Сидни Шелдън
Отвъд полунощ (9)

8.
НОЕЛ

Париж, 1941 година

 

Кристиан Барбе беше нещастен. Плешивият дребен детектив седеше на бюрото с цигара между потъмнелите си изпочупени зъби и унило съзерцаваше папката пред себе си. Информацията в нея щеше да му струва един клиент. Продаваше услугите си на Ноел Паж на безбожни цени, но беше тъжен не само заради загубата на тези доходи. Щеше да му липсва самата клиентка. Мразеше Ноел Паж, но тя беше най-вълнуващата жена, която беше срещал. Барбе си градеше зловещи фантазии за Ноел, така че тя винаги се оказваше във властта му. Сега бе изпълнил задачата си и никога вече нямаше да види Ноел. Остави я да чака в приемната, докато се опитваше да измисли как да изстиска още малко пари от нея, за да удължи случая. Стигна до извода, че е невъзможно. Въздъхна, подуши цигарата, отиде до вратата и я отвори. Ноел седеше на дивана от черна изкуствена кожа и докато Барбе я разглеждаше, сърцето му за миг спря. Беше несправедливо една жена да бъде толкова красива.

— Добър ден, мадмоазел — рече той. — Заповядайте.

Тя влезе грациозно като манекен. За Барбе беше изгодно да има прочута клиентка като Ноел Паж и той не се смущаваше да споменава често името й. Това привличаше клиенти, а Барбе не беше човек, който страда от етични принципи.

— Моля, седнете! — посочи той един стол. — Мога ли да ви предложа коняк, аперитив?

В някои от фантазиите си напиваше Ноел и тя го молеше да я прелъсти.

— Не — отвърна тя. — Дошла съм за материалите.

Тая кучка можеше да изпие поне една чаша с него на раздяла!

— Да — каза Барбе. — Всъщност имам няколко новини. — Пресегна се през бюрото и се престори, че изучава досието, което вече знаеше наизуст. — Първо — осведоми я той, — вашият приятел е бил повишен в капитан и е бил прехвърлен в Сто тридесет и първа ескадрила, където са му поверили командването. Базата е в Колтисол, Дъкстфорд, в Кембриджшир. Летели са на — Барбе говореше преднамерено бавно, знаеше, че техническата страна не я интересува — изтребители „Хърикан“ и „Спитфайър II“ после са преминали на „Марк V“. След това…

— Няма значение — нетърпеливо го прекъсна Ноел. — Къде е той сега?

Барбе очакваше този въпрос.

— В Съединените щати.

Видя реакцията й, преди тя да се овладее, и това му достави диво задоволство.

— Във Вашингтон — продължи той.

— В отпуска ли е?

Барбе поклати глава.

— Не. Освободен е от Британските кралски военновъздушни сили. Капитан е във Военновъздушните сили на Съединените щати.

Дебнеше я как ще възприеме информацията, но Ноел не даваше израз на чувствата си. Ала Барбе все още не беше свършил. Вдигна с дебелите си пожълтели пръсти изрезка от вестник и я подаде на Ноел.

— Мисля, че това ще ви заинтересува.

Видя как Ноел настръхва, сякаш вече знаеше какво ще прочете. Изрезката беше от „Ню Йорк Дейли Нюс“. Заглавието гласеше: „Ас от войната се жени“, над него имаше снимка на Лари Дъглас и невестата му. Ноел дълго я гледа, после протегна ръка за останалите документи в папката. Кристиан Барбе сви рамене, пъхна всички документи в един плик и й го подаде. Понечи да отвори уста за прощалното си слово, когато Ноел каза:

— Ако нямате съдружник във Вашингтон, намерете. Искам да ми докладвате всяка седмица.

Тя си тръгна, а Кристиан Барбе остана да зяпа след нея съвсем объркан.

Когато се прибра вкъщи, Ноел отиде в спалнята, заключи вратата и извади изрезките от плика. Подреди ги на леглото пред себе си и започна да ги разглежда. На снимката Лари беше същият, какъвто го помнеше. Образът му в съзнанието й даже беше по-ясен, отколкото във вестника, защото Лари беше по-жив в нейните представи, отколкото в действителност.

Не минаваше ден, без Ноел да преживее миналото с Лари. Сякаш много отдавна бяха играли заедно в една пиеса и тя можеше по желание да преживява отново отделни сцени — днес една, утре друга, така че спомените бяха винаги живи и свежи.

Насочи вниманието си към невестата на Лари. Видя хубаво, младо интелигентно лице с усмивка на устните. Лицето на врага. Лице, което трябва да бъде унищожено, така, както ще бъде унищожен и Лари.

Ноел седя заключена със снимката цял следобед.

След часове Арман Готие почука на вратата, но тя му каза да се маха. Той чакаше в дневната, загрижен какво ли ще бъде настроението й, но когато най-после се появи, Ноел изглеждаше необичайно жива и весела, сякаш беше получила някаква добра новина. Не обясни нищо, а той я познаваше достатъчно добре, за да подпитва.

Вечерта след театъра се люби с него с необуздана страст, която му напомни първите им дни. По-късно Готие лежеше и се опитваше да разбере красивото момиче, почиващо си до него, но не намираше обяснение.

През нощта Ноел Паж сънува полковник Мюлер. Плешивият албинос я изтезаваше с нагорещено желязо, жигосваше пречупени кръстове в плътта й. Непрекъснато и задаваше въпроси, но гласът му беше толкова тих, че Ноел не го чуваше, той продължаваше да притиска в тялото й нажеженото желязо — изведнъж на масата лежеше Лари, който крещеше от болка. Ноел се събуди, обляна в студена пот, със силно сърцебиене и запали нощната лампа. Опита се да се успокои, запали с треперещи пръсти цигара. Замисли се за Израел Кац. Кракът му беше ампутиран с брадва и въпреки че тя не го беше виждала след онзи следобед в пекарната, от портиера научи, че е жив, но много слаб. Ставаше все по-трудно да бъде укриван, а самият той беше безпомощен. Издирваха го все по-усилено. Час по-скоро трябваше да бъде изведен от Париж. Наистина Ноел не беше направила нищо, заради което Гестапо да я арестува — поне засега. Дали този сън не бе поличба, предупреждение да не помага на Израел Кац? Тя лежеше в леглото и си спомняше как той й беше помогнал при аборта. Беше й помогнал да убие детето на Лари. Беше й дал пари, беше й помогнал да си намери работа. Мнозина мъже бяха направили за нея много повече, но Ноел не се чувстваше задължена към тях. Всеки един, включително и баща й, беше искал нещо от нея и тя беше заплатила за всичко, което някога бе получавала. Израел Кац никога не поиска нищо от нея. Трябваше да му помогне.

Не подценяваше въпроса. Полковник Мюлер вече я подозираше. Припомни си съня и потръпна. Трябваше да се погрижи Мюлер да няма никакви доказателства срещу нея. Израел Кац трябваше да бъде изведен от Париж, но как? Ноел беше сигурна, че всички изходи са под строго наблюдение. Сигурно наблюдават и пътищата, и реката. Нацистите бяха свине, но си гледаха работата. Това беше предизвикателство, криещо смъртна опасност, ала Ноел беше решена да опита. Лошото беше, че нямаше към кого да се обърне за помощ. Нацистите бяха превърнали Арман Готие в треперещо листо. Не, трябваше да се справи сама. Мислеше за полковник Мюлер и генерал Шайдер и се питаше, ако се стигне до сблъсък, кой от двамата ще се окаже победител.

На следващата вечер двамата с Арман Готие бяха канени на вечеря. Домакиня беше Лесли Рока — богата меценатка. Присъстваха какви ли не хора — банкери, художници, политически лидери и куп хубави жени, поканени според Ноел заради германците. Готие забеляза, че е загрижена, но когато я попита, тя го успокои, че няма нищо.

Петнадесет минути преди да започне вечерята, един мъж влезе тромаво и щом го видя, Ноел разбра, че проблемът й ще бъде решен. Тя се приближи до домакинята и помоли:

— Скъпа, бъди така добра и ме сложи до Албер Елер.

 

 

Албер Елер беше френски драматург. Беше едър, тромав като мечка мъж, прехвърлил шестдесет години, с рошава бяла коса и смъкнати рамена. Беше необичайно висок за французин, но и без това изпъкваше сред околните със забележително грозното си лице и пронизващите зелени очи, на които не убягваше нищо. Беше изобретателен и притежаваше ярко въображение, беше написал над двадесет пиеси и сценарии, ползващи се с голям успех. Убеждаваше Ноел да играе в новата му пиеса и й беше изпратил екземпляр от ръкописа.

Ноел седна до него на масата и каза:

— Току-що прочетох новата ти пиеса, Албер. Възхитена съм.

Лицето му светна.

— Ще играеш ли в нея?

Тя сложи ръка върху неговата.

— Бих искала, скъпи, но Арман ме включи в друга пиеса.

Той се намръщи, после примирено въздъхна.

— Проклятие! Е, все някой ден ще работим заедно.

— Много бих се радвала — рече Ноел. — Харесвам как пишеш. Очарова ме начинът, по който писателите създават фабулата. Не знам как го правите.

Той сви рамене.

— Така, както ти играеш. Това е занаятът ни, така си изкарваме хляба.

— Не — възрази тя. — За мен е чудо да използваш въображението си по такъв начин. — Ноел смутено се засмя. — Знам, защото се опитвам да пиша.

— Виж ти! — учтиво рече той.

— Да, но нещо не върви. — Тя пое дълбоко дъх и огледа масата. Останалите гости бяха потънали в разговорите си. Ноел се наклони към Албер Елер и понижи глас. — Стигнах до ситуация, когато героинята ми трябва да измъкне любимия си от Париж. Той е издирван от нацистите.

— Аха! — Едрият мъж почукваше с вилицата по чинията. После рече: — Лесна работа! Облича германска униформа и минава право през тях.

Ноел въздъхна.

— Не е Толкова лесно. Ранен е и не може да ходи. Изгубил е крака си.

Елер спря да чука. След дълга пауза рече:

— С шлеп по Сена?

— Наблюдават реката.

— И проверяват всички транспортни средства, излизащи от Париж?

— Да.

— Тогава трябва нацистите да ти свършат работата.

— Как?

— Героинята ти привлекателна ли е? — попита той, без да поглежда Ноел.

— Да.

— Ами ако се сприятели с германски офицер? — предложи Елер.

Ноел се обърна към него, но той избягна погледа й.

— Да.

— Добре тогава. Нека си уреди среща с офицера и отидат да прекарат неделята извън Париж. Приятели могат да уредят героят да се скрие в багажника на колата. Офицерът трябва да бъде много влиятелен, за да не проверяват колата му.

— Но ако багажникът е заключен, героят няма ли да се задуши? — попита Ноел.

Албер Елер замислено отпи глътка вино.

— Не е задължително. — Пет минути шушука нещо на Ноел и когато свърши, рече: — Желая ти успех!

Пак не я погледна.

 

 

Рано на другата сутрин Ноел телефонира на генерал Шайдер. Обади се телефонистка, след няколко мига я свързаха с адютанта и най-накрая със секретаря на генерала.

— Кой се обажда, моля?

— Ноел Паж — отговори тя за трети път.

— Съжалявам, но генералът е в съвещание и не може да бъде безпокоен.

Ноел се поколеба.

— Да се обадя ли по-късно?

— Той ще бъде в съвещание през целия ден. Предлагам ви да му напишете писмо, в което да изложите проблема.

Ноел се замисли и на устните й се появи иронична усмивка.

— Няма значение — каза тя. — Просто му съобщете, че съм се обаждала.

След един час телефонът й иззвъня. Беше генерал Шайдер.

— Прощавайте — извини се той. — Този идиот ми предаде съобщението едва сега. Щях да ги предупредя да ви свържат, но изобщо не съм предполагал, че ще ми се обадите.

— Аз би трябвало да се извиня — рече Ноел. — Знам колко сте зает.

— Моля ви. Какво мога да направя за вас?

Ноел се колебаеше, подбирайки думите.

— Спомняте ли си какво ми говорихте онази вечер?

Настъпи кратка пауза.

— Да.

— Много мислих за вас, Ханс. Бих искала да се видим.

— Ще вечеряте ли с мен довечера? — В гласа му прозвуча внезапно нетърпение.

— В Париж — не — отвърна Ноел. — Искам да бъдем заедно, но далеч оттук.

— Къде? — попита генерал Шайдер.

— Искам да бъде някое по-специално място. Знаете ли къде е Етрата?

— Не.

— Това е прекрасно малко село на около сто и петдесет километра от Париж, близо до Хавър. Там има спокойно старо ханче.

— Звучи чудесно, Ноел. Но не е лесно да се измъкна точно сега — заоправдава се той, — по средата на…

— Разбирам — прекъсна го Ноел с леден тон. — Може би друг път.

— Почакайте! — Настъпи дълга пауза. — Кога можете да заминете?

— В събота вечер след представлението.

— Ще уредя нещата — каза генералът. — Можем да стигнем със самолет до…

— Защо да не пътуваме с кола? — предложи Ноел. — Толкова е приятно.

— Както искате. Ще ви взема от театъра.

Ноел бързо премисли.

— Трябва да отскоча до къщи, за да се преоблека. Не можете ли да ме вземете от дома?

— Както искате, мила моя. До събота вечер.

Петнадесет минути по-късно Ноел говореше с портиера. Той я слушаше и клатеше глава в енергичен протест.

— Не, не, не! Ще кажа на нашия приятел, мадмоазел, но той няма да се съгласи. Да не е глупак! Все едно да иде да търси работа в главната квартира на Гестапо.

— Няма начин да не успеем — увери го Ноел. — Измисли го най-големият мозък на Франция.

Когато следобед излезе от жилището си, тя забеляза подпрян на стената мъж, който се правеше, че е погълнат от вестника си. Ноел тръгна в свежия зимен въздух, той се изправи и я последва на дискретно разстояние. Ноел се разхождаше бавно и спокойно по улиците, спирайки пред всяка витрина.

Пет минути след като излезе от сградата, се появи портиерът, огледа се, за да се увери, че не е наблюдаван, после извика такси и даде адреса на един магазин за спортни стоки в Монмартр.

След два часа докладва на Ноел:

— Ще ви бъде доведен в събота вечер.

В събота вечер след представлението полковник Курт Мюлер от Гестапо я чакаше зад кулисите. Тя усети тръпка на страх. Планът за бягство беше изчислен до секундата и нямаше място за закъснение.

— Гледах изпълнението ви, фройлайн Паж — каза полковник Мюлер. — Ставате все по-добра.

Звукът на тихия му тънък глас живо й напомни съня.

— Благодаря, полковник. Извинете, трябва да се преоблека.

Ноел се отправи към гримьорната, но Мюлер тръгна с нея.

— Ще дойда с вас.

Тя влезе в гримьорната. Албиносът без коса я следваше отблизо. Той се настани в едно кресло. За миг Ноел се поколеба, после започна да се съблича. Мюлер я наблюдаваше с безразличие. Тя знаеше, че е хомосексуалист, което я лишаваше от ценно оръжие — нейната сексуалност.

— Едно пиленце ми прошепна в ухото, че тази вечер той ще се опита да избяга — рече полковник Мюлер.

Сърцето на Ноел спря за миг, но изражението й не се промени. Тя започна да сваля грима си, за да спечели време, и попита:

— Кой ще избяга тази вечер?

— Вашият приятел — Израел Кац.

Ноел се обърна и изведнъж осъзна, че е свалила сутиена си.

— Не познавам никакъв… — Зърна триумфиращия блясък в розовите му очи и усети капана. — Почакайте. Да не говорите за един млад стажант-лекар?

— А, значи си го спомняте?

— Съвсем слабо. Някога ме излекува от пневмония.

— И от предизвикан от самата вас аборт — рече полковник Мюлер с тихия си писклив глас.

Отново я обхвана страх. В Гестапо нямаше да си правят толкова труд, ако не бяха убедени, че е замесена. Колко глупаво се беше забъркала в това. Ала знаеше, че вече е късно да се измъкне. Механизмът беше приведен в действие и след няколко часа Израел Кан, щеше да бъде или свободен… или мъртъв. А тя? Полковник Мюлер рече:

— Казахте, че за последен път сте видели Кац в кафенето преди няколко седмици.

Ноел поклати глава.

— Не съм казала такова нещо, полковник.

Той я погледна твърдо в очите, после нагло премести поглед към голите й гърди, надолу към корема и прозрачните й пликчета. Сетне отново я погледна в очите и въздъхна.

— Обичам красивите неща. Ще бъде жалко да се унищожи красота като вашата. И всичко това за един мъж, който не означава нищо за вас. Как смята да се измъкне вашият приятел, фройлайн?

В гласа му имаше спокойствие, от което я побиха тръпки. Тя стана Анет — невинната, безпомощна героиня от пиесата.

— Наистина не разбирам за какво говорите, полковник. Бих искала да ви помогна, но не зная как.

Полковник Мюлер дълго гледа Ноел, после надменно се изправи.

— Ще ви науча как, фройлайн — обеща благо той. — И това ще ми достави удоволствие.

На вратата се обърна и изстреля за раздяла:

— Между другото, посъветвах генерал Шайдер да не заминава с вас в края на седмицата.

Ноел почувства, че сърцето й се свива. Беше твърде късно да се свърже с Израел Кац.

— Полковниците винаги ли се месят в личния живот на генералите?

— В дадения случай — не — отвърна полковник Мюлер със съжаление. — Генерал Шайдер смята да се яви на срещата.

Обърна се и излезе.

Ноел се взираше след него с разтуптяно сърце. Погледна златния часовник върху тоалетката и бързо започна да се облича.

 

 

В единадесет и четиридесет и пет портиерът й съобщи, че генерал Шайдер се качва към апартамента й. Гласът му трепереше.

— Шофьорът му в колата ли е? — попита Ноел.

— Не, мадмоазел — внимателно отговори портиерът, — качва се заедно с генерала.

— Благодаря.

Ноел остави слушалката и бързо отиде в спалнята да провери още веднъж багажа си. Не биваше да стават грешки. Чу звънеца и отиде да отвори.

В коридора стоеше генерал Шайдер и зад него — млад капитан. Генерал Шайдер беше цивилен и изглеждаше много изискан с безупречния тъмносив костюм, светлосинята риза и черната вратовръзка.

— Добър вечер — тържествено каза той, влезе и кимна на шофьора.

— Чантите ми са в спалнята. — Ноел посочи вратата.

— Благодаря, фройлайн.

Капитанът влезе в спалнята. Генерал Шайдер се приближи до Ноел и я хвана за ръцете.

— Знаете ли какво си мислех през целия ден? — попита той. — Че може би няма да сте тук, че може да промените решението си. Всеки път, щом позвънеше телефонът, изпитвах страх.

— Държа на обещанията си — отвърна Ноел.

Наблюдаваше капитана, който излезе от спалнята с тоалетното й куфарче и една чанта.

— Има ли още нещо? — попита той.

— Не — отвърна Ноел, — това е всичко.

Капитанът излезе с багажа.

— Готова ли сте? — попита генерал Шайдер.

— Хайде да пийнем преди пътя — бързо предложи Ноел и се отправи към барчето, където в кофичка с лед имаше бутилка шампанско.

— Позволете. — Той се приближи и отвори шампанското. — За какво да пием?

— За Етрата!

Шайдер я гледа изпитателно един миг, после каза:

— За Етрата!

Чукнаха се и отпиха. Докато оставяше чашата, Ноел крадешком погледна часовника си. Генерал Шайдер й говореше, но тя почти не го чуваше. Представяше си какво става долу. Трябваше да бъде много внимателна. Ако избързаше или се забавеше, би могло да бъде фатално. За всички.

— За какво мислите? — попита генерал Шайдер.

Ноел бързо се обърна.

— За нищо.

— Не ме слушахте.

— Извинете. Мислех за нас. — Обърна се към него с усмивка.

— Озадачавате ме.

— Нима всяка жена не е загадка.

— Не чак такава като вас. Не ми се струвахте капризна, пък ето на — отначало не искахте да ме видите, а сега изведнъж ще прекараме заедно един уикенд в провинцията.

— Съжалявате ли, Ханс?

— Не, разбира се. Но все пак се питам — защо в провинцията?

— Казах ви.

— А, да — продума генерал Шайдер, — по-романтично е. Още нещо, което ме озадачава. Мисля, че сте реалистка, а не романтичка.

— Какво искате да кажете? — попита Ноел.

— Нищо — небрежно отговори генералът. — Просто мисля на глас. Обичам да решавам загадки, Ноел. С времето ще разбера тайната ви.

Тя сви рамене.

— Веднъж решена, загадката вече не е интересна.

— Ще видим. — Той остави чашата. — Да тръгваме ли?

Ноел взе празните чаши.

— Само да ги сложа в мивката.

Докато отиваше към кухнята, генерал Шайдер я наблюдаваше. Ноел беше една от най-красивите и привлекателни жени, които беше виждал, и той щеше да я има. Това не означаваше обаче, че е глупав или сляп. Тя искаше нещо от него. Шайдер смяташе да разбере какво. Полковник Мюлер го предупреди, че по всяка вероятност Ноел помага на опасен враг на райха, а полковник Мюлер много рядко грешеше. Ако беше прав, може би тя разчиташе на закрилата на генерал Шайдер. Ако беше така, изобщо не познаваше германския военен дух, а още по-малко него. Той щеше да я предаде на Гестапо, без да му мигне окото, но преди това щеше да получи своето. Очакваше с нетърпение уикенда.

Ноел излезе от кухнята. На лицето й беше изписано безпокойство.

— Колко чанти отнесе шофьорът? — попита тя.

— Две — отвърна Шайдер. — Една чанта и едно тоалетно куфарче.

Тя направи гримаса.

— О, Боже, съжалявам, Ханс, но е забравил втората чанта. Нямаше нищо против, нали?

Генералът я гледаше, когато тя отиде до телефона, вдигна слушалката и каза:

— Моля, помолете шофьора пак да се качи. Имам още багаж. — Ноел остави слушалката. — Нищо, че заминаваме само за уикенда, искам да ви доставя удоволствие — усмихна се тя.

— Ако искате да ми доставите удоволствие, не са ви нужни много дрехи — рече генерал Шайдер. Погледна снимката на Арман Готие върху пианото. — Знае ли хер Готие, че заминавате с мен?

— Да — излъга Ноел.

Арман беше в Ница на среща с продуцента на един филм и тя не виждаше основание да го тревожи със своите планове.

На вратата се позвъни, Ноел отиде и я отвори. Беше капитанът.

— Разбрах, че имало още една чанта?

— Да — отвърна, извинявайки се Ноел. — В спалнята е.

Капитанът кимна и отиде там.

— Кога трябва да се върнете в Париж? — попита генерал Шайдер.

— Ще ми се да остана колкото може по-дълго. Ще се върнем в понеделник следобед. Така ще имаме два дни.

Капитанът се показа от спалнята.

— Извинете, фройлайн. Как изглежда чантата?

— Голяма кръгла синя кутия — отвърна Ноел и се обърна към генерала. — В нея имам нова рокля, която все още не съм обличала. Пазех я за вас.

Тя бъбреше колкото да прикрие безпокойството си. Капитанът отново влезе в спалнята, но след няколко мига се появи и рече:

— Съжалявам, но не мога да я намеря.

— Оставете на мен. — Ноел влезе в спалнята и започна да търси в шкафовете. — Сигурно тази идиотка, прислужничката, я е прибрала някъде.

Тримата претърсиха всички шкафове в апартамента.

Накрая генералът откри кутията в шкафа в антрето. Вдигна я и каза:

— Май е празна.

Ноел бързо отвори кутията. В нея нямаше нищо.

— О, тази глупачка сигурно е наблъскала красивата ми нова рокля в чантата с другите дрехи. Дано не се развали. — Тя въздъхна отчаяно. — И вие ли имате такива проблеми с прислугата в Германия?

— Мисля, че навсякъде е едно и също — отвърна генерал Шайдер.

Внимателно наблюдаваше Ноел. Тя се държеше странно — говореше твърде много. Жената усети погледа му.

— Карате ме да се чувствам като гимназистка. Не си спомням да съм се вълнувала толкова.

Генерал Шайдер се усмихна. Значи това било! Или тя играеше някаква игра? Ако е така, скоро щеше да разбере. Погледна часовника си.

— Ако не тръгнем, ще пристигнем много късно.

— Готова съм — каза Ноел.

Наум се молеше да са готови и другите.

Когато слязоха във фоайето, там беше портиерът с бледо като вар лице. Ноел се запита дали нещо не се е объркало. Погледна го за някакъв сигнал, за знак, но преди той да й отвърне, генералът я хвана за ръка и я поведе навън.

Лимузината му беше паркирана точно пред вратата. Багажникът беше затворен. Улицата беше пуста. Шофьорът се спусна и отвори задната врата на колата. Ноел се обърна да погледне портиера, но генералът застана пред нея и й попречи. Нарочно ли? Жената хвърли поглед към затворения багажник, но той не й говореше нищо. Щяха да изминат часове, преди да разбере дали планът й е успял, и напрежението щеше да е непоносимо.

— Добре ли сте? — Генерал Шайдер се взираше в нея.

Тя почувства, че нещо не е наред. Трябваше да намери извинение да се върне във фоайето, да остане няколко секунди насаме с портиера. Пресилено се усмихна.

— Току-що си спомних. Ще ми се обади един приятел. Трябва да оставя съобщение…

Генерал Шайдер здраво я стисна за ръката.

— Вече е късно — усмихна се той, — отсега нататък трябва да мислите само за мен.

И я повече към колата. След миг вече бяха на път.

Пет минути, след като лимузината на генерал Шайдер замина, пред сградата изскърцаха спирачките на черен мерцедес и от него изскочиха полковник Мюлер и още двама гестаповци. Полковник Мюлер бързо огледа улицата.

— Заминали са.

Втурнаха се във фоайето и позвъниха на портиера. Той се появи на вратата със стреснато изражение.

— Какво…

Полковник Мюлер го изблъска назад в малкото му жилище.

— Фройлайн Паж! — грубо викна той. — Къде е?

— Тя… тя замина — рече той.

— Знам, глупак такъв! Питах те къде!

Портиерът безпомощно поклати глава.

— Нямам представа, мосю. Зная само, че замина с един офицер.

— Не каза ли къде да я търсят?

— Не, мосю. Мадмоазел Паж не споделя такива неща с мен.

Полковник Мюлер изгледа свирепо стареца и се обърна.

— Не са стигнали далеч — рече той на своите хора. — Свържете се час по-скоро с всички постове по шосетата. Кажете им, че щом пристигне колата на генерал Шайдер, трябва да я задържат и незабавно да ми се обадят!

Поради късния час нямаше голямо движение. Колата на генерал Шайдер зави по западния път, който излизаше от Париж покрай Версай. Минаха през Мант, Вернон, Гайон и след двадесет и пет минути наближиха главния кръстопът, от който тръгваха шосетата за Виши, Хавър и Лазурния бряг.

Ноел имаше чувството, че е станало чудо. Щяха да излязат от Париж, без да ги спрат. Колкото и да бяха педантични, германците не бяха в състояние да проверяват всички пътища, излизащи от града. Точно си го помисли, и от тъмното изникна пост. В средата на пътното платно мигаха червени светлини, а зад тях напряко беше спрян германски военен камион. Отстрани имаше половин дузина германски войници и две френски полицейски коли. Лейтенант от немската армия махна на лимузината да спре и се приближи към шофьора.

— Слез и си покажи документите!

Генерал Шайдер отвори задния прозорец, подаде глава и раздразнено рече:

— Генерал Шайдер. Какво става тук, по дяволите?

Лейтенантът удари токове.

— Извинете, генерале, не знаех, че е вашата кола.

Генералът хвърли поглед към барикадата.

— Какво има?

— Наредено ни е да проверяваме всички превозни средства, напускащи Париж, хер генерал. Всички изходи на града са блокирани.

Генералът се обърна към Ноел.

— Проклето Гестапо. Съжалявам, скъпа.

Ноел почувства, че пребледнява като мъртвец, беше благодарна, че в колата е тъмно. Когато проговори, гласът й беше спокоен.

— Няма значение.

Мислеше за багажника. Ако планът й е успял, Израел Кац беше там и след миг щеше да бъде заловен. А също и тя.

Германецът, лейтенант, се обърна към шофьора.

— Моля, отворете багажника.

— Там е само багажът ни — възропта капитанът. — Лично аз го сложих.

— Съжалявам, капитане. Имам категорична заповед да бъде проверявано всяко превозно средство, излизащо от Париж. Отворете го.

Като мърмореше под нос, шофьорът отвори вратата и тръгна да слиза. Мисълта на Ноел трескаво препускаше. Трябваше да намери начин да ги спре, без да буди подозрения. Шофьорът вече беше слязъл от колата. Нямаше време за губене. Ноел хвърли бърз поглед на генерал Шайдер. Той беше присвил очи и ядосано стискаше устни. Жената се обърна към него и наивно попита:

— Да слизаме ли, Ханс? Ще ни претърсват ли?

Почувства как тялото му се напрегна от гняв.

— Чакай! — Гласът на генерала изплющя като камшик. — Качвай се в колата — нареди той на шофьора. Обърна се към лейтенанта с изпълнен с гняв глас: — Кажете на тези, които ви дават заповеди, че те не важат за генералите в германската армия. Не се подчинявам на заповеди на лейтенант. Махнете барикадата от пътя ми.

Злочестият лейтенант зяпна гневното лице на генерала, удари токове и каза:

— Слушам, генерал Шайдер.

Даде знак на шофьора на камиона и той изтегли машината от пътя.

— Карай! — нареди генералът.

И колата полетя в нощта.

Ноел бавно се отпусна на седалката, усети как напрежението я напуска. Кризата беше преминала. Искаше й се да знае дали Израел Кац е в багажника. И дали е жив.

Генерал Шайдер се обърна към Ноел и тя почувства, че той все още кипи от гняв.

— Извинявам се — уморено продума Шайдер. — Това е странна война. Понякога трябва да се напомня на Гестапо, че войната се води от армията.

Ноел му се усмихна и го хвана под ръка.

— А армията се води от генерали.

— Точно така — съгласи се той. — Армията се води от генерали. Ще трябва да дам урок на полковник Мюлер.

 

 

Десет минути след като автомобилът на генерал Шайдер мина през блокадата, от Гестапо се обадиха да предупредят за него.

— Вече минаха — докладва лейтенантът, обзет от лошо предчувствие. След миг полковник Мюлер разговаряше с него.

— Преди колко време? — тихо попита офицерът от Гестапо.

— Десет минути.

— Претърсихте ли колата?

Лейтенантът почувства, че стомахът му се свива.

— Не. Генералът не разреши…

— Да му се не види! Накъде тръгнаха?

Лейтенантът преглътна. Когато проговори, в гласа му се чувстваше отчаянието на човек, който знае, че е обречен.

— Не съм сигурен. Кръстопътят е голям. Тръгнали са или към вътрешността на страната — към Руан, или към морето — към Хавър.

— В девет часа се явете в Главната квартира на Гестапо, в моя кабинет!

— Слушам! — отвърна лейтенантът.

Разярен, полковник Мюлер затвори телефона. Обърна се към двамата си сътрудници.

— Хавър. Пригответе колата. Отиваме на лов за хлебарки!

 

 

Пътят за Хавър се виеше през красивата долина на Сена с тучните й хълмове и плодородни ферми. Беше ясна, звездна нощ и в далечината фермите приличаха на оазиси от светлина сред мрака.

На удобната задна седалка на лимузината Ноел и генерал Шайдер разговаряха. Той й разказа за жена си и децата си, за това, колко труден е семейният живот за един офицер. Ноел го изслуша със съчувствие й му разправи колко мъчно е за актриса да има романтичен личен живот. И двамата съзнаваха, че разговорът е игра, и двамата го поддържаха, без да вникват в същността. Нито за миг Ноел не подценяваше интелигентността на мъжа до нея, даваше си сметка колко опасна е авантюрата, в която се е впуснала.

Знаеше: генерал Шайдер е твърде умен, за да повярва, че изведнъж се е влюбила в него, и сигурно подозира, че има нещо наум. Ноел разчиташе, че ще го надхитри в играта, която играеха. Генералът съвсем накратко се спря на войната, но каза нещо, което тя запомни за дълго.

— Англичаните са странни хора. В мирно време е невъзможно да бъдат управлявани, но при криза нямат равни. Английският моряк е истински щастлив само когато корабът му потъва.

Пристигнаха в Хавър в ранните часове на деня, предстоеше им да продължат към селцето Етрата.

— Може ли да спрем да хапнем нещо? Умирам от глад — каза Ноел.

Генерал Шайдер кимна.

— Разбира се, щом желаете. — Той повиши глас: — Потърси ресторант, който работи непрекъснато.

— Сигурна съм, че на кея има един — рече Ноел.

Капитанът покорно зави към брега. Спря точно до водата, където няколко кораба бяха вързани за кея. Малко по-нататък имаше табела „Бистро“.

Капитанът отвори вратата и Ноел слезе. Генерал Шайдер я последва.

Чу звук на мотор и се обърна. Товарен елекротелфер се приближи и спря до лимузината. От него слязоха двама мъже, в работни комбинезони и с шапки с дълги козирки, които скриваха лицата им. Един от тях се взря в Ноел, после извади инструменти и започна да поправя нещо по машината. Жената почувства, че стомахът й се свива. Хвана под ръка генерал Шайдер и тръгна към ресторанта.

Погледна шофьора, който остана на кормилото.

— Той няма ли да пие кафе?

— Ще остане при колата — отвърна генералът.

Ноел втренчено го изгледа. Шофьорът не биваше да остава при колата, защото всичко щеше да пропадне. Но не посмя да настоява.

Отправиха се към кафенето по грубите неравни павета. Изведнъж, както вървеше, си изкълчи глезена и падна, извиквайки от болка. Генерал Шайдер неуспешно се опита да я хване — тя се просна на паважа.

— Добре ли сте? — попита я той.

Видял какво става, шофьорът слезе от колата и се отправи към тях.

— Съжалявам — продума Ноел. — Аз… изкълчих си глезена. Имам чувството, че е счупен.

Генерал Шайдер вещо опипа глезена й.

— Няма оток. Сигурно само е навехнат. Можете ли да стъпвате?

— Не знам.

Шофьорът дойде при тях и двамата я вдигнаха на крака. Ноел пристъпи, ала глезенът й се огъна.

— Извинявайте — простена тя, — но трябва да седна за малко.

— Помогнете ми да я заведем дотам. — Генерал Шайдер посочи кафенето.

Подкрепяна от двамата мъже, Ноел стигна до ресторанта и на вратата се осмели да хвърли поглед назад към колата. Двамата докери бяха при багажника на лимузината.

— Сигурна ли сте, че не искате веднага да продължим към Етрата? — попита генералът.

— Не, повярвайте, след малко ще се оправя.

Собственикът ги отведе на маса в ъгъла и двамата мъже помогнаха на Ноел да се отпусне на един стол.

— Много ли ви боли? — попита генерал Шайдер.

— Малко — отвърна тя и сложи ръка върху неговата.

— Не се безпокойте, няма да позволя това да развали прекарването ни, Ханс.

 

 

В момента, когато Ноел и генерал Шайдер седяха в кафенето, полковник Мюлер с двама от неговите хора вече навлизаха в покрайнините на Хавър. Местният полицейски капитан беше вдигнат от сън и чакаше гестаповците пред участъка.

— Един полицай е видял колата на генерала — каза той. — Паркирана е на кея.

По лицето на полковник Мюлер се мярна задоволство.

— Заведете ме там — заповяда той.

След пет минути автомобилът на Гестапо с полковник Мюлер, двамата му сътрудници и полицейския капитан спря до лимузината на генерал Шайдер на кея. Мъжете слязоха и заобиколиха колата. Тъкмо тогава генерал Шайдер, Ноел и шофьорът излизаха от бистрото. Шофьорът пръв забеляза мъжете при колата и забърза към тях.

— Какво става? — попита Ноел и почувства как през нея премина студена тръпка: в далечината бе разпознала фигурата на полковник Мюлер.

— Не знам — отвърна генерал Шайдер и с широки крачки се отправи към лимузината. Ноел куцукаше след него.

— Какво правите тук? — попита той полковник Мюлер, който стоеше до колата.

— Съжалявам, че ще наруша почивката ви — грубо отвърна полковникът, — но се налага да проверя багажника на колата ви, генерале.

— Там е само нашият багаж.

Ноел отиде при тях. Забеляза, че телферът е изчезнал. Генералът и гестаповците се гледаха на кръв.

— Настоявам, генерале. Имам основание да вярвам, че търсен враг на Третия райх, когото издирваме, се крие вътре и вашата гостенка му е съучастничка.

Генерал Шайдер му хвърли дълъг поглед, после се обърна към Ноел.

— Не знам за какво става дума — твърдо рече тя.

Очите на генерала се спуснаха към глезена й, той решително се обърна към шофьора.

— Отвори го.

— Слушам, генерале.

Очите на всички бяха приковани в багажника. Шофьорът хвана ръчката и я завъртя. Ноел почувства, че й прималява. Капакът бавно се отвори.

Багажникът беше празен.

— Някой е откраднал багажа ни! — възкликна шофьорът.

От гняв лицето на полковник Мюлер стана на петна.

— Измъкнал се е!

— Кой се е измъкнал? — запита генералът.

— Хлебарката! — беснееше полковник Мюлер. — Един евреин на име Израел Кац. Бил е изведен от Париж в багажника на тази кола.

— Това е невъзможно — отвърна генерал Шайдер. — Багажникът беше затворен плътно. Щял е да се задуши.

Полковник Мюлер разгледа багажника и се обърна към един от сътрудниците си.

— Влез вътре!

— Слушам, господин полковник!

Мъжът послушно се сви в багажника. Полковник Мюлер плътно го затвори и погледна часовника си. Изминаха четири минути, в които всички стояха мълчаливи, потънали в мислите си. Ноел имаше чувството, че е минала цяла вечност, когато полковник Мюлер най-после отвори капака на багажника. Мъжът вътре беше в безсъзнание. Генерал Шайдер се обърна презрително към полковник Мюлер.

— Ако в този багажник е имало някой — заяви той, — значи са извадили трупа му. Мога ли да направя още нещо за вас, полковник?

Офицерът от Гестапо поклати глава, не можеше да си намери място от гняв и безсилие. Генерал Шайдер рече на шофьора си:

— Да тръгваме!

Помогна на Ноел да се качи в колата и потеглиха към Етрата, оставяйки групичката мъже назад в далечината.

Полковник Курт Мюлер заповяда кеят да бъде незабавно претърсен, но чак следващия следобед откриха във варел в ъгъла на запустял склад празна кислородна бутилка. Предишната вечер от Хавър за Кейптаун беше отплавал товарен кораб, ала той вече се намираше в открито море. Няколко дни по-късно изчезналият багаж се появи в бюрото за намерени вещи на Гар дю Нор в Париж.

А Ноел и генерал Шайдер прекараха уикенда в Етрата и се върнаха в Париж късно следобед в понеделник за вечерното представление в театъра.