Халед Хосейни
Ловецът на хвърчила (21)

21

Прекосихме реката и поехме на север през оживения площад Пущунистан. Някога баба ме водеше там да ядем кебап в ресторант „Кибер“. Сградата още стоеше, но вратите бяха заключени с катинари, прозорците изпотрошени, а от името липсваха буквите К и Р.

Близо до ресторанта видях труп. Наскоро бе имало екзекуция. Мъртвецът с подпухнало, посиняло лице висеше на въже, вързано за една стърчаща греда. По парцаливите дрехи, които бе носил през последния ден от живота си, се тъмнееха кървави петна. Почти никой не му обръщаше внимание.

Мълчаливо пресякохме площада и се насочихме към квартал Уазир Акбар хан. Накъдето и да погледнех, прашна мараня прихлупваше града и напечените от слънцето тухлени къщи. Няколко пресечки след площад Пущунистан Фарид ми посочи двама мъже, които говореха оживено на ъгъла. Единият беше с отрязан до коляното крак. В ръцете си държеше протеза.

— Знаеш ли какво правят? Пазарят се за изкуствения крак.

— Човекът си продава крака?

Фарид кимна.

— Могат да му се вземат добри пари на черния пазар. Поне две седмици ще си изхранва децата.

 

 

За моя изненада повечето къщи в Уазир Акбар хан все още имаха здрави покриви и стени. Дори изглеждаха в доста добро състояние. Иззад зидовете все още надничаха дървета, а улиците не бяха чак толкова задръстени с тухли и камъни, както в Картех сех. Избелелите пътни знаци, някои от тях криви и надупчени от куршуми, все още сочеха пътя.

— Не е много зле — отбелязах аз.

— Нищо чудно. Повечето големци живеят тук.

— Талибаните ли?

— И те — отвърна Фарид.

— Кои други?

Фарид подкара по широка улица със сравнително чисти тротоари и оградени къщи от двете страни.

— Хората зад талибаните. Истинските мозъци на това правителство, ако може да се нарече правителство — араби, чеченци, пакистанци. — Той посочи на северозапад. — Нататък е Петнайсета улица. Наричат я Сарак-е-Мехмано, Улица на гостите. Така ги наричат тук — гости. Струва ми се, че някой ден тия гости ще ни опикаят килимите.

— Мисля, че наближаваме! — възкликнах аз. — Ето там!

Посочих ориентира, който използвах като дете. Ако някога се загубиш, казваше баба, помни, че нашата улица е онази с розовата къща на края. Розовата къща със стръмен покрив някога бе единствената цветна сграда в квартала. И си оставаше единствена.

Фарид зави по улицата. Веднага видях къщата на баба.

 

 

Намираме малката костенурка зад шипковите гъсталаци на двора. Не знаем как е попаднала там, а и не ни интересува — прекалено сме развълнувани. По предложение на Хасан боядисваме корубата й в яркочервено. Умна идея — така няма да я изгубим в храстите. Представяме си, че сме двама дръзки изследователи, че сме открили в далечните джунгли грамаден праисторически звяр и го водим за изумление на целия свят. Слагаме костенурката в дървената количка, която Али измайстори миналата зима за рождения ден на Хасан, и си представяме, че е грамадна стоманена клетка. Вижте огнедишащото чудовище! Маршируваме по тревата и теглим количката около ябълкови и вишневи дръвчета, които се превръщат в небостъргачи, пронизващи облаците, и от всички прозорци надничат хиляди хора да видят невероятната гледка. Минаваме по извитото мостче, което баба построи близо до групичката финикови палми; то се превръща в огромен висящ мост, съединяващ два града, а езерцето под него — в бурно море. Над могъщите колони на моста избухват фойерверки, въоръжени войници козируват от двете ни страни, а дебелите стоманени въжета се извисяват към небето. Малката костенурка се лашка насам-натам, а ние мъкнем количката по завоя на тухлената алея пред желязната порта и отвръщаме на поздравите на световните лидери, които ни ръкопляскат, изправени на крака. Ние сме Хасан и Амир, прославените авантюристи и най-великите изследователи на света. Отиваме да получим почетни медали за доблестния си подвиг…

* * *

Плахо тръгнах напред по алеята, където сега между избелелите от слънцето тухли растяха буренаци. Застанах като чужденец пред портата на бащината си къща. Положих длани върху ръждивите решетки и си спомних как в детството бях притичвал хиляди пъти през същата тази порта по задачи, които сега нямаха ни най-малко значение, а тогава ми се струваха безкрайно важни. Надникнах в двора.

Продължението на алеята към къщата, където двамата с Хасан редовно падахме през онова лято, когато се учехме да караме велосипед, не изглеждаше тъй широко, както го помнех. Назъбени пукнатини разсичаха асфалта и от тях също стърчаха плевели. Повечето тополи бяха изсечени — тополите, по които се катерехме, за да хвърляме слънчеви зайчета в къщите на съседите. Оцелелите бяха останали почти без листа. „Стената на болната царевица“ още си бе на място, но не видях край нея царевица — нито болна, нито здрава. Боята започваше да се рони и на места липсваше напълно. Моравата имаше същия кафеникав цвят като прашната мараня, надвиснала над града; тук-там се тъмнееше оголена пръст.

На алеята бе паркиран джип и това ми се стори нередно: там трябваше да е черният мустанг на баба. Години наред осемте цилиндъра на мустанга оживяваха с рев всяка сутрин и ме будеха от сън. Забелязах, че от двигателя на джипа е протекло масло и зацапва алеята като голямо петно от теста на Роршах. Зад джипа лежеше прекатурена ръчна количка. Не видях и следа от розовите храсти, които баба и Али бяха засадили покрай лявата страна на алеята. Сега там имаше само гола земя и плевели.

Зад мен Фарид натисна двукратно клаксона.

— Трябва да тръгваме, ага — подвикна той. — Ще привлечем внимание.

Самата къща нямаше нищо общо с просторната бяла сграда, която помнех от детството си. Изглеждаше по-малка. Покривът бе хлътнал, мазилката напукана. Стъклата на прозорците във всекидневната, преддверието и банята за гости на горния етаж бяха счупени и нескопосно заменени с парчета шперплат или прозрачен найлон. Някогашната искрящо бяла боя бе излиняла до призрачно сиво и на места се лющеше, разкривайки тухлената зидария. Предните стъпала бяха хлътнали и нащърбени. Както почти всичко в Кабул, бащината ми къща бе олицетворение на рухналото великолепие.

Открих прозореца на някогашната си спалня на втория етаж, третият на юг от главното стълбище. Надигнах се на пръсти, но не видях зад стъклата нищо освен сенки. Преди двайсет и пет години стоях зад същия този прозорец, по който се стичаха плътни дъждовни струи, и дъхът ми замъгляваше стъклото. Гледах как Хасан и Али товарят имуществото си в багажника на бащината ми кола.

— Амир ага — подвикна отново Фарид.

— Идвам — отвърнах аз.

Обзе ме безумното желание да вляза. Исках да се изкача по стъпалата отпред, където през зимата Али ни караше да си обуем ботушите. Исках да вляза в преддверието, да вдъхна мириса на портокаловите кори, които Али хвърляше в печката заедно с дървените стърготини. Да седна на кухненската маса, да пийна чай с парче наан, да чуя как Хасан пее стари хазарски песни.

Нов сигнал на клаксона. Върнах се при джипа, паркиран до тротоара. Фарид седеше зад волана и пушеше.

— Трябва да видя още нещо — казах му аз.

— Нали няма да се бавиш?

— Дай ми десет минути.

— Тръгвай. — И докато се обръщах, той добави: — Просто забрави всичко. Така ще ти е по-лесно.

— За какво?

— Да продължиш. — Фарид метна цигарата си навън. — Колко още ти трябва да гледаш? Нека ти спестя труда: нищо от спомените ти не е оцеляло. По-добре забрави.

— Вече не искам да забравям — казах аз. — Дай ми десет минути.

 

 

Някога аз и Хасан почти не се изморявахме, когато изкачвахме хълма на север от къщата на баба. Търчахме по нагорнището, гонехме се, сядахме на хребета, откъдето чудесно се виждаше летището в далечината. Гледахме как самолетите излитат и кацат. После пак хуквахме.

Днес едва се добрах до върха на каменистия хълм, а дъхът ми пареше като огън. По лицето ми се стичаше пот. Постоях запъхтян, усещайки как в ребрата ми се впива невидимо острие. После се озърнах за старото гробище. Не ми трябваше много време, за да го открия. То си беше тук, както и старото нарово дърво.

Подпрях се на сивата каменна порта на гробището, където Хасан бе погребал майка си. Крилата на старата желязна врата висяха накриво, пантите бяха изчезнали, а надгробните камъни едва се виждаха през гъсталака от плевели. Два гарвана бяха кацнали върху ниския каменен зид около гробището.

Хасан споменаваше в писмото си, че нарът не е давал плод от години. Като го гледах, съсухрен и гол, не ми се вярваше това да стане някога. Спомних си колко пъти сме се катерили тук, колко пъти сме сядали по клоните с провесени крака, докато слънчевите лъчи проблясваха през листата и хвърляха по лицата ни мозайка от светлина и сянка. В устата си усетих стипчивия вкус на нар.

Коленичих и плъзнах длани по дънера. Открих каквото търсех. Надписът бе избледнял, почти напълно изчезнал, но все още го имаше: „Амир и Хасан, султани на Кабул“.

Седнах с кръстосани крака пред дървото и се загледах на юг към града на моето детство. През ония дни иззад оградата на всяка къща надничаха дървесни корони. Небето се простираше необятно и синьо, простряното пране искреше под слънцето. Ако човек напрегнеше слух, можеше дори да чуе призивите на търговеца на плодове, минаващ с магарето си през Уазир Акбар хан: Череши! Кайсии! Грозде!

Чух клаксон и видях Фарид да ми маха. Време бе да си тръгвам.

 

 

Отново поехме на юг, обратно към площад Пущунистан. Край нас минаха още няколко червени пикапа с въоръжени брадати младежи в каросериите. При всяка среща Фарид почваше да ругае тихичко.

Наех стая в малък хотел близо до площад Пущунистан. Три момиченца, облечени в еднакви черни рокли и бели забрадки, стояха плътно до слабия очилат мъж на рецепцията. Той ми поиска седемдесет и пет долара — невъобразима цена, като се има предвид жалкият и занемарен вид на хотела, но аз не възразих. Едно е да скубеш клиентите, за да си построиш вила на Хавайските острови. Съвсем друго — да го правиш, за да изхраниш децата си.

Нямаше топла вода, а казанчето на пукнатата тоалетна чиния не работеше. Обзавеждането на стаята се изчерпваше с един дървен стол в ъгъла и единично желязно легло с протрит дюшек и излиняло одеяло. Прозорецът към площада беше счупен. Докато оставях куфара си, забелязах на стената зад леглото петно от засъхнала кръв.

Дадох пари на Фарид и той отиде да купи храна. Върна се с четири шиша цвърчащ кебап, пресен наан и паница бял ориз. Седнахме на леглото и лакомо се нахвърлихме върху храната. Все пак имаше нещо непроменено в Кабул. Кебапът си оставаше все тъй сочен и вкусен, както го помнех.

Тази нощ аз спах на леглото, а Фарид легна на пода, увит в допълнително одеяло, за което собственикът поиска да му доплатим. Единствената светлина в стаята идваше от лунните лъчи, нахлуващи през счупения прозорец. Фарид ми предаде какво е казал собственикът: че в Кабул нямало ток от два дни, а генераторът на хотела бил повреден и се нуждаел от поправка. Поговорихме си. Той ми разказа за детството си в Джелалабад. Разказа ми как двамата с баща му се включили в джихада срещу шоравите в долината Панджар. Останали без храна и трябвало да ядат скакалци, за да оцелеят. Разказа ми за деня, когато обстрел от хеликоптер убил баща му, и за деня, когато двете му дъщери загинали от противопехотна мина. Попита ме за Америка. Казах му, че там можеш да влезеш в магазина и да си купиш за ядене какво ли не. Агнешкото е винаги прясно, плодове има в изобилие, а водата е чиста. Всяка къща има телевизор, всеки телевизор е с дистанционно и ако искаш, можеш да си купиш сателитна антена. Така ще хващаш над петстотин канала.

— Петстотин? — възкликна Фарид.

— Петстотин.

Замълчахме. Точно когато си мислех, че е заспал, Фарид се изкиска.

— Ага, чувал ли си какво направил Настрадин ходжа, когато дъщеря му дошла и се оплакала, че мъжът й я бие?

Усетих го как се усмихва в тъмното, и по моите устни също плъзна усмивка. Нямаше афганец, който да не знае поне няколко весели истории за остроумния ходжа.

— Какво?

— Набил я на свой ред и я пратил да каже на съпруга си, че Настрадин ходжа не е глупак. Ако онзи бие дъщеря му, той пък ще бие жена му.

Разсмях се. Отчасти на шегата, отчасти на мисълта, че афганският хумор никога не се променя. Войните бушуваха, изобретиха интернет, по повърхността на Марс се движеше робот, а в Афганистан продължавахме да си разказваме истории за Настрадин ходжа.

— А ти чувал ли си как молла Настрадин метнал на гръб тежък чувал и яхнал магарето си? — попитах аз.

— Не.

— На улицата един човек му рекъл: защо не сложиш чувала върху магарето? А той отговорил: „Това ще е жестоко, и бездруго съм твърде тежък за горкото добиче.“

Разказвахме си такива истории, докато се изчерпахме и пак замълчахме.

— Амир ага — сепна ме Фарид от дрямката.

— Да?

— Защо си тук? Кажи ми честно, защо си тук?

— Казах ти.

— Заради момчето?

— Заради момчето.

Фарид се размърда на пода.

— Не е за вярване.

— Понякога и на мен ми е трудно да повярвам, че съм тук.

— Не… Исках да те попитам защо точно това момче. Идваш чак от Америка заради… един шиит?

Тия думи прогониха предишното ми веселие. И съня.

— Уморен съм — казах аз. — Хайде да спим.

Скоро хъркането на Фарид огласи празната стая. Аз лежах буден със скръстени на гърдите ръце, гледах звездната нощ през счупения прозорец и си мислех, че може би онова, което хората говорят за Афганистан, е вярно. Може би наистина бе безнадеждно място.

 

 

Когато минахме през входните тунели на стадион „Гази“, видяхме, че оживената тълпа е изпълнила трибуните. Хиляди хора кръжаха по претъпканите бетонни тераси. Деца играеха и се гонеха по пътеките и стълбищата. Из въздуха се носеше ароматът на фасул с лют сос, смесен с миризмата на нечистотии и пот. Двамата с Фарид минахме покрай редица амбулантни търговци, продаващи цигари, кедрови ядки и бисквити.

Мършаво момче с вълнено яке ме хвана за лакътя и шепнешком попита дали искам да си купя „секси снимки“.

— Много секси, ага — рече то, озъртайки се тревожно. Напомни ми за момчето, което преди няколко години се опита да ми продаде крек в Сан Франциско. Хлапето разгърна якето си и ми даде да зърна за миг въпросните „секси снимки“ — пощенски картички с кадри от индийски филми, на които съвсем прилично облечени знойни красавици с очи на кошути примираха в прегръдките на смугли мъже.

— Страшно секси — повтори момчето.

— Не, благодаря — казах аз и се проврях покрай него.

— Ако го хванат, такъв бой ще му теглят, че и баща му ще се вдигне от гроба — промърмори Фарид.

Естествено, нямаше обозначени места. Нямаше кой да ни упъти любезно към сектор, ред и седалка. Такова чудо не се помнеше дори и по време на монархията. Намерихме свободни места малко вляво от средата, макар че за целта се наложи Фарид доста активно да действа с гърди и лакти.

Спомних си колко зелено беше игрището през седемдесетте години, когато баба ме водеше на мачове тук. Сега теренът беше в окаяно състояние. Навсякъде имаше дупки, да не говорим за двете дълбоки ями зад южната врата. И не се виждаше стръкче трева, само утъпкана пръст. Когато двата отбора най-сетне излязоха на терена — всички до един с дълги панталони въпреки жегата — и играта започна, едва различавах топката сред облаците прах, вдигани от футболистите. Млади талибани с камшици обикаляха между редовете и удряха всеки зрител, дръзнал да повиши глас.

Доведоха ги малко след като свирката отбеляза края на полувремето. Два прашни червени пикапа като онези, които бях виждал да сноват из града, навлязоха през портала на стадиона. Тълпата се изправи на крака. В каросерията на единия пикап седеше жена със зелена бурка, в другия — мъж със завързани очи. Колите бавно обиколиха игрището, сякаш за да дадат на тълпата възможност да види жертвите по-добре. Това постигна желания ефект. Хората се надигаха на пръсти, сочеха, изпъваха шии. До мен Фарид се молеше тихичко и адамовата му ябълка подскачаше нагоре-надолу.

Червените коли излязоха на терена и се насочиха към единия край, вдигайки зад себе си облаци прах. Слънцето блестеше по джантите им. В края на игрището ги посрещна трети пикап. Каросерията му беше натоварена с нещо и аз изведнъж разбрах за какво са онези две ями зад футболната врата. Свалиха товара. Тълпата зашепна развълнувано.

— Искаш ли да останеш? — мрачно попита Фарид.

— Не — казах аз. Никога през живота си не бях искал толкова силно да се махна отнякъде. — Но се налага.

Двама талибани с автомати на рамо помогнаха на мъжа с превързаните очи да слезе от първата кола, други двама свалиха жената с бурката. Коленете й се подгънаха и тя се свлече на земята. Войниците я вдигнаха, но жената пак падна. Когато се опитаха да я вдигнат отново, тя се разрита и изпищя. Докато съм жив, докато дишам, не ще забравя този писък — на диво животно, опитващо се да измъкне осакатената си лапа от мечия капан. Още двама талибани се присъединиха към първите и помогнаха да вкарат жената в една от ямите. Мъжът с превръзката обаче покорно се остави да го свалят в дупката. Сега над земята се подаваха само главите и част от гърдите на двамата обвиняеми.

Шишкав, белобрад проповедник със сиви одежди застана до вратата с микрофон в ръка и се изкашля. Зад него жената в ямата продължаваше да пищи. Той подхвана дълга молитва от Корана и гъгнивият му глас закънтя над тълпата в настаналата мъртва тишина. Спомних си какво ми бе казал баба преди много години: Да им пикая на брадите на тия праведни маймуни. Не вършат нищо, освен да прехвърлят зърната на броениците и да рецитират една книга, написана на език, който дори не разбират.

Аллах да ни е на помощ, ако някога Афганистан падне в техни ръце.

Когато молитвата свърши, проповедникът пак се изкашля.

— Братя и сестри! — провикна се той на фарси и гласът му прогърмя над стадиона. — Събрали сме се днес, за да изпълним закона на шариата. Събрали сме се да раздадем правосъдие. Събрали сме се, защото волята на Аллах и словото на пророка Мохамед, нека почиват в мир, са живи и силни тук, в любимата ни родина Афганистан. Ние слушаме какво казва Аллах и се подчиняваме, защото сме само смирени, безсилни създания пред неговото величие. А какво казва Аллах? Питам ви! КАКВО КАЗВА АЛЛАХ? Аллах казва, че всеки грешник трябва да бъде наказан по подобаващ начин. Това не са мои думи, нито думите на моите братя. Това е словото на АЛЛАХ!

Той посочи със свободната си ръка към небето. В главата ми тътнеше тъпа болка, слънцето напичаше безмилостно.

— Всеки грешник трябва да бъде наказан по подобаващ начин — повтори проповедникът в микрофона, като сниши глас. Сега изричаше всяка дума бавно и драматично. — А какво наказание, братя и сестри, подобава на прелюбодееца? Как да накажем ония, които оскверняват свещената чистота на брака? Как да се справим с ония, които плюят в лицето на Аллах? Как да отговорим на ония, които хвърлят камъни по прозорците на Божия дом? ДА ВЪРНЕМ КАМЪНИТЕ ОБРАТНО!

Той изключи микрофона. Над тълпата се разнесе глух ропот.

До мен Фарид поклати глава.

— И тия хора се наричат мюсюлмани — прошепна той.

Внезапно от пикапа излезе висок, широкоплещест мъж.

Неколцина зрители нададоха приветствени възгласи. Този път никой не получи удар с камшик за това, че е повишил глас. Снежнобялата дреха на високия мъж искреше под слънчевите лъчи. Краищата на широката му риза пърхаха от лекия вятър; беше разперил ръце като Исус на кръста. Той приветства тълпата, като бавно се завъртя в кръг. Когато се обърна към нас, видях, че носи кръгли черни очила като на Джон Ленън.

— Това трябва да е нашият човек — каза Фарид.

Високият талибан с черните очила пристъпи към купчината камъни, която бяха разтоварили от третия пикап. Взе един и го показа на тълпата. Шумът стихна, заменен от странно бръмчене, което затрептя над целия стадион. Огледах се и видях, че всички цъкат с език. Със замах, който нелепо напомняше удар на бейзболист, талибанът метна камъка към мъжа с превързаните очи в ямата. Улучи го отстрани по главата. Жената пак изпищя. Тълпата смаяно ахна. Затворих очи и закрих лицето си с длани. Дружното „Ох!“ на публиката следваше всеки хвърлен камък и това трая дълго. Когато хората млъкнаха, аз попитах Фарид дали е свършило. „Не“, каза той. Не знам колко още седях със закрито лице. Знам само, че отново отворих очи, когато чух хората около мен да питат: „Мъртъв ли е?“

Мъжът в ямата се беше превърнал на пихтия от кръв и парцали. Главата му висеше пред гърдите. Талибанът с кръглите очила подхвърляше камък на дланта си и гледаше някакъв друг човек, клекнал до ямата. Човекът преслушваше със стетоскоп гърдите на нещастника в ямата. После отдръпна стетоскопа и поклати глава към талибана. Тълпата изстена.

Джон Ленън се върна към купчината камъни.

Когато всичко свърши, когато окървавените трупове бяха захвърлени безцеремонно в каросериите на червените пикапи — поотделно, няколко души с лопати набързо запълниха ямите. Един от тях се опита да прикрие големите кървави петна, като ритна пръст върху тях. След няколко минути отборите излязоха на терена. Започна второто полувреме.

Уредихме си среща за три следобед. Бързината на уговорката ме порази. Бях очаквал отсрочки, купища въпроси, може би проверка на документите. Но сега отново видях колко неофициално се решават в днешно време дори официалните въпроси в Афганистан. Фарид трябваше само да каже на най-близкия талибан, че имаме да обсъдим личен въпрос с човека в бяло. Размениха си няколко думи. После талибанът кимна и се провикна на пущу към един младеж долу до игрището. Онзи изтича към южната врата, където талибанът с черните очила бъбреше с дебелия проповедник. Тримата заговориха. Видях, че мъжът с очилата се огледа. Кимна. Каза нещо в ухото на пратеника. Младежът се върна с посланието.

Срещата бе уредена. В три следобед.