не искат да се откажат от участие в нея и да се оттеглят. Но понеже тя и детето й бяха изложени на голяма опасност, можеше само да негодува от нежеланието им да й помогнат. Не искаше саможертви, само помощ. За нещастие, да й помогнат, за тях се равняваше да подпишат собствените си смъртни присъди, затова се съмняваше дали някога ще може да промени решението им.

— И така, съвсем сама съм — промълви на себе си и отпи от виното. После бавно се приближи до прозореца.

Докато се взираше в пламъците, които осветяваха лагера на Тейър, не спираше да измъчва мозъка си в търсене на някакъв изход. За съжаление малкото, което й хрумна, не издържа по-задълбочено обмисляне. Лъсваха слабост след слабост, докато от плановете й не оставаше нищо и трябваше да ги изоставя. Най-лошото бе, че откъдето и да ги погледнеше, за да бъдат успешни, винаги се явяваше необходимостта от участието на поне още един човек.

Скърцащият звук на отваряща се врата я накара за миг да си зададе въпроса, дали боговете не й изпращат именно този човек. Когато видя кой влиза, реши, че съдбата понякога проявява жестоко чувство за хумор. Беше Робърт, който я изгледа с някаква странна смесица от обожание и уплаха.

— За какво си дошъл? — попита го тя и почувства странна смесица между съжаление и омраза.

— За да се уверя, че не се отнасят лошо с теб.

— Лошо ли? О, не! Много си ми е добре в тая затворническа кула!

— Тук си, за да си в по-голяма безопасност — заекна той.

— Сигурно. Малко странно е, че вратата се заключва отвън. Кара ме да мисля, че целта е по-скоро да бъда задържана да не изляза, отколкото да се попречи на други да влизат при мен. — Облегна се на стената до прозореца, постави чашата си на перваза и скръсти ръце на гърдите си. — По-добре е да влезеш. Може да се изкуша да побягна.

Робърт нервно прокара ръце през русата си коса. Гита изглеждаше по-красива от всякога, въпреки че коремът й вече бе доста закръглен. Но изглеждаше също тъй недостижима, както винаги. Безкрайно отдалечена от него. Искаше я толкова силно, че не можеше да спи нощем, но тя беше на Тейър — на големия, недодялания, обикновения Тейър. Не беше справедливо.

— Никой не иска да бъде притиснат между чука и наковалнята на една лична битка — рече той, като се бореше нервността да не се промъкне в гласа му.

— Битка ли? — изсмя се горчиво Гита. — Каква битка? Вуйчо ти няма необходимата смелост да се бие с Тейър. Използва те, за да го подмами към смъртта като агне на заколение.

Неудобство, после срам се изписаха върху лицето на Робърт, но това не трогна Гита. Ако питат нея, смяташе, че просто трябваше да се удави в собствената си вина. Стоеше покорно до вуйчо си, докато той се готвеше да убие свой кръвен роднина.

— Не искам да говоря за това — измънка Робърт.

— Нито да мислиш. Това няма да спаси душата ти, Робърт.

Той започна да кръстосва из стаята и извика:

— Ще ти бъда добър съпруг, Гита.

— Наистина ли си въобразяваш, че ще позволя да бъдеш нещо за мен, след като си участвал в убийството на моя съпруг?

— Ще трябва да се омъжиш за мен. Това е част от плана на вуйчо.

— О, да! Той вероятно може да ме насили да се омъжа за теб. Ако трябва да избирам между двама ви, възможно е да избера тебе. Но не могат да ме принудят да се грижа за теб или дори просто да те харесвам. Като имаш предвид, че вуйчо ти смята да убие и детето ми…

— Не! Не, това не е вярно! Той не е казвал такова нещо!

— Каза го. Да! И ти чу и разбра. Но явно си успял да се разубедиш, че си чул именно това. Е, няма да можеш да се правиш на недоразбрал, когато застанеш до гроба на това невинно създание. Но тогава ще е твърде късно.

Внезапно осъзна, че докато Робърт нервно се разхождаше из стаята, се е озовала между него и отключената врата. Имаше възможност да се измъкне. Въпросът беше какво да прави след това. Все още щеше да е пленница между стените на Сейтън Менър, но съществуваше шанс да се промъкне навън, да се укрие някъде. Беше минимален шанс, но по-добре нищожен, отколкото никакъв, реши тя и се втурна към вратата.

— Не, Гита! Чакай!

Погледна през рамо и видя, че Робърт тръгна след нея. Дръпна рязко вратата, но в следващия миг се блъсна в нечие четвъртито тяло. Току-що събудените й надежди бяха прекършени. Знаеше на кого се е натъкнала още преди да погледне нагоре. Две ръце здраво я хванаха за раменете и я натикаха обратно в стаята. Тя се препъна и като вдигна глава, се озова срещу изкривеното от ярост лице на Чарлз Пикни. След него влязоха Томас и Бертран.

— Какво правиш тук, Робърт? — поиска да узнае Пикни. — Помагаш на безценната ни плячка да избяга? — Блъсна Гита върху леглото, после прекоси помещението и зашлеви толкова силно Робърт, че той се олюля и едва не падна.

Гита седна на леглото. Наблюдаваше намръщена представлението. Робърт не направи нищо, за да отклони удара. Дори не се опита да избяга, камо ли да се защити с дума или действие. Трудно можеше да разбере как зрял мъж може да позволява да се отнасят така с него. Само намръщеното му лице издаваше някакъв признак на негодувание.

— Тя тъкмо се опита да бяга — измърмори неясно той. — Просто исках да я утеша.

— Да я предразположиш към себе си, имаш предвид. — Пикни се обърна към Гита и се изсмя. — На твое място не бих се тревожил особено. Скоро ще имаш това, за което ми плачеш от толкова време — малката Гита за жена. Дали й харесва или не — няма никакво значение.

— А дали няма значение какво мисли моето семейство? — попита Гита. — Или сте го забравили?

— О, не! Те ще си траят по същата причина, поради която се въздържа и недодяланият простак, когото наричаш свой съпруг — в ръцете си ми.

— Те ще почакат, но ще те накарат да платиш за престъпленията си. Както ще чакат и хората на съпруга ми. Обричаш се на много, много опасен начин на живот — със саби, повече отколкото можеш да преброиш, постоянно насочени към гърлото ти, дебнещи момента, когато няма да има какво да ги възпре.

— За известно време, може би, но чакането ще ги изтощи.

— Има хора, сър, чиято лоялност и чувство за справедливост не избледняват с времето.

— А ти, милейди, надценяваш стойността си. Сега — злорадо я погледна, потривайки ръце — причината, поради която съм тук. Смятам да позволя на мъжа ти да те види, преди да го убия. Открих, че има и друг начин да го уязвя, да го довърша психически, преди да го пратя на среща със Създателя си.

Страх се прокрадна в нея, като осъзна как я гледа той.

— И кой е този начин, сър?

— Да види, че малката му женичка е познала пронизване от меча на чужд мъж.

Изсмя се, когато Гита се опита да побегне. Само след миг Томас и Бертран я хванаха.

— Приятен начин да прекараме часовете преди пристигането на мъжа ти. Да, ще ми е много интересно да узная дали такава хладна, високомерна красавица като тебе не крие все пак някакъв огън и жар.

— Вуйчо, не! — извика Робърт, втурвайки се към леглото. — Ти ми я обеща!

— Да, и ще я имаш. Нали няма да бъдеш чак такъв егоист, че да я пазиш само за себе си?

— За Бога, тя очаква дете! Може да направите така, че да загуби бебето си!

— Още по-добре! Нямаме полза от копеленцето. Даже напротив, може да ни създаде някои проблеми.

Гита се бореше яростно срещу двамата мъже, които я държаха, но напразно. Приковаха я към леглото без особено усилие. Всичко, което можеше да направи, бе да се мята и рита безразборно във всички посоки, което силно ги забавляваше. Погледна към пребледнелия и треперещ Робърт, но знаеше, че не може да очаква помощ оттам. Даже ако категорично се противопоставеше и се опиташе активно да противодейства на Пикни, нямаше необходимата физическа сила, за да постигне някакъв успех.

Когато Пикни посегна да разкъса корсажа на роклята й, Робърт го дръпна настрани.

— Не, остави я! Няма да го позволя!

— Ти няма да го позволиш? — изсъска Пикни.

— Не, не мога да допусна да я наранявате по този начин!

Боят, който последва, бе кратък, яростен и мъчителен за гледане. Когато Томас отиде да помогне на Пикни, Гита се опита да се освободи, но дългучестият Бертран я задържа, без дори да се напрегне. Не беше изненадана, когато само след няколко минути безчувственият и разкървавен Робърт бе завлечен до вратата и изхвърлен от стаята. Начинът, по който й се ухилиха след това Томас, Бертран и Пикни, й причини почти физическа болка. Знаеше, че няма възможност да предотврати изнасилването, което планираха, насилие, което лесно би могло да отнеме живота на детето й, но въпреки това събра всичките си сили и започна да се бори. Макар и безнадеждно, не искаше и нямаше да им се даде без съпротива.

Робърт бавно събра остатъците от силите си и седна. Избърса кръвта, която се стичаше от разцепената му устна с ръкава на дрехата си, и се вгледа гневно във вратата, зад която държаха Гита. Приглушен вик отвътре го накара да се разтрепери и той се изправи на краката си, олюлявайки се.

— Значи най-накрая събра кураж да се биеш, момче.

Стреснат, Робърт се вгледа в двамата мъже пред него.

Единият от тях протегна ръка да го подкрепи.

— Кои сте вие?

— Ами аз съм Хенри — отговори мъжът, който му помогна, — а това е Джон. Ние сме тъпаците, които я доведоха тук.

— Трябва да ги спрем! — извика Робърт и се заклати към вратата, но Хенри го спря.

— Ще влезеш вътре само за да те пребият още по-жестоко и после пак ще те изхвърлят.

— Можете да ми помогнете. Ще бъдем трима. Трима срещу трима.

— Аз не съм войник и не зная как да въртя меча. Нито пък Джон.

— Нито пък аз! — Робърт закри с две ръце лицето си. — Те… не знаете какво искат да й сторят. Не мога да го понеса.

— Да хленчиш като някое пеленаче също няма да й помогне — сряза го Хенри.

— Какво да направя тогава? — Робърт изгледа ядосан мъжа. — Да стоя тука и да слушам как тия животни я изнасилват един след друг?

— И какво ще направиш, ако я измъкнеш от тях? Все още ще сте пленници между тия стени.

— Не, ще я изведа навън. Знам как. Ще я върна обратно на Тейър — прошепна Робърт, прощавайки се с последната си мечта за съвместен живот с Гита. — Тя изобщо не ме иска.

Хенри го сграбчи за рамото, разтърси го силно и извика напрегнато:

— Знаеш таен изход от имението, така ли?

— Да. Има един. Уйлям ми го показа преди много години.

— Вуйчо ти знае ли за него?

— Не. Запазих тайната за себе си.

— Тогава може да има начин да поправим нещата. — Хенри погледна към Джон. — Навит ли си?

— Да — кимна Джон и трепна, когато отвътре долетя нов писък.

— Но вие току-що казахте, че не можем да се преборим с тези тримата — протестира Робърт и се намръщи.

— Да. Затова ще доведем някой, който може — Рижия дявол. — Хенри кимна, когато израненото лице на Робърт се проясни от разбиране. — Промъкваме се през този изход и се връщаме с него пак оттам.

— Ще е твърде късно за Гита. Дотогава всички ще са я изнасилили.

— Няма, ще ги забавя. — Хенри се свъси за момент, после кимна. — Да, мога да привлека вниманието им върху нещо друго, без да предизвикам подозрението им. Мога да ви осигуря около час, не повече.

— Това е достатъчно, но може да имаме проблеми, докато минаваме през тъмницата. Има двама пазачи там.

Джон се усмихна леко:

— Ако не се промъкнем покрай тях, значи изобщо не умея да цепя глави.

— Но… — Хенри подръпваше брадичката си със замислено изражение. — Дали ще ви остави Рижия дявол да говорите, или ще ви убие на място?

— Не, Тейър няма да ни убие. Не е такъв човек. Може да изпадне в пристъп на ярост, но хората му ще го възпрат от действия, докато не се овладее. Тейър не е убиец. Той е почтен и справедлив — думите на Робърт бяха пропити с горчивина.

— Чудесно. Сега ти се заемаш да привлечеш вниманието на пазачите върху себе си, така че Джон да може да се прокрадне зад тях. Погрижете се за тях, и то добре. После на бегом до лагера на Рижия дявол, вземате го и се връщате възможно най-бързо. Ще направя добро представление, но не мога да ви обещая много време.

Веднага след като Робърт и Джон изчезнаха, Хенри забарабани неистово по вратата. Сърдити ругатни му подсказаха, че е прекъснал забавленията на тримата. Набързо премисли плана си и реши, че ще издържи известно време.

— Остави ни на мира! — изрева Пикни.

— Важно е, сър! Иначе не бих ви обезпокоил.

— Намери загубения ми племенник!

— Не искам да проявявам непочтителност към момчето, сър, но ми се струва, че този проблем изисква по-компетентно решение, отколкото той може да даде.

— По дяволите, мътните ги взели тия глупаци — изруга Пикни и се надигна от Гита. Докато си оправяше облеклото, той я изгледа, после рече:

— Ще ти се наложи да почакаш малко, преди да познаеш удоволствието, което истинският мъж може да достави.

Десетки унищожителни реплики изпълниха главата й, но осъзна, че не е в състояние да говори. Когато Бертран и Томас я пуснаха, тя се опита да позагърне разголеното си тяло с остатъците от разкъсаната й рокля, но ръцете й трепереха толкова силно, че едва се справяше. Тримата мъже насочиха вниманието си към вратата. Гита се отдръпна назад и се сгуши до стената. Пикни със замах отвори вратата и тя се изненада силно, когато видя Хенри. Досега не го смяташе за един от приближените на Пикни.

— Надявам се, че е толкова важно, колкото казваш — сопна се Пикни, като гледаше ядно Хенри.

— Така мисля, сър.

Хенри не обърна никакво внимание на Гита, с изключение на един светкавичен поглед в началото, колкото да прецени, че макар и понатъртена и силно изплашена, не беше сериозно наранена.

— Да? Какво има?

— Смятам, че открих слабо място в защитата ни. Достатъчно е голямо, за да може някой червенокос дявол да се промъкне през него, струва ми се.

— Значи някой е изкръшкал, защото аз лично покрих всички слаби точки. Уверен съм в това.

— И аз така мислех, сър. Затова реших да дойда направо при вас. Сигурен бях, че ще искате да видите и да се занимаете сам с дисциплината. А пък и винаги е най-добре главният да се грижи за тия работи.

— Да, така е. Хайде — каза Пикни и даде знак на Бертран и Томас да го последват. — Струва ми се, че може да ми потрябвате. — После спря и погледна назад към Гита. — Не се разочаровай, скъпа. Скоро ще се върнем.

Робърт се взираше невярващо в безпомощно овързаните пазачи, докато Джон за сетен път проверяваше възлите. Той току-що се противопостави на вуйчо си. Осъзнаването на този факт едновременно го ужасяваше и изпълваше с ликуване. Беше се надявал, че Гита ще му даде силата да се откъсне от властта на вуйчо си. Тя го стори, но по начин, който той дори не си бе представял.

Джон се намръщи на Робърт, който гледаше с празен поглед безчувствените пазачи.

— Хайде, да не смяташ да ми припадаш в ръцете?

— Не. — Робърт се отърси от самовглъбението, в което бе изпаднал. — Просто осъзнах, че вече съм свободен.

— Какви ги дрънкаш?

— Не ми обръщай внимание. По-добре да тръгваме. Вуйчо ми ще гледа да свърши работата възможно най-бързо, за да се върне пак при Гита.

— Чакайте, какво ще правите с нас? Тук ли ще ни оставите?

Обърна се и погледна мъжете, които Пикни беше заключил. Позна човека, който го беше заговорил. Наричаха го Малкия Том. Мъж като канара. Малкия Том беше впил пръсти в желязната решетка и притискаше в нея хубавото си лице.

— Засега — отвърна той и веднага се надигна многогласен протест.

— Ние можем да се бием срещу Пикни.

— Без мечове ли, Малки Том? Бъдете търпеливи. Ще се върнем. — Той се отправи към една малка стаичка надясно.

— Чакай — Джон грабна ключовете и отиде да отвори вратата на килията. — Един от вас. Само един! — отсече той, когато всичките мъже тръгнаха напред.

— Какво правиш? — попита Робърт. — Какъв смисъл има да пускаш само един?

Джон отвори вратата, издърпа Малкия Том, заключи отново и чак тогава отговори:

— Той ще се погрижи никой, на който му скимне да се разхожда тука, да не може да даде сигнал за тревога. — Пусна резето и подаде ключовете на Малкия Том. — Разбираш ли какво ти казвам?

— Да. Ако някой слезе тука, трябва да му запуша устата.

— А ако не успееш, освободи мъжете. Бъркотията ще ни осигури още малко време, от което се нуждаем.

— Време за какво? — запита настойчиво Малкия Том.

— За да доведем Рижия дявол — отвърна Робърт, грабна Джон за ръката и го повлече към стаята, към която се бе запътил по-рано. — Помогни ми да отместя тези сандъци — нареди Робърт и започна да дърпа първия от четирите тежки скрина, наредени край стената.

Под сандъците се криеше вратичка. Робърт я отвори, после легна и пропълзя в тунела. Джон изруга и го последва. Проходът бе облицован с камъни и много влажен. Беше нисък и трябваше да се придвижват приведени, но все пак тук можеше да се промъкне и най-едрия човек. Робърт стисна зъби, за да се пребори с неприятното усещане за присъствието на хиляди гадни дребни създания, и опипом си проправи път в тъмнината на тунела. Отдъхна си, когато той изведнъж тръгна нагоре. Множество метални решетки бяха забити в стената, за да подпомагат изкачващия се. Наложи се Джон да се промъкне непосредствено до него, защото сам не можа да отвори вратата. Когато тя най-сетне се поддаде, струята свеж въздух причини истински водопад от опадали листа, съчки и дребни камъчета, който те трябваше безропотно да изтърпят. Робърт изпълзя навън и помогна на Джон да се измъкне. Озоваха се в хралупата на едно огромно дърво, която, макар и доста обширна, бе тесничка за двамата, затова Робърт побърза да излезе. Огледа откритото поле чак до стените на Сейтън Менър и с помоли планът на Хенри да е проработил.

— Да побързаме — промълви задъхано Джон, след като отърси боклуците от себе си. — Можем да минем през гората, докато наближим лагера на Рижия дявол. Така никоя от страните няма да ни забележи и да ни вземе за враг.

Робърт кимна и се отправи към стана на Тейър. Джон го следваше само на стъпка. Не бяха изминали и десетина метра, когато няколко мъже изскочиха неизвестно откъде ги плениха, преди дори да помислят да се съпротивляват Когато единият от тях се приближи достатъчно, Робърт го разпозна. Усети как страхът едва не удави новороденото му чувство за свобода. Студената усмивка, която Мерлиън му отправи, само засили страха му.

— Искам да видя Тейър — каза Робърт, проклинайки наум страха си, който накъсваше гласа му.

— О, да! Разбира се, че ще го видиш. Право на всеки човек е да се изправи пред екзекутора си.