Сидни Шелдън
Отвъд полунощ (12)

11.
КАТЕРИН

Вашингтон, 1945 — 1946 година

 

Германия капитулира безусловно през май 1945 година. С хилядолетното господство на Третия райх беше свършено. Добре осведомените знаеха за осакатяващото поражение при Пърл Харбър, знаеха, че Дюнкерк едва ли не е влязъл в историята като английското Ватерлоо, знаеха колко безпомощна би била отбраната на Лондон пред една масирана атака на Луфтвафе — всички тези хора знаеха, че съюзниците са спечелили войната благодарение на низ от чудеса и че противникът едва не им е отнел победата. Силите на злото насмалко да възтържествуват и тази мисъл беше толкова странна, толкова противоречаща на християнската етика, според която Доброто винаги побеждава Злото, че те с ужас се отвърнаха от нея и благодарейки на Бога, побързаха да скрият своите гафове от очите на идните поколения в планини от папки с гриф „Строго секретно“.

Освободеният свят насочи вниманието си към Далечния изток. Японците — тези ниски късогледи комични фигури — защитаваха с кръв всяка педя земя и имаше изгледи да се проточи дълга и скъпа война.

Тогава на 6 август над Хирошима беше хвърлена атомна бомба. Разрушенията бяха невероятни. За няколко минути беше унищожено почти цялото население на голям град — жертва на мор, по-ужасен от всички войни и чумни епидемии през Средновековието.

След три дни, на 9 август, над Нагасаки беше хвърлена втора атомна бомба. Резултатите бяха още по-унищожителни. Цивилизацията най-после беше доживяла мига, в който можеше да осъществи геноцид, изчислявайки жертвите в милиони души за секунда. Това дойде твърде много на японците и на 2 септември 1945 година на бойния кораб „Мисури“ генерал Дъглас Макартър прие безусловната капитулация на японското правителство. Втората световна война свърши.

Когато новината беше излъчена, за миг светът затаи дъх, после нададе искрен благодарствен вик на радост. По градове и села из цял свят хората истерично празнуваха края на войната — края на всички войни…

На другия ден чрез някакво вълшебство, което така и не й обясни, Бил Фрейзър успя да свърже Катерин по телефона с Лари Дъглас, който се намираше на някакъв остров в Тихия океан. Фрейзър й бе подготвил изненада. Беше я помолил да го почака, за да обядват заедно. В два и половина следобед тя му се обади:

— Кога ще ме нахраниш? Скоро ще стане време за вечеря.

— Потърпи — отвърна Фрейзър. — След минута ще дойда.

След пет минути й се обади:

— Търсят те на първа линия.

Катерин вдигна телефона. Чу пукане и звуци като от вълни на далечен океан.

— Ало?

Мъжки глас каза:

— Мисис Лари Дъглас?

— Да — озадачена отвърна Катерин, — кой се обажда?

— Един момент, моля.

В слушалката се чуваше тънък вой. Отново нещо изпука и един глас рече:

— Кати?

Тя седеше с разтуптяно сърце и не можеше да проговори.

— Лари? Лари?

— Да, мила!

— О, Лари! — Катерин се разплака, неочаквано цялото й тяло започна да трепери.

— Как си, скъпа?

Тя заби нокти в ръката си, та болката да спре обхваналата я внезапно истерия.

— Аз съм д-добре — отговори Катерин. — Къде си?

— Ако ти кажа, ще ни прекъснат — отвърна Лари, — някъде в Тихия океан.

— Доста близко! — Тя успя да овладее гласа си. — Добре ли си, любими?

— Добре съм.

— Кога ще се върнеш?

— Вече всеки момент — обеща той.

Очите на Катерин отново се наляха със сълзи.

— Добре, да сверим часовниците.

— Плачеш ли?

— Разбира се, че плача, глупчо такъв! Само се радвам, че не можеш да видиш как се е размазал гримът ми. О, Лари… Лари…

— Липсваше ми, скъпа — каза той.

Катерин си помисли за дългите самотни нощи, слели се в седмици, месеци, години без него. Без ръцете му, без силното му прекрасно тяло до нея, без подкрепата, без закрилата, без любовта му. Каза:

— На мен също ми липсваше.

Мъжки глас се включи в линията:

— Съжалявам, полковник, но се налага да прекъснем.

Полковник ли!

— Не си ми казал, че си повишен.

— Страхувах се да не се главозамаеш.

— О, скъпи, аз…

Шумът се засили и изведнъж настъпи тишина — линията беше прекъсната. Катерин седеше и се взираше в телефона. После зарови глава в ръцете си и заплака.

След десет минути Фрейзър се обади.

— Готов съм за обяд, ако си готова и ти, Кати.

— Сега съм готова на всичко — радостно каза тя. — Дай ми само пет минути.

Тя топло се усмихна при мисълта какво е направил Фрейзър и колко му е струвало. Беше най-милият човек, когото познаваше. След Лари, разбира се.

Толкова често си беше представяла как Лари се завръща, че самото му пристигане не оправда очакванията й. Фрейзър й беше обяснил, че Лари сигурно ще се прибере с военен самолет, а те не летели по разписания като в гражданската авиация. Качва се на първия възможен самолет без значение закъде точно е, стига да е горе-долу в същата посока.

Катерин си остана вкъщи да чака Лари. Цял ден се опитваше да чете, но беше твърде неспокойна. Седеше, слушаше новините и си мислеше, че Лари се връща при нея завинаги. До полунощ още го нямаше. Тя реши, че сигурно ще си дойде на следващия ден. В два часа през нощта вече не можеше да си държи очите отворени и си легна.

Събуди се, защото някой я галеше по ръката, отвори очи и го видя над себе си — нейният Лари стоеше над нея и я гледаше с усмивка върху слабото почерняло лице. В миг Катерин се намери в обятията му и тревогите, самотата и болката от изминалите четири години бяха отнесени от пречистващия поток на радостта, изпълващ всяка клетка от тялото й. Прегръщаше го толкова силно, че се страхуваше да не счупи костите му. Искаше да остане така завинаги — никога да не го пусне.

— По-леко, мила — каза най-после Лари. Отдръпна се от нея усмихнат. — Ще изглежда смешно във вестниците — „Летец се завръща от войната и бива задушен в прегръдките на жена си.“

Катерин запали всички светлини, за да го вижда, да го разгледа, да го погълне. Лицето му беше придобило зрялост. Около очите и устата му се бяха появили бръчки. Беше станал още по-красив.

— Исках да те посрещна — бъбреше тя, — но не знаех къде. Обадих се във военновъздушните сили, но те не можаха да ми дадат никаква информация, затова чаках тук и…

Лари се приближи и й затвори устата с целувка, силна и настойчива. Катерин очакваше, че физически той ще я привлича все така силно, и с изненада установи, че не е така. Много го обичаше, но й стигаше просто да седи и да разговаря с него, вместо да се любят, както той настоятелно искаше. Толкова дълго беше идеализирала сексуалните си чувства, че те бяха дълбоко заровени и беше нужно време, за да бъдат събудени и извадени на повърхността.

Но Лари не й даде време. Хвърляше дрехите си с думите:

— Господи, Кати, не знаеш колко съм мечтал за този миг. Там щях да полудея. Я се погледни — по-красива си, отколкото те помнех.

Смъкна гащетата си и остана гол. Сякаш непознат я бутна на леглото. Искаше й се Лари да й даде възможност да свикне, че се е върнал, да свикне отново с неговата голота. Но без никакво встъпление той легна върху нея и я облада насила — тя знаеше, че не е готова за него. Нахвърли й се, причинявайки й болка, и Катерин захапа ръката си, за да не извика, докато той я любеше като диво животно.

Беше се завърнал съпругът й.

С благословията на Фрейзър следващия месец Катерин не ходи на работа и двамата с Лари прекарваха заедно почти всеки миг. Тя му готвеше любимите ястия, слушаха плочи и говореха, говореха, говореха, опитвайки се да запълнят празнината на пропилените години. Вечер ходеха на гости или на театър и когато се прибираха, се любеха. Тялото й вече беше подготвено за него и тя отново го намираше завладяващ като любовник. Почти.

Не искаше да го признае дори пред себе си, но някак Лари се беше променил. Изискваше повече, даваше по-малко. Все още имаше прелюдия преди любенето, но той го правеше механично, сякаш за да се отърве от някакво задължение, преди да премине към сексуалната атака. А то си беше атака — диво и бурно обладаване, като че тялото му отмъщаваше за нещо и наказваше. Всеки път след това Катерин се чувстваше като контузена, сякаш я бяха били. Може би беше такъв, защото дълго не бе имал жена — опитваше се да го защити тя.

Но дните минаваха, а Лари я любеше все така и Катерин затърси и други промени у него. Опитваше се да го изучава безпристрастно, да забрави, че й е съпруг, че го обожава. Пред нея беше висок, добре сложен мъж с черна коса, дълбоки тъмни очи и смайващо красиво лице. Но може би „красиво“ вече не беше точното определение. Бръчките около устата му придаваха суровост. Докато гледаше този непознат, би могла да си помисли: „Ето един мъж, който е в състояние да е себичен, безмилостен и студен.“ Казваше си, че е смешна. Това беше нейният Лари — любещ, мил и внимателен.

С гордост го запозна с всичките си приятели и колеги, но те го отегчаваха. Когато ходеха на гости, той сядаше в някой ъгъл и прекарваше цялата вечер в пиене. Струваше й се, че Лари не се опитва да е дружелюбен.

— Защо трябва да съм? — сопна й се една вечер, когато Катерин отвори дума за това. — Къде, по дяволите, са били тези угоени свини, докато там горе стреляха по мен?

Няколко пъти се опита да подхване разговор с Лари какво смята да прави в бъдеще. Мислеше, че той иска да остане във военновъздушните сили, но почти първото нещо, което Лари направи, след като се върна, беше да се демобилизира.

— Армията е за наивници. По-нагоре от това не мога да стигна — каза й Лари.

Беше почти като пародия на първия им разговор в Холивуд. Само че тогава той се шегуваше.

Катерин трябваше да обсъди с някого този проблем и накрая реши да говори с Бил Фрейзър. Каза му какво я тревожи, без да споменава личните неща.

— Ако това те утешава — съчувствено рече Фрейзър, — милиони жени по света преживяват в момента същото. Наистина е много просто, Катерин. Омъжена си за един непознат.

Катерин мълчаливо го погледна. Фрейзър напълни лулата си и я запали.

— Не очаквай да започнете оттам, докъдето сте стигнали преди четири години, когато Лари замина. За теб то е минало, за Лари — също. За да е успешен един брак, двамата съпрузи трябва да имат общи преживявания. Те се развиват заедно, бракът им също се развива. Трябва да имат общи интереси.

— Имам усещането, че му изменям дори когато обсъждаме това, Бил.

Фрейзър се усмихна.

— Аз те познавам преди това — припомни й той. — Забрави ли?

— Помня.

— Убеден съм, че Лари също опипва почвата — продължи Фрейзър. — Четири години е живял с хиляда мъже, сега трябва да свикне да живее с едно момиче.

Тя се усмихна.

— Имаш право за всичко. Явно просто съм искала да го чуя от някого.

— Всеки може да предложи съвет как да се отнасяме с ранените — отбеляза Фрейзър. — Но някои рани не се виждат. Понякога те са много дълбоки. — Забелязал израза на Катерин, той бързо прибави: — Нямам предвид нищо сериозно. Говоря просто за ужасите, на които всеки войник се натъква в сражение. Освен ако не е пълен глупак, това неминуемо дава отражение на светогледа му. Разбираш ли ме?

Катерин кимна.

Въпросът беше как се е отразило всичко това на Лари.

 

 

Когато отново се върна на работа, хората в агенцията страшно й се зарадваха. Първите три дни само разглеждаше плановете за новите рекламни кампании и довършваше старите реклами. Работеше от ранна утрин до късна вечер. Опитваше се да навакса пропуснатото време, като не оставяше на мира авторите на рекламите и художниците и успокояваше припрените клиенти. Разбираше си от работата и я обичаше.

Когато вечер се прибираше у дома, Лари я чакаше. В началото тя го разпитваше какво е правил в нейно отсъствие, но получаваше винаги неясни отговори и най-накрая спря да го пита. Той беше издигнал стена около себе си и Катерин не знаеше как да я преодолее. Обиждаше се почти от всичко, което тя казваше, постоянно се караха за дреболии. От време на време вечеряха с Фрейзър и Катерин полагаше огромни усилия, за да направи тези вечери приятни и весели, та Фрейзър да не си помисли, че нещо не е в ред.

Но трябваше да приеме, че нещо съвсем не беше в ред. Чувстваше, че донякъде има вина и тя. Все още обичаше Лари. Обичаше да го гледа, да го чувства, обичаше спомена за него, но разбираше, че ако той продължава така, това ще унищожи и двамата.

Един ден обядваше с Уилям Фрейзър.

— Как е Лари? — попита я той.

Тя понечи автоматично да отговори „добре“, но спря и най-откровено рече:

— Трябва да почне работа.

Фрейзър се облегна и кимна.

— Вече не го свърта на едно място, а?

Катерин се поколеба — не й се щеше да лъже.

— Не иска каква да е работа — внимателно отвърна тя. — Трябва да е нещо подходящо.

Фрейзър я разглеждаше, опитвайки се да вникне в смисъла на думите й.

— Би ли искал да стане летец?

— Не му се връща на военна служба.

— Говорех за някоя авиокомпания. Имам приятел в ръководството на „Пан Ам“. Ще се радват при тях да работи човек с опита на Лари.

Катерин се замисли, мъчеше се да прецени нещата през погледа на Лари. От всичко на света той най-много обичаше да лети. Би било подходящо да работи това, което обича.

— Звучи чудесно — предпазливо рече тя. — Смяташ ли, че можеш наистина да му помогнеш, Бил?

— Ще се опитам. Защо не поговориш първо с него, за да видиш какво мисли той.

— Добре. — Катерин хвана ръката му и каза: — Много ти благодаря.

— За какво? — деликатно попита Фрейзър.

— Че си винаги до мен, когато имам нужда.

Той сложи ръка върху нейната.

— Така се случва.

Когато вечерта Катерин каза на Лари за предложението на Бил Фрейзър, той рече:

— Това е най-хубавата идея, която чувам, откакто съм се върнал.

След два дни имаше среща с Карл Истман в дирекцията на „Пан Ам“ в Манхатън. Катерин изглади костюма му, приготви подходяща риза и връзка, лъсна обувките му, така че можеше да се огледа в тях.

— Веднага щом имам възможност, ще ти се обадя да ти кажа как е минала срещата.

Лари я целуна, усмихна се по момчешки и тръгна.

Катерин си помисли, че в много отношения е като малко момче. Можеше да бъде капризен, избухлив и навъсен, но беше също и любящ, и великодушен.

— Такъв ми е късметът — въздъхна тя. — Аз да съм единствената безукорна личност в цялата Вселена.

Предстоеше й натоварен ден, но не беше в състояние да мисли за нищо друго освен за срещата на Лари. Не беше просто една възможност за работа. Катерин имаше чувството, че целият й брак зависи от това, какво ще стане.

Този ден щеше да бъде най-дългият в живота й.

 

 

Дирекцията на „Пан Америкън“ се намираше в модерна сграда на Пето Авеню и Петдесет и трета улица. Кабинетът на Карл Истман беше просторен и удобно обзаведен, от него личеше, че той очевидно заема важен пост.

— Заповядайте, седнете — поздрави Истман Лари, когато той влезе.

Истман беше около тридесет и пет годишен стегнат мъж с изпито лице и пронизващи лешникови очи, които нищо не изпускаха. Той посочи на Лари да седне на дивана и се настани на стол срещу него.

— Кафе?

— Не, благодаря — отвърна Лари.

— Разбрах, че желаете да работите при нас.

— Ако има свободни места.

— Има — каза Истман. — Само че за едно място кандидатстват хиляда летци. — Той поклати глава със съжаление. — Просто невероятно. Военновъздушните сили са обучили хиляди талантливи младежи да летят с най-сложни машини и когато те са си свършили работата, и то дяволски добре, им казват да изчезват. Нямали места за тях. — Истман въздъхна. — Няма да повярвате какви хора идват тук по цял ден — отлични пилоти, асове като вас. За едно място има по хиляда кандидати, във всички други авиолинии положението е същото.

Лари беше разочарован и наежено попита:

— Тогава защо ме приехте?

— По две причини. Първо — защото отгоре ми наредиха.

Лари почувства, че го обзема гняв.

— Нямам нужда от…

Истман се наведе напред.

— Второ — защото имате невероятно добра биография.

— Благодаря — отвърна Лари.

Истман го изучаваше.

— Първо трябва да изкарате курс на обучение. Все едно ще се върнете в училище.

Лари се поколеба, не разбираше накъде бие човекът отсреща.

— Добре — предпазливо рече той.

— Обучението ще се провежда в Ню Йорк на летище Ла Гуардия.

Лари кимна и зачака.

— Четири седмици на земята и един месец полети.

— На „ДС–4“ ли летите? — попита Лари.

— Точно така. Щом завършите курса, ще ви назначим щурман. Заплатата по време на обучението е триста и петдесет долара на месец.

Беше получил мястото! Този кучи син само го беше подразнил с хилядите кандидати. Но той го беше получил! Защо ли се тревожеше? Никой във военновъздушните сили нямаше по-добра биография.

Лари се усмихна.

— Нямам нищо против да започна като щурман, Истман, но аз съм пилот. Кога ще стана такъв?

Истман въздъхна.

— Авиолиниите са организирани в профсъюз. Повишенията стават само според трудовия стаж. Преди вас има много други. Искате ли да опитате?

— Нямам какво да губя — кимна Лари.

— Добре — рече Истман. — Ще уредя всички формалности. Разбира се, трябва да минете медицински преглед. Имате ли някакви проблеми?

Лари се засмя.

— Японците не откриха нищо, което да не ми е в ред.

— Кога можете да постъпите на работа?

— Още днес следобед.

— По-добре в понеделник. — Истман написа някакво име на едно картонче и го подаде на Лари. — Ето. Ще ви очакват в понеделник в девет часа сутринта.

Когато Лари се обади на Катерин, за да й съобщи новината, в гласа му се долавяше въодушевление, каквото отдавна не беше чувала. Тогава тя разбра, че всичко ще се оправи.