Халед Хосейни
Ловецът на хвърчила (19)

19

Отново ми призляваше в колата. Докато минем надупчената от куршуми табела с надпис ПРОХОДЪТ КИБЕР ВИ ПОЗДРАВЯВА, устата ми взе да се пълни със слюнка. В стомаха ми нещо кипеше и се въртеше. Шофьорът Фарид ми хвърли хладен поглед. В очите му нямаше съчувствие.

— Може ли да свалим стъклото? — попитах аз.

Той запали цигара и я пъхна между двата оцелели пръста на лявата си ръка, с която държеше волана. Приведе се напред, без да откъсва черните си очи от пътя, взе отверка от пода между краката си и ми я подаде. Пъхнах я в дупката на мястото на лостчето за сваляне на стъклото и я завъртях.

Фарид ми хвърли още един презрителен поглед, сега изпълнен и с едва сдържано раздразнение, и продължи да пуши. Не бе изрекъл и десетина думи, откакто потеглихме от крепостта Джамруд.

— Ташакор — измънках аз.

Подадох глава през прозореца и хладният следобеден въздух облъхна лицето ми. Пътуването през прохода Кибер, където пътят лъкатушеше сред сипеи и варовикови канари, беше точно както го помнех — през 1974 г. двамата с баба бяхме минали оттам. Пустите внушителни планини, увенчани с остри зъбери, се извисяваха над дълбоки клисури. По хребетите стърчаха древни крепости с порутени кирпичени стени. Мъчех се да прикова поглед към заснежения Хиндукуш на север, но всеки път щом стомахът ми вземеше да се успокоява, джипът правеше нов остър завой, надигайки поредната вълна в стомаха ми.

— Опитай с лимон.

— Какво?

— Лимон — повтори Фарид. — Против прилошаване. По този маршрут винаги си нося лимони.

— Не, благодаря.

От самата мисъл да прибавя в стомаха си нова киселина ми призля още повече. Фарид се изсмя презрително.

— Е, не е модерна измишльотина като американските хапчета, просто изпитан лек, знам го от майка си.

Вече съжалявах, че съм пропуснал шанса да подобря отношенията ни.

— В такъв случай сигурно трябва да ми дадеш едно резенче.

Той взе от задната седалка книжна торба и измъкна отвътре половин лимон. Отхапах, изчаках няколко минути и излъгах:

— Прав беше, поолекна ми.

Като афганистанец знаех, че е по-добре да страдаш, отколкото да проявиш неучтивост.

— Старо средство, не ти трябват модерни лекарства — заяви той.

Гласът му звучеше едва ли не враждебно. Той тръсна пепелта от цигарата и хвърли доволен поглед в огледалцето. Беше таджик — мършав, смугъл мъж с обветрено лице, тесни рамене и дълга шия с щръкнала адамова ябълка, която се подаваше изпод брадата му само когато извръщаше глава. Облечен бе почти като мен, макар че навярно би трябвало всъщност да кажа обратното: грубо вълнено одеяло, наметнато върху сив пирхан-шумбан, и елек. На главата си носеше кафяв пакол, килнат настрани като този на таджикския герой Ахмад шах Масуд, наричан от тях „Лъва на Панджар“.

Рахим хан ме бе запознал с Фарид в Пешавар. Каза ми, че е на двайсет и девет, макар че недоверчивото му сбръчкано лице изглеждаше поне с двайсет години по-възрастно. Бил роден в Мазари-Шариф и живял там до десетата си година, когато се преместили в Джелалабад. На четиринайсет Фарид се включил заедно с баща си в джихада срещу шоравите. Две години се сражавали в долината на Панджар, докато един ден картечен залп от хеликоптер разкъсал баща му на парчета. Фарид имал две съпруги и пет деца. Били седем, обясни Рахим хан с печална усмивка, но преди няколко години загубил двете най-малки момичета при взрив на противопехотна мина в покрайнините на Джелалабад. Същата експлозия откъснала всички пръсти на единия му крак и три пръста от лявата му ръка. След това се преселил с жените и децата си в Пешавар.

— Контролен пост — изръмжа Фарид.

Аз се посвих на седалката с кръстосани на гърдите ръце и за момент забравих, че ми е лошо. Но тревогата се оказа излишна. Двама пакистански доброволци се приближиха към нашия раздрънкан джип, хвърлиха към купето небрежен поглед и ни махнаха да продължаваме.

Фарид стоеше на първо място в списъка със задачите по подготовката, който бяхме съставили с Рахим хан и който включваше такива неща като например да обменя долари срещу пакистанска и афганистанска валута, да си осигуря подходящо облекло и пакол — звучи иронично, но докато живеех в Афганистан, никога не бях обличал национална носия, — да взема снимката на Хасан и Сухраб, и накрая, може би най-важното — да си осигуря изкуствена брада, черна и дълга до гърдите, както повеляваше шариатът, поне според разбирането на талибаните за шариат. Рахим хан познаваше един майстор от Пешавар, който ги изработваше, понякога за западни журналисти, отразяващи войната.

Рахим хан искаше да остана с него още няколко дни, за да разработим по-добре плана. Но аз знаех, че трябва да тръгна час по-скоро. Боях се да не размисля. Боях се, че ще почна да протакам, да се колебая, да се тревожа, да разсъждавам и да се убеждавам да не замина. Боях се, че зовът на живота в Америка ще ме дръпне назад, че ще нагазя отново в онази дълбока река и ще си позволя да забравя, да оставя нещата, научени през последните дни, да потънат към дъното. Боях се, че ще позволя на течението да ме отклони от онова, което трябваше да извърша. От Хасан. От миналото, което бе почукало на вратата. И от този последен шанс за изкупление. Затова тръгнах, преди да съм се разколебал. Колкото до Сорая, за нищо на света не бих й казал, че отивам в Афганистан. Ако беше узнала, щеше да долети с първия полет за Пакистан.

Още щом прекосихме границата, бедността ни посрещна отвсякъде. От двете страни на пътя видях селца, изникнали като разхвърляни играчки между скалите, порутени глинени постройки и колиби от четири кола с разпънато върху тях платнище. Видях дрипави деца да ритат футболна топка между колибите. Няколко километра по-нататък зърнах група мъже, наклякали като гарвани върху останките от обгорял съветски танк. Вятърът развяваше краищата на одеялата, с които се бяха загърнали. Зад тях жена с кафява бурка и голяма делва на рамо слизаше по разровена от дъждовете пътека към групичка глинени колиби.

— Странно — казах аз.

— Кое?

— Чувствам се като турист в собствената си родина — отвърнах аз, докато отминавахме един козар, подкарал край пътя пет-шест изпосталели кози.

Фарид се изсмя. Метна цигарата си навън.

— Още ли смяташ това място за своя родина?

— Мисля, че за една част от мен то винаги ще си остане родина — отвърнах малко по-неуверено, отколкото ми се искаше.

— След двайсет години в Америка — рече той и рязко свърна, за да заобиколи дълбока дупка на пътя.

Кимнах.

— Израснал съм в Афганистан.

Фарид пак се изсмя.

— Защо се смееш?

— Няма значение — промърмори той.

— Не, искам да знам. Защо се смееш?

В огледалото зърнах как нещо просветна в очите му.

— Искаш да знаеш? — озъби се той. — Чакай да отгатна, ага сахиб. Сигурно си живял в къща на два или три етажа, с красив заден двор, където градинарят е посадил цветя и плодни дръвчета. Със зид и желязна порта, разбира се. Баща ти е карал американска кола. Имали сте слуги, вероятно хазари. Родителите ти са наемали хора да украсяват къщата за пищните мехмани, които са устройвали, та техните приятели да дойдат да пият и да се хвалят с пътешествията си из Европа и Америка. И се кълна в очите на първородния си син, че за пръв път носиш пакол. — Той се ухили, разкривайки два реда преждевременно прогнили зъби. — Познах ли?

— Защо казваш всичко това? — попитах аз.

— Защото искаше да знаеш — изсъска той. Посочи ми дрипав старец, който слизаше по надолнището, мъкнейки на гръб грамаден чувал със суха трева. — Това е истинският Афганистан, ага сахиб. Този Афганистан познавам. А ти? Ти винаги си бил турист тук, но просто не си го знаел.

Рахим хан ме бе предупредил да не очаквам в Афганистан топло посрещане от онези, които са останали да се сражават.

— Съжалявам за баща ти — казах аз. — Съжалявам за двете ти дъщери и за ръката ти.

— Това не значи нищо за мен — отсече той. Тръсна глава. — И изобщо за какво си дошъл? Да продадеш бащините си имоти? Да прибереш парите и да избягаш обратно при майка си в Америка?

— Майка ми е умряла при раждането ми — казах аз.

Той въздъхна и мълчаливо запали нова цигара.

— Спри.

— Какво?

— Спри, по дяволите — казах аз. — Ще повърна.

И се изтърсих от кабината, докато джипът спираше върху крайпътния чакъл.

 

 

Късно следобед напечените от слънцето зъбери и голите скали на прохода отстъпиха място на по-зелен селски пейзаж. Слизахме към Ландихана. Навлязохме в Афганистан през Торхам. Крайпътните борове ми се сториха по-малко, отколкото ги помнех, много от тях бяха изсъхнали, но бе приятно отново да видя дървета след мъчителното пътуване през Кибер. Наближавахме Джелалабад, където Фарид имаше брат, при когото щяхме да пренощуваме.

Слънцето още не бе залязло, когато влязохме в града, известен някога с плодовете и топлия си климат. Фарид караше покрай сградите и каменните къщи в центъра. Нямаше толкова палми, колкото помнех, а някои от зданията се бяха превърнали в стърчащи самотни стени или безформени купища кирпич.

Фарид зави по тесен черен път и спря джипа до една пресъхнала вада. Слязох долу, разкърших се и дълбоко си поех дъх. Някога вятърът долиташе откъм напоените равнини около Джелалабад, където селяните отглеждаха захарна тръстика, и изпълваше въздуха над града със сладък аромат. Затворих очи и потърсих сладостта. Не я открих.

— Да вървим — подкани ме нетърпеливо Фарид.

Тръгнахме по неравния път покрай няколко изсъхнали тополи и редица порутени глинени стени. Пред една разнебитена едноетажна къща Фарид спря и почука на дъсчената врата.

Отвътре надникна млада жена с морско зелени очи и бяла забрадка около лицето. Най-напред зърна мен и трепна, после видя Фарид и очите й грейнаха.

— Селам алейкум, кака Фарид!

— Селам, Мариам джан — отвърна Фарид и й предложи нещо, което ми бе отказвал през целия ден: сърдечна усмивка. Целуна я по челото.

Младата жена ни стори път и ме изгледа с лека боязън, докато влизах след Фарид в малката къща.

Кирпиченият таван беше нисък, глинените стени съвсем голи и единствената светлина идваше от два фенера, закачени в ъгъла. Събухме си обувките и прекрачихме върху сламената рогозка, която покриваше пода. До едната стена три млади момчета седяха с кръстосани крака на дюшек, покрит с разръфано одеяло. Висок брадат мъж с широки плещи стана да ни посрещне. Двамата с Фарид се прегърнаха и разцелуваха. Фарид ми го представи с името Уахид, негов по-голям брат.

— Човекът е от Америка — каза той на Уахид, сочейки с палец към мен.

После ни остави и отиде да поздрави момчетата.

Уахид ме настани до стената срещу децата, които бяха нападнали Фарид и се катереха по раменете му. Въпреки възраженията ми Уахид нареди на едното момче да донесе одеяло, та да седна по-удобно на пода, и помоли Мариам да ми налее чай. Попита за пътуването от Пешавар през прохода Кибер.

— Дано да не сте се натъкнали на доздове — каза той. Проходът бе печално известен както с лошия път, така и с бандитите, които използваха терена, за да ограбват пътниците. Преди да отговоря, Уахид ми намигна и добави на висок глас: — Естествено, никой дозд няма да си губи времето за толкова грозна кола като тая на брат ми.

Фарид повали най-малкото момче на пода и го погъделичка по ребрата със здравата си ръка. Хлапето взе да се кикоти и да рита.

— Аз поне имам кола — изпъшка Фарид. — А твоето магаре как е напоследък?

— Вози по-добре от колата ти.

— Магаре магарето разпознава — моментално отвърна Фарид.

Двамата се разсмяха, разсмях се и аз. Откъм съседната стая дочух женски гласове. От мястото си виждах половината стая. Мариам и една по-възрастна жена с кафяв хиджаб — навярно майка й — разговаряха тихо и наливаха чай от котле в чайника.

— Какво работиш в Америка, Амир ага? — попита Уахид.

— Писател съм — казах аз.

Стори ми се, че чух как Фарид тихичко се изкиска.

— Писател? — повтори Уахид, явно впечатлен. — Пишеш ли за Афганистан?

— Е, писал съм — казах аз. — Но не в момента.

Последният ми роман „Сезонът на пепелта“ разказваше за университетски преподавател, който тръгва с циганско племе, след като заварва жена си в леглото с един от своите студенти. Не беше лоша книга. Някои рецензенти я нарекоха „добра“, а един дори използва думата „увлекателна“. Но изведнъж ме хвана срам от нея. Надявах се Уахид да не попита за какво се разказва.

— Може би трябва пак да напишеш за Афганистан — каза той. — Да разкажеш на целия свят какво вършат талибаните със страната ни.

— Ами, аз… аз не съм точно от тия писатели.

— Ооо. — Уахид кимна и леко се изчерви. — Ти си знаеш най-добре, разбира се. Не е моя работа да те съветвам…

Точно тогава Мариам и другата жена влязоха в стаята с две чашки и чайник върху малък поднос. Почтително се изправих, притиснах ръка към гърдите си, наведох глава и казах:

— Селам алейкум.

Жената, която бе повдигнала хиджаба, за да закрие долната част на лицето си, също сведе глава.

— Селам — отвърна тя с едва доловим глас.

Изобщо не се погледнахме в очите. Тя наля чая, докато стоях прав. После остави димящата чаша пред мен и напусна стаята, без да издаде нито звук с босите си нозе. Седнах и отпих от силния черен чай. Най-сетне Уахид наруши дългото мълчание.

— Е, какво те води в Афганистан?

— Какво ги води всички в Афганистан, скъпи братко — намеси се Фарид.

Говореше на Уахид, но не откъсваше от мен презрителния си поглед.

— Бас! — повиши глас Уахид.

— Все едно и също — продължи Фарид. — Да продадат тази земя, да продадат онази къща, да приберат парите и да избягат като плъхове. Да се върнат в Америка и да похарчат парите за семейна почивка в Мексико.

— Фарид! — изрева Уахид. Децата подскочиха, дори Фарид трепна. — Забрави ли що е приличие? Това е моят дом! Амир ага е мой гост тази вечер и няма да ти позволя да ме позориш така!

Фарид отвори уста да проговори, но размисли и се въздържа. Облегна се на стената, тихичко промърмори нещо и преметна осакатения си крак върху здравия. Не откъсваше от мен обвинителен поглед.

— Прости ни, Амир ага — каза Уахид. — Още от детство езикът му е бил по-бърз от главата.

— Всъщност вината е моя — отвърнах аз, опитвайки се да се усмихна под втренчения поглед на Фарид. — Не се обиждам. Трябваше да му обясня за какво съм дошъл в Афганистан. Не дойдох да продавам имоти. Отивам в Кабул да търся едно момче.

— Едно момче — повтори Уахид.

— Да.

Извадих снимката от джоба на ризата си. Лицето на Хасан отново разчопли в душата ми прясната рана от вестта за неговата смърт. С усилие извърнах очи. Подадох снимката на Уахид. Той я огледа. Завъртя поглед към мен, после отново към нея.

— Това момче ли?

Кимнах.

— Хазарче ли е?

— Да.

— Какво означава то за теб?

— Баща му означаваше много за мен. Той е мъжът от снимката. Сега е мъртъв.

Уахид примига.

— Бил ти е приятел?

Инстинктът ме подтикваше да отговоря „да“, сякаш дълбоко в душата си аз също исках да скрия тайната на баба. Но вече се бяха натрупали твърде много лъжи.

— Той ми беше полубрат. — Преглътнах с усилие. Добавих: — Незаконен син на баща ми.

Смутено завъртях чаената чаша. Опипах дружката.

— Не исках да те притеснявам.

— Не ме притесняваш — казах аз.

— Какво ще правиш с момчето?

— Ще го отведа в Пешавар. Там има хора, които ще се погрижат за него.

Уахид върна снимката и положи тежката си ръка на рамото ми.

— Ти си благороден човек, Амир ага. Истински афганистанец.

Едва не се свих като от плесница.

— Горд съм да те приема тази вечер в дома си — каза Уахид.

Благодарих му и крадешком хвърлих поглед към Фарид. Той бе навел глава и опипваше разръфания край на рогозката.

 

 

След малко Мариам и майка й донесоха две паници гореща зеленчукова шорва и две питки хляб.

— Съжалявам, че не можем да ви предложим месо — каза Уахид. — Сега само талибаните могат да си го позволят.

— Шорвата ми се струва чудесна — отвърнах аз.

И наистина беше така. Предложих на него и на децата, но Уахид заяви, че семейството е вечеряло, преди да дойдем. Двамата с Фарид запретнахме ръкави, натопихме хляба в шорвата и се захванахме да ядем с ръце.

Докато се хранех, забелязах, че момчетата на Фарид — и трите мършави, с мърляви лица и късо подстригани кестеняви коси под калпачетата — хвърлят крадешком погледи към дигиталния ми часовник. Най-малкото прошепна нещо на брат си. Братът кимна, без да откъсва очи от часовника ми. Най-голямото момче — трябва да беше на дванайсет — се люшкаше напред-назад, приковало поглед към китката ми. След като се нахраних и Мариам ми поля от делвата да си измия ръцете, аз помолих Уахид за разрешение да дам на децата подарък. Той отказа, но когато настоях, неохотно склони. Разкопчах часовника и го подадох на най-малкото момче. То плахо измънка:

— Ташакор.

— Показва часа във всеки град по света — обясних му аз.

Момчетата кимнаха любезно, после взеха да прехвърлят часовника от ръка на ръка и да го пробват. Но скоро загубиха интерес и подаръкът остана да лежи върху рогозката.

 

 

— Можеше да ми кажеш — рече по-късно Фарид.

Двамата лежахме един до друг на рогозките, които ни бе постлала съпругата на Уахид.

— Кое?

— Защо си дошъл в Афганистан.

В гласа му вече липсваше онази груба нотка, която чувах, откакто се запознахме.

— Не ме попита — отвърнах аз.

— Трябваше да ми кажеш.

— Не ме попита.

Той се извъртя към мен. Подложи ръка под бузата си.

— Може би ще ти помогна да намериш това момче.

— Благодаря ти, Фарид — казах аз.

— Не бях прав да прибързвам с изводите.

Въздъхнах.

— Не се безпокой. Беше по-прав, отколкото предполагаш.

 

 

Ръцете му са вързани зад гърба с грубо въже, което се впива в плътта на китките. Ивица черен плат закрива очите му. Коленичил е със сведена глава до канавката, пълна със застояла вода. Коленете му се трият в коравата земя и през плата на панталоните протича кръв, докато той се люшка напред-назад, унесен в молитва. Денят преваля и дългата му сянка подскача по чакъла. Той тихо нашепва нещо. Пристъпвам напред. За теб и хиляда пъти, повтаря той. За теб и хиляда пъти. Клати се напред-назад. Вдига лице. Виждам стария белег на горната му устна.

Не сме сами.

Най-напред виждам цевта. После мъжа, застанал зад него. Той е висок, с жилетка „рибена кост“ и черен тюрбан. Гледа отвисоко коленичилия човек пред себе си и в очите му няма нищо освен огромна, необятна пустота. Той отстъпва крачка назад и вдига цевта. Опира я в тила на коленичилия мъж. За миг гаснещите слънчеви лъчи заиграват по метала.

Автоматът издава оглушителен трясък.

Следвам с поглед цевта, докато се издига нагоре. Виждам лицето зад струйката дим, излетяла от дулото. Аз съм мъжът с жилетката и черния тюрбан.

Събуждам се, а в гърлото ми напира крясък.

 

 

Излязох навън. Застанах под мътните сребристи лъчи на полумесеца и вдигнах очи към звездното небе. В мрака свиреха щурци, вятърът шушнеше из клоните на дърветата. Земята бе хладна под босите ми крака и изведнъж, за пръв път откакто пресякохме границата, усетих, че съм се завърнал. След толкова много години отново си бях у дома, стоях върху земята на своите прадеди. На тази земя прадядо ми бе взел третата си съпруга една година преди да умре от холера, поразила Кабул през 1915 г. Тя най-сетне го бе дарила с онова, което първите две не бяха успели — син. На тази земя дядо ми бе тръгнал на лов с Надир шах и бе застрелял елен. На тази земя бе умряла майка ми. И пак на тази земя аз се борих за обичта на баща си.

Седнах до глинената стена на къщата. Внезапното чувство за близост с тази земя ме изненадваше. Бях отсъствал достатъчно дълго, за да забравя и да бъда забравен. Имах си дом в страна, далечна като чужда галактика за хората, спящи зад стената, на която се бях облегнал. Мислех си, че съм забравил тази страна. Но не беше така. И под призрачното сияние на полумесеца усетих как Афганистан тихо напява под нозете ми. Може би и Афганистан не ме бе забравил.

Погледнах на запад и се учудих, че някъде отвъд тия планини Кабул все още съществува. Съществува наистина, а не само като стар спомен или като заглавие на статия от Асошиейтед Прес на петнайсета страница в „Сан Франциско Кроникъл“. Някъде отвъд тия планини на запад спеше градът, където аз и моят приятел със заешката устна пускахме хвърчила. Там бе загинал безсмислено мъжът с превързаните очи от моя сън. Отвъд тия планини някога бях направил избор. А сега, четвърт век по-късно, същият избор ме връщаше пак тук.

Канех се да вляза, когато дочух откъм къщата гласове. Разпознах единия — беше гласът на Уахид.

— … нищо не остана за децата.

— Гладни сме, но не сме диваци! Той е гост! Какво да правя? — рече Уахид със задавен глас.

— … да намериш нещо утре. — Жената беше готова да се разплаче. — С какво да ги храня…

Промъкнах се през вратата на пръсти. Сега разбрах защо момчетата не проявиха интерес към часовника. Изобщо не гледаха него. Гледаха паницата ми.

 

 

Призори се сбогувахме. Преди да се кача в джипа, благодарих на Уахид за гостоприемството. Той посочи малката къща зад себе си и каза:

— Това е твой дом.

Тримата му синове стояха на прага и ни гледаха. Малкият носеше часовника — верижката провисваше около мършавата му китка.

Докато потегляхме, погледнах в страничното огледало. Обкръжен от децата, Уахид стоеше сред облака прах, вдигнат от джипа. Хрумна ми, че в един друг свят тия деца нямаше да са толкова гладни, че да не хукнат след колата.

По-рано тази сутрин, когато никой не ме гледаше, извърших нещо, което бях направил и преди двайсет и шест години. Пъхнах под един дюшек шепа смачкани банкноти.