Халед Хосейни
Ловецът на хвърчила (11)

11

Фримонт, Калифорния. 80-те години

 

Баба обичаше представата за Америка.

Но истинският живот в Америка му докара язва.

Помня как двамата вървяхме през Лейк Елизабет Парк във Фримонт, на няколко пресечки от нашия апартамент, и гледахме как момчетата тренират бейзбол, а момиченцата се кискат на люлките. По време на тия разходки баба ми обясняваше политическите си възгледи в дълги и пространни беседи.

— На този свят има само три мъжки държави, Амир — казваше той. Изброяваше ги на пръсти: спасителката на бежанци Америка, Великобритания и Израел. — Останалите — той махваше с ръка и сумтеше презрително… — те са като дърти клюкарки.

Споменаването на Израел предизвикваше гнева на афганистанците във Фримонт, които го обвиняваха, че е проеврейски настроен и следователно противник на исляма. Баба се срещаше с тях на чай и сладки в парка и ги побъркваше с политиканстването си.

— Те не разбират — казваше ми той по-късно, — че религията не играе роля.

Според него Израел беше островче на „истински мъже“ сред море от араби, твърде заети с плюскане или продажба на петрол, за да отстояват своето.

— Израел това, Израел онова — подиграваше се баба с арабски акцент. — Ами направете нещо! Размърдайте се. Щом сте араби, помогнете на палестинците!

Той мразеше Джими Картър, когото наричаше „зъбат кретен“. През 1980 г., докато все още бяхме в Кабул, САЩ обявиха, че ще бойкотират Олимпийските игри в Москва.

— Ооох! — възкликна с отвращение баба. — Брежнев избива афганистанци, а онзи с фъстъците може само да му рече: „Аз пък няма да ти плувам в басейна.“ — Той вярваше, че Картър неволно е сторил за комунизма повече, отколкото Леонид Брежнев. — Некадърен е да управлява тази страна. Все едно да туриш зад волана на нов кадилак момче, дето още не може да кара колело.

Според него на Америка и света беше необходим корав мъж. Мъж, с когото да се съобразяват, който да действа, вместо да кърши ръце. Този мъж се появи в лицето на Роналд Рейгън. А когато Рейгън излезе по телевизията и нарече шоравите „империя на злото“, баба отиде и купи снимка на усмихнатия президент с вдигнати палци. Сложи я в рамка и я закачи в коридора, точно до старата черно-бяла фотография, на която той със старомодна тясна вратовръзка, се ръкуваше с Захир шах. Повечето ни съседи във Фримонт бяха шофьори на автобуси, полицаи, работници на бензиностанции и самотни майки, живеещи от социални помощи — именно онези трудови хора, които скоро щяха да се задушат от възглавницата, която рейгъномиката притискаше към лицата им. Баба беше единственият републиканец в нашата сграда.

Но смогът около залива възпаляваше очите му, шумът на уличното движение му докарваше главоболие, а цветният прашец го караше да кашля. Плодовете все не му бяха достатъчно сладки, водата — недостатъчно чиста, липсваха му дърветата и широките равнини. Две години се мъчих да го пратя на курс, за да усъвършенства английския си. Но баба се присмиваше на идеята.

Един неделен ден през пролетта на 1983 г. аз влязох в антикварната книжарница до киното западно от кръстовището на „Амтрак“ и булевард „Фримонт“. Казах на баба, че се връщам след пет минути, а той сви рамене. Работеше на бензиностанция и имаше почивен ден. Гледах го как прекоси нехайно булеварда и влезе в бакалията на двойка стари виетнамци, мистър и мисис Нгуен. Те бяха симпатични и дружелюбни; тя страдаше от паркинсон, той имаше изкуствена става на бедрото.

— Досущ като в „Човекът за шест милиона долара“ — често се шегуваше тя с беззъба усмивка. — Помниш ли този сериал, Амир?

Тъкмо прелиствах парцалива кримка от Майк Хамър, когато чух викове и звън на строшено стъкло. Пуснах книгата и изтичах през улицата. Заварих старците зад тезгяха, притиснали гърбове към стената с пребледнели лица. Мистър Нгуен прегръщаше съпругата си. На пода в краката на баба се въргаляха портокали, преобърната стойка за вестници, строшен буркан биволска пастърма и парчета стъкло.

Оказа се, че баба нямал пари в брой за портокалите. Написал чек, а мистър Нгуен му поискал документ за самоличност.

— Иска да ми види шофьорската книжка — ревеше баба на фарси. — Почти две години му купуваме проклетите плодове, пълним му джоба, а кучият син ще ми иска документ!

— Баба, човекът не се заяжда — казах аз и се усмихнах на старците. — Така е редно, да искат документ.

— Не ви ща тук — заяви мистър Нгуен и застана пред жена си. Посочи баба с бастуна. Обърна се към мен. — Ти си възпитан младеж, но баща ти е луд. Вече не е добре дошъл.

— За крадец ли ме мисли? — повиши глас баба. Навън се събираха хора. Зяпаха ни. — Що за страна е това? Никой никому не вярва!

— Аз вика полиция — подаде глава мисис Нгуен иззад съпруга си. — Вие излиза или аз вика полиция.

— Моля ви, мисис Нгуен, не викайте полиция. Аз ще го отведа у дома. Само не викайте полиция, бива ли? Моля ви.

— Да, отведи го у дома. Добра идея — каза мистър Нгуен.

Иззад бифокалните очила с телени рамки очите му не се откъсваха от нас. Изведох баба навън. Попътно той ритна едно списание. Върнах се в магазина и поднесох извинения на старците. Казах им, че баща ми преживява тежък период. Дадох на мисис Нгуен нашия телефон и адрес и я помолих да пресметне щетите.

— Обадете ми се веднага след това. Ще платя всичко, мисис Нгуен. Искрено съжалявам.

Мисис Нгуен взе листчето и кимна. Забелязах, че ръцете й треперят по-силно от обикновено. Хвана ме яд на баба, задето е стреснал така една нещастна старица.

— Баща ми все още привиква с живота в Америка — обясних аз.

Исках да им кажа, че в Кабул отрязвахме пръчка от някое дърво и я използвахме вместо кредитна карта. Двамата с Хасан отнасяхме пръчката на хлебаря. Той правеше с ножа си по една резка за всеки наан, който ни вадеше от пещта. В края на месеца баща ми му плащаше според броя резки върху пръчката. И толкова. Никакви въпроси. Никакви документи.

Но не им казах. Благодарих на мистър Нгуен, че не повика ченгетата. Отведох баба у дома. Той се цупеше и пушеше на балкона, докато аз готвех пилешки шийки с ориз. Година и половина откакто пристигнахме с боинга от Пешавар, а баба още не можеше да свикне.

Вечеряхме мълчаливо. След две хапки баба бутна чинията настрани.

Погледнах го крадешком през масата. Ноктите му бяха изпочупени и почернели от машинно масло, кокалчетата на пръстите ожулени, по дрехите му лепнеше мирисът на бензиностанция — прах, пот и бензин. Баба беше като вдовец, който се жени повторно, но не може да забрави първата си съпруга. Липсваха му нивите със захарна тръстика в Джелалабад и градините на Пагман. Липсваше му нескончаемият поток от хора у дома, липсваха му обиколките из навалицата на Шор базар и поздравите на хора, които са познавали и баща му, и дядо му, с които има общи корени и чието минало се преплита с неговото.

За мен Америка беше място, където да погреба спомените си.

За баба — място, където да оплаква своите.

— Може би трябва да се върнем в Пешавар — казах аз, гледайки плаващото ледено кубче в чашата ми с вода.

В Пешавар бяхме чакали шест месеца да ни издадат визи. Мрачната едностайна квартира миришеше на мръсни чорапи и котешки изпражнения, но наоколо имаше хора, които познавахме — или поне баба ги познаваше. Той канеше на вечеря съседите от целия коридор — повечето от тях афганистанци, чакащи визи. Някой неизбежно донасяше табла, друг — хармоника. Кипваха чай и който имаше свестен глас, пееше до изгрев слънце, комарите преставаха да хапят, а дланите се подуваха от ръкопляскане.

— Ти се чувстваше по-щастлив там, баба — казах аз. — Там беше почти като у дома.

— В Пешавар ми беше добре. Но не и на теб.

— Тук работиш толкова много.

— Вече не е толкова зле — каза той. Имаше предвид, че му е малко по-леко, откакто го направиха управител на дневната смяна в бензиностанцията. Но аз виждах как присвива очи и разтрива китките си през влажните дни. Как по челото му избива пот, когато след вечеря посяга към лекарството против киселини. — И освен това не сме дошли тук заради мен, нали?

Посегнах през масата и сложих ръка върху неговата. Моята ученическа длан, мека и чиста, върху грубата му, мазолеста работническа десница. Спомних си за всички камиончета, влакчета и велосипеди, които ми бе купувал в Кабул. А сега Америка. Един последен подарък за Амир.

Само месец, след като пристигнахме в Щатите, баба си намери работа близо до Уошингтън Булевард като помощник в бензиностанцията на негов познат афганистанец — беше започнал да търси още от първата седмица. Шест дни седмично работеше по дванайсет часа — зареждаше резервоари, обслужваше касата, сменяше масло и миеше стъкла. Понякога му носех обяд и го заварвах да търси по рафтовете пакет цигари, докато клиентът чака от другата страна на омазнения тезгях. Лицето му изглеждаше изпито и бледо в яркото луминесцентно осветление. Когато влизах, електронното звънче над вратата дрънваше и баба се озърташе през рамо, помахваше ми и се усмихваше, а очите му сълзяха от умора.

Същия ден, когато постъпи на работа, двамата с него отидохме в Сан Хосе при нашата надзорничка мисис Добинс. Тя беше възпълна негърка с искрящи очи и трапчинки около вечно усмихнатата уста. Веднъж ми каза, че пее в църковния хор, и аз й повярвах — имаше глас, който ми навяваше мисли за топло мляко и мед.

Баба пусна върху бюрото й кочана с купоните за храна.

— Благодаря, но не искам ги — каза той. — Аз винаги работи. В Афганистан работи, в Америка работи. Много благодаря, мисис Добинс, но аз не обича пари без работа.

Мисис Добинс примига. Взе купоните и се вгледа в нас, сякаш си правехме шега или й „пробутвахме номер“, както казваше Хасан.

— Петнайсет години се занимавам с тая работа и досега никой не е постъпвал така — каза тя.

Така баба сложи край на унизителните моменти с купоните за храна пред касата в магазина и прогони един от най-големите си страхове: че някой афганистанец ще го види да пазарува с пари от благотворителност. Баба напусна кабинета на мисис Добинс като човек, който току-що се е излекувал от тумор.

 

 

През онова лято на 1983 г. аз завърших гимназия на двайсетгодишна възраст — далеч по-стар от всичките си съученици, които подмятаха четвъртитите си шапки на футболното игрище. Помня как изгубих баба сред гъмжилото от роднини, проблясващи фотоапарати и сини тоги. Открих го близо до двайсетметровата линия с ръце в джобовете и фотоапарат на гърдите. Той изчезваше и пак изникваше иззад минаващите между нас хора, а наоколо пищящи момичета се прегръщаха, момчета удряха разперени длани с бащите си или с приятели. Брадата на баба побеляваше, косата му оредяваше на слепоочията, а и не беше ли по-висок някога в Кабул? Носеше кафявия костюм — единствения си костюм, който обличаше за афгански сватби и погребения — и червената вратовръзка, която му бях подарил тази година за петдесетия рожден ден. После той ме видя и размаха ръка. Усмихна се. Направи ми знак да си сложа шапката и ме засне пред училищната часовникова кула. Усмихнах се заради него — в известен смисъл денят беше по-скоро негов, отколкото мой. Той се приближи, преметна ръка през врата ми и ме целуна по челото.

— Горд съм, Амир — каза той.

Очите му сияеха, докато изричаше тия думи, и аз бях щастлив, че го виждам да ме гледа така.

Вечерта ме отведе в едно афганистанско ресторантче в Хейуърд и поръча прекалено много храна. Каза на собственика, че наесен синът му постъпва в колеж. Точно преди завършването бях поговорил накратко за това с него и му казах, че искам да се хвана на работа, да пестя, може би да постъпя в колеж догодина. Но той ми хвърли един от изпепеляващите си погледи и думите заседнаха на гърлото ми.

След вечеря баба ме отведе в отсрещния бар. Заведението беше сумрачно и от стените лъхаше острият мирис на бира, която мразех открай време. Мъже с бейзболни шапки и тениски без ръкави играеха билярд, облаци цигарен дим висяха над зелените маси и се вихреха в светлината на луминесцентните лампи. Привлякохме любопитни погледи — баба с кафявия си костюм, а аз с вталения панталон и спортното сако. Седнахме на бара до някакъв старец, чието загрубяло лице изглеждаше болнаво в синкавото сияние на неоновата реклама отгоре. Баба си запали цигара и поръча бира за двама ни.

— Тази вечер аз много щастлив — заяви той на всеослушание. — Тази вечер пия с мой син. И ако обича, още едно за мой приятел — добави той и потупа стареца по гърба.

Човекът килна каскетчето си и се усмихна. Нямаше горни зъби.

Баба пресуши халбата си на няколко глътки и си поръча още една. Успя да изпие три, докато аз се борех с моята. Вече беше поръчал уиски за стареца и кана „Бъдуайзър“ за четирима играчи на билярд. Хората стискаха ръката му и го тупаха по гърба. Пиеха за негово здраве. Някой му поднесе огънче. Баба разхлаби вратовръзката си, после даде на стареца шепа монети по четвърт долар. Посочи музикалната кутия и ми нареди:

— Кажи му да пуска любимите си песни.

Старецът кимна и козирува. Скоро загърмя кънтри и празненството на баба беше в разгара си.

По някое време стана и вдигна чашата си, разплисквайки бира върху посипания със стърготини под.

— Майната й на Русия! — изрева той.

Клиентите се разсмяха, сетне хорово повториха възгласа. Баба поръча по още една бира за всички.

Когато си тръгнахме, всички се натъжиха от раздялата с него. Кабул, Пешавар, Хейуърд. Все си е същият, усмихнах се мислено.

На прибиране аз карах вехтия мътножълт буик на баба. Той дряма през целия път, хъркайки като миньорски пистолет. Откъм него лъхаше острият и сладникав мирис на тютюн и алкохол. Но когато спрях колата, надигна глава и дрезгаво каза:

— Продължавай към кръстовището.

— Защо, баба!

— Карай, не питай.

Каза ми да спра в южния край на улицата. Бръкна в джоба на сакото си и ми подаде връзка ключове.

— Ето — каза той и посочи колата пред нас. Беше стар форд, широк и дълъг, с някакъв тъмен цвят, който не успях да определя на лунната светлина. — Нуждае се от боядисване и ще накарам някое от момчетата в бензиностанцията да му сложи нови ресори, но върви.

Зашеметен, аз поех ключовете. Гледах ту колата, ту него.

— Ще ти трябва за пътуване до колежа — добави той.

Хванах ръката му. Стиснах я. В очите ми бликнаха сълзи и се радвах, че сенките крият лицата ни.

— Благодаря ти, баба.

Слязохме и се настанихме във форда. Беше модел „Гранд Торино“. Морскосин, поясни баба. Обиколих квартала, като изпробвах спирачките, радиото, мигачите. Спрях на паркинга пред нашия блок и изключих двигателя.

— Ташакор, баба джан.

Исках да кажа още, да му разкрия колко съм трогнат от неговата добрина, колко съм благодарен за всичко, което е вършил и продължава да върши за мен. Но знаех, че ще го притесня. Затова само повторих:

— Ташакор.

Той се усмихна и подпря глава на облегалката. Челото му почти докосваше тавана. Не си казахме нищо. Просто седяхме в тъмното и слушахме тихия пукот на изстиващия двигател, воя на полицейски сирени в далечината. После баба извъртя глава към мен.

— Как бих искал и Хасан да е с нас сега.

При произнасянето на това име в гърлото ми сякаш се впиха железни пръсти. Свалих страничното стъкло. Изчаках железните пръсти да се отпуснат.

 

 

— Наесен ще се запиша да уча в колеж — казах аз на другия ден. Баба пиеше студен черен чай и дъвчеше семе от кардамон — личното му изпитано средство срещу махмурлук.

— Мисля да избера английски за първа специалност — добавих аз. Вътрешно се стегнах, очаквайки отговора му.

— Английски?

— Творческо писане.

Той се замисли. Отпи от чая.

— Разкази, искаш да кажеш. Ще пишеш разкази.

Наведох очи.

— Плащат ли за писане?

— Ако си добър — казах аз. — И ако те открият.

— Каква е вероятността да те открият?

— Случва се.

Той кимна.

— А какво ще правиш, докато чакаш да станеш добър и да те открият? Как ще печелиш? Ако се ожениш, как ще издържаш жена си?

Не смеех да го погледна в очите.

— Ами… ще си намеря работа.

— О — рече баба. — Значи ако разбирам правилно, ще учиш няколко години за диплома, после ще се хванеш на чаши работа като моята, каквато лесно можеш да си намериш и днес, само заради нищожния шанс някой ден с помощта на дипломата да те… открият.

Той въздъхна дълбоко и отпи глътка чай. Изломоти нещо за медицински институт, право и „истинска работа“.

Бузите ми пламнаха и в мен се надигна вина — вината, че си позволявам капризи за сметка на неговата язва, почернелите му нокти и болката в китките му. Но твърдо реших да устоя. Не исках повече да се жертвам заради баба.

Последния път, когато го сторих, погубих живота си.

Баба въздъхна и този път метна в устата си цяла шепа сме от кардамон.

* * *

Понякога сядах зад волана на форда си, свалях стъклата и часове наред карах по крайбрежието на полуострова, от Източния до Южния залив и обратно. Минавах по кръстосаните сенчести улици на нашия квартал във Фримонт, където хора, които никога не се бяха ръкували с крал, живееха в паянтови едноетажни къщи с решетки на прозорците, където от вехти коли като моята капеше масло по асфалтираните алеи. Из занемарените предни дворове се валяха играчки, стари гуми и бирени бутилки с олющени етикети. Карах покрай паркове с дъх на дървесна кора, покрай грамадни търговски центрове, където биха могли да се проведат едновременно пет турнира по бузкаши. Карах към Лос Алтос Хилс, минавах бавно покрай имения с панорамни прозорци и сребърни лъвове на портите от ковано желязо, домове с херувимчета във фонтаните из безупречно поддържаните морави и без раздрънкани фордове по алеите. Домове, пред които къщата на баба в Уазир Акбар хан приличаше на колиба за прислугата.

Понякога в събота сутрин ставах рано, поемах на юг по магистрала 17 и продължавах по лъкатушния път през планините до Санта Крус. Паркирах край стария фар и чаках изгрева, седях в колата и гледах как мъглата приижда откъм морето. В Афганистан бях виждал океана само на кино. Седнал в тъмното до Хасан, винаги се чудех дали е вярно каквото пише в книгите — че морският въздух мирише на сол. Казвах на Хасан, че някой ден ще тръгнем по плаж, осеян с водорасли, ще заровим нозе в пясъка и ще гледаме как водата се оттегля от пръстите ни. Първия път, когато видях Тихия океан, едва не заплаках. Беше тъй необятен и син, както океаните от филмите на моето детство.

Понякога привечер паркирах колата и се качвах на някой надлез. Притиснал лице към решетката, се опитвах да преброя примигващите червени светлинки, разстлани по магистралата докъдето ми стигаше погледът. Беемвета, сааби, поршета. Коли, каквито никога не бях виждал в Кабул, където повечето хора караха руски волги, стари опели или ирански пейкани.

Бяха минали почти две години, откакто пристигнахме в Щатите, а аз още се изумявах от размера на тази страна, от нейната необятност. Отвъд всяко шосе започваше ново шосе, отвъд всеки град — нов град, хълмове отвъд планините и планини отвъд хълмовете, а след тях нови градове и нови хора.

Много преди руската армия да нахлуе в Афганистан, много преди да пламнат села и да рухнат училища, много преди мините да осеят земята като смъртоносна сеитба и децата да легнат в гробове под купища камъни, Кабул бе станал за мен град на призраци. Град на призраци със заешки устни.

Америка беше различна. Америка беше бурна, устремена напред река, без наноси от миналото. Можех да нагазя в нея, да захвърля греховете си на дъното й и да заплувам напред. Към някое място, където няма нито призраци, нито спомени, нито грехове.

Ако не заради друго, то поне за това приех Америка като своя родина.

 

 

През следващото лято — лятото на 1984 г., когато навърших двайсет и една — баба продаде буика си и купи раздрънкан бус фолксваген, модел седемдесет и първа за петстотин и петдесет долара от свой стар познат афганистанец, който някога беше гимназиален учител в Кабул. Съседите се облещиха, когато бусът с ръмжене и пъхтене се изкачи по улицата и застана пред нашата сграда. Баба изключи двигателя и остави колата безшумно да се плъзне на мястото ни за паркиране. Отпуснахме се на седалките и се смяхме, додето по бузите ни протекоха сълзи, и което бе по-важно, додето се уверихме, че съседите вече не гледат. Бусът представляваше жалък скелет от ръждив метал, изтъркани гуми, черни найлони на мястото на строшените прозорци и раздрана тапицерия на седалките. Но старият учител бе уверил баба, че двигателят и скоростната кутия са здрави, и в това отношение не ни излъга.

В събота баба ме будеше призори. Докато се обличаше, аз преглеждах обявите в местните вестници и отбелязвах съобщенията за гаражни разпродажби. Съставяхме си маршрут: най-напред Фримонт, Юниън Сити, Нюарк и Хейуърд, после Сан Хосе, Милпитас, Сънивейл и Кембъл, ако времето беше хубаво. Баба караше буса, отпивайки горещ чай от термоса, а аз изпълнявах ролята на навигатор. Спирахме на гаражните разпродажби и купувахме разни дреболии, от които хората искаха да се отърват. Пазаряхме се за стари шевни машини, еднооки кукли Барби, дървени ракети за тенис, китари с липсващи струни и допотопни прахосмукачки. Към средата на следобеда задната част на буса вече беше запълнена с употребявани вещи. Рано сутрин в неделя потегляхме към битпазара в Сан Хосе, наемахме място и продавахме вехториите с неголяма печалба — грамофонна плоча на „Чикаго“, купена предния ден за двайсет и пет цента, можеше да докара цял долар, или пък четири долара за комплект от пет плочи; раздрънкана шевна машина „Сингер“, взета за десет долара, можеше с малко по вече пазарлък да се продаде за двайсет и пет.

През онова лято афганистанските семейства заемаха цял сектор от битпазара в Сан Хосе. Над сергиите със стоки втора ръка се носеше афганска музика. Афганците на битпазара си имаха неписан кодекс за поведение: поздравяваш човека от отсрещната сергия, каниш го да хапне картофено болани или малко кабули, бъбриш си с него. Поднасяш съболезнования за смъртта на негов близък, поздравяваш го за раждането на дете и печално клатиш глава, когато стане дума за Афганистан и руснаците, което неизбежно се случваше. Но избягваш да говориш за съботата. Защото може да се окаже, че човекът отсреща е точно този, когото вчера едва не си изтикал от пътя, за да го изпревариш на някоя изгодна разпродажба.

Единственото, което се лееше по-изобилно от чая зад онези сергии, бяха афганистанските клюки. Битпазарът бе място, където пиеш зелен чай с бадемови сладки и научаваш чия дъщеря е развалила годежа, за да избяга с американския си приятел, кой е бил парчами — комунист — в Кабул и кой си е купил къща с пари от работа на черно, докато още получава благотворителни помощи. Чай, политика и скандал — трите съставки на една афганистанска неделя на битпазара.

Понякога аз поемах щанда, а баба тръгваше между редиците сергии с почтително кръстосани на гърдите ръце и поздравяваше хората, които познаваше от Кабул — механици и шивачи, продаващи стари вълнени палта и ожулени велосипедни каски, а до тях бивши посланици, безработни хирурзи и университетски преподаватели.

Едно ранно неделно утро през юли 1984 г., докато баба подреждаше стоката върху едно платнище, аз отидох да купя две чаши кафе и когато се върнах, го заварих да разговаря със стар достолепен мъж. Оставих чашите върху задната броня на буса до лепенката „РЕЙГЪН/БУШ ЗА 1984“.

— Амир — каза баба и ми махна да се приближа, — това е генерал сахиб Икбал Тахери. В Кабул работеше към Министерството на отбраната.

Тахери. Защо ли ми звучеше познато?

Генералът се разсмя като човек, който е свикнал да посещава официални приеми и да се смее по задължение на дребните шеги на важни хора. Имаше оредяла сребриста коса, сресана назад, гладко загоряло чело и бели кичурчета в рошавите вежди. Миришеше на одеколон и носеше тъмносив костюм с жилетка, излъскан от честото гладене; от сакото му висеше златната верижка на джобен часовник.

— Какво представяне само — каза той с басов, добре школуван глас. — Селам, бачеам.

Здравей, дете мое.

— Селам, генерал сахиб — казах аз и стиснах ръката му. Беше дребна, но удивително силна, сякаш под влажната кожа се криеше стомана.

— Амир ще стане велик писател — намеси се баба. Не повярвах на ушите си. — Завърши първата си година в колежа с пълно отличие.

— Машалла — каза генерал Тахери. — Ще пишеш ли за нашата страна? Може би за историята ни? За икономиката?

— Пиша художествена литература — уточних аз, имайки предвид дузината разкази, изписани в кожения бележник, който ми подари Рахим хан, и се запитах защо изведнъж се притесних от тях в присъствието на този човек.

— А, разказвач — кимна генералът. — Е, хората се нуждаят от истории, които да ги развличат в тежки времена като днешните. — Той сложи ръка върху рамото на баба и се обърна към мен. — И като стана дума за истории, помня как през един летен ден двамата с баща ти излязохме на лов за фазани край Джелалабад. Чудесни времена бяха. Ако не ме лъже паметта, баща ти се оказа също тъй безпогрешен в лова, както и в търговията.

Баща ми подритна една дървена ракета за тенис върху разпънатото платнище.

— То пък една търговия…

Генерал Тахери успя да изобрази печална и в същото време любезна усмивка, въздъхна и леко потупа баба по рамото.

— Зендаги мигзара — каза той. Животът продължава. Обърна очи към мен. — Ние, афганистанците, до голяма степен сме склонни към преувеличение, бачеам, и неведнъж съм чувал един или друг човек по най-глупав начин да бъде наричан велик. Но баща ти спада към малцината, които наистина заслужават тази дума.

Кратката реч приличаше на костюма му — често използвана и неестествено лъскава.

— Ласкаеш ме — каза баба.

— Не те лаская. — Генералът склони глава на една страна и притисна ръка към гърдите си, за да изрази смирение. — Момчетата и момичетата трябва да знаят какво им завещават бащите. — Той се обърна към мен. — Цениш ли баща си, бачеам? Цениш ли го истински?

— Балай, генерал сахиб, ценя го — отвърнах аз.

Искаше ми се да престане да ме нарича дете.

— Тогава моите поздравления, вече си на половината път да станеш мъж — рече той с небрежно високомерие, но без следа от насмешка или ирония.

— Падар джан, забрави си чая — раздаде се гласът на млада жена.

Тя стоеше зад нас — стройна красавица с кадифена, гарвановочерна коса, държаща отворен термос и пластмасова чаша. Примигах и сърцето ми се разтуптя. Имаше гъсти черни вежди, които се докосваха по средата като извити криле на летяща птица, и изящен орлов нос на древноперсийска принцеса — може би като на Тахмине, съпругата на Рустам и майката на Сухраб от „Шах-наме“. Лешниковите й очи с извити мигли срещнаха моите. Задържаха се за миг. Отлетяха.

— Толкова си добра, скъпа — каза генерал Тахери и пое чашата.

Преди тя да си тръгне, забелязах, че върху гладката й кожа, малко над левия ръб на челюстта, има кафява бенка с форма на полумесец. Спря пред един сив микробус през два реда от нас и остави термоса вътре. Косата й се изсипа на една страна като водопад, когато тя коленичи между купищата стари грамофонни плочи и книги.

— Дъщеря ми, Сорая джан — каза генерал Тахери. Той въздъхна дълбоко като човек, бързащ да смени темата, и погледна златния си джобен часовник. — Е, време е да подреждам и аз.

Двамата с баба се целунаха по бузите, после той ни стисна ръцете. Погледна ме в очите и каза:

— Успех в писането.

Бледосините му очи не разкриваха какви мисли се крият зад тях.

До края на този ден се борех с желанието да погледна към сивия микробус.

 

 

Сетих се по пътя към къщи. Тахери. Знаех си, че съм чувал това име.

— Нямаше ли някаква история, свързана с дъщерята на Тахери? — попитах аз, като се мъчех гласът ми да прозвучи небрежно.

— Нали ме познаваш — каза баба и насочи буса към опашката при изхода на битпазара. — Почнат ли да клюкарстват, веднага се махам.

— Но имаше нещо, нали? — настоях аз.

Той ме погледна с леко притеснение.

— Защо питаш?

Свих рамене и едва удържах усмивката си.

— Просто съм любопитен, баба.

— Тъй ли? И нищо повече? — попита той и веселият му поглед се кръстоса с моя. — Хареса ли ти?

Извъртях очи към небето.

— Баба, моля те.

Той се усмихна и изкара буса от битпазара. Поехме към магистрала 680. Известно време пътувахме мълчаливо.

— Чувал съм само, че преди време имало някакъв мъж, но нещата… не потръгнали.

Баба изрече тия думи сериозно и мрачно, сякаш ми разкриваше, че момичето има рак на гърдата.

— О.

— Чувал съм, че е свястно момиче, мило и работливо. Но след онзи случай на вратата на генерала не чукат хастегари да искат дъщеря му. — баба въздъхна. — Може и да не е честно, но понякога станалото за няколко дни, дори за един-единствен ден може да промени целия живот на човека, Амир.

 

 

Тази нощ лежах буден и си мислех за бенката на Сорая Тахери, за изящния й орлов нос и за това как искрящите й очи за момент срещнаха моите. При мисълта за нея сърцето ми трепваше. Сорая Тахери. Моята принцеса от битпазара.