Дейвид Балдачи
Проста истина (15)

15.

Придружен от въоръжен надзирател, Майкъл Фиск крачеше с омекнали крака по коридора. В дъното чакаше униформеният офицер, който го бе разпитвал на влизане. Майкъл забеляза в ръцете му два листа хартия.

— Мистър Фиск, преди малко пропуснах да се представя. Полковник Франк Рейфийлд, комендант на този затвор.

Майкъл облиза пресъхналите си устни. Франк Рейфийлд бе един от хората, споменати в молбата на Руфъс. Доскоро това име не означаваше нищо за Майкъл. Но тук, в затвора, то бе равносилно на смъртна присъда. Кой би предположил, че двамина от хората, които Руфъс обвиняваше в убийство, ще се окажат само на крачка от него? Но пък от друга страна… нима имаше по-подходящо място да държат под око Руфъс Хармс?

Връщайки мислите си отново към Рейфийлд, Майкъл се запита къде ли ще изхвърлят трупа му. Както често бе ставало в детството, изведнъж го обзе желанието големият брат да е нейде наблизо и да му се притече на помощ. Стоеше и гледаше тъпо как Рейфийлд му подава документите, после махва на пазача да си върви. Когато Майкъл пое листовете, Рейфийлд се усмихна смутено.

— Боя се, че моите хора понякога прекаляват с усърдието. Обикновено не фотокопираме запечатани документи.

Всъщност той лично бе разпечатал плика, за да направи копията. Никой от охраната не бе видял документите. Майкъл сведе очи към двата листа.

— Не разбирам. Пликът все още е запечатан.

— Такива пликове има навсякъде. Просто са сложили документите в друг и са го залепили.

Майкъл мислено се наруга, че е пропуснал нещо толкова очевидно.

Рейфийлд тихичко се изкиска.

— Какво смешно има? — попита Майкъл.

— Руфъс Хармс вече за пети път ме цитира в смахнатите си прошения, мистър Фиск. Как да не се смея?

— Моля?

— Досега не беше стигал чак до Върховния съд… оттам идвате, нали?

— Не съм длъжен да отговоря.

— Добре. Но ако работите там, посещението ви е малко необичайно.

— Това си е моя работа.

— А моя работа е да поддържам в този затвор най-строг военен ред — отсече Рейфийлд. Но гласът му веднага омекна. — Не че ви упреквам. Хармс е хитра лисица. Този път май е подлъгал и бившия си военен защитник, макар че Сам Райдър би трябвало да го знае какво представлява.

— Казвате, че Руфъс Хармс има навика да подава неоснователни молби?

— Да не мислите, че е рядко сред затворниците? Чудят се как да убиват времето. Между другото, миналата година тоя тип обвини президента на Съединените щати, военния министър и моя милост, че сме организирали заговор за убийството, което той лично извърши пред очите поне на десетина свидетели.

— Тъй ли? — скептично надигна вежди Майкъл.

— Да, наистина. В крайна сметка отхвърлиха молбата му, прокурорите обаче загубиха около нея време за няколко хиляди долара. Знам, че съдът е отворен за всички, мистър Фиск. Но клеветата си е клевета и откровено казано, взе да ми писва.

— Той твърди в молбата…

— Знам, прочетох я. Преди две години твърдеше, че всичко се дължало на химическите отрови, с които се бил нагълтал във Виетнам. И знаете ли какво? Руфъс Хармс никога не е стъпвал във Виетнам. По-голямата част от двете си години военна служба е изкарал в карцера, най-вече за неподчинение. Това не е тайна — проверете сам, ако искате. Може и да го знаете вече. — Рейфийлд погледна Майкъл, който стоеше с наведена глава. — А сега взимайте си бумагите и вървете във Вашингтон да ги пуснете по каналния ред. Мен ще ме уволнят дисциплинарно. Някои невинни хора ще станат за посмешище, но какво да се прави, така е в Америка. Май затова съм проливал кръв за тая страна — заради свободата. Дори когато разни отрепки злоупотребяват с нея.

— И просто ще ме пуснете да си вървя?

— Не сте затворник. И без това имам да се грижа за цял куп истински престъпници, включително за онзи, дето преди малко преби едва ли не до смърт трима от надзирателите. Трябва само да отговорите на въпросите на човека, когото след малко ще пратя при вас. Става дума за произшествието в стаята за свиждане. Трябва да подадем рапорт с пълни подробности.

— Но това означава, че всичко ще стане известно. Моето идване и тъй нататък.

— Вярно, ще стане. Не съм ви карал да идвате. Сам отговаряте за постъпките си.

— Знам. Но не очаквах такава бъркотия.

— Е, животът е пълен с изненади.

— Вижте, наистина ли трябва да подавате рапорт?

— Така или иначе, присъствието ви тук е регистрирано, мистър Фиск, независимо от инцидента в стаята за свиждане. Вписан сте в регистъра заедно с номера на временния пропуск.

— Май изобщо не бях помислил за това.

— Така изглежда. Вероятно нямате никакъв опит във военните дела. — Докато Майкъл стоеше с печална физиономия, Рейфийлд се позамисли. — Слушайте, длъжен съм да подам рапорт, но другото няма значение, тъй че може и да не го споменавам. Сигурно ще се намери начин и да замажем присъствието ви в затвора.

Майкъл въздъхна от облекчение.

— Наистина ли?

— Може би. Вие сте адвокат. Какво ще речете за една взаимна услуга?

— По-точно?

— Аз хвърлям рапорта в кошчето, вие пък зарязвате оная молба. — Рейфийлд помълча и се вгледа в младежа. — Така ще спестим на държавата излишни съдебни разноски. Нали ме разбирате, с две ръце гласувам за всеобщото право на безпристрастен съд, но напоследък тая песен взе да остарява.

Майкъл се загледа настрани.

— Трябва да помисля. Молбата и бездруго не беше съставена по правилата. Сигурно сте прав.

— Прав съм. Нямам желание да си съсипя кариерата. Просто забравяме какво е станало. И се надявам случаят да не изскочи по вестниците. Иначе може да се разчуе и за вашето идване. А сега ще ме извините.

Рейфийлд рязко се завъртя и закрачи по коридора, оставяйки зад себе си дълбоко смутения Майкъл Фиск.

 

 

Рейфийлд тръгна право към кабинета си. Подозренията на Руфъс бяха съвсем основателни; под масата в стаята за свиждане наистина имаше подслушвателно устройство, боядисано с цвета на дървото. Рейфийлд отново прослуша разговора между Майкъл и Руфъс. На места почукването по масата заглушаваше записа. При предишното посещение музиката бе заглушила целия разговор с Райдър. Руфъс не беше глупак. Но Рейфийлд вече бе чул и прочел достатъчно, за да знае, че се очертават сериозни неприятности. Разговорът му с Майкъл не премахваше заплахата, във всеки случай не завинаги. Той посегна към телефона и набра номер. После с кратки и точни изречения описа на човека отсреща какво се е случило.

— Мамка му! — възкликна онзи. — Направо не е за вярване.

— Знам.

— И всичко това е станало днес?

— За идването на Райдър вече ти казах, но иначе си прав, всичко стана преди малко.

— За какъв дявол го пусна при Хармс?

— Не мислиш ли, че ако му бях забранил, щеше да се усъмни още повече? Какъв избор имах, след като прочетох онова проклето писмо на Хармс до Върховния съд?

— Отдавна трябваше да се отървеш от гадното копеле. Имаше на разположение цели двайсет и пет години, Франк.

— Нали точно такъв беше планът преди двайсет и пет години, да го убием — отвърна сърдито Рейфийлд. — И виж какво стана. Двамата с Тремейн прекарахме половината си живот около задника му.

— Само не ми разправяй, че го правите безвъзмездно. Колко ти се натрупаха досега? Има ли милион? Сладка пенсийка ти се очертава. Но излезе ли всичко на бял свят, никой от нас няма да види пенсия.

— Не че не съм искал да го очистя. По дяволите, днес Тремейн пак се опита да му види сметката в лазарета, но оная гадина сякаш че има шесто чувство. Притиснеш ли го до стената, Руфъс Хармс става като отровна змия. Надзирателите поемат риск само донякъде, а и все се намира кой да рови — внезапни проверки, разни досадници от Асоциацията за граждански права. Мръсникът просто не ще да умира. Ако не вярваш, ела да опиташ.

— Добре, добре, няма смисъл да спорим. Сигурен ли си, че споменава всички по име? Как е възможно? Та той дори не знаеше кой съм.

Полковникът не се поколеба нито миг. В писмото на Руфъс не се споменаваше за човека, с когото говореше, но Рейфийлд нямаше намерение да му казва това. Станеше ли напечено, всички щяха да операт пешкира.

— Откъде да знам? Разполагал е с двайсет и пет години, за да се сети.

— И как е измъкнал навън проклетото писмо?

— Да пукна, ако знам. Надзирателят лично прегледа оная хартийка. Било най-обикновено завещание, и толкоз.

— Но все пак някак го е измъкнал.

— Сам Райдър има пръст в цялата работа. Сто на сто. Беше донесъл радио и музиката заглуши микрофона, тъй че не чух какво си разправят. Още тогава трябваше да усетя, че кроят нещо.

— Никога не съм му вярвал на тоя тип. Ако не беше взел да дрънка за невменяемост, армията отдавна да ни е отървала от Хармс.

— Вторият лист, който открихме в куфарчето на Фиск, е изписан на машина. Нямаше подпис, но съм сигурен, че е дело на Райдър. И двата документа бяха в оригинал.

— Дявол да го вземе, защо точно сега? След двайсет и пет години!

— Хармс е получил писмо от армията. Споменава го в молбата. Може то да му е опреснило паметта. Според мен доскоро или не си е спомнял какво стана, или го е спотайвал в душата си цели двайсет и пет години.

— Че защо ще го спотайва? И за какъв дявол ще му пращат писмо от армията след толкова време?

— Не знам — нервно отвърна Рейфийлд.

Всъщност знаеше. Причината бе посочена в молбата на Руфъс. Но засега Рейфийлд предпочиташе да не си хаби козовете.

— И, естествено, не разполагаш с онова тайнствено писмо от армията, нали?

— Прав си, не разполагам. Поне засега.

В гласа отсреща отново прозвучаха обвинителни нотки.

— Трябва да е в килията му, макар че нямам представа как сте го пропуснали.

— Понякога си мисля, че тоя тип е магьосник — каза Рейфийлд.

— Имал ли е и други посетители?

— Само брат му Джош Хармс. Идва горе-долу по веднъж месечно.

— А с Руфъс какво става?

— Тоя път май ще гушне китката. Инфаркт или инсулт. И да прескочи трапа, вече няма да е същият.

— Къде се намира сега?

— На път за болницата в Роаноук.

— Защо го пусна, по дяволите?

— Докторът нареди. Такава му е работата, да се грижи за хората, пък били те и затворници. Ако бях забранил, щеше да се усъмни, не смяташ ли?

— Е, дръж нещата под око и се моли Хармс да опъне петалата. Ако ли не, имай грижата.

— Я стига, кой ще му повярва.

— Не разчитай на късмета. Ами онзи Майкъл Фиск? Само той ли знае освен Райдър?

— Само той. Или поне тъй мисля. Дойде да провери историята на Хармс. Никому не е казал, спомена го при разговора. Голям фал щеше да стане. Е, преметнах го, че Хармс си пада по лъжливите обвинения. Мисля, че ми повярва. Има и как да го притиснем, защото здравата ще загази, ако се разчуе за идването му. Не вярвам да придвижи молбата.

Гласът отсреща подскочи с няколко децибела.

— Ти откачил ли си? Фиск няма думата по въпроса.

— Та той е служител от Върховния съд, за бога. С ушите си чух как го каза на Хармс.

— Знам. Много добре знам, по дяволите. Но слушай сега точно какво ще направиш. Ще се погрижиш за Фиск и Райдър. И то незабавно.

Рейфийлд пребледня.

— Искаш да очистя служител на Върховния съд и местен адвокат? Хайде бе, те нямат никакви доказателства. И с пръст не могат да ни пипнат.

— Откъде знаеш? Нямаш представа какво е имало в писмото от армията. Нямаш представа какви нови сведения може да са изровили междувременно Фиск и Райдър. А Райдър практикува право от трийсет години. Не би пуснал каква да е молба, особено пък до скапания Върховен съд. И ако случайно не знаеш, нека те просветля, че във Върховния съд не работят глупаци. Фиск не е бил път чак до теб само за да се увери, че Хармс е превъртял. Доколкото разбрах от теб самия, писмото е описвало много точно какво стана в карцера.

— Прав си — призна Рейфийлд.

— Това е положението. А има и още по-голяма издънка. Както знаеш много добре, Хармс не си пада по лъжливите обвинения. Ако Фиск провери думите ти, ще открие, че си излъгал. А открие ли — което съм длъжен да предположа, — всичко отива по дяволите.

— Да не мислиш, че съм имал време за подготовка? — избухна Рейфийлд.

— Не казвам такова нещо. Но с онази лъжа съвсем си оплескал работата. Има и още един проблем.

— Какъв?

— За жалост в писмото на Хармс всичко е истина. Ти май забравяш това. Странно нещо е истината. Надникнеш тук, надникнеш там и изведнъж цялата стена от лъжи почва да се разпада. Познай върху кого ще рухне. Наистина ли искаш да поемеш такъв риск? Защото, ако стената рухне, само една пенсия те чака — доживотна във Форт Джаксън. И то от другата страна на решетките. Много ли ти допада, Франк?

Рейфийлд уморено въздъхна и погледна часовника.

— Мамка му, бих предпочел да ме пратят отново във Виетнам.

— Мисля, че всички се бяхме поразпуснали. Дойде време да си заслужиш парите, Франк. Хващайте се с Тремейн и свършете работата веднъж завинаги. И като стана дума за работа, запомни едно: или всички ще оцелеем, или потъваме заедно.

 

 

Трийсет минути по-късно, след като бе разпитан от помощника на Рейфийлд, Майкъл напусна сградата на затвора и тръгна под лекия дъждец към колата си. Каква глупост бе сторил! Искаше му се да разкъса молбата, но знаеше, че няма да го направи. Може би щеше да я придвижи. Жал му беше все пак за Руфъс Хармс. Толкова много години в затвора не минават безследно.

Докато изкарваше колата от паркинга, Майкъл не подозираше, че почти всичката вода от радиатора е източена в кофа и изсипана наблизо между дърветата.

Пет минути по-късно той видя изумен как изпод капака на двигателя бликна пара. Слезе, боязливо надигна капака и веднага отскочи от изригналия горещ облак. Той изруга, после се огледа наоколо. Не видя нито кола, нито човек. Замисли се. Можеше да се върне пеш до затвора и оттам да позвъни на пътна помощ. Сякаш напук, дъждът се засили.

Когато отново надигна глава, лицето му се проясни. Откъм затвора идваше пикап. Той енергично размаха ръце. За момент хвърли поглед назад към двигателя, от който още се вдигаше пара. Чудна работа… преди пътуването лично бе проверил колата. Когато отново погледна пикапа, сърцето му изведнъж заподскача. Той се озърна, после хукна да бяга. Пикапът ускори, настигна го и прегради пътя. Майкъл се канеше да побегне към близката гора, когато страничното стъкло се отвори и отвътре изникна дулото на пистолет.

— Качвай се — заповяда Виктор Тремейн.