Йордан Бозушки
Роб на свободата (3)

3.

На другия ден не отидох до клуба на СБА. Привечер Светла си тръгна. Изпратих я на гарата. Когато се изгуби от погледа ми си отдъхнах. Любовта е робство. Поех бавно към механа „Хайдушка среща“ — едно уютно и страхотно заведение, но не му отиваше определението механа. Въпреки ранния час, свободните места бяха малко. Седнах на единствената свободна маса и си поръчах обилна вечеря и бира. Хапвах и се оглеждах високомерно, искаше ми се да създам впечатлението за човек, който се храни всяка вечер по заведения. Навярно успявах. Наоколо имаше много момичета, повечето красиви, някои сами, но не можех да мисля за тях след две нощи със Светла. За да не развалям впечатлението, което смятах, че вече съм направил, приготвих се да платя веднага, след като се нахраних. И съвсем неочаквано пред масата ми се изправи Боги.

— Лудият си седи тук и си пие бирата, а аз обърнах целия град, за да го търся.

— Сядай! Ще пиеш една бира, нали? — махнах на сервитьора.

— Не! — Бог седна. — Няма да пия само една бира.

— А колко? — усмихнах се аз.

— Да кажем десет — едно добро начало.

Личеше си, че началото Боги бе положил на друго място. Сервитьорът вече стоеше пред масата ни.

— Двайсет бири! — поръчах скромно.

— Колко?

— Двайсет — потвърди Бог.

— Само двамата ли сте? — огледа се сервитьорът.

— Да! Пречили нещо. Много сме жадни.

— О, не! Просто исках да предложа, да ви ги нося по две, за да са студени.

— Много ще се разкарваш, но както искаш.

В това заведение обслужването бе на ниво. Сервитьорът донесе две бири и две чаши, отвори бутилките и с красиви жестове започна да разлива в чашите. Олеле, как се пенеше проклетницата! Още докато наливаше чашите ние ги уловихме и преди да остави бутилките, му ги протегнахме отново. Той наля остатъка от бирата и преди да си тръгне свалихме празните чаши и помолихме да побърза. Сервитьорът донесе още две бири, които употребихме по същият начин. Той бе упорит, донесе други две бири и едва тогава се предаде и натрупа останалите 14 бири на масата ни. Успокоихме се и намалихме малко темпото.

— Луд, къде се изгуби?

— Бях в плен на една жена.

— Личи си. На шията то са се отпечатали оковите.

— Сериозно? Ще й отвия манерката.

— Луд, държа тази вечер аз да платя сметката.

— Глупости! Имам си парички…

— Не, много искам. Моля те!

— Ще я платим заедно.

— Но аз имам добър повод.

— Я! И какъв е? Да бе, нали щеше да ходиш на изпити.

— Днес взех два.

— Чудесно! Пия за теб! И как се представи?

— Две петици — „ОЧЗ“ и „Компютърна техника“.

— Гений! Наздраве!… Червенокосият явили се?

— Взе ОЧЗ-то. Секирев наистина го нямаше. Големи майтапи. Асистентът накара Червенокосия да му посочи пример за развиваща се държава и Пил посочи България. Онзи щеше да припадне, а нашият приятел съвсем убедително започна да му обяснява, как непрестанно се развиваме.

— Добре звучи, макар че може да се каже, че се намотаваме или още по-точно, че се замотаваме, но може и, че се развиваме.

— Асистентът се закани, че ще му развие една двойка в книжката, но в края на краищата го пусна. Бе в много добро настроение, една колежка много го развесели като му обясни, че „дау-хау“ означава: „плати ми и ще ти дам“. Той я попита не може ли да се перефразира: „пиши ми три и ще ти дам“ и тя почервеня като корицата на учебника. А, бе, големи майтапи.

— Скъса ли някого?

— Кого да скъса, след като пусна Пил.

Бог разказа за по-нататъшното протичане на изпита. Наистина майтапи и при това интерпретирани от най-великия разказвач на света. Да, Боги бе роден разказвач и затова неусетно бирата намаляваше, а аз се тресях от смях. Същевременно си мислех, колко лесно се взема един от най-трудните изпити — достатъчно е да го няма Секирев. Ще уредим тая работа — няма да го има. Бог разказваше вече за другия изпит. Боже мой, свещено простотия! Не изпитвах никаква гордост, че съм студент — умирах от смях.

Бирата е чудесно питие, но… Нашите естествени нужди възпрепятствуваха до голяма степен приятния разговор. Започнахме често да отсъстваме от масата. Тоалетната пък я направили със стотинки. Предложих на лелката да си извадя абонаментна карта. Тя ми отказа. Колкото повече време минаваше, толкова повече се скъсяваха интервалите, които прекарвахме на масата. Стигнахме до там, че почти се засичахме, когато се върнех, ставаше Бог, когато той се върнеше, ставах аз. Ужас!

При едно от връщанията си установих, че Бог е поръчал водка. Бяхме изпили бирата и водката щеше да има великата мисия да установи ред в отделителните ни системи. Промяната се почуства.

Към дванадесет ни пожелаха „лека нощ“ с няколко загасвания на осветлението. Бяхме платили и не ни оставаше нищо друго освен да си тръгнем.

— Луд, днес те търсих цял ден. Исках да се напием заедно.

— За съжаление нямаме никакъв шанс. — Наистина съжалявах. — Днес и нощния бар не работи. Сряда е, нали?

Станахме. Неусетно коремчето ми се прибра и между него и дънките усетих нещо твърдо. Бе пепелникът, който цяла вечер привличаше вниманието ми — подарък за Боги. Той въобще не забеляза, защото щяхме да се скараме. Миналата година при един от множеството наши запои в ресторант „Зора“, откраднах четири чаши. На излизане се похвалих на Бог и той се нахвърли върху мен със спонтанни уверения, че трябва да се върна и да оставя чашите. Не можех да си го представя. Предложи да му ги дам, той щял да ги върне. Решително отказах, защото си правех колекция от чаши. Скарахме се и след като разбра, че няма да стигнем до консенсус, Бог се върна и заплати чашите. В замяна получи само упреци и ругатни от персонала на заведението, но и до днес не желае да приеме, че не е постъпил по най-добрия начин.

Времето се бе застудило — капризите на оная циганка есента. Бог обясни, че над страната ни са преминали някакви неприятни въздушни маси, отговорих му, че предпочитам обикновените, като тази в квартирата му, стига да не са празни и продължих да зъзна, защото бях само по любимата си ризка. Пътят от механата до къщата на Боги ми се стори невероятно дълъг, затова като пристигнахме връхлетях в стаята. Изглежда стъпих върху някого, тъй като пронизителен рев раздра задрямалата тишина, преместих виновния крак, но настъпих друго тяло, опитвайки се да го предпазя, загубих равновесие и паднах върху мирно спящите обитатели на къщата.

— Добре е приятелю, както си паднал да си намериш място и да заспиваш! — посъветва ме съвършено непознат глас.

В тази минута влезе и Бог, запали лампата и започна да се смее. Оказах се очи в очи с някаква брадясала, грозна мутра. Освен него на пода се бяха натръшкали още трима, върху които бях паднал. Не ги познавах. На едното легло спеше Червенокосият, а на другото стоеше табелка „REZERVE“, която бях откраднал от кафе-сладкарница „ФАКЕЛ“. При такъв внимателен оглед на стаята, бе изключено да не забележа почти пълна бутилка с ракия, застанала самотна между гардероба и леглото на Боги. Протегнах ръка, улових я и се изправихме заедно. Боги продължаваше да се смее в рамката на вратата.

— Бог, виж какво намерих!

— Е-еее! — Не успя да прикрие възхищението си той. — Твоята мадама те е заразила с вълшебство.

След миг вече бяхме на масата и употребявахме моята находка. Бог ми обясни, че тези които са нападали по земята са негови приятели от първи курс. Представи ми ги. След всяко произнесено име, някой от тях се размърдваше и кимаше с глава, като че ли спеше на деловия президиум. Запознали се на някакъв подход в Родопите, голямо пиене паднало. Свестни момчета-пияници. Странен човек бе Боги, имаше толкова много приятели, всички негови познати автоматически се превръщаха в приятели. Всъщност той се казваше Иван, но отдавна бе провъзгласен за бог и всички го наричаха така. Сред неговите приятели, а те всички бяха „най-добри“ имаше от всякакъв дол дренки, като се започнеше от мен и Пил, Малкият и Върхът, Сержант Джоко и най-тъпият мъж в института, и се свърши чак с отличниците — онези прашни, мухлясали читанки, които прекарваха цялото си време в отшелничество, свели тъп поглед върху книги с твърде непонятно за ограничените им умствени възможности съдържание, с една единствена цел — да изкарат високи оценки, зад които да покрият великото си невежество. Е, разбира се, не всички отличници бяха такова качество, сред тях имаше и хора с неограничен умствен потенциал, който бяха вложили от немай къде в преподавания материал.

Аз също имах много приятели, въпреки, че никога не съм си обяснявал какво точно е приятелството и често съм си мислил: от толкова много приятели съм почти без приятели. Възможно ли е човек да има много приятели и въобще приятели, та той си остава завинаги сам. Човешкият живот е мъчителна, дива самота, а краят му — начало на безкрайна самота… А бог Иван? Той е сътворен за своите приятели и живее чрез тях. Или…

Цигарата изгори пръстите ми, бях я забравил. Едва сега установих, че Боги ми говори нещо. Последната фраза, която улових ми се стори много смешна, смешно бе и положението, в което бях изпаднал, смешен ми беше и Бог, който мислеше, че разговаря с мен. Разсмях се. Бог ме погледна учуден и разясни, че в това няма нищо смешно и той е наистина страшно самотен, аз се учудих по твърде необичаен начин, което накара Боги да се разсмее и с това сериозният ни разговор приключи. Ние никога не говорехме сериозно — бяхме ужасни несериозници. Не се и стараехме да бъдем сериозни, имахме достатъчно време — смъртта е пред нас.

Ракията, която неумолимо намаляваше, разпръскваше огненият си дъх из цялата стая и просто се чудех на нервите на Пил и четиримата приятели на Бог, които упорито се опитваха да заспят. За нас купонът течеше…

— Ей, вие откачените, не смятате ли, че е време да си лягате! — простена Червенокосият Пил.

— Спокойно, Пил! От сън полза няма — отговорих аз.

— Хубаво би било все пак да поспите, ако не заради вас, то поне за тези, които имат нещастието и необходимите нерви да ви търпят.

Бог направи жест, който означаваше, че наистина прекалявахме и тихо предложи да си лягаме. Посочих му недопитата ракия и той въздъхна тежко.

— На твое място, Пил, не бих си губил времето в сън. Сигурно си чувал, че червенокосите живеят по-малко от останалите. Ако имах червена коса, бих оползотворявал пълноценно всеки миг.

— Гадни алкохолици, да не мислите, че ще ме надживеете. Алкохолът ще ви погуби. Не виждате ли че още сега е размекнал мозъците ви.

— Бих се радвал, ако трезвеността надърви твоя, Пил. Всъщност той е достатъчно надървен.

— Престани да се заяждаш! — обърна се към мен Боги, той като разбра, че няма да стане с жестове.

В този момент в стаята като призрак връхлетя негово пиянско високоблагородие Върхът. Той слаломира умело покрай налягалите на пода и след великолепно „фол-бъри“ се просна върху Червенокосия. Пил не бе на себе си. Той повдигна Върха и го изхвърли на пода. Връх се строполи с трясък. Кльощавата му глава, която показваше недвусмислено, как ще изглеждаме две седмици след като попаднем в Ада, така се удари о пода, че си помислих, че ще се разтвори и ще изтече нещо за пиене. Един от четиримата се надигна, огледа се и не виждайки нищо сериозно в положението, положи отново глава върху импровизираната си възглавница.

Върхът лежеше неподвижно. Аз и Бог се надвесихме над него. Ако бе някой свестен и трезвен човек, можеше съвсем спокойно да премине в небитието след това съприкосновение с пода (какво ли можеше да търси тук свестен и трезвен човек), но Връх дишаше спокойно, издухвайки на равни интервали прахта и дребните боклуци по пода. Успокоени, седнахме отново на масата и продължихме. Пил се надигна. Винаги съм подозирал, че не е добре с нервите това момче.

— Лягайте си веднага! — изкрещя той.

— О, я по-спокойно! — направих жест с ръка. — Не се дръж като господар на положението.

Пил стана от леглото. Аз се изправих. Той застана в някаква любопитна стойка и преди Бог да успее да каже каквото и да е, вдигнах светкавично стола и го стоварих върху главата му. Столът се счупи, главата му също, и той се свлече до Върха. Боги ми помогна да го пренесем в леглото, защото Червенокосият бе значително по изнежен от негово пиянско високоблагородие. Намокрих една кърпа с останалата в шишето ракия и я положих върху раната на главата му.

Бе ми страшно неудобно и затова промълвих:

— Съжалявам, Бог!

— И защо го направи? — попита Боги след кратко мълчание.

— Той си го търсеше, пък и си го мечтаех, откровено казано.

— Понякога си страшно лош.

— Знам.

— Ние бяхме виновни в случая.

— Не, аз не съм виновен, аз никога не съм виновен, аз си просто такъв. Какво трябваше да правя, да стоя мирно, докато ме бие ли?

— Всичко можеше да се избегне.

Замълчах. Може би Бог бе прав, когато отново срещнах тъжните му черни очи ми стана много тежко, потърсих опора в чашата. Ракията ми се стори блудкава и ужасна, стигна до гърлото и се поколеба. Изплюх я на пода, за да не влезе и изкара и другата. Преглътнах няколко пъти, за да сподавя идващите от стомаха вълни. Главата ми натежа. Трябваше да изплюя отровата, която се насъбра в душата ми, трябваше да я изплюя… За щастие Червенокосият се размърда и отвори очи.

— Е, Пил, как е на оня свят? Сподели впечатленията си! Всички гадове ли връщат обратно или и там си извадил връзки? — Поолекна ми.

— О, Луд, скъпо ще ми платиш. До Ада ще те преследвам, но ще ти отмъстя, скъпо, прескъпо ще платиш, запомни го добре.

— Как ми се иска да стана, за да те довърша. Имаш шанс, роден си под щастлива звезда.

— Я престанете! Що за глупости?! — извика Бог — Пил, искаш ли малко ракия? — Той стана и поднесе чашата си към устните му.

— Ще ти отмъстя! — прошепна Пил, отпивайки.

— Не се горещи! Нали си чувал, че който отмъщава, опустошава себе си. Нямаш какво толкова да опустошиш, но все пак.

— Най-добре ще бъде да се помирите.

— Никога! — изсъска Пил и се обърна към стената.

Бог си легна. Запалих цигара и бавно допих ракията си. Бе ми малко тъжно, но за Боги и за това, че събитието се случи точно тук, в „Храма на веселието“. Въобще не се страхувах от Пил. По стар навик бях останал последен на масата.

Загасих лампата и легнах до Боги, но след малко станах, разрових си сака и облякох пуловер, бе доста студено. Върхът захърка. Всички спяха. Някой отвори вратата. Бях прекалено уморен, за да му обърна внимание. Той, не вярвам да бе тя, запали клечка кибрит, ориентира се в обстановката и легна на пода. Заспах.

Стори ми се, че въобще не спах, бях се вдървил от студ, всъщност, събудих се от нечии тракащи челюсти. Повъртях се и станах. В сака вече нямаше нищо подходящо за обличане. Отворих гардероба, разрових, имаше дузина костюми, оставени на съхранение в къщата на Боги, за през лятото. Премерих два, не ми станаха, третият стоеше върху дрехите ми като ушит по еталон. Отдавна не бях обличал костюм, жалко че не можех да се огледам. Легнах отново. Някой друг разрови в гардероба, а след това стана и Бог, но аз вече спях. Призори се събудих отново от минувачите навън, които сякаш препускаха из стаята. Бе все така студено. Колко ли можеше да те стопли един костюм. Надникнах зад спуснатите пердета. В лицето ме блъсна ледения дъх на новия ден. Прозорците, които се отваряха навън, бяха широко отворени. Затворих ги, бе се проветрило достатъчно, по-проветриво не можеше да стане. Огледах стаята, очаквайки да видя представители на фауната на Антарктика. Чудна работа!

Но видях нещо друго. Всички обитатели на стаята бяха костюмирани, като че ли са ходили предишния ден на сватба. Костюмиран бе дори Върхът, костюмът му стоеше като индианска палатка. Той бе избутал Червенокосия до стената и заел законно полагащата ми се половина от леглото.