Йордан Бозушки
Роб на свободата (4)

4.

Малко преди обяд се събудих окончателно. Червенокосият и Върхът бяха изчезнали. Бог бе разлистил на масата някакви чертежи, имаше още един изпит. Двама от приятелите му учеха на пода, а третият — на другото легло. Брадясалата, грозна мутра, която бях зърнал от съвсем близо, я нямаше, нямаше го и тайнствения гост пристигнал последен. Този, който учеше на леглото попита нещо Боги на напълно непонятен език. Бог обясни горе-долу следното:

— Да кажем, искаме да установим съществува ли някаква зависимост между две случайни величини — например — пиене на водка и пиене на бира. За целта разглеждаме една произволно избрана генерална съвкупност, такава може да ни бъде някоя кръчма — например — „Зора“, а обекти на нашата генерална съвкупност ще бъдат хората от М.А.О (Местна Алкохолна Общност). Сега, трябва да установим възможностите и уменията на всеки обект от тази генерална съвкупност спрямо избраните величини. Съвсем ясно е, че хората от М.А.О. употребяват и бира, и водка, следователно между двете величини съществува зависимост, тази зависимост се нарича корелационна зависимост. Ако даден обект употребява добре както големи количества водка, така и големи количества бира или не е в състояние да се справи, както с малки количества водка, така и с малки количества бира (за дадения пример това е изключено), то казваме, че между величините пиене на водка и пиене на бира съществува положителна корелационна зависимост. Ако обаче обектите пият добре бира, но не им върви водката или обратното, казваме, че между пиене на бира и пиене на водка съществува отрицателна корелационна зависимост. Разбра ли?

Е, бивало и да не го разбере, чак аз го разбрах и си го представих, но нямах особена полза, защото този изпит, навярно съм го минал. Боги беше велик.

— Ето, виж! — продължи Боги. — Сега ще ти го представя графично. Това то е величината пиене на бира, ще я означим с „Х“, а това пиене на водка — „Y“…

Протегнах се и измънках мързеливо. Взех си цигара и я запалих. Увлечен в обясненията, Бог пропусна да отбележи странния факт, че вече съм буден и едва когато димът от цигарата го обгърна целия, той извърна глава и се усмихна.

— Ето, че изгря най-после. Ще ми помогнеш ли?

— Разбира се! — станах решително. — Надявам се нямаш предвид това, което толкова сладко обясняваш.

— Опазил ни Господ! — Боги ми показа купчина костюми върху пода. Свалих и моя и ги натъпкахме в два сака.

В магазина за химическо чистене ни посрещнаха с изненада и неразбиране. Държаха се с нас, като че ли сме дошли да ги уволняваме. Бог неубедително излъга, че сме от студентския театър и се готвим за новия сезон, аз добавих, че ще поставяме „Дванадесет разгневени мъже“. Все пак, приеха костюмите и ни издадоха фактура.

По всяка вероятност минаваше дванадесет, защото една от лелките в магазина за химическо чистене затръшна след нас вратата и я заключи, а работното им време бе до един часа. Денят бе слънчев и приятен и нямаше нищо общо с нощния студ, навярно неприятните въздушни маси са престанали да преминават над слънчевата ни родина. Минахме през клуба на СБА, оказа се, че съм на градско кормуване следобед от един. Предупредих Бог да не напуска квартирата си от един до три, защото би било много жалко, ако се срещнем из града по това време.

Обядвахме в студентския стол. Изпушихме по цигара пред него и се разделихме. Бог се прибра в квартирата си, а аз се озовах на сборния пункт, пред втори блок, за да чакам учебната „Жигула“. Бях изтървал четири часа, но както казваше бате Жоро — инструктора — това си оставаше за моя сметка.

Колата пристигна минута след мен. Не обичах да закъснявам, да нося часовник и да бързам.

Стори ми се, че инструктора се зарадва на срещата. Кой знае защо му бях станал любимец от настоящия курс. Наричаше ме Херко, защото съм му приличал на Херкулес, значително по-често ме обозначаваше с псевдоними като Перко, идиот, крети, и най-често сиво искърско говедо, което апострофирах с твърдението, че съм симентал.

Бате Жоро бе съхранил през лятото старите си навици (аз също) и още като потеглихме, ме заудря през колената. Ама, здрави ръце имаше, проклетника.

— Отпусни тая газ, бе! Не си на състезание. Ей, Перко, това е градско кормуване… Гледай го, гледай го идиота!… Ох, изпочупих си ръцете у твоите крака. Следващият път ще взема щангата от багажника.

Погледнах го и му се усмихнах. От първия час ме плашеше с щангата. Натиснете отново газта. Взех един завой със свистене на гуми, един от любимите ми звуци от ранно детство.

— Ей, идиот, ще ме убиеш някъде, бе. — Последваха няколко удара през краката ми. — Ама ти от дума не разбираш. Ще взема щангата.

— Няма вече! — обещах, за да го поуспокоя.

— Завий на дясно и карай към студентското градче, оттам към стадиона! И по-бавно, ето тук имаш ново ограничение!

— Слушам, шефе!

Кристалния град бе удобен за шофиране. Нямаше голямо движение, нито някакви специални маркировки. Имаше светофари на три-четири кръстовища, но обикновено не работеха. А надве от кръстовищата бяха така регулирани, че трябваше да се тегли жребии, за да се установи кой да мине пръв. На тези тези кръстовища винаги бях с предимство от където и да идвах и на където и да отивах. Имаше и множество безсмислени и ненужни ограничения на скоростта, но те не ме притесняваха особено.

— Отбий в дясно и спри! — изкрещя инструктора.

Скочих на спирачката и съединителя.

— Гледай го, как спира! — запротестира бате Жоро прилепен за предното стъкло. Пак не си бе сложил колана.

— Какво има? — невинно попитах.

— А бе, сиво искърско говедо, какъв беше този знак?

— Кой знак?

— Ей онзи там! — посочи назад.

— А-а, оня ли? Ами означава, че не е необходимо да се движа с повече от 40 километра в час.

— Не, че не е необходимо, а е забранено. Ти с колко караше?

— Не обърнах внимание.

— Охх! — въздъхна тежко той. — Ще ме побъркаш! Слушай, ако отсега нататък се позволиш да караш с повече от 40 километра, ще те изгоня от курса! Разбра ли?

— Четиридесет километра?

— Карай и помни!

Потеглих отново. Пълзях едва-едва, не, че се изплаших, бате Жоро така си се заканваше. Тъй като улицата бе една от централните и достатъчно тясна, за да рискува някой да ме изпревари, зад мен се образува колона. Движех се като трактор, а улицата бе забранена за трактори. Онези отзад се побъркваха, пищяха клаксони. Намалих още. По тротоара млада майка буташе детска количка, изравних се с нея и коригирах скоростта си с нейната. Клаксоните отзад полудяха, навярно приличахме на сватбарска колона. Не ми пукаше. Бате Жоро пухтеше нервно и очаквах всеки момент да избухне. Ако бях всеки ден на кормуване, щеше да пропуши.

— Завий на дясно! — Завих по всички правила. — Спри пред този блок, имам за две-три минути работа.

На паркинга имаше много коли и никакво свободно място, само между две Жигули имаше пространство, което ми се стори напълно достатъчно и докато инструкторът разгадае намеренията ми ловко се вмъкнах между тях.

— Какво направи, бе говедо?

— Паркирах! — гордо паркирах аз и очаквах да бъда похвален за проявената съобразителност, но бате Жоро, кой знае защо, се държеше за главата.

Отворих вратата, но тя само се открехна и опря в жигулата отляво. Вратата откъм инструктора бе в по-лошо състояние — не можеше да се отвори. Надигнах се и огледах положението на трите коли — на това му се казва паркиране на една боя разстояние.

— И ти на това му казваш паркиране? Браво! Давай да видим как ще излезеш сега!

Включих мотора, наместих скоростния лост на задна и се приготвих да отпусна съединителя, но като си представих положението погледнато от страни се отказах. Положението бе сложно и за съжаление бях го установил, защото човек може да се измъкне и от най-сложното, стига да не знае колко е сложно. Колкото и добре да се ориентирах в обстановката не можех да измъкна учебната „Жигула“ без да осъществя контакт с една от двете коли, последната мисъл ме ужасяваше и сковаваше. Отново изключих двигателя и заоглеждах на ляво и на дясно. Не, няма да стане без рани. Бе невъзможно да си раздвоя вниманието на двете страни на колата, тъй като в тази ситуация, се изискваше и от двете страни пределно внимание. Ако поне от едната нямаше кола щях да се справя. Окрилен от новата си идея, натиснах клаксона.

— Чакай! — извика бате Жоро и ме удари този път през ръцете. — Защо натискаш клаксона?

— Как защо! — учудих се искрено и набързо му разясних идеята си. Нали трябва, все пак, някой от тези нещастници, между чиито коли така злополучно се наврях да дойде и да си премести колата, за да можем да се измъкнем.

— Браво! — за малко не изръкопляска инструкторът. — Ама ти наистина не си добре. Аз си мислех, че само се правиш. Обзалагам се, че бележката ти от психодиспансера е фалшива. Хайде, давай назад!

— Не мога, ще закача някоя от колите.

— А, да влизаш можеш, нали!

— Не винаги изкарването е по-лесно от вкарването и винаги е по-неприятно!

Бате Жоро, който винаги се развеселяваше от моите сентенции, сега остана невъзмутим, което още веднъж доказваше сериозността на положението.

— Какво предлагаш да предприемем?

— Нищо! Ще чакаме. Все някой от тези двамата ще дойде и ще си премести колата. Тогава…

— Ама ти ще ме побъркаш, крети! После като слезем от колата, няма да личи кой е откачен и кой — нормален.

— Всички сме ненормални.

— Това комплимент ли бе?

— О, не! Това го бе казал някой, мисля че Фройд.

— Хайде сега пък Фройд. Само Фройд липсва в празната ти кратуна.

— Фройд е велик психолог. Според него всяко наше действие е свързано със сексуалността. Жалко, че не е преведен. Морал…

— Стига! Ще те убия! Минавай на задната седалка! Бързо!

Бате Жоро не бе на себе си. Никога не съм го виждал толкова ядосан. Сигурно имаше клаустрофобия. Измъкнах се на задната седалка. Той седна на моето място и след няколко минути, сантиметър по сантиметър измъкна колата. Изхвръкна, като че ли, вътре освен мен имаше плътеници и талъсъми. Върна се след две цигари време. Беше се поуспокоил, но не ми говореше. Бях много внимателен. Изръсих няколко бисера и той дори започна да се усмихва.

— Най-лошата ти черта като шофьор е, че въобще не можеш да шофираш, — заключи той, когато спряхме на сборния пункт пред втори блок — а най-тъжното е, че ще вземеш документ, който ще удостоверява, че можеш. — Мисля, че бе прав. — В това е и нашата велика трагедия… — продължи да философства той, но аз вече не го слушах, защото на пейката отсреща седеше Ани, а Ани бе най-милото и най-прекрасното създание в нашия злополучен курс, за който бате Жоро твърдеше, че е съставен от кретени, олигофрени, диваци, варварки, дивачки, олигофренки и кретенки.

— Здравей! — казах, когато й отстъпвах мястото си. — Мечтаех си да те видя. Какво ще кажеш да пием по едно кафе някъде тази вечер?

— Добре! — иззвънтя нежният й глас. — След кормуването.

— Чудесно! Ще те изчакам.

Почти прелетях към трети блок. В този блок кипеше живот и през лятото, в него живееха семейните.

— Здравей, Питонче! — поздравих весело и показах езика си, наместо паспорта, който портиерката навярно очакваше. Тя изсъска и скочи, но аз бях вече на стълбите. Портиерката, която всички наричаха Питона ме подгони с истерични крясъци. Мара Питона бе най-лошата портиерка, винаги ме гонеше до четвъртия етаж. Само веднъж бе успяла да ме хване, но тогава бях толкова пиян, че не можех да ходя. Още когато влязох в блока, забелязах, че асансьорът стои на четвъртия етаж, затова когато се качих до там, хванах вратата му и се закашлях. Нечовешките крясъци продължаваха и когато нещастницата се изправи очи в очи с мен, скочих в асансьора и полетях надолу. Както и предполагах вратата на стаята й бе отворена, а ключът — от вътрешната страна. Превъртях два пъти ключа и прибрах в джоба на дънките си. Изчаках я да слезе, бях залостил асансьора и когато я чух съвсем близко, се качих и полетях нагоре. Слязох на десетия етаж, за заблуда на противника и изкачих два етажа по стълбите.

За щастие моите приятели бяха в стаята си. Установих го още докато приближавах, от вътре се носеха последните акорди на следобедния им скандал. Те бяха едно мило и хармонично семейство, приятелско настроено срещу мен. Изчаках малко до вратата и почуках. Отвори ми Вальо. И той бе от бившата ми група. Направи се на много зарадван. Извиних се, че много бързам и помолих да използувам банята им. Те, разбира се нямаха нищо против. Между другото им разказах за скорошната схватка с Мара Питонова и това ги развесели, защото и те както огромната студентска маса, посещаваща по някакъв повод трети блок, ненавиждаха строгата пазителка на реда.

Когато излязох от банята и запалих цигара на прозореца, видях пред блока гъбарката. Кого ли търсеха, този път, ченгетата? Огледах се и ослушах внимателно преди да тръгна от стаята на моите приятели. Внимателен бях по стълбите. Напуснах блока през един офис на втория етаж, на първия всички прозорци бяха заковани пък и беше опасно. Зарових ключа от стаята на портиерката в рохкавата земя и си представих как след време ще израсне дърво, от което всеки студент ще може да си откъсне ключ за сърцето на портиерката.

Седнах на пейката пред сборния пункт, който се намираше зад трети блок. Помислих се, че може да ме забележат, но не реагирах. Какво пък, ще изкарам портиерката малоумна. След миг пристигна учебната кола. Приближих и отворих вратата на Ани, а когато погледнах бате Жоро, констатирах, че аз въобще не мога да го ядосвам. Пожелах му приятна почивка, той изпсува не адресирано и твърде вулгарно, премести се на другата седалка, трясна вратата и потегли така, както ни учеше никога да не потегляме. Обърнах глава към Ани и тя се усмихна, колко хубаво се усмихваше. Весел ветрец развя прекрасните й руси коси и ми се стори, че е божествена. Пожелах я. Тя поклати глава, сякаш да разбие мечтите ми. Беше се отчаяла, че ще вземе книжка. Успокоих я и обещах, че когато пристигне моят приятел Йото, ще вземем колата му и ще я науча да кара перфектно. Всичко може да се научи.

Неусетно бяхме тръгнали и вървяхме към центъра по „2 февруари“. Ани разказваше, как е създала голяма автомобилна суматоха на площад „Република“, как бате Жоро пет-шест пъти е скачал на педалите, за да предотврати пътно-транспортно произшествие. Умрях от смях. Интересно ми бе как инструкторът се обръща към жените, когато е много ядосан, попитах Ани, тя се засмя и отговори, че е много цапнат в устата. Ясно.

Отминахме къщата на Боги. Хванах я за ръката, но тя деликатно я измъкна под предлог, че търси нещо в чантичката си, а после я държеше така, че за да я хвана отново трябваше да проява насилие и реших, че този жест е нецелесъобразен.

Във „Фея“-та, където Ани с готовност прие да поседнем, бе прохладно и уютно, нямаше много посетители, а диско музиката пулсираше толкова тихо, че не дразнеше слуха и можех без усилие да се наслаждавам на прекрасния глас на Ани. Тя отказа да употреби алкохол, затова сервитьорката, една страхотна мадама с възкъса пола, ни сервира кафе, водка и две коли. Водката бе изстудена чудесно и когато отпих, бях готов да се обзаложа, че и боговете в Древния Олимп са я пиели точно така изстудена, но едва ли толкова чиста. Бях изпаднал в така необичайната за мен роля на слушател. Ани непрекъснато говореше. Нищо, толкова бе приятно да я слушам.

Дългите, изящни крака на сервитьорката спряха пред нашата маса и ми напомниха, че трябва да си поръчам още една водка. Ани внезапно реши, че трябва да си тръгва. Едва я уверих да остане, докато допия ново сервираната ми водка. Впоследствие съжалявах, защото красавицата стана много досадна — на равни интервали (през две минути) повтаряше, че е станало твърде късно и трябва да си върви. Часовникът над бара показваше шест.

„Най-после“, както тя се изрази, станахме. Тръгнах с нея надолу към центъра. Опитах се да хвана ръката й, без особен успех, след това да си изпрося покана — не стана. Отговори ми, че нито един мъж не е влизал в тяхната квартира и едва сега разбрах накъде вървя, но продължих да вървя. Мълчахме и бе адски тъпо. Всичко хубаво, което можеше да се случи тази вечер, ни подмина, а самата вечер, накуцвайки, бавно и мъчително креташе след нас.

Спряхме пред блока, в който живееше Ани и аз съвсем безпредметно се опитах отново да си изпрося покана за светата обител. За щастие този мой опит имаше същият успех какъвто би имал и опитът да измоля от св. Петър покана за Рая. Какво ли щях да правя в квартирата й, ако все пак ме бе поканила? Откраднах си една целувка, една идиотска и безнадеждно глупава целувка, която удостоверяваше, че в този момент не съм в състояние да извърша нищо разумно. Ани влезе, а аз дълго време стоях с отворени уста и поглед зареян в нейния вход. Не можех да се опомня, бях като омагьосан. Когато човек извърши някаква глупост се увлича и опитвайки се да я поправи, извършва глупост след глупост.

Ани живееше в новия комплекс. Блокът й се намираше точно срещу централния вход на гробищния парк, а до самия вход — ресторант „Последна среща“ и не се двоумих въобще. Ресторант бе страшно силна дума за означаване на тази мазна, опушена, задимена, квартална бърлога — свърталище на гневни, отчаяни и вечно пияни типове. Въобще „Последна среща“ бе велико заведение. Пред входа му имаше лабиринт, който възпрепятствуваше влизането в него с коне, магарета и каруци.

Кръчмата бе на самообслужване и след като с огорчение разбрах, че е свършила водката, поръчах двоен коняк (още една много силна дума). Седнах на празната маса в ъгъла, запалих цигара и мечтателно отпих голяма глътка. Що за човек съм аз — продължавах да мисля за Ани. Човешката глупост е безгранична като вселената. Когато не успеем — полудяваме… Съвсем скоро главата ми се отказа от космическите и общочовешките теми, но продължих да мисля за Ани. Допи ми се бира, а когато я опитах ми се стори блудкава. Не ми се пиеше коняк повече. Новият ми скок бе в областта на джина… с бира за разредител… естествено двоен, нямаше да ставам сто пъти, бирата бе чудесен разредител, но да видим по-нататък.

Алкохолът бавно, но затова пък съвсем сигурно установяваше злокобната си власт над изпразнената от съдържание глава (всъщност главата ми бе пълна с Ани, но все едно). Всички предпоставки за едно безпаметно, змейско пиянство бяха на лице и ясно съзнавах неумолимата невъзможност на противното затова извърших малък пиянски ритуал: помолих се на всички богове и светии, които закриляха и (окриляха) пияниците, опитвах да си внуша, че хората са прекрасни и не бива да се бия с тях и че всичко наоколо е красиво и трябва да го пазя (точно срещу мен голяма, метална табела указваше: „Опазвай социалистическата собственост!“). След всичко това си взех още един двоен джин и се отпуснах на течението, да става каквото ще…

Какви прекрасни и мили хора имаше около мен и колко хубаво и приятно е наоколо…

Някакъв дядка седна срещу мен и започна да разказва, как се е развел с жена си. Какъв приятен и досаден старец! Езикът ми бе придобил необичайни размери и не можех да говоря, седях, кимах с разбиране и се усмихвах съучастнически — чудесен компаньон. Струва ми се, че старецът ме почерпи един джин… Той не спираше да говори — много приятен старец…

Спомням си лабиринта пред кръчмата, доста време ми бе необходимо докато го преодолея. Духаше силен вятър и правеше стъпките ми несигурни…

Събудих се, но не смеех да отворя очи. Къде съм, какво ли се случило? Снощната вечер ме се струваше като един отдавна гледан филм. Любопитството ми надделя. Всичко си бе както обикновено. Боги седеше зад масата и четеше. Освен него в стаята нямаше никой друг. Надигнах се. Нещо в главата се тресеше и боботеше, сякаш огромен булдозер разчистваше остатъците от снощния пир, стържейки кората на мозъка ми. Легнах отново. Така се чувствах значително по-добре. Трактористът загаси машината и слезе, за да се поразтъпче и изпуши една цигара.

— О, пияницо, събуди ли се? — усмихна се Боги.

— Малко. Подай ми водичка, ще се възпламеня, като сушена скумрия съм! — въздъхнах тежко. Боги ми подаде чашка с вода, той обичаше да се шегува. — Още! — Не съм сигурен дали въобще водата достигаше до гърлото.

— О-о, да ти донеса коритото.

— Никога не съм твърдял, че си без чувство за хумор.

Поех с жар подадената ми бутилка и скоро жизнеутвърждаващото й съдържание заля пустинния организъм.

— Къде се бе натряскал така сполучливо?

— В „Последна среща“.

— Сигурен ли си?

— От там датират последните ми спомени. Сам ли се прибрах?

— Не, естествено. Червенокосият те донесе. Гастролирал си в нощния бар.

— Кой ме е донесъл? — за малко да изтрезнея.

— Пил!

— Какво съм правил в нощния бар?

— Много неща. Най-напред си се сбил с портиера, после си искал алкохол, след това си се карал със сервитьорите, свалял си гаджето на бармана, въобще кадърно. И тъкмо, когато онези изроди от персонала обмисляли дали да повикат милиция или сами да те натупат, се появил Червенокосият. Казал, че си с него и ще се погрижи за теб.

— Голяма свиня съм! — подложих себе си на безмилостна самокритика.

— Луд, всички си заминават за празниците. Оставам сам. На единадесети съм на изпит. Безсмислено е да пропилявам два дни по пътищата, защо не останеш и ти. По-весело ще бъде.

— Няма проблеми, но ми се струва, че моята неустойчива финансова система е издала багажа. — Извадих от джоба си всички парични знаци — два лева и три по пет стотинки.

— И аз съм зле. Искаш ли да поработим след обяд.

— Глупости! — решително отхвърлих, но размислих и попитах — Къде?

— Бихме могли да отидем в хлебозавода.

— За да мъкнем чували като ненормални шест часа и да ни платят по четири и шейсет, общо девет и двайсет, което ще рече — три водки и нещо във „Фея“-та. Великолепно!

— Десет лева са все пак нещо. Нямаме други перспективи.

— Десет лева са абсолютно нищо. Ще помисля, но нека си поспя още малко.

— Да те събудя ли?

— Не! След два часа съм буден.

— Луд, благодаря ти!

— За какво?

— Затова, че ще останеш.

— Глупости!

— Ще прекараме чудесно.

— Разбира се.