Сидни Шелдън
Отвъд полунощ (8)

7.
КАТЕРИН

Вашингтон — Холивуд, 1941 година

 

Катерин Алегзандър имаше усещането, че животът й е навлязъл в нова фаза, сякаш се беше изкачила на по-високо емоционално равнище, на някакъв шеметен, въодушевяващ я връх. Когато Бил Фрейзър беше във Вашингтон, всяка вечер се хранеха заедно и отиваха на концерт, на театър или на опера. Той й намери малък очарователен апартамент близо до Арлингтън. Искаше да плаща наема, но Катерин настоя да си го плаща сама.

Купуваше й дрехи и бижута. В началото тя се съпротивляваше, чувстваше се неловко поради дълбоко вкоренената си протестантска етика, но Фрейзър изпитваше такова искрено удоволствие, че накрая Катерин престана да спори.

„Щеш, не щеш, ти си му любовница“ — казваше си тя. За нея тази дума беше наситена с асоциации за евтини дебнещи жени, които живеят в тайни апартаменти, с чувство за емоционална безизходица. Но сега, когато се случи на нея, Катерин откри, че съвсем не е така. Това означаваше просто, че спи с мъжа, когото обича. Не чувстваше нищо мръсно или гадно, приемаше го като нещо съвсем естествено. Мислеше си: „Интересно, когато го вършат другите, изглежда толкова ужасно, а правиш ли го ти, изглежда съвсем в реда на нещата.“

Фрейзър проявяваше внимание и разбиране, имаха чувството, че винаги са били заедно. Катерин можеше да предскаже реакцията му почти във всяка ситуация и познаваше всичките му настроения. Въпреки това, което й беше казал, сексуалните им отношения не станаха по-вълнуващи, но Катерин си повтаряше, че сексът е само малка част от една връзка. Тя не беше ученичка, нуждаеща се от постоянна възбуда, а зряла жена.

„В известен смисъл“ — иронично си мислеше.

Рекламната агенция на Фрейзър се ръководеше в негово отсъствие от Уолас Търнър — главния счетоводител. Уилям Фрейзър гледаше да не се занимава с агенцията, за да се посвети изцяло на работата във Вашингтон, но когато там възникваше важен проблем и се нуждаеха от съвета му, свикна да обсъжда всичко с Катерин и да си сверява с нея часовника. Откри, че тя има вроден усет към тези неща. Често му предлагаше идеи за кампании, които се оказваха много резултатни.

Веднъж, докато вечеряха, Фрейзър й каза:

— Ако не бях толкова себичен, щях да те назнача в агенцията и да те използвам най-пълноценно. — Той сложи ръката си върху нейната. — Но много ще ми липсваш, искам да си тук при мен.

— И аз искам да съм тук, Бил. Сега съм много щастлива.

И си беше истина. По-рано смяташе, че ако попадне в подобно положение, ужасно ще й се иска да се омъжи, но ето че сега това не й се струваше наложително и спешно. Вече бяха като женени.

Един следобед, докато Катерин привършваше някаква работа, Фрейзър влезе в стаята й.

— Какво ще кажеш за разходка извън града довечера? — попита я той.

— Чудесно! Къде ще отидем?

— Във Вирджиния. Ще вечеряме с моите родители.

Катерин изненадана го погледна.

— Те знаят ли за нас двамата?

— Не всичко — усмихна се Фрейзър, — само че имам фантастична млада помощничка и ще я заведа при тях на вечеря.

Дори да усети леко разочарование, тя не го показа.

— Добре. Ще мина през къщи да се преоблека.

— Ще те взема в седем часа.

— Дадено.

 

 

Къщата на семейство Фрейзър, разположена сред красивите хълмове на Вирджиния, беше в стил отпреди Войната за независимост с Англия и беше строена някъде през 1700 година. Заобикаляха я шестдесет акра яркозелени поля.

— Не бях виждала подобно нещо — възхити се Катерин.

— Това е една от най-добрите развъдни ферми в Америка — осведоми я Фрейзър.

Минаха с колата покрай двор, пълен с красиви коне, покрай старателно оградени ливади и къщичката на пазача.

— Сякаш сме в друг свят! — възкликна Катерин. — Завиждам ти, че си израсъл тук.

— Дали ще ти хареса да живееш във ферма?

— Това не е точно ферма — сухо рече тя. — По-скоро е друга, твоята страна.

Стигнаха пред къщата. Фрейзър се обърна към Катерин.

— Майка ми и баща ми са малко въздържани — предупреди я той, — но няма защо да се безпокоиш. Просто се дръж естествено. Притесняваш ли се?

— Не — отвърна Катерин, — направо съм се паникьосала.

Каза го и изненадана осъзна, че е излъгала. Според традицията се очакваше момичето да се вцепени от страх при срещата с родителите на любимия мъж. Но тя изпитваше само любопитство. Нямаше време да разсъждава върху това. Слязоха от колата, един иконом в ливрея им отвори вратата и ги поздрави с гостоприемна усмивка.

Полковник Фрейзър и неговата съпруга бяха сякаш от роман за времето отпреди Гражданската война. Първото впечатление на Катерин беше, че са много стари и грохнали. Полковник Фрейзър беше бледо копие на навремето красив, жизнен мъж. Напомняше й на някого и стъписана, Катерин осъзна на кого — на стара поизтъркана версия на сина си. Имаше оредяла бяла коса и вървеше, болезнено прегърбен. Очите му бяха бледосини, а силните му някога ръце бяха изкривени от артрит. Жена му имаше аристократичен вид и все още беше запазила следи от моминската си красота. Беше любезна и сърдечна с Катерин.

Въпреки думите на Фрейзър Катерин имаше чувството, че е дошла да я проучат. Цялата вечер полковникът и жена му я разпитваха — тактично, но подробно. Катерин им разказа за родителите и детството си. Когато разправяше как се е местила от училище в училище, представяше нещата като забавно приключение, не като агонията, която беше преживяла. Докато говореше, гледаше Бил Фрейзър — горд и сияещ от щастие. Вечерята беше превъзходна. Вечеряха на свещи в голяма старомодна трапезария с истинска мраморна камина и с прислужници в ливреи. Старо сребро, стари пари и старо вино. Погледна Бил Фрейзър и я заля вълна на топла благодарност. Изпитваше чувството, че ако поиска, този начин на живот би могъл да стане и неин. Знаеше, че Фрейзър я обича, тя също го обичаше. И все пак нещо липсваше — вълнението. „Сигурно очаквам прекалено много — мислеше си тя. — Може би съм се деформирала от Гари Купър, Хъмфри Богарт и Спенсър Трейси! Любовта не е рицар в лъскави доспехи. Тя е фермер благородник в сив костюм от туид. Проклети да са всички тия филми и книги!“ Гледаше полковника и си представяше какъв ще бъде Фрейзър след двадесет години — като баща си. До края на вечерта беше много тиха.

Когато си тръгнаха, Фрейзър я попита:

— Беше ли ти приятно?

— Много. Твоите родители ми харесаха.

— Те също те харесаха.

— Радвам се.

Така си беше, като се изключи лекото безпокойство от мисълта, че би трябвало повече да се вълнува от запознанството с тях.

На следващия ден, докато вечеряха в „Джокей клъб“, Фрейзър й каза, че трябва да замине за една седмица в Лондон.

— Докато отсъствам, имам интересна работа за теб — рече той. — Искат нашата служба да наблюдава снимането на филм за набиране на войници за военновъздушните сили, който се прави в „Метро Голдуин Майер“ в Холивуд. Заеми се с това.

Катерин го зяпаше, не вярваше на ушите си.

— Аз? Аз не мога да заредя дори и пистолет. Какво разбирам от снимането на учебен филм?

— Каквото и всеки друг — усмихна се Фрейзър. — Това е нещо ново, но няма защо да се безпокоиш. Имат си продуцент и всичко останало. Армията смята да използва актьори във филма.

— Защо?

— Вероятно защото войниците няма да бъдат достатъчно убедителни, ако играят сами себе си.

— Точно в стила на армията.

— Днес следобед имах дълъг разговор с генерал Матюс. Сигурно сто пъти употреби думата „привлекателност“. Ето това искат да популяризират. Започват голяма кампания за набиране на кадри сред елитните младежи на Америка. Това ще бъде един от първите им удари.

— Каква ще бъде моята задача? — попита Катерин.

— Просто да се погрижиш всичко да върви гладко. Ти ще имаш последната дума. Имаш резервация за самолета до Лос Анджелис за девет часа утре сутрин.

Катерин кимна.

— Добре.

— Ще ти липсвам ли?

— Знаеш, че да — отговори тя.

— Ще ти донеса подарък.

— Не искам никакви подаръци. Само се върни жив и здрав. — Катерин се поколеба. — Обстановката се влошава, нали, Бил?

Той кимна.

— Да, мисля, че скоро ще се включим във войната.

— Ужасно е.

— Ще бъде още по-ужасно да не участваме — тихо рече Фрейзър. — Англия се измъкна при Дюнкерк като по чудо. Ако сега Хитлер реши да премине Ламанша, англичаните едва ли ще успеят да го спрат.

Мълчаливо допиха кафето и той плати сметката.

— Искаш ли да дойдеш тази нощ при мен? — попита я.

— Тази вечер — не — отговори Катерин. — Утре и двамата ще ставаме рано.

— Добре.

Той я остави в апартамента й и докато се приготвяше да си легне, Катерин се запита защо не е отишла при Бил преди заминаването му.

Не намери отговор.

 

 

Въпреки че никога не беше ходила там, Катерин беше израсла в Холивуд. Беше прекарала стотици часове в тъмните киносалони, потънала във вълшебните сънища, произвеждани във филмовата столица на света, и винаги щеше да бъде благодарна за тези щастливи мигове.

Когато самолетът й кацна на летище Бърбанк, я обзе вълнение. Лимузина я чакаше, за да я откара до хотела. Докато пътуваха по слънчевите широки улици, първото, което й направи впечатление, бяха палмите. Беше чела за тях, беше ги виждала на снимки, но истински те я поразиха. Виждаше ги на всяка крачка — издигаха се високо в небето, долната част на тъничките им стволове беше оголена, на върха бяха красиви и свежи. В средата на всяко дърво имаше кръг от клонки, подаващи се като мръсна фуста под зелена пачка на балерина.

Минаха покрай огромно здание, което приличаше на фабрика. Над входа имаше голяма табела „Уорнър Брадърс“, а под нея — „Съчетават добрите филми с високото гражданско съзнание“. Колата отмина портала, Катерин си припомни Джеймс Кагни в „Ягодова блондинка“ и Бет Дейвис в „Мрачна победа“ и щастливо се усмихна.

Профучаха край стадиона, който отвън изглеждаше огромен, завиха по Хайланд Авеню и продължиха на запад по Холивуд Булевард. Минаха покрай „Грауманс Чайниз“ и настроението на Катерин се повиши. Сякаш бе срещнала двама стари приятели. Шофьорът зави по Сънсет Булевард и се отправи към хотел „Бевърли Хилс“.

— Хотелът ще ви хареса, госпожице. От най-добрите в света е.

Положително беше един от най-красивите, които Катерин беше виждала. Намираше се на север от Сънсет, заслонен в полукръг от палмови дървета и заобиколен от големи градини. Алеята се извиваше грациозно към входа на хотела, боядисан в нежнорозово. Усмихнатият млад заместник-директор настани Катерин в пищно бунгало сред градината зад главната сграда на хотела. На масата имаше букет цветя от управата на хотела и голям, по-красив букет с картичка, на която пишеше: „Бих искал да сме заедно. С обич, Бил.“

Заместник-директорът й предаде три телефонни съобщения — все от Алън Бенджамин — бяха й казали, че той е постановчик на учебния филм. Докато четеше картичката от Бил, телефонът иззвъня. Тя изтича, вдигна слушалката и нетърпеливо рече:

— Бил?

Оказа се, че е Алън Бенджамин.

— Добре дошли в Калифорния, мис Алегзандър — долетя писклив глас от слушалката. — Обажда се ефрейтор Алън Бенджамин — постановчик на този малък панаир.

Ефрейтор. Тя очакваше, че са възложили такава задача на капитан или на полковник.

— Утре започваме снимките. Казаха ли ви, че вместо войници ще използваме актьори?

— Чух такова нещо — отвърна Катерин.

— Ще започнем снимките в девет часа сутринта, ако можете да дойдете до осем, бих искал да ги видите. Вие знаете предпочитанията на военновъздушните сили.

— Добре — бодро отвърна Катерин.

Нямаше ни най-малка представа какви са предпочитанията на военновъздушните сили, но предполагаше, че ще бъде достатъчно да използва здравия си разум и да подбере типажи, които да приличат на летци.

— Ще ви изпратя кола в седем и половина — продължи Бенджамин. — За половин час ще стигнете до студията. Намира се в Кълвър Сити. Ще ви чакам на снимачна площадка № 13.

Катерин заспа едва към четири часа сутринта и сякаш току-що беше затворила очи, когато телефонът иззвъня и телефонистката й каза, че лимузината я чака.

След тридесет минути беше на път към „Метро Голду-ин Майер“.

Това беше най-голямата филмова студия в света. Главният терен се състоеше от тридесет и две снимачни площадки и огромната административна сграда Талбъръг, където бе седалището на Луис Б. Майер и на двадесет и петимата директори, а също кабинетите на някои от най-прочутите режисьори, продуценти и сценаристи във филмовата индустрия. Вторият терен на студията обхващаше огромните снимачни площадки на открито, където непрекъснато биваха монтирани декорите за различните нови филми. За някакви си три минути човек минаваше покрай швейцарските Алпи, градче в американския Запад, жилищен квартал в Манхатън и плаж на Хаваите. Третият терен в края на булевард „Вашингтон“ се използваше за складиране на реквизит и декори на стойност милиони долари и за заснемането на спектакли на открито.

Всичко това беше обяснено на Катерин от водачката й, която трябваше да й покаже къде се намира снимачна площадка № 13.

— Това си е отделен град — гордо добави тя. — Произвеждаме си и електричеството, и храна за шест хиляди души дневно, и декорите си изграждаме на собствен терен. Напълно независими сме. Не ни трябва никой.

— Освен публика.

Минаха покрай замък, който имаше само фасада. Срещу него видяха езеро, а малко по-нататък — фоайето на театър в Сан Франциско. Сградата на театъра липсваше, имаше само фоайе.

Катерин се засмя на глас и момичето я изгледа.

— Какво има?

— Нищо — отвърна тя. — Всичко е прекрасно.

— По улицата вървяха статисти — каубои и индианци дружелюбно разговаряха на път към снимачната площадка. Неочаквано зад ъгъла изскочи някакъв мъж и Катерин се отдръпна, за да не се сблъскат. Видя, че е облечен в рицарски доспехи, а след него вървяха няколко момичета по бански костюми. Катерин реши, че краткият й опит във филмовия бизнес ще й хареса. Защо баща й не можеше да види всичко това! Толкова щеше да се забавлява!

— Пристигнахме — каза водачката й.

Намираха се пред голяма сива сграда. Отстрани имаше табела: „Снимачна площадка № 13.“

— Ще се оправите ли, ако ви оставя тук?

— Чудесно — отвърна Катерин. — Благодаря ви.

Момичето кимна и си тръгна. Катерин се обърна към вратата, над която пишеше: „Не влизайте, когато свети червената светлина.“ Червената светлина не светеше и Катерин хвана дръжката и се опита да отвори вратата. Тя се оказа неочаквано тежка. Когато успя да я открехне, Катерин се намери пред друга също толкова тежка и масивна врата. Сякаш влизаше в камера за декомпресия.

Вътре в приличащата на пещера зала сновяха множество хора, всеки погълнат от някаква тайнствена задача. Имаше неколцина мъже в униформи на военновъздушните сили и Катерин реши, че сигурно са актьорите, които ще участват във филма. В дъното имаше напълно обзаведен кабинет с бюро, столове и голяма военна карта на стената. Техници осветяваха декора.

— Извинете — попита тя минаващ край нея мъж, — тук ли е мистър Алън Бенжамин?

— Малкият ефрейтор ли? Ето го там.

Катерин се обърна и видя слаб хилав мъж в униформа на ефрейтор, която не му беше по мярка. Той крещеше на друг мъж с генералски звезди.

— Майната му на асистент-режисьора! Аман от генерали! Трябват ми подофицери! — Отчаян вдигна ръце. — Всеки иска да бъде вожд, никой не иска да бъде индианец.

— Извинете — рече Катерин, — аз съм Катерин Алегзандър.

— Слава Богу! — възкликна мъжът и се обърна към другите. — Край на будалкането, хитреци такива! Вашингтон е тук.

Катерин започна да мига. Преди да проговори, дребният ефрейтор каза:

— Не знам какво правя тук. Редактирах списание за мебели в Диърборн за три хиляди и петстотин долара годишно, взеха ме в свързочни войски и ме изпратиха да пиша сценарии за учебни филми. Какво разбирам аз от постановка и режисиране? Това е най-забърканата каша, която някога съм виждал. — Оригна се и се хвана за стомаха. — Ще получа язва — простена той, — а изобщо не съм от филмовия бизнес. Извинете.

Обърна се и се втурна към изхода, оставяйки Катерин сама. Тя безпомощно се огледа. Всички я зяпаха, чакаха да предприеме нещо.

Слаб побелял мъж с пуловер се приближи към нея с усмивка.

— Трябва ли ви помощ? — тихо попита той.

— Трябва ми чудо — отвърна Катерин. — Отговарям за всичко това, а не знам какво се очаква от мен.

— Добре дошли в Холивуд — усмихна се той. — Аз съм Том О’Брайън — а.р.

Катерин го погледна озадачено.

— Асистент-режисьор. Режисьор би трябвало да бъде онзи приятел — ефрейтора, но имам чувството, че той няма да се върне.

У него имаше спокойна увереност, която й хареса.

— Откога работите в „Метро Голдуин Майер“? — попита тя.

— От двадесет и пет години.

— Мислите ли, че ще се справите като режисьор?

Видя как ъгълчетата на устните му потрепнаха.

— Бих могъл да опитам — сериозно отвърна той. — Направил съм шест филма с Уили Уайлър. — Очите му станаха сериозни. — Положението не е толкова лошо, колкото изглежда. Трябва ни просто малко организация. Сценарият е написан, декорите са готови.

— Е, не почваме на голо — рече Катерин.

Огледа униформите наоколо. Повечето не стояха добре, мъжете, които ги носеха, изглеждаха неловко.

— Приличат на реклама за новобранци във флота — изкоментира Катерин.

О’Брайън разбиращо се засмя.

— Откъде са взети тези униформи?

— От „Уестърн костюмс“. В нашия гардероб нямаше достатъчно. Снимаме три военни филма.

Катерин критично разглеждаше мъжете.

— Само около половин дузина наистина са много лоши — реши тя. — Хайде да се опитаме да ги сменим.

О’Брайън кимна одобрително.

— Готово!

Катерин и О’Брайън се приближиха към групата статисти. Олелията в огромната зала беше оглушителна.

— Хайде, момчета, тишина! — извика О’Брайън. — Това е мис Алегзандър. Тя ще ръководи работата ни.

Чуха се многозначителни подсвирквания и мяукания.

— Благодаря — усмихна се Катерин. — Повечето изглеждате добре, но някои ще трябва да се върнат в „Уестърн костюмс“ и да си сменят униформите. Хайде, стройте се, за да ви огледаме.

— И аз бих искал да ви огледам по-добре. Какво ще правите довечера? — провикна се един мъж.

— Ще вечерям с мъжа си — отвърна Катерин — веднага щом му свърши мачът.

О’Брайън строи мъжете в неравна редица. Катерин чу смях и гласове и ядосано се обърна. Един от статистите стоеше встрани до декорите и разговаряше с три момичета, които поглъщаха всяка негова дума и истерично се смееха. Катерин ги наблюдава няколко мига, после се приближи към мъжа и каза:

— Извинете, имате ли нещо против да се присъедините към останалите?

Мъжът бавно се обърна и лениво запита:

— На мен ли говорите?

— Да. Бихме искали да започнем работа — каза тя и се отдалечи.

Той прошепна нещо, което предизвика силен смях сред момичетата, после бавно тръгна след нея. Беше висок, със слаба и силна фигура и много красив — със синкаво-черна коса и святкащи тъмни очи. Гласът му беше дълбок, изпълнен с дръзко веселие.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита той.

— Искате ли да работите? — отвърна Катерин.

— Да, да — увери я мъжът.

Катерин беше чела статия за статистите, странна категория хора, прекарващи живота си в анонимност по снимачните площадки и придаващи подходяща обстановка на масовите сцени, на чийто фон се изявяваха звездите. Хора без облик, без глас, с вродена липса на амбиция, че да си потърсят по-пълноценно занимание. Мъжът пред нея беше типичен пример. Понеже беше безбожно красив, някой в родния му град явно беше казал, че може да стане звезда, той бе дошъл в Холивуд, бе разбрал, че освен външност трябва да има и талант, и се бе примирил да бъде статист. Бе избрал по-лесното.

— Някои униформи ще трябва да се сменят — търпеливо продължи Катерин.

— На моята има ли й нещо? — попита той.

Катерин разгледа добре униформата му. Трябваше да признае, че му стои чудесно — подчертава широките му рамена, но не прекалено, обхваща стройния му кръст.

Мъжът беше с пагони на капитан. На гърдите си беше закачил множество разноцветни лентички от ордени.

— Достатъчно внушителни ли са, шефе? — попита той.

— Кой ви каза, че ще играете ролята на капитан?

Той я погледна сериозно.

— Хрумна ми на мен. Според вас не ставам ли за капитан?

Катерин поклати глава.

— Не.

Мъжът прехапа замислено устни.

— За старши лейтенант?

— Не.

— А за младши лейтенант?

— Според мен изобщо не сте подходящ за офицер.

Тъмните му очи я гледаха озадачено.

— Пак ли има нещо?

— Медалите — отвърна тя. — Сигурно сте ужасно смел.

Той се засмя.

— Смятах, че ще придаде малко колорит на този проклет филм.

— Забравяте само едно — отсече Катерин, — все още не сме във война. Би трябвало да сте ги спечелили на някакъв панаир.

Мъжът й хвърли усмивка.

— Права сте — смутено призна той. — Не се сетих. Ще махна някои.

— Махнете всичките — каза му Катерин.

Той отново й се усмихна — бавно и дръзко.

— Слушам, шефе.

Беше й на устата да го среже: „Престанете да ме наричате «шефе»“, но си рече: „Да върви по дяволите!“, и се обърна да говори с О’Брайън. Изпрати осем души да сменят униформите си и цял час обсъжда сцената с О’Брайън. Дребничкият ефрейтор се върна за кратко, после отново изчезна. „И по-добре“ — рече си Катерин. Той само се оплакваше и изнервяше всички. О’Брайън приключи снимането на първата сцена до обяд и Катерин мислеше, че се е получило добре. Само един инцидент помрачи сутринта й. Беше дала на вбесяващия я статист няколко реплики, за да го унижи. Искаше да го изобличи на сцената, за да му го върне за нахалството. Той изпълни сцената съвършено и самоуверено. Когато свърши, се обърна към нея и попита:

— Добре ли беше, шефе?

Когато прекъснаха за обедна почивка, Катерин отиде в огромния ресторант на студията и седна на масичка в ъгъла. На голяма маса до нея седяха група мъже във войнишки униформи. Катерин беше с лице към вратата и видя, че влиза статистът с три момичета, които се блъскаха, за да бъдат по-близо до него. Почувства как кръвта нахлува в главата й и реши, че е просто химическа реакция. Човек намразва някои хора от пръв поглед, както харесва други от пръв поглед. Безочливата му арогантност я дразнеше. Би бил съвършен жиголо, а вероятно си е точно такъв.

Той настани момичетата на една маса, вдигна поглед, видя Катерин, наведе се и каза нещо на момичетата. Те я погледнаха и избухнаха в смях. Да го вземат дяволите! Катерин видя, че той се приближава към масата й. Гледаше я втренчено, с многозначителна усмивка.

— Мога ли да седна за миг при вас?

— Аз…

Но той вече беше седнал и я разглеждаше изпитателно и развеселено.

— Какво искате? — наежи се Катерин.

Усмивката му стана по-широка.

— Наистина ли искате да знаете?

— Слушайте… — ядосано сви устни тя.

— Исках да ви попитам — бързо рече той — как бях тази сутрин? — Наведе се нетърпеливо напред. — Бях ли убедителен?

— Може би сте убедителен за тях — отвърна Катерин и кимна към момичетата, — но ако ви интересува моето мнение, мисля, че сте шарлатанин.

— Обидих ли ви с нещо?

— Обиждате ме с всичко, което правите — спокойно отвърна тя. — Просто не харесвам хора от вашия тип.

— Какъв е моят тип?

— Вие сте измамник. Харесва ви да се перчите в тази униформа пред момичетата, но мислите ли да постъпите в армията?

Той я зяпаше невярващо.

— За да ме гръмнат ли? Това е за наивници. — Наведе се и се усмихна. — Тук е много по-забавно.

Устните на Катерин трепереха от гняв.

— Не подлежите ли на мобилизация?

— От техническа гледна точка вероятно да, но един приятел познава някакъв там във Вашингтон и… — той сниши глас, — мисля, че няма да опрат до мене.

— Но това е подло — избухна Катерин.

— Защо?

— Ако не разбирате защо, аз не бих могла да ви го обясня.

— Защо не опитате? Довечера. У вас. Можете ли да готвите?

Катерин скочи на крака, бузите й пламнаха от гняв.

— Не си правете труда да се връщате на снимачната площадка. Ще кажа на мистър О’Брайън да ви плати за работата тази сутрин.

Обърна се, после се сети нещо и попита:

— Как се казвате?

— Дъглас — рече той. — Лари Дъглас.

 

 

На другата вечер Фрейзър й се обади по телефона от Лондон да провери как вървят нещата. Тя му разказа, но не спомена за случката с Лари Дъглас. Когато Фрейзър се върне във Вашингтон, ще му разправи и ще се посмеят заедно.

Рано на другата сутрин Катерин се обличаше, за да отиде в студията, когато на вратата се позвъни. Тя отвори. Пред нея стоеше едно момче с огромен букет рози.

— Катерин Алегзандър? — попита то.

— Да.

— Моля, подпишете тук.

Тя подписа формуляра, който момчето й подаде, и рече:

— Много са хубави. — Взе цветята.

— Струват петнадесет долара.

— Моля?

— Петнадесет долара. Заплащане при доставката.

Тя сви устни, посегна и взе прикрепената към букета картичка. На нея пишеше: „Аз бих ги платил, но съм безработен. С любов. Лари.“

Катерин се взираше в картичката. Не вярваше на очите си.

— Е, ще ги вземете ли, или не? — попита момчето.

— Не! — отсече тя и пъхна букета обратно в ръцете му.

Той я погледна озадачен.

— Мъжът каза, че ще се смеете. Че това е ваша шега.

— Не се смея! — отвърна Катерин и ядосано затръшна вратата.

Споменът за тази случка я глождеше през целия ден. Беше срещала влюбени в себе си мъже, но никой не притежаваше скандалната самонадеяност на мистър Лари Дъглас. Беше сигурна, че той има безкрайна върволица от завоевания — празноглави блондинки и гърдести брюнетки, които нетърпеливо се хвърляха в леглото му. Но слагаше и нея в тази категория и това я караше да се чувства евтина и унизена. Само при мисълта за него настръхваше. Твърдо реши да го изхвърли от съзнанието си.

Когато към седем часа вечерта Катерин си тръгваше от снимачната площадка, към нея се приближи един от асистентите с плик в ръка.

— Вие ли сте поръчали това, мис Алегзандър? — попита той.

Беше фактура, на която пишеше:

Униформа — един брой (капитан)

Шест лентички от ордени (разнородни)

Шест медала (разнородни)

Име на актьора: Лорънс Дъглас

(За сметка на Катерин Алегзандър — „Метро Голдуин Майер“)

Пламнала, Катерин вдигна поглед и отвърна:

— Не!

— Какво да им кажа? — гледаше я той.

— Кажете им, че ще платя за медалите, ако му ги присъдят посмъртно!

 

 

След три дни снимките на филми приключиха. На другия ден Катерин прегледа предварителния монтаж и го одобри. Филмът не би спечелил някаква награда, но беше прост и убедителен. Том О’Брайън беше свършил добра работа.

В събота сутринта Катерин се качи на самолета за Вашингтон. Никога дотогава не се бе радвала толкова, че си заминава. В понеделник сутрин вече беше в кабинета си и се опитваше да разчисти работата, натрупала се по време на отсъствието й.

Точно преди обедната почивка Ани — секретарката й — позвъни:

— Мистър Лари Дъглас от Холивуд, за наша сметка. Ще се обадите ли?

— Не! — отсече тя. — Кажи му, че — няма значение, сама ще му го кажа. — Пое дълбоко дъх и натисна бутона. — Мистър Дъглас?

— Добро утро. — Гласът му се лееше като сироп. — Едвам успях да ви открия. Не обичате ли рози?

— Мистър Дъглас — започна Катерин. Гласът й трепереше от гняв. Пое дъх и продължи: — Мистър Дъглас, обичам розите. Но вие не ми харесвате. Нищо у вас не ми харесва. Ясно ли е?

— Вие не знаете нищо за мен.

— Знам повече, отколкото бих искала. Мисля, че сте страхлив и жалък, и не желая повече да ми се обаждате.

Трепереща тя тресна слушалката, очите й се насълзиха от гняв. Как смее! Кога най-после ще се върне Бил!

След три дни по пощата Катерин получи снимка на Лари Дъглас с размери десет на дванадесет инча. Беше надписана: „На шефа с любов, от Лари.“

Ани разгледа снимката с благоговение и възкликна:

— Господи, нима е истински?

— Фалшификация — отвърна Катерин. — Истинска е само фотохартията.

Тя безжалостно накъса снимката на парчета. Ани я гледаше втрещена.

— Жалко. Не съм виждала такъв мъж на живо.

— В Холивуд има декори, които се състоят само от фасада, без фундамент — мрачно рече Катерин. — Това е нещо подобно.

През следващите две седмици Лари Дъглас много пъти се обади по телефона. Катерин нареди на Ани да му каже да не се обажда повече и да не си прави труда да я уведомява за обажданията му. Една сутрин, докато й диктуваше, Ани я погледна и рече извиняващо се:

— Казахте ми да не ви безпокоя за обажданията на мистър Дъглас, но той пак позвъни и ми се стори много отчаян и… някак си объркан.

— Наистина е объркан — хладно каза Катерин — и ако си умна, няма да се опитваш да му помогнеш.

— Наистина ми се струва очарователен.

— Цар е на сладникавите ласкателства.

— Зададе ми много въпроси за вас. — Тя срещна погледа на Катерин и бързо добави: — Разбира се, не съм му казала нищо.

— Постъпила си много умно, Ани.

Катерин продължи да диктува, но мислите й бяха другаде. Светът сигурно беше пълен с такива като Лари Дъглас. Това я караше да оцени по-високо Бил Фрейзър.

Той се завърна в събота сутринта и Катерин отиде да го чака на летището. Наблюдаваше го как минава през митницата и се насочва към изхода, където стоеше тя. Щом я видя, лицето му светна.

— Кати — викна той, — каква изненада! Не очаквах, че ще ме посрещнеш.

— Нямах търпение — усмихна се тя и го прегърна поривисто, което го накара да я погледне озадачен.

— Липсвах ли ти?

— Повече, отколкото мислиш.

— Как беше Холивуд? — попита той. — Добре ли мина?

Тя се поколеба.

— Добре. Останаха много доволни от филма.

— Така чух и аз.

— Бил, вземи ме с теб другия път, когато заминеш — каза тя.

Трогнат и доволен, той я погледна.

— Дадено. Липсваше ми. Много мислих са теб.

— Така ли?

— Обичаш ли ме?

— Много, мистър Фрейзър.

— Аз също те обичам — каза той. — Хайде да го отпразнуваме довечера.

— Чудесно — усмихна се тя.

— Ще вечеряме в „Джеферсън клъб“.

Тя откара Фрейзър до дома му.

— Трябва да се обадя на хиляда места — обясни той. — Искаш ли да се срещнем в клуба в осем часа?

— Чудесно.

Катерин се върна в жилището си, изпра и изглади някои дрехи. Всеки път, когато минаваше покрай телефона, очакваше да позвъни, но той мълчеше. Мислеше, че Лари Дъглас се е опитвал да изкопчи информация за нея от Ани, и откри, че скърца със зъби. Може би трябваше да каже на Фрейзър да даде името на Дъглас за мобилизация. „Не, не си струва труда — рече си тя. — Вероятно ще го отхвърлят като развратник.“ Изми си косата, позволи си лукса дълго да полежи във ваната и тъкмо се сушеше, когато телефонът иззвъня. Приближи се и го вдигна.

— Да? — студено запита Катерин.

Беше Фрейзър.

— Здравей. Какво има?

— Нищо, Бил — бързо отвърна тя. — Аз… току-що излизам от банята.

— Съжалявам. — В гласа му се промъкна закачлива нотка. — Че не съм при теб, де.

— Аз също — рече тя.

— Обаждам се да ти кажа, че ми липсваш. Не закъснявай.

— Няма — усмихна се Катерин.

Тя бавно остави слушалката, мислейки си за Бил. За първи път чувстваше, че е готов да й предложи брак. Щеше да й предложи да стане мисис Уилям Фрейзър. Тя повтори името на глас. „Мисис Уилям Фрейзър.“ Звучеше хубаво — изпълнено с достойнство. „Господи, започвам да се пресищам — рече си Катерин. — Преди половин година нямаше да си намеря място от радост, а сега просто установявам, че звучи хубаво и достойно.“ Нима толкова се бе променила? Тази мисъл не я утеши. Погледна часовника и бързо започна да се облича.

 

 

„Джеферсън клъб“ се намираше в дискретна тухлена сграда с ограда от ковано желязо на Еф Стрийт. Беше един от клубовете с най-ограничен достъп в град, пълен с недостъпни клубове. Човек можеше най-лесно да стане член на клуба, ако баща му е членувал в него. Ако тази предвидливост му е липсвала, трябваше да бъде предложен от трима членове. Кандидатурите за членство се разглеждаха веднъж годишно и само една черна точка беше достатъчна да бъде отказано завинаги членство в „Джеферсън клъб“, защото съществуваше твърдо правило, че ничия кандидатура не може да бъде представяна втори път.

Бащата на Уилям Фрейзър беше сред основателите на клуба и Фрейзър и Катерин вечеряха там поне веднъж седмично. Главният готвач двадесет години беше работил във френския клон на фамилията Ротшилд, кухнята беше превъзходна, а винарската изба се нареждаше на трето място сред най-добрите в Америка. Клубът беше обзаведен от един от най-добрите декоратори в света, обърнал особено внимание на цветовете и осветлението, така че жените се потапяха в светлината на свещите, която подчертаваше красотата им. Почти всеки ден вечерящите тук се радваха на обществото на вицепрезидента, членове на кабинета или на Върховния съд, сенатори и могъщи индустриалци, владеещи световни империи.

Фрейзър чакаше Катерин във фоайето.

— Закъснях ли? — попита го тя.

— Няма никакво значение — отвърна Фрейзър и я погледна с нескрито възхищение. — Знаеш ли, че си фантастично красива?

— Разбира се — отговори тя. — Всеки знае, че аз съм фантастично красивата Катерин Алегзандър.

— Не се шегувам, Кати. — Тонът му беше толкова сериозен, че тя се смути.

— Благодаря ти, Бил, — неловко рече Катерин, — стига си ме зяпал така.

— Не мога да не те гледам — каза той и я хвана за ръката.

Салонният управител Луис ги отведе в ъглово сепаре.

— Заповядайте, мис Алегзандър, мистър Фрейзър. Приятна вечеря!

На Катерин й харесваше, че салонният управител на „Джеферсън клъб“ я познава по име. Знаеше, че е детинско и наивно, но това й вдъхваше усещането, че там й е мястото. Тя се облегна и отпусната и доволна огледа залата.

— Ще пиеш ли нещо? — попита Фрейзър.

— Не, благодаря.

Той поклати глава.

— Ще трябва да те науча на някои лоши навици.

— Вече си ме научил — промърмори Катерин.

Фрейзър й се усмихна и си поръча скоч със сода.

Тя го гледаше и си мислеше, че е мил и очарователен. Беше сигурна, че може да го направи много щастлив. Омъжена за него, също щеше да е щастлива. „Много щастлива — ожесточено си повтори тя. — Всеки ще ти го каже. Попитай списание «Тайм».“ Мразеше се заради мислите, които се въртяха в главата й. Какво й ставаше, за Бога?

— Бил… — започна Катерин и се вцепени.

Лари Дъглас вървеше към тях и се усмихваше — бе познал Катерин. Беше в униформата на офицер от военновъздушните сили от гардероба на студията. Невярваща, тя наблюдаваше как се приближава към масата им, щастливо усмихнат.

— Хей, здравей! — каза той.

Но не се обръщаше към Катерин, а към Бил, който стана и се ръкува с него.

— Страшно се радвам да те видя, Лари.

— Аз също, Бил.

Катерин зяпаше двамата, мозъкът й сякаш се беше парализирал и отказваше да работи. Фрейзър й каза:

— Катерин, това е капитан Лорънс Дъглас. Лари, това е мис Алегзандър — Катерин.

Тъмните очи на Лари Дъглас я гледаха подигравателно.

— За мен е огромно удоволствие, мис Алегзандър — сериозно рече той.

Катерин отвори уста, но внезапно осъзна, че не би могла да каже нищо. Фрейзър я наблюдаваше, очакваше я да заговори. Тя едва успя да кимне. Не се доверяваше на гласа си.

— Лари, ще седнеш ли при нас? — попита Фрейзър.

Лари погледна Катерин и скромно продума:

— Ако сте сигурни, че няма да ви преча…

— Разбира се, че не. Сядай.

Лари седна до Катерин.

— Какво ще пиеш? — попита Фрейзър.

— Скоч, със сода — отвърна Лари.

— И за мен същото — дръзко рече Катерин. — И да бъде двойно.

Фрейзър изненадан я погледна.

— Не мога да повярвам.

— Нали каза, че искаш да ме научиш на лоши навици? Струва ми се, че мога да започна още сега.

Фрейзър поръча питиетата, обърна се към Лари и поде:

— Генерал Тери ми разказа за някои от твоите подвизи — както във въздуха, така и на земята.

Катерин гледаше втренчено Лари, зашеметена се опитваше да се ориентира.

— Тези медали… — продума тя.

— Да? — той я гледаше наивно.

Катерин преглътна.

— Къде сте ги получили?

— Спечелих ги на панаир — сериозно отвърна Лари.

— Хубав панаир! — засмя се Фрейзър. — Лари беше водач на Американската ескадрила в Британските кралски военновъздушни сили. Убедиха го да оглави база за изтребители във Вашингтон, за да подготви нашите момчета за бой.

Катерин се обърна към Лари и го изгледа. Той великодушно й се усмихваше, очите му играеха. Като на филмова лента пред Катерин изплува всяка дума при първата им среща. Беше му наредила да свали пагоните си на капитан и медалите и той весело се беше съгласил. Беше се държала самодоволно и надменно и го беше нарекла страхливец! Идеше й да се пъхне под масата.

— Да беше ме предупредил, че ще си дойдеш — поде Фрейзър, — щях да ти подготвя угоено теле! Щяхме да организираме голямо празненство в чест на завръщането ти.

— Предпочитам така — отвърна Лари. Той погледна Катерин, която отвърна очи, не можа да издържи погледа му. Лари невинно продължи: — Всъщност те търсих, когато бях в Холивуд. Чух, че правиш някакъв учебен филм за военновъздушните сили.

Той млъкна, запали цигара и внимателно духна клечката.

— Отидох на снимачната площадка, но не те намерих.

— Трябваше да замина за Лондон — каза Фрейзър. — Катерин беше там. Изненадан съм, че двамата не сте се срещнали.

Катерин вдигна поглед към Лари. Той я гледаше развеселен. Сега беше моментът тя да спомене случилото се. Да го разкаже на Фрейзър и да се посмеят заедно като на забавен анекдот. Но думите просто заседнаха на гърлото й.

Лари й даде няколко мига, после каза:

— Снимачната площадка беше претъпкана от хора, просто не сме се видели.

Мразеше го, че й се притичва на помощ и двамата се превръщат в съзаклятници срещу Фрейзър.

Когато донесоха питиетата, бързо пресуши своето и поиска още. Това щеше да бъде най-ужасната вечер в живота й. Нямаше търпение да се махне оттам, да се махне от Лари Дъглас.

Фрейзър го разпитваше за преживелиците му през войната и Лари ги разправяше като нещо леко и забавно. Очевидно не приемаше сериозно нищо. Беше повърхностен човек. И все пак в името на справедливостта Катерин ще не ще, признаваше, че повърхностен човек няма да отиде доброволец в Кралските военновъздушни сили и да стане герой, сражавайки се срещу Луфтвафе. Противно на логиката тя го мразеше още повече за това, че е герой. Не можеше да разбере собственото си отношение и потъна в тежки мисли при третото си двойно уиски. Имаше ли значение дали е герой или нехранимайко? После осъзна, че щом е негодник, попада в определена категория, с която тя на бърза ръка ще се справи. Замаяна от алкохола, седеше и слушаше разговора на двамата мъже. Лари говореше с пламенен ентусиазъм, с такава осезаема жизненост, която сякаш се пресягаше и я докосваше. Сега й се струваше, че е най-изпълненият с живот мъж, когото е виждала. Изпитваше чувството, че той никога не бяга от живота, че изцяло му се отдава и се подиграва на тези, които се страхуват, като нея. Едва докосна храната си. Нямаше представа какво яде. Срещна погледа на Лари и сякаш той вече й беше любовник, сякаш вече си принадлежаха — разбираше, че това е безумие. Беше като циклон, като природно бедствие и всяка жена, попаднала във вихъра, щеше да бъде унищожена. Лари й се усмихваше.

— Май изключихме мис Алегзандър от разговора — поде учтиво той. — Убеден съм, че тя е по-интересна от нас двамата, взети заедно.

— Грешите — изпелтечи Катерин. — Водя много скучен живот. Работя с Бил. — Щом го изрече, осъзна как е прозвучало и се изчерви. — Не исках да кажа това, исках…

— Разбирам какво искахте да кажете — поде Лари. Тя го мразеше. Той се обърна към Бил. — Къде я намери?

— Имах късмет — сърдечно продума Бил. — Голям късмет. Ти още ли не си женен?

— Коя ще ме вземе? — сви рамене Лари.

„Копеле такова!“ — помисли си Катерин. Огледа залата. Половин дузина жени бяха зяпнали Лари — някои по-прикрито, някои, без да се крият. Той беше като сексуален магнит.

— Как са английските момичета? — дръзко го попита Катерин.

— Бива ги — учтиво отговори той. — Е, аз нямах много време за това. Бях зает с полетите.

„На друг ги разправяй тези! — помисли си Катерин. — Басирам се, че не е останала и една девственица в радиус на сто мили от теб!“ На глас изрече:

— Съжалявам тези момичета. Не знаят какво са изпуснали.

Тонът й беше по-хаплив, отколкото възнамеряваше. Фрейзър я гледаше, озадачен от грубостта й.

— Кати — промълви той.

— Хайде да пием още по едно — бързо се намеси Лари.

— Мисля, че на Катерин това й стига — отвърна Фрейзър.

— Не е вярно — поде Катерин и с ужас установи, че не може да изговаря ясно думите. — Май е по-добре да се прибера.

— Както кажеш! — Фрейзър се обърна към Лари. — Катерин по принцип не пие.

— Сигурно е развълнувана от срещата ви — рече Лари.

Катерин искаше да вземе чаша вода и да я плисне по него. По-малко беше го ненавиждала като негодник. Сега го мразеше повече. И не знаеше защо.

Когато се събуди на следващата сутрин, беше убедена, че има най-тежкия махмурлук, познат в историята на медицината. Сякаш имаше най-малко три глави и всички пулсираха в различен ритъм. Беше жива мъка да лежи неподвижна в леглото, но когато се опита да се движи, стана още по-лошо. Докато лежеше и се бореше с гаденето, в съзнанието й изплува цялата вечер и болката се усили. Глупаво обвиняваше Лари Дъглас за махмурлука си, защото ако не беше той, тя нямаше да пие нищо. С болка обърна глава и погледна часовника до леглото. Беше се успала. Чудеше се дали да продължи да лежи, или да извика „Бърза помощ“. Внимателно се надигна от смъртното си ложе и се завлече до банята. Влезе под душа и пусна студена вода, която зашиба тялото й. Викаше на глас, докато водата я обливаше, но щом спря душа, се чувстваше по-добре. „Не добре — рече си внимателно Катерин, — просто по-добре.“

След четиридесет и пет минути вече седеше на бюрото си. Секретарката й Ани влезе развълнувана.

— Познайте какво има! — каза тя.

— Тази сутрин няма да мога — прошепна Катерин, — моля те, бъди добра и говори по-тихо.

— Вижте! — Ани й посочи сутрешния вестник. — Това е той!

Снимката на Лари Дъглас в униформа безочливо й се усмихваше от първа страница. Над нея пишеше: „Американец, герой от Кралските военновъздушни сили, се завръща във Вашингтон, за да оглави ново поделение изтребители.“ Следваше репортаж в две колони.

— Нали е вълнуващо! — извика Ани.

— Ужасно — каза Катерин и запокити вестника в кошчето за боклук. — Може ли да продължим работа?

Изненадана, Ами я погледна.

— Съжалявам, мислех, че ще ви заинтересува, нали ви е приятел.

— Не ми е приятел — поправи я Катерин. — По-скоро ми е враг. — Тя видя изражението на Ани. — Може ли да оставим мистър Дъглас?

— Разбира се — озадачена продума Ани. — Казах му, че според мен ще бъдете доволна.

Катерин я зяпна.

— Кога?

— Когато се обади тази сутрин. Обажда се три пъти.

Катерин направи усилие да говори небрежно.

— Защо не ми каза?

— Помолихте да не ви казвам, когато се обажда.

Секретарката гледаше Катерин, лицето й изразяваше объркване.

— Остави ли някакъв номер?

— Не.

— Добре. — Катерин си припомни лицето му, големите му, тъмни шеговити очи. — Добре — повтори твърдо тя.

Продиктува няколко писма и когато. Ани излезе от стаята, отиде до кошчето за боклук и извади вестника. Прочете написаното за Лари дума по дума. Той беше ас — беше свалил осем немски самолета. Самият него два пъти го бяха сваляли над Ламанша. Тя позвъни на Ани.

— Ако мистър Дъглас се обади отново, ще говоря с него.

Настъпи кратка пауза.

— Да, мис Алегзандър.

В края на краищата нямаше защо да бъде груба с него. Просто щеше да му се извини за държанието си в студията и да го помоли да не й се обажда. Тя щеше да се омъжи за Уилям Фрейзър.

През целия следобед чакаше Лари да звънне. До шест часа той не се обади. „Защо да се обажда? — питаше се Катерин. — Сега сваля шест момичета наведнъж. Имаш късмет. Да се хванеш с него, е като да отидеш на масаж. Взимаш си номерче и чакаш да ти дойде редът.“ Когато си тръгваше, рече на Ани:

— Ако утре се обади мистър Дъглас, кажи му, че ме няма.

Ани дори не мигна.

— Да, мис Алегзандър. Лека нощ.

— Лека нощ.

Катерин слезе с асансьора, потънала в мислите си. Беше сигурна, че Бил Фрейзър държи да се ожени за нея. Щеше да направи най-добре, ако му каже, че иска да се оженят веднага. Ще му го каже още тази вечер. Ще заминат на меден месец. Когато се върнат, Лари Дъглас ще е напуснал града или ще е станало нещо друго.

На партера асансьорът се отвори и Катерин видя Лари Дъглас, който чакаше, облегнат на стената. Беше свалил медалите и лентичките си и носеше пагони на младши лейтенант. Усмихна се и се приближи към нея.

— Така по-добре ли е? — бодро я запита той.

Катерин го гледаше втренчено, сърцето й биеше силно.

— Носенето на неверни отличителни знаци не е ли противоуставно?

— Не знам — искрено отвърна той. — Мислех, че ти отговаряш за всичко това.

Стоеше и гледаше надолу към нея. Тя промълви тихо:

— Не постъпвай така с мен. Искам да ме оставиш на мира. Аз принадлежа на Бил.

— Къде ти е брачната халка?

Катерин мина покрай него и се отправи към изхода. Той избърза напред и й отвори вратата. Навън я хвана за ръка. Тя почувства, че през тялото й премина шок. От него се излъчваше електричество, което я изгаряше.

— Кати — започна той.

— За Бога — отчаяно избухна Катерин, — какво искаш от мен?

— Всичко — тихо каза Лари. — Искам теб.

— Няма да ме получиш — простена тя. — Върви измъчвай някоя друга.

Обърна се, за да си тръгне, но той я дръпна обратно.

— Какво означава това?

— Не знам — рече Катерин и очите й се изпълниха със сълзи. — Не знам какво говоря. Аз… съм махмурлия. Искам да умра.

Лари съчувствено се усмихна.

— Знам прекрасно лечение за махмурлук. — Поведе я към подземния гараж.

— Къде отиваме? — в паника запита тя.

— Да вземем колата ми.

Катерин го погледна, търсейки признаци на ликуване, но видя само топлота и съчувствие върху силното му, невероятно красиво лице.

Служителят докара светлокафяв спортен автомобил със свален гюрук. Лари помогна на Катерин да се качи и седна зад волана. Тя седеше, гледаше право напред и мислеше, че пропилява целия си живот, но изобщо не можеше да се спре. Сякаш всичко това ставаше с някоя друга. Искаше да каже на глупавото безпомощно момиче в колата да бяга.

— При тебе или при мен? — нежно попита Лари.

Тя поклати глава и безнадеждно промълви:

— Няма значение.

— Отиваме у нас.

Значи не беше съвсем безчувствен. Или се страхуваше да се състезава със сянката на Уилям Фрейзър.

Наблюдаваше го как ловко управлява колата през движението в ранната вечер. Не, той не се боеше от нищо. Това беше част от проклетата му привлекателност.

Опитваше се да се убеди, че може да му каже „не“, че може да си тръгне. Как беше възможно да обича Уилям Фрейзър и да изпитва такива чувства към Лари?

— Ако ще ти помогне — тихо продума Лари, — искам да ти кажа, че и аз се вълнувам като теб.

Катерин му хвърли един поглед и рече:

— Благодаря.

Той лъжеше, разбира се. Сигурно го казваше на всичките си жертви, когато ги отвеждаше към леглото, за да ги прелъсти. Но поне не злорадстваше. Най-много я измъчваше мисълта, че предава Бил Фрейзър. Беше толкова мил, а това щеше силно да го нарани. Катерин го съзнаваше, разбираше, че постъпва лошо и неразумно, но сякаш вече нямаше воля.

Пристигнаха в приятен жилищен квартал с големи сенчести дървета от двете страни на улиците. Лари спря колата пред една сграда.

— Пристигнахме — тихо каза той.

Катерин знаеше, че това е последната й възможност да му откаже, да го помоли да я остави на мира. Мълчаливо гледаше как Лари дойде и й отвори вратата. Слезе от колата и влезе в сградата.

Апартаментът беше обзаведен по мъжки в силни, наситени цветове и с масивни мебели. Когато влязоха, Лари взе палтото й и тя потръпна.

— Студено ли ти е? — попита той.

— Не.

— Искаш ли да пиеш нещо?

— Не.

Той нежно я прегърна и те се целунаха. Сякаш тялото й беше обхванато от пламък. Без да промълви нито дума, Лари я отведе в спалнята. Двамата се събличаха с нарастваща настойчивост. Тя легна гола на леглото, той легна до нея.

— Лари…

Ала той затвори устата й с устни, ръцете му започнаха да галят тялото й, изучавайки го нежно, и тя забрави всичко освен удоволствието, което изпитваше; ръцете й го затърсиха слепешком. Катерин го почувства горещ, силен и пулсиращ, пръстите му бяха в нея, разтваряха я нежно и любещо, Лари беше върху нея и в нея и тя изпита силна радост, за каквато дори не беше мечтала. Заедно се движеха все по-бързо във фантастичен ритъм, който разлюля стаята, света и завърши с експлозия, преминала в буен екстаз, в невероятно разтърсващо пътешествие, в пристигане и заминаване, в край и начало, а Катерин лежеше вцепенена и изтощена, прегръщаше го силно и искаше никога да не престава това чувство. Нищо от това, което беше чела или чувала, не би могло да я подготви за този миг. Беше невероятно, че тялото на друг човек може да достави радост. Тя лежеше в мир — просто жена. Знаеше, че дори никога вече да не го види, ще му бъде благодарна до края на живота си.

— Кати?

Тя се обърна и го погледна бавно и мързеливо.

— Да? — Дори собственият й глас й се стори по-дълбок, по-зрял.

— Би ли извадила ноктите си от гърба ми?

Изведнъж осъзна, че ги беше впила в плътта му.

— О, извинявай! — възкликна тя.

Опита се да прегледа гърба му, но Лари хвана ръката й и я привлече по-близо до себе си.

— Няма значение. Щастлива ли си?

— Щастлива ли?

Устните й започнаха да треперят и за свой ужас Катерин се разплака. Силни ридания разтърсваха тялото й. Лари я държеше в обятията си и успокояващо я гледаше, докато бурята отмина.

— Съжалявам — каза тя. — Не знам какво ми стана.

— Може би си разочарована?

Катерин го погледна, готова да протестира, но видя, че той се шегува. Отново я прегърна и започна да я люби. Беше още по-невероятно. После лежаха и той й говореше, но тя не чуваше. Стигаше й само звукът на неговия глас, нямаше значение какво казва. Знаеше, че за нея никога не може да съществува друг мъж. И знаеше, че този мъж никога не може да принадлежи само на една жена, че тя сигурно повече няма да го види, че за него е просто поредното завоевание. Осъзна, че гласът му е замлъкнал и той я наблюдава.

— Не чу и дума от това, което ти казах.

— Извинявай — каза тя, — мечтаех.

— Би трябвало да се чувствам засегнат — укори я Лари. — Интересува те само моето тяло.

Катерин погали мускулестите му загорели гърди и стомах.

— Не съм експерт — рече тя, — но май ще свърши работа. — Тя се усмихна. — То вече свърши добра работа.

Искаше й се да го попита дали му е доставила удоволствие, но се страхуваше.

— Красива си, Кати.

Тя потръпна от радост при тези думи, но в същото време се почувства и засегната. Всичко, което й казваше, вече хиляди пъти го беше казвал на други жени. Питаше се как ли ще се раздели с нея. „Обади ми се някога.“ Или „Ще ти се обадя някой път.“ Може би дори щеше да поиска да се видят още един-два пъти, преди да се прехвърли на друга. Е, сама си беше виновна. Знаеше в какво се забърква. „Хвърлих се в тази история с широко отворени очи и крака. Каквото и да стане, не бива никога да обвинявам него.“

Той я прегърна и силно я притисна до себе си.

— Знаеш ли, че си изключително момиче, Кати?

„Знаеш ли, че си изключително момиче — Алис, Сюзън, Маргарет, Пеги, Лана.“

— Почувствах го още щом те видях първия път. Към никоя досега не съм изпитвал подобно чувство.

Джанет, Ивлин, Рут, Джорджия… до безкрайност.

Тя зарови глава в гърдите му, защото не се доверяваше на гласа си, и силно го прегърна, като се прощаваше с него наум.

— Гладен съм — каза Лари. — Знаеш ли какво ми се иска?

Катерин се усмихна.

— Да, разбира се.

Лари се ухили и я попита:

— Знаеш ли, че си, сексуална маниачка?

Тя го погледна.

— Благодаря.

Отведе я под душа и го пусна. Взе една найлонова шапка от закачалката на стената и я сложи на главата, прибирайки косата й.

— Ела — дръпна я под силната водна струя.

Взе сапун и се зае да насапунисва тялото й. Започна от врата, продължи по ръцете, бавно обиколи гърдите й, слезе надолу към корема и бедрата. Тя почувства възбуда в слабините си, взе сапуна и започна да масажира Лари по гърдите, корема и надолу между краката. Усети как той се възбужда. Разтвори краката й и проникна в нея; Катерин отново изпадна в опиянение, потъна сякаш в бурен поток, изпълнена от същата непоносима радост, докато не започна да вика от истинско щастие.

После те се облякоха, качиха се в колата и заминаха за Мериланд, където намериха малко ресторантче, което все още работеше, и си поръчаха омар и шампанско.

В пет часа сутринта Катерин се обади вкъщи на Уилям Фрейзър. Стоеше заслушана в телефонните сигнали на осемдесет мили от нея и най-после чу сънения глас на Фрейзър:

— Ало…

— Здравей, Бил. Обажда се Катерин.

— Катерин! Цяла вечер се опитвах да се свържа с теб. Къде си? Добре ли си?

— Добре съм. В Мериланд съм с Лари Дъглас. Току-що се оженихме.