Йордан Бозушки
Роб на свободата (16)

6.

Студентския празник започна на 6 декември с тържествено факелно шествие от студентския град до института. Със Светла празнувахме от пет дни. За мен всяка година празника започваше към 1 декември и продължаваше до 15, но никога не е било толкова приятно. За първи път и дойдох и на факелното шествие, всъщност дойдохме, и с факли тръгнахме към института. Пеехме и скандирахме по улиците. В 8 аудитория, най-голямата в института, ни посрещна ректорското ръководство на „Академията на боговете“. Последваха приветствия от ректора, партийния секретар, видни комсомолски деятели, участници в бригадирското движение, партизани, ятаци, местни партийни величия. Най-после свършиха и настъпи гвоздеят на тържеството. Кметът на Кристал сити, след съвсем лаконично приветствие на фона на вече чутите речи, размаха връзка ключове и обяви, че ако сред нас има двойка студенти, които са готови в същият миг да обявят, че ще сключат граждански брак, градската управа им подарява тристаен апартамент… Погледнах Светла, тя ми се усмихна и станахме. Последваха аплодисменти. Но вече бяхме изпреварени. Висок младеж получаваше ключовете, а красивата му избраница — поздравленията. Първият секретар на партията в града и баща на кандидат-младоженеца прегърна двамата и ги разцелува. Каква гениална изобретателност в тази жилищна криза. Аплодисментите не стихваха. Комсомолският секретар благодари от името на младото семейство и всички студенти на градската управа, за грижите, които тя и партията полагат за студентите, а на мен не ми се слушаха глупости. Повлякох Светла за ръката на вън. Аплодисменти.

Пред входа ме чакаше Йото. Научил от някъде, че съм тук. Не можел да тръгне утре с нас за Слънчев бряг.

— Ели не бе ли включена в групата?

— Не, тя ще бъде на друго място с някакви нейни съученици.

— Ясно. И ти трябва да отидеш с нея.

— Точно така.

Запознах го със Светла, бяха се виждали онази вечер, но не се помнеха. Бях вече решил Светла да дойде с мен на Слънчев бряг, дори го обсъдихме, все някак щях да я уредя извън групата. Исках да прекараме този празник заедно. Сега се получаваше по-добре, можеше да дойде на мястото на Йото, но от друга страна, той щеше да ни липсва. Дадох му парите, които е внесъл за билет и резервации.

— Всъщност, утре ще пътуваме заедно, но аз ще сляза в Сливен.

— Чудесно! Не обявявай на никого, че тя ще пътува на твоето място. Нека оставим една изненада за колегите.

Разделихме се. И след една бурна, изпълнена с вълшебство нощ се срещнахме на гарата. Никой не предполагаше за съществуването на Светла. Тя пристигна на гарата малко преди мен, застана зад нашата група и започна да се оглежда. Миг по-късно пристигнах и аз. Посрещнаха ме с буйни овации.

— Луд, пак се бе изгубил някъде. Шест дни — ни вест, ни кост от теб — Каза Боги, докато стискаше ръката ми.

— Вече мислехме, че няма да дойдеш — притесняваше се Светла.

— Но, моля ви! Аз да не дойда. Да пропусна купона — абсурд!

— Ще изкараме много весело! — пророкува Светла.

— Разбира се! Почти същият звезден състав сме, както преди две години. — Някаква сянка премина през лицето на Светла. — Тогава Слънчев бряг пропищя.

Йото ме дръпна на страна.

— Започвам да съжалявам, че няма да бъда с вас.

— Имаш основание. Но не е късно. Можеш все пак да пропуснеш Сливен.

— Ами онова самотно момиче, там?

— Мислил съм по въпроса. Няма проблеми.

— Не мога. Ели ще ме чака на гарата. По дяволите! Иска ми се да бъда и на двете места.

— Глупчо! — каза Светла нежно зад гърба ми, отнасяше се за Бог, но важеше и за Йото, пък и всички.

Дългоочакваният влак пристигна — съвсем празен. Светла тръгна зад нас. Изостанах и й помогнах да се качи. Светла бе влязла в ролята на разпределител и направи всичко възможно да не попадна в нейното купе. Тя не подозираше, че нямам подобно желание.

Влакът потегли и купонът започна. От някъде изникнаха бутилки, запяхме в една лоялна конкуренция със съседното купе, където атмосферата не бе по-блудкава (нали Боги бе там). Йото дълго се чуди дали да не продължи с нас, на Сливен слезе почти без да иска. Влакът се поуспокои. В съседното купе беше отдавна тихо. Светла положи глава на рамото ми. След миг се появи Стела и попита за Йото. Отговорих спокойно, че е слязъл за вода на някаква спирка и е изпуснал влака. Изглежда ми повярва. Светла искаше да надникне в купето ни, но когато ме видя прегърнал някакво момиче, продължи. И ето, че дойде Боги. Разказах му как стоят нещата. Не се изненада, но никой не му повярвал, защото отново се появи Светла. Този път влезе и помоли да й обясня случая „Йото“. Направих го и я започнах със Светла.

На гарата ни посрещнаха родителите на една колежка от Бургас, които, както преди две години, бяха уредили празника.

Програмата ми бе ясна и тръгнахме със Светла направо към „Черноморец“. Във фоайето на хотела, настанени във фотьойлите, изчакахме групата. С Бог се регистрирахме в една стая, двете Светли в съседната. Разменихме се и не пропуснахме най-хубавото време за любов — ранния следобед. После съм заспал.

Вечерта празнувахме в една жестока кръчма, а на другия ден заминахме за Слънчев бряг. Настанихме се в „Кубан“. В ресторанта нашата програма засенчи празничната. Светла ме изостави и изчезна с някакъв пикльо от „Софийския университет“. Любовта е курва. Светла също, но чудесна курва. Чудесни курви може да стане само от чудесни момичета, от другите в най-добрия случай обикновени… Така геройски се отрязах, че би могъл да ми завиди и Джойс. Когато Бог и още двама колеги ме пренасяли към стаята ми, една лелка от обслужващия персонал ме класифицирала като най-пияния младеж посещавал комплекс Слънчев бряг. На сутринта Светла и Стела нахълтаха в стаята и ми изнесоха обширна лекция за пиянството. Напипах някаква бутилка под леглото си и пих за тяхно здраве. Те се засрамиха и си тръгнаха. Светла си беше обрала вещите от стаята и изчезнала (завинаги?), после пристигна Бог и ме уведоми, че трябвало да освобождаваме хотела. Облякох се допих останалото в бутилката.

В Бургас си купих нова бутилка и се разхождах по плажа. Вчера сутринта тук се разхождахме и целувахме със Светла. Духаше силен вятър. Пушех цигара след цигара и пиех.

Във влака избягах от групата и се настаних, през три вагона в едно празно купе с моята нова бутилка. Никой не влезе в купето до Кристалния град. Срещнах другите на гарата. Светла изрази загрижеността на цялата компания — през цялото време се тревожили за мен. Много мило!

Преспахме с Бог в „Храма на веселието“ и на другия ден крачехме уверено към първия ми учебен ден. Отложих тренировките си за следобед. Бог бе следобед на училище, но дойде с мен. Влязох в аудиторията, всички ме разглеждаха с интерес. Йото не можеше да повярва. Сензация. Упражнението беше повече от скучно, като изключим моментите, в които бях посочен и трябваше да отговарям на някакви въпроси. Преподавателят имаше добро развито чувство за хумор и впоследствие регистрира една двойка — текущ контрол — срещу името ми. В междучасието новите колеги ме успокоиха, че това не е беда — имало вече хора с две и повече двойки. Отново трябваше да догонвам, не се страхувах, защото помнех времето когато ми пишеха по три двойки на упражнение. Какво дръзновение! Посетих още две лекции и в един без четвърт напуснах института олюлявайки се. Вървяхме с Йото и се чувствах горд. Шест часа в първия ми учебен ден — много е.

Пред студентския стол срещнахме Тери. Вървеше с някакъв непознат колега. Истински се зарадвах. След този учебен маратон тя бе единствената жена, която можеше да ме разведри.

— Здравей, сладурано! — наведох се да я целуна, но тя се отстъпи и смутено отговори. Застанах до нея и я хванах под мишницата. Тя нежно и безрезултатно се дърпаше. — Какво правиш, моето момиче?

— Ох, остави ме? Много проблеми! Тичам насам-натам.

— Зарежи проблемите! Хайде да ходим да му цапнем по едно.

— Не мога…

— Е, хайде сега! — задърпах я аз. — Само по едно.

— Имам много работа. Остави ме!

— После работата. Всяка работа може да почака.

— Не разбираш ли, че не мога.

— Луд, хайде да вървим! — задърпа ме Йото, от другата страна и сигурно сме били чудесна картинка.

— Чакай малко! Тръгваме! Хайде, Тери! Да вървим!

— Няма да дойда.

— Добре, както искаш! — отчаях се аз. — Но губиш.

— Ей, глупак! — обърна се към мен Йото, след като повървяхме малко. — Този бе съпругът на Тери.

— Кой? Този захлупеняк, дето стоеше отстрани ли? Шегуваш се.

— Въобще не се шегувам. Вчера, май, им е била сватбата.

— Боже мой! Кога са успя ли да се оженят. Няма четиридесет дни, откакто я чуках за последен път.

— Четиридесет дни не са малко време. Добрите момичета бързо се омъжват.

— Въобще не съм разбрал.

— От къде ще разбереш? Да не би да искаш някой специално да те намери и да те осведоми. Все пак можеше да не се държиш като идиот.

— Не смятам, че съм виновен. Тя можеше поне да ни представи на съпруга си. Накъде сме сега.

— Аз съм към студентското градче, а ти предполагам към стадиона. Днес цял ден си мечтаеш да свършим, за да отидеш на тренировка.

— Вече не ми се тренира. Хайде да пием по едно.

— Добре! — усмихна се Йото. — Но само по едно.

И съвсем скоро седяхме в механа „Възраждане“. Това, всъщност бе механа „Хайдушка среща“, но излязло някакво постановление и я прекръстили. Йото се осведоми защо не употребявам мастика, отговорих му, че не съм опитвал, но сигурно ще се справя и когато дойде сервитьора поръчахме по една мастика. След миг пред нас стояха две запотени чаши с нежно трепкащи кристали. Йото ми разясни технологията за консумация на мастика.

— Поемаш си дълбоко въздух и, без да го изпускаш, отпиваш голяма глътка, колкото се може по-голяма, когато преглътнеш, изпускаш въздуха.

Спазвайки указанията вдигнах чашата и отпих.

— Не чак толкова голяма! — извика Йото.

Оставих празната чаша, преглътнах и изпуснах въздуха. О, небеса! Това бе невероятно изживяване. Повиках сервитьора и поръчах още две мастики, тъй като опитния материал се бе изчерпал, а трябваше да продължа упражненията.

— Слушай, Луд! — наставнически подхвана Йото. — Не трябва да пиеш сто грама наведнъж.

— Нали каза голяма глътка.

— Не взех в предвид твоя стандарт. Значи отпивах малка глътка, около тридесет грама. Една чаша трябва да се пие на три пъти.

Пробвах. Сега беше още по-хубаво. Урокът продължаваше. Неусетно мастиките станаха по шест. Йото отбеляза, че за мен това е едно добро начало. Чувствах се отлично, въобразявах си, че ако съм изпил шест водки щях да съм значително по-пиян. Предложих да пием още по едно. Йото не позволи. Платихме и станахме. О, боже мой! Това не бе истина! Моите здрави крака се огъваха, като че ли са от пластелин. В съзнанието ми се извършиха някакви корекции и ме изби на дивотия. В тоалетната пребих някакъв кретен, за да поизтрезнея. Не се получи особен резултат. Запалих цигара в автобуса, въпреки протестите на Йото, който също не бе от най-трезвите. Един пенсионер ми направи забележка, хванах го за дрехите и го повдигнах. Главата му потъна в облак дим, Йото енергично се намеси. Размина му се, но не му се видя страшно, защото отиде при шофьора и го увери за моето непристойно държание. Автобусът спря и се качи един случайно минаващ милиционер. Той разгледа паспорта ми, записа си нещо и ми го върна. Сигурно имаше някаква работа и не му се занимаваше с мен. Автобусът потегли. На следващата спирка пенсионерът слезе и аз слязох след него. Йото изглежда не забеляза. Дядката влезе в някакъв блок и тогава го застигнах. Той се облегна върху пощенските кутии и вдигна треперещи ръце. Оставих го и тръгнах пеша към студентското градче. Навярно нещо се е случило, губят ми се няколко часа. Беше паднала нощта, когато се усетих пред втори блок. Един познат ме осведоми, че Йото е на петия етаж при някаква Сийка. Тръгнах към входа. Портиерката, като че ли ме бе чакала цял живот. Заключи вратата под носа ми. Разгневих се. Ритнах стъклото и влязох. Портиерката се сви уплашена в един ъгъл. Не предприе нищо, но още същата вечер щеше да напише рапорт, започващ така:

„Студент на име Детелин, отиващ при така наречената Сийка…“

Най-напред се качих до третия етаж и спрях пред стаята на Йото. Почуках, навярно нямаше никой. Заключено. Разбих вратата — наистина нямаше никой. Качих се два етажа по-нагоре. Минах покрай една врата, на която висеше ключ. Превъртях ключа и го сложих в джоба си. След миг някаква колежка се опита да излезе от същата врата, изглежда много бързаше. Вътре настъпи суматоха. Търсеха ключа. Дългоочаквания миг настъпи. Отвътре се разчукаха и молеха за помощ. Помощ ли? Попитах какво трябва да направя. Накараха ме да разбия вратата. О, чудесно! Обичам да разбивам врати. Тази ме поизмъчи малко — бях превъртял два пъти ключа. Когато все пак се правих, трите момичета сърдечно ми благодариха. Подадох им ключа, като ги предупредих да не го забравят повече от външната страна на вратата. Те бяха толкова изненадани, че не успяха да ми кажат това, което мислеха, но предположил го безпогрешно, тръгнах бързо. Върнах се след половин час и спрях пред вратата на така наречената Сийка. Никой не отговори на чукането. Разбих и тази врата. Нямаше никой. В този момент отнякъде се появи Йото и ме задърпа — целият блок бил пълен с ченгета, които ме търсели. Мен? Поизтрезнях малко. Качихме се бързо на покрива и оттам се спуснах, с помощта на Йото, в трети блок, който допираше до втори, но бе с два етажа по-нисък, паднах лошо и изтрезнях съвсем. Излъгах Йото, че съм добре. Внимателно, накуцвайки напуснах трети блок. Портиерката, която се интересуваше повече от тези, които влизаха, отколкото от тези, които излизаха, не ме забеляза.

Във втори блок наистина ставаше нещо, пред входа му имаше две гъбарки и милиционер, а други двама охраняваха основните нетрадиционни изходи. Защо е нужно всичко това?

Реших, че не е подходящо решение да се установя в къщата на Боги и продължих. Седях в квартирата на Светла и пиех кафе, Бог лежеше върху нейното легло и с възмущение слушаше подвизите ми. Светла нямаше толкова здрави нерви, от появата ми се мотаеше в кухнята. Изморен се отпуснах на другото легло и заспах.

Сънувах цяла нощ кошмари. Блъсках се в някакви стени. Намирах се в някакво много тясно пространство. Въздухът не достигаше. Удрях яростно с главата си. Стената не устоя и рухна. Зад нея имаше друга стена. Всичко бе безсмислено… Крещях. Бог ме събуди. Преместихме се в кухнята и изпушихме по цигара. Бях плувнал във вода. От питието на самоубийците и слабите любовници хранопроводът ми беше изтръпнал, сякаш бях лежал върху него и затруднил нормалното му оросяване с кръв. Изпих много вода и легнах отново. Кошмарите продължиха.

На сутринта Боги и Светла отидоха на лекции, а аз останах в квартирата. Нямаше да излизам никъде. Заключиха ме отвън.

Деянията, влизащи в раздела „дребно хулиганство“ губеха давност за 24 часа, ако не бъде заловен извършителя. Не твърдя, че това което извърших вчера е дребно хулиганство, но вярвах, че ще бъде окачествено като такова, съжалявах за вчерашния ден, като че ли имаше смисъл да съжалявам. Бях си противен. Мразех се.

Към един се върнаха Бог и Светла и ме нахраниха. Цял следобед играхме шах с Боги. Светла четеше. Вечерта се прибрах в квартирата уверен, че отново съм се преродил. Сутринта от седем имахме важно упражнение — „Основи на социалистическото бъмбариране“. Нов предмет. Трябваше да започнем да го учим от втория семестър, но отново променена програмата. Трябваше на всяка цена да посетя това упражнение. Преподавателят бил вманиачен на тема присъствие. Познавах го задочно. Бог имаше сериозни проблеми при него в началото на лятото.

Събудих се много рано. Часовникът бе спрял, радиото на касетофона не работеше. Облякох се и тръгнах в мразовитата нощ. Един след друг се събуждаха прозорците на околните блокове. Института още не бе отворен. Замръзнал на спирката човек ме информира, че е шест без десет. Ужас! Продължих да скитам из скования от студ град. Влязох в една току-що отворила сладкарничка. Вътре не бе по-топло, но двойното кафе, което изпих, ме съживи. Изпуших цигара пред централния вход на академията и влязох. Чистачките ме гледаха любопитно. Намерих аудиторията, влязох и положих глава върху банката. Стори ми се, че мина много време докато пристигна първата от новите ми колежки. Тя поздрави и попита какъв е този ентусиазъм. Нямаше какво да й отговоря, сведох отново глава и продължих дрямката. Пристигнаха и другите, а после и преподавателя — главен асистент, кандидат на социалистическите науки С.О. Цолов. Изправихме се на крака.

— Вие колега, нов ли сте? — попита другарят С.О. Цолов.

— В известен смисъл, да, но всъщност съм от миналата година.

— Не съм ви виждал досега.

— Миналата година прекъснах за незаверен семестър. Отначалото бях в една друга група при вашият колега Конакчийски, но се оказа, че от канцеларията нещо са объркали и трябваше да се преместя в тази група. — На един дъх изпях замислената лъжа.

— Трудно ще вземете подпис от мен, имате шест отсъствия. Ще говоря с Конакчийски.

Мислех си, че трябва да говоря преди него с Конакчийски или по-добре да намеря незабавно Червенокосия и да отидем заедно. Ще бъде най-добре веднага след този час. След направената проверка бях записан в списъка. Нещата вървяха добре.

С.О. Цолов на няколко пъти изказа дълбоко съжаление за времето, което съм му отнел. Той ценеше много времето ни и обеща, че за компенсация ще отнеме седем минути от почивката ни. Даде ни някаква задача и каза да решаваме. Извадих от задния си джоб една смачкана тетрадка и записах условието. Трябваше да се бъмбарират три производствени величини, като символните им стойност се заменят с реалните за съответните месеци. Изглеждаше невероятно тъпа задача. Ако имах някаква смътна представа как се извършва самото бъмбариране — щях да я реша.

— Колега, защо не работите? — приближи С.О.Цолов към мен. — При Конакчийски не решавахте ли такива задачи?

— Знаете ли, имам известни пропуски. Някои неща не съм схванал добре. Но смятам, че в близко бъдеще ще се справям без проблеми. — Бях невероятно плах.

— Подайте ми учебника си!

— Не нося учебника.

— А трябва да го носите. Аз съм предупредил вашите колеги да си носят учебника на упражненията, защото той е необходимо пособие. Подайте ми един учебник!

Отнякъде му подадоха — тухла с около 1000 страници. Седях с покорно наведена глава и очаквах другаря С.О.Цолов да ми покаже какво трябва да науча. За следващият път ще прочета нещо. Сега само трябваше да открия незабавно Червенокосия. Дали ходи на училище! Бог трябва да знае координатите му.