Йордан Бозушки
Роб на свободата (22)

12.

Към обяд напуснах първи блок — сразен и разкапан и не толкова от алкохола. Попаднах на една царица на нощта. А иначе купона беше велик.

Хапнах в студентския стол — за последен път. Не влязох в квартирата, продължих към студентското градче.

Йото четеше. Изненада се от моето решение да си тръгна завинаги. После окачестви тази проява като единственото свястно нещо, което съм извършил през последните 3–4 години и това бе донякъде вярно. И на него му минавала през главата тази идея, но не бил толкова силен. Все пак щял да го направи някой път — не знае кога, но ще го направи. Успокоих го. Няма смисъл.

— Значи днес тръгваш? В колко ти е влака?

— Влакове много. Най-вероятно ще хвана в шест без четвърт, за да пристигна към десет в София.

— Няма да мога да те изпратя. В пет и половина ще чакам Ели, ще ходим на кино. Съжалявам, Луд!

— О, Ели! Я, виж ти! Не се притеснявай!

— Знаеш ли? Защо не изчакаш до утре. Ще си изтегля и аз документите и ще заминем заедно за София и ще започнем работа в „Софстрой“, имам връзки в трето управление.

— Ти си откачил. Трябва да стоиш тук и да учиш. Аз си тръгвам победен. Ти трябва да завършиш този институт. Това ще бъде твоята победа.

Той ме погледна много тъжно. Настъпваше критичния момент и станах, докато имах все още сили.

— Трябва да вървя. Ще се обадя и на Боги. Пожелавам ти много успехи и любов. Как е Ели?

— Добре. Ще взема да се оженя и без това за друго вече не ставам.

— По-добре се стегни. Мъжката. Ще се видим. Имаш ми адреса и аз имам твоя. Чао!

Бог бе вече в квартирата. Изпушихме по няколко цигари. Разговорът ни течеше мъчително, ако това въобще беше разговор. Не си спомням да сме общували с Бог по този начин. По добре е да тръгваме. Взех си отдавна приготвения сак. Можех да хвана някой по-ранен влак.

Неусетно спряхме пред блока на Светла и се погледнахме. Бог предложи да отида и да се сбогувам с нея, а той щял да ме чака в кафето отсреща. Отказах. Бих й се обадил само ако ме придружи. Качихме се. Боги отключи и влязохме. Светла четеше. Седнах на другото легло и запалих цигара. Спомних си онази сесия, когато учехме тук заедно. Стела си бе заминала. Пренесох се тук и за малко да хвана хепатит от непрекъснато спане и любов. Светла ми четеше на глас, а аз запомнях сънувайки. В последствие изкарвах петици, а тя — тройки. Дори ми се разсърди и заяви, че аз нямам повече сесии, това беше последната ми и най-вълнуваща от всички преживяни. А нощите прекарани тук…

Бог отиде в кухнята, за да направи кафе. Гледах я и мълчах. Тя бе станала още по-хубава (дали това не е оптичен дефект и не зависи от разстоянието, от което преценяваш?). Трябваше да й кажа нещо. Толкова много неща имаше да й казвам. Напрегнах всички сили и проговорих.

— Дойдох да се сбогуваме. Моята одисея в Кристалния град свърши.

Тя остави учебника.

— Всичко свършва, все някога.

— Ще ми почетеш ли малко? Искам да те слушам.

— От това, което уча? Ти си луд.

Отново настана мълчание. Мъчително, убийствено мълчание. Защо въобще дойдох. Бог донесе кафето и се опита да разведри атмосферата. Разказа няколко от най-новите изпитни бисери. Развеселих се. Светла също се смееше. Чудесно! Не искам да се прощават с мен като с покойник. Искам дори на погребението ми хората да са весели и щастливи, да се смеят и да пият. Какво като вече ме няма и няма да ме има. Купонът продължава…

Изпих си кафето и тръгнахме. По пътя км гарата моят приятел отново загърби настроението си. Този път направо го срязах:

— Слушай, Бог, ако смяташ, че изпращаш мъртвец, по-добре се върни! И какво ми се влачиш едва-едва, като че ли пред е катафалка. Темпо, приятелю!

И стана чудо. „Какво се случи с тези момчета!“ Само се опасявах да не ни задържат органите и отново да се осуети моето пътуване. Замеряхме минувачите със снежни топки…

Пристигнахме на гарата, когато влакът потегляше. Нищо, и без това не държах на него, защото бях зажъднял и направо се приземихме в ресторанта на гарата. Поръчахме си бира — много бира. Всеки сезон е подходящ за бира.

— Луд, съжаляваш ли за нещо?

— Не, няма за какво. Всъщност, малко за приятелите си, с които се разделям, но и да остана, едва ли ще се повтори онзи весел, неразумен живот, който живяхме…

— Прекрасен живот в канавките край пътя.

— Да, точно в канавките. Ние избягахме от пътя, защото този път не е наш, друг ни го е избрал, а ние трябваше да вървим по него. Още от малки ни тласкаха по този път и вървяхме олюлявайки се, отчаяни и пияни, и падахме в канавките, преспивахме, и отново ставахме, за да продължим, и отново падахме, и ставахме отново, и отново падахме, и отново… Но се изхитрихме и останахме да лежим в канавките, за да не стигнем до там, че въобще да не можем да станем и да останем в канавките завинаги, и там да свърши нашата шантава, ужасна ексзистенция.

— Няма друг път, Луд.

— Да, и затова по-добре в канавките.

— Няма друг път! — въздъхна Бог. — А трябва да се върви.

На стената, от огромен плакат се усмихваше Ленин и сочеше към бара, отдолу стояха великите му слова: „Нашият път е верен, рано или късно всички останали ще ни последват!“.

— Ти тръгна, приятелю, излезе от канавките и тръгна отново по пътя. Наистина, трябваше да го направиш.

— Да, защото е по-лесно да паднеш и да кажеш: „Не мога!“.

— Но аз, наистина, не мога. Не мога! Бог, защо съм толкова ненормален?

— Нормалните хора в една ненормална действителност са точно ненормални.

— Браво! Ще го запомня за оправдание.

— Всъщност, Луд, то не си толкова ненормален. Просто си свободен. НЕ си въобразявай, че си свободен от вчера, ти си се родил свободен. Свободният човек е свободен дори когато е роб, както и робът си е роб, дори когато е свободен. И все пак, трябва да може сам да си ограничава свободата, в противен случай се превръща в роб на свободата. А ти, май си стигнал точно до там.

Платихме. Допих четвърта та си бира, когато влакът пристигна. Излетяхме навън. Като насън стиснах ръката на Боги, измърморих, че ще се виждаме и скочих в последния вагон. Влакът потегли. Бог стоеше и го изпращаше с поглед. Махнах му, той също. От гарата излезе една жена и спря пред него. Светла. Тръгнаха прегърнати. Господи, дано са щастливи!

И аз си бях тръгнал — сам и без любов, без билет и без пари, както обикновено, но никога нямаше да се върна. Странно, но се чувствах щастлив. Какво ми оставаше от този град — шофьорска книжка, много белези по тялото и лицето. Няколко чудесни приятели и спомени, е, не е малко.

Къде отивах, какво щях да правя, как щях да живея? Знаех само, че няма да се върна.

Човек трябва да умее да не се връща.

Всъщност аз се връщах…

През зацапаното стъкло препускаше бясно действителността, станала по-мрачна от навалелия сняг. Свечеряваше се. По отсрещния склон весело и лениво се търкаляше луната.